Хари Стоянов
Мислите в главите (12) (Гимназиален роман)

Дванадесета глава
НЕОЧАКВАН ГОСТ

Емо се наобядва с каквото намери и се излегна на дивана. Изведнъж звънецът рязко и силно прониза ушите му и той го „благослови“ наум. Бързо скочи и отвори входната врата. Там стоеше неговата класна ръководителка!

Емо остана неприятно изненадан.

— Добър ден — каза тя.

— Добър ден — отвърна все още изненадания Емо. — Заповядайте… влезте — измърмори той и класната му се вмъкна вътре.

— Добре си тук.

— Добре съм.

— Имате голяма библиотека. Четеш допълнително.

— Ами! Толкова ми остава време.

— Не ти остава време ли?

— Не ми остава за такива неща.

— А за какви?

— Естествено, уча се уроците.

— Толкова време?

— Не, вечер. Само вечер си уча.

— А цял следобед какво правиш?

— Спя.

— Спиш?

— Да. Иначе не мога.

— Мъчи се да не спиш толкова много.

— Предпочитам да не дремя над учебниците.

— Хм! А как върви със съучениците ти?

— Кое как върви?

— Всичко.

— Нормално.

— Няма ли някакви неприятности? Например с Кирил.

— Не.

— Разбрах, че не сте в добри отношения.

— С кого?

— С него.

— С Киро?

— Да.

— Който ви е казала това, е излъгал.

— Аз мисля, че не е.

— Кой е той?

— Все някой е.

— Ясно. Имате доносчик.

— А, не! Съвсем страничен човек е.

— В нашия клас странични хора няма. Ако нещо е излязло, то страничен човек не може да го изнесе.

— Както и да е. А любовта как върви?

— Коя любов?

— Ами там, твоя приятел Славчо и Станислава. Нали са двамата?

— А, не! Няма такива неща.

— Как да няма? На мен не ги разправяй тия работи.

— Може. Аз не знам.

— Не си гледат уроците, ами…

— То си е тяхна работа.

— И Райчо, и той.

— И той ли?

— Да, с Елисавета.

— Я гледай!

— Защо, учудваш ли се?

— Да. Защото това не е вярно.

— Не е вярно ли? А с коя?

— С никоя.

— Солидарни сте. Виждам.

— Защо пък. Аз казвам истината.

— А знаеш ли, че Мариана дори е стигнала по-далече И сега не знам как ще се оправя.

— Какво е станало?

— Той Кирил е виновен за тази работа. Ама и на него няма да му се размине.

— То си е тяхна работа.

— Да, но поне да бяха изчакали да свършат училище.

— На всеки му хрумва понякога нещо.

— Да, ама такива хрумвания водят до опасни резултати. Майка му на Кирил ми се оплаква. Не го оставяла да си учи уроците.

— Кой?

— Мариана. Направо не очаквах от нея това.

— Да пречи на Киро да си учи уроците ли?

— То да му пречеше само за уроците, ами му е замаяла главата, че той само по нея търчи.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Едва ли.

— Ама наистина. Аз не знам такова нещо.

— Нали Мери й казвате на Мариана? Да, така, нали?

— Отде ще знам.

— То голяма конспирация, голямо нещо. И ще ти кажа. Мариана е голяма еснафка.Това ти го казвам не като учителка, не като класна, а като човек, който вижда слабостите на другите.

— Това го знам.

— Дори нейната еснафщина стига до снобизъм

— Това ми е ясно.

— Естествено, това си е в характера й, но тя така силно повлия на Кирил, че той стана просто неузнаваем.

— Не съм забелязал. Или може би вие не сте познавали учениците си достатъчно добре.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Но все пак Станислава е много добро момиче. Славчо не се е подвел.

— Не знам.

— Защото ти е приятел.

— Не, просто не знам за това.

— Не може да не знаеш, но както и да е! Това не е най-важното. Аз дойдох за друго. Твоят успех е много намален. А миналите години беше един от най-добрите ми ученици. Какво ще кажеш за тази работа?

— Нищо.

— Как така нищо? Някой пречи ли ти да учиш?

— Не.

— Няма защо да криеш.

— Вие сигурно знаете.

— Да, знам.

— Ясно ми е. Този път излъгахте.

— Защо?

— Защото за мен нищо не знаете.

— Ще науча.

— Няма, защото и самият аз не знам.

— Как така?

— Ами така, всичко става.

— Нямам намерение да се намесвам в интимните ви работи, но вие ме карате да го правя, защото стигате до глупости. Големи сте, а не любов изпитвате, а някакъв инстинкт да се събирате по двойки!

— Това не се отнася за мен, защото аз не съм член на някоя от тези двойки, за които вие споменавате.

— Още по-добре. Значи ще мога да се уповавам на теб.

— Не.

— Как така?

— Все пак са ми съученици.

— Неправилно ме разбираш.

— И вие ме разбрахте неправилно.

— Не знам. Внимавай, все пак.

— Какво, да не се подхлъзна ли?

— Да. И се стягай, защото идва краят. Аз трябва да вървя. Ще отида у Славчо и у Станислава. Довиждане.

— Довиждане — каза Емо и затвори с облекчение вратата.