Хари Стоянов
Мислите в главите (14) (Гимназиален роман)

Четиринадесета глава
СКАНДАЛ

Емо тъкмо се беше унесъл в мислите си, когато се стресна от иззвъняването на телефона.

— Да? — извика раздразнено в слушалката.

— Емо, ти ли си? Елисавета се обажда.

— А! Здравей.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Ела у нас. Никой няма.

— Никой ли?

— Да, нашите заминаха на село.

— И нашите не са тук. Отидоха да видят дядо. Много зле бил.

— Ела, ще дойдеш, нали? Ще те чакам.

— Не знам.

— Ела, моля те. Скучая сама.

— И аз скучая сам, но не се оплаквам.

— Нищо. Ела.

— Добре.

— Чакам те.

— Довиждане.

— Чао.

Той затвори телефона, облече се и излезе.

Не беше много доволен и си викаше на ум: „Тази пък и тя! Какво иска от мен? Не й ли стига Райчо?“

Качи се в автобуса. Беше претъпкан, макар и да беше два и половина следобед.

— Може ли да влезете по-навътре? — извика Емо.

— Не виждате ли, че няма място… — му отвърна някой.

— Аз няма да вися заради вас навън. Посгъстете се, поне да се затвори вратата!

— Стига си викал там!

— Я се сгъстете, че ще падна!

— Да не си се качвал!

— Бъдете по-възпитани!

— Абе, келеш, ти ли ще ме учиш!

— Влез навътре и не викай!

— Затваряй си плювалника!

— Другари, не виждате ли, че ще падна…

— Ей, момчето ще падне!

— Нищо му няма. Друг път да знае!

— Абе, другарю, как може да приказвате така. Той не е виновен, че автобусите са пълни.

— Не е виновен, ама много знае.

— Вижте какво! Когато си купите частен автобус, в него ще се разпореждате както си искате. Сега ще се съобразявате с другите.

— Я мълчи, да не изхвръкнеш, че както си ми под лакътя…

— После вие ще отидете където ви е мястото.

— А пък тебе ще те гризат червеите.

— Другарю, как може да приказвате така! Момчето е право.

— Ама, ти ма! Какво се обаждаш ти, ма!

— Я се дръжте по-прилично, намирате се на обществено място!

— Я си затваряй плювалника ма, бульо!

— Как може…

— Оставете го, не виждате ли, че е пиян!

— Ало, обадете се на шофьора да го свалим!

— Обадете се напред!

— Автобуса не е за пияни!

— Олеле! Удари ме!

— Усмирете го!

— Не ме пипай! Не ме пипай, че…

— Майко, тоя ме настъпи!

— Нищо ти няма.

— Маа-ййкоо! Мааййкоо маа! Болии! Болии мее!

— Я по-тихо! Нищо ти няма!

— Искам да седна!

— Как ще седнеш, не виждаш ли колко хора има!

— Ама искам!

Чуха се няколко плесници. След това плач.

— Ей, тука не е детска градина!

— Какво да го правя?

— Не му давайте да реве.

— Как да не му давам? Не мога да му заключа устата.

— Другарко, може ли да ми перфорирате билета?

— Един момент. Дайте.

— Другарко, и моя.

— Ей сега.

— Ало, отворете задната врата!

— Кажете отпред да отворят задната врата!

— Кажете на шофьора!

— По дяволите! Езиците ли си глътнахте?

— Кажете на шофьора!

— Какво е това бездушие!

— Ама всички ли сте такива?

— Всичките са, ами!

— Е-е! Най-после! Сети се да отвори.

— Не се блъскайте, не виждате ли, че слизам!

— Ти ли си пак, бе! Я се измъквай, че да не те изритам!

— Я по-внимателно!

— Ей, затваряй си плювалника!

— Какво искаш пък ти, бе! — на Емо му кипна. Слезе от автобуса и го хвана за реверите. — Какво? Какво искаш?

— Я-я-я мме ппусснни!

— Какво искаш?

— Ш-ш-ш-ще иззвикам ммилиция!

— Викай де! Под рейса ще те натикам! Пияница!

— Момче, остави го.

— Ще го оставя, няма да си цапам ръцете повече с него — каза Емо и го блъсна в едно дърво. След това го остави и се запъти към Елито.

Беше ужасно ядосан. „Идиоти!“ — мърмореше под носа си той. Чувстваше, че би убил онзи пияница, ако не се бяха намесили другите.

„Червей! Всички са червеи!“ — продължи да си мърмори той.