Хари Стоянов
Мислите в главите (47) (Гимназиален роман)

Осма глава
ПРЕКЪСНАТИЯТ РАЗГОВОР

Славчо влезе в класната стая, където учеше Галя. Имаха български език при една млада учителка.

— Другарко, много се извинявам, но директора иска да говори с Галя.

— Сега ли?

— Да, веднага.

— Галя, върви.

Когато момичето излезе и учудено погледна Славчо, той само й посочи Емо, който изскочи от една празна стая.

— Какво е станало? — запита Галя.

— Нищо особено — започна да й обяснява Емо. — Когато се върнеш в клас, ще кажеш, че е станала грешка, директорът е търсел някаква друга Галя.

— Но аз нищо не разбирам.

— Ела в тази стая, ще ти обясня всичко.

— Какво?

— Искам да знам какво ти каза онова момиче от нашия клас в междучасието.

— Нищо.

— Как така нищо! Казвай цялата истина. От нея ми зависи съдбата.

— Ами… тя ми каза…

— Какво ти каза?

— Че… такова… Не, не мога да кажа! Обещах й.

— Нищо. На нас ще кажеш.

— Емо, моля ти се, не ми се сърди.

— Няма. Кажи какво й обеща.

— Че ще ходя само с теб и че няма да те оставя на друго момиче.

— Друго?

— Нищо.

— А ти защо се съгласи?

— Защото те обичам и защото сме приятелки с Мариана.

— Виж какво. Това са глупости. Мариана иска да ми направи кален номер. Може и ти да пострадаш. Затова се пази от нея. А ако й кажеш за нашия разговор, аз ще науча. Вярвам, че ме разбираш. А за следобед киното не се отлага. Нека те мислят, че са постигнали нещо. Сега върви в клас. Знаеш какво да кажеш, нали?

— Да.

— Значи така — каза Емо, когато Галя излезе. — Те наистина са започнали да действат.

— Аз какво ти казах — усмихна се доволно Славчо.

— Сега остава да разберем какви са им замислите. Но явно искат да ме скарат с Марина.

— Те ще се стреснат от нашето излизане. Това и те не са го предвиждали.

— Да, дори и без резултат, нашето излизане е предизвикало паника в техните редове.

— Да вървим в клас. Гледай ги право в очите, когато влизаш.

Когато бяха вече в класната стая, забелязаха, че Мерито, Иса и Елито се направиха на много разсеяни, за да не ги погледнат.

Славчо смушка с лакът Емо и му пошушна:

— Какво ли си мислят?

— Каквото щат. Ще ги оправим и тях!

— В голямото междучасие аз ще ги следя. Ти няма да се занимаваш с тях.

— Какво си намислил?

— Когато получа резултатите, ще ти кажа. Във всеки случай, голям план имам, но дори и на теб няма да го кажа. Не че ме е страх да не би да се раздрънкаш, но малко съм си суеверен, нали знаеш.

— А случайно да знаеш, сега се сетих, Марина с кого ходи?

— Що за въпрос?

— Как? Тя вчера ми каза, че обичала някой си.

— Глупости! Тя е разумно момиче и никога не би направила глупостта да се отдаде на някого. Дори и на теб. Извинявай, че ти го казвам, но е така. Но, все пак, тя те обича. Аз съм сигурен.

— Да, може би си прав. Значи, Марина е по-разумна от твоята Станислава.

— Да. Дори много повече, отколкото ти си мислиш. Но ние се обичаме със Станито по наш начин, вие с Марина — по ваш.

— Не знам дали въобще си струваше да й се обяснявам в любов.

— Рано или късно щеше да го направиш.

— Аз съм голям идиот!

— Защо?

— Защото целия свят научи каква идиотщина съм направил. Тази кокошка Елито ме подведе.

— Това е грешка от твоя страна, но не бива да съжаляваш за нея.

— Много грешки допуснах напоследък.

— Ще се поправят. Човек се учи от грешките си.

— Хубаво ще се науча аз!

— Виж какво, аз ще бъда с теб докрай, не се отчайвай. Каквото и да стане, аз съм с теб.

— Аз ти вярвам, защото сме най-добри приятели с теб.

— Е, тогава не се поддавай на отчаянието!

— Ти си прав. Знаеш ли, някой ден трябва да дойда у вас да направя някои записи на „Червените китари“.

— Още утре можеш.

— Утре непременно ще дойда.

В този момент часът завърши. Острият звук на електрическия звънец прекъсна разговора на двамата приятели. А и не само техния. В час най-сладко си разговаряха всички, защото беше забранено, според училищния правилник, разбира се…