Хари Стоянов
Мислите в главите (24) (Гимназиален роман)

Двадесет и четвърта глава
СЛАБОСТ

Когато излязоха на улицата, Искра се притисна о него.

— Студено ми е — каза тя.

— Нищо.

— Прегърни ме.

— Накъде живееш?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Никога ли не си идвал у нас?

— Не.

— О!

— Какво?

— Учудвам се.

— Наистина, никога не съм бил у вас.

— Възможно е. Възможно е. За пръв път те виждам на такова нещо.

— Защо дойде?

— Заради…

— Заради Елито?

— Не.

— Значи, заради Марина.

— Да.

— Ти я обичаш?

— Да.

— Не знаех.

— Сега знаеш. И по-добре ще бъде да си мълчиш.

— Бъди спокоен.

— Не мога да те разбера.

— Защо?

— Станало ти е навик.

— А! С Мерито си приличаме по това. Само че нея си я бива повече. Сега кой знае къде е.

— Не ти ли е неудобно, че сме съученици?

— Какво от това?

— Не знам.

— Не се безпокой. Досега не съм била в интимни отношения с някой от нашия клас.

— Така ли?

— Да. Ти си ми първата жертва.

— Я виж!

— Само не се опитвай да бягаш.

— Защо?

— Решила съм да спя с теб.

— А ако не се съглася?

— Глупости!

— Защо?

— Виж, ако бях Мерито, щях още у Елито да спя с теб.

— Но не си Мерито и предпочиташ на друго място.

— Да. Ох!

— Какво?

— Не очаквах, че ще ми бъде толкова приятно с теб.

— Така ли?

— Да. Ти прегръщал ли си друг път момиче?

— Защо?

— Питам.

— Не.

— О!

— Какво?

— Учудвам се.

— Защо?

— Досега не си ходил с момиче?

— Не съм.

— Боже мой!

— Защо?

— Ти ме смайваш!

— Защо?

— Ти си рядък случай.

— Може.

— Караш ме още повече да желая да спя с теб.

— Така ли?

— Да.

— Няма да стане.

— Защо? Трябва да се прибираш ли? Може и у вас.

— Не очаквах, че си толкова…

— Нахална.

— Да.

— Трябва да свикваш. Има ли някой у вас?

— Не.

— Няма?

— Няма.

— А!

— Какво?

— Браво! Направо имаш късмет.

— Защо?

— У моята приятелка нямаше да може.

— То и у нас няма да може.

— Защо?

— Защото аз не искам.

— Ти не знаеш колко е приятно. Отначало не искаш, после те побиват тръпки и сякаш те привлича магнит.

— Така ли?

— Много си твърд.

— Твърд съм.

— Досега никой не е удържал на това привличане.

— Така ли?

— Да.

— Аз ще удържа.

— Няма. Не чувстваш ли тялото ми? Аз чувствам как твоето тръпне. Ти не искаш, но то иска!

— Остави ме!

— Няма!

— Ох, какво искаш?

— Ще спим ли заедно?

— Не.

— Ще спим. До сега не съм виждала такова момче като теб. Всички останали искат сами. Ах! И ти искаш!

— Не.

— Искаш! Искаш!

— А ти какво искаш?

— Знаеш много добре. Не се бой. Никой няма да научи, че си спал с мен.

— Не!

— Трябва да се научиш.

— Не.

— Не си дете.

— Не съм.

— Ще ти се смеят всички момичета.

— Те не знаят.

— Не знаят, да, но това момиче, с което ще ходиш?

— Остави ме!

— Не се измъчвай, съгласи се.

— Остави ме!

— А защо не си отидеш сам?

— Какво искаш?

— А! Значи не искаш!

— Ох!

— Съгласяваш се, нали?

— Ох!

— Да?

— Не!

— Да. Кажи да!

— Не мога.

— Бооже, че глупчо! Хайде, целуни ме! О! Вярно, ти не можеш. Ето, аз ще те целуна! О! Сега не те ли привличам повече?

— Не знам. Остави ме!

— Разменяме си ролите! Боже мой! Вместо ти да искаш от мен това, аз…

— Не искай тогава!

— О!

— Какво?

— Искаш ли да спиш с мен?

— Искам, но не трябва…

— О! Това исках да чуя!

— Не трябва.

— О! Не се бой!

— А ако стане нещо?

— Не ми е за пръв път.

— Все пак, ако стане нещо?

— Ще направя аборт, и готово.

— Ти не си с целия си!

— Бооже, че глупчо! Хайде да влезем в бара.

— Не, не искам.

— Хайде, хайде! Ще пием цитронада.

— Добре.

— Е, виждам, че се вразумяваш.

— Ти си ужасна!

— Такава съм.

— А защо?

— Все трябва да има някои като мен.

— Ти не си нормална.

— Че кой е казал обратното?

— Виж ти!

— Какво? Не съжалявай.

— Кошмар!

— Всичко ще мине. Моля, две цитронади. Харесва ли ти музиката? „Лед Цепелин“!

— Не.

— Ти пък! Това са най-хубавите записи.

— Глупости!

— Ти пък и това ли не харесваш?

— Предпочитам „Про -Арте“.

— Недей приказва глупости, ще ти се смеят всички!