Хари Стоянов
Мислите в главите (22) (Гимназиален роман)

Двадесет и втора глава
ЗАГРИЖЕНОСТ

— Какво да ги правим? — запита Елито, която беше пребледняла.

— Заключете ги в килера — каза Марина.

— Вярно, той е празен.

— Знаеш ли, какво ще стане като се събудят? — запита Емо.

— Нищо няма да им стане!

— Не се знае, ако и Искра е там.

— Да, прав си! Само юнаците ще натикаме там — съгласи се Марина.

— Ами ако изкъртят вратата?

— Ще ги вържем — каза Марина.

— Не! Ще ги натикаме под душа — отсече Емо.

— Те ще изстинат! — уплаши се Елито.

— Нищо им няма, да не са пили!

— Аз ще бъда виновна!

— Ти си пак виновна!

— О, Емо!

— Какво си се завайкала? Домъкна ги и им даде да пият!

— Не знам какво да ги правя!

— Аз ти казах.

— Не, не! Ще се разболеят.

— Аз трябва да си ходя — каза Марина. — Вече е късно и нашите ще се тревожат.

— Дойде да видиш падение — тъжно поклати глава Емо.

— О! Това не е нищо! Мерито да видиш! — отговори му иронично Марина. — Съжалявам, че няма как да ви помогна.

— Нищо, ние ще се оправим! — каза Емо.

— Желая ви успех!

— Ще видим. Дано се оправим.

— Чао.

— Чао, Марина.

Вратата се хлопна и Емо остана сам с отчаяната Ели и пияните си съученици.

— Не очаквах, че така ще стане — тъжно каза Елито.

— Аз пък очаквах, но не исках да се обаждам много, защото всички щяха да викнат против мен, нали съм…

— Да, така е.

— Какво да правим? Да ги натикаме ли в банята?

— Не знам. Не те ли блазни Искра?

— Защо?

— Само да легнеш с нея!

— Теб какво те прихваща?

— Нищо. Вече ще откача. Иванчо сигурно не е спал с момиче.

— Не е.

— Да спи ли?

— Защо?

— Ами така. С мен.

— Ти наистина си откачила!

— И аз ще взема да се напия!

— Тогава, наистина, всичките ще се намерят в банята.

— О, недей, моля те!

— Какво да те прави човек?

— Ще се напия!

— Глупачка!

— Какво да правя? Не мога повече!

— Много си трагична! Боже мой! Ама ти наистина си се уплашила! Ще изтрезнеят.

— После какви разследвания ще стават!

— Марина се измъкна!

— Блазе й.

— Глупости!

— Ти се съмняваш в нея!

— Не знам.

— Има някой, който казва на класната всичко, но не вярвам да е тя.

— А защо се измъкна?

— Късно е.

— Глупости, късно! Осем и половина. Толкова ли е?

— Девет без петнайсет.

— Е, значи не е много късно.

— Тя живее далече.

— След малко ще й се обадиш по телефона.

— Тя може да е с приятеля си.

— Да, да. Правилно. Но все пак, ще й се обадиш.

— Ти се съмняваш във всички?

— Да, дори и в теб.

— Аз никога няма да се изкажа.

— И аз никога няма да те изкажа.

— Дори и да ме изкажат, какво? Няма да пострадаш ти.

— Я стига глупости!

— А защо, наистина е така.

— Добре, добре. Дай да им бием шамари. Не са пияни чак толкова.

— Те са неиздръжливи.

— Я върви долу в бакалията и купи лимонов сок. Бързо, докато не са затворили!

— Отивам!

Елито изхвръкна и Емо се замисли. „По дяволите! — си рече той — Откъде пък ми се струпа всичко това на главата!“

Искра, която лежеше на дивана до Райчо, се обърна на другата страна и прегърна „рагацото“. Но, все пак, спеше дълбоко.

Елито се върна и носеше две шишета с лимонов сок.

— Браво! — извика Емо. — Сега гледай как действа великият изтрезвител!

— Какво ще ги правиш? О! Я гледай пък тая!

— Остави я! Тя нищо не може да направи. Само го е прегърнала по инстинкт.

— Тя сигурно всяка нощ спи с момче.

— Кой я знае! Я отвори на Иванчо устата.

— Ами ако се задави?

— По дяволите! Първо ще го събудим, а след това ще го доизтрезнявам. Хайде да им бием шамари!

— О! Страх ме е!

— От какво пък те е страх?

— Не знам.

— Те добре, че са пили водка и не миришат. Давай!

Иванчо леко отвори очи и започна да мърмори нещо неразбрано и да мляска.

— Трагедия! — извика Елито.

— Ти я направи тази трагедия! — Емо беше безпощаден.

— О, Емо!

— Не се вайкай! Дай лимоновия сок да му сипем малко в устата. Не виждаш ли, че иска да пие още!

— Ето.

— Оха! Виж! Направо магия!

Иванчо ококори очи.

— Какъв е тоя буламач! — извика той. — О-о! Че кисело!

— Как си? — попита Елито.

— Добре. Това лимонов сок ли е? Аз мислех, че пия водка, и го нагълтах.

— Добре, че го нагълта — каза Емо.

— Ей, майка му стара, аз май бях пиян?

— Бооже! И пита! Беше направо дърво — извика Емо.

— О! Те и другите също. Искра кога е легнала с Райчо?

— Тя е пияна. Ние я сложихме. — отговори Елито.

— Дай ми още малко сок — каза Иванчо.

— Изтрезня ли?

— Да. Не виждаш ли, че ходя. Къде е банята?

— Аз ще те заведа — хвана го Елито.

Емо разбуди Румен и му сипа лимонов сок в устата. Той скочи и започна да крещи.

— По-полека, бе! Къде се намираш!

— Какво е това? Дай ми водка.

— Я да мълчиш! Пий.

— Кисело!

— Тъкмо да изтрезнееш.

— Уф! Ужас! Аз пиян ли бях?

— Алкохолик! — извика Иванчо като влезе в стаята. — Как си?

— А! Ти дето ме напи!

— Сега нали си трезвен?

— Гледай го пък тоя! Главата ми се вие.

— Ела в банята — каза му Елито.

— Дай да ги разбудим тези — Иванчо посочи Искра и Райчо.

— Първо Дора — каза Елито като се върна от банята, където беше завела Румен.

— Ти я буди! — каза Емо — Иванчо ще ти помага. Аз не се наемам там.

— Добре. Хайде, Иванчо. Удряй шамари! — извика Елито. — Сега сипвай! Браво!

— Какво е това? — скочи Дора. — Къде съм?

— И пита! — извика Иванчо. — Пияница!