Хари Стоянов
Мислите в главите (46) (Гимназиален роман)

Седма глава
ДВАМА ПРИЯТЕЛИ

Емо се почувства страшно потиснат след извършената глупост. Той искаше да направи добрина, а то какво излезе! Направо безсмислена постъпка. И още един спечелен враг. Вместо да изръкопляска, Марина го закопа само с няколко думи. А той да се подведе от едно зайче! Ах, непростима глупост!

— Емо, не се ядосвай — успокои го приятелят му Славчо, когато третият час беше започнал. — Случват се такива недоразумения.

— Това не е недоразумение, а глупост.

— Направи го заради Марина, а не заради онова зайче, което те накара.

— Да.

— Нищо, не съжалявай.

— Яд ме е.

— Защо, Сашка е хубава.

— Сестра й е по-хубава.

— Аз пък мисля точно обратното.

— Въпрос на вкус.

— Марина ти харесва заради друго.

— Не знам. Тя не ми харесва. Аз направо я обичам!

— Още по-добре.

— Ние не знаем какво приказваме. Заради някакви си фусти вършим такива идиотщини!

— Ти си ядосан.

— Така е. Но вече ще действам само както ми е изгодно.

— Не се безпокой. С онова момче сме съседи. Ще се оправи положението.

— А бе не е въпроса за онова момче! Това не ме интересува ни най-малко.

— А кое?

— Не знам Марина какво ще си помисли сега за мен.

— Тя е разбрала, че си го направил заради нея.

— Едва ли.

— Напразно мислиш за това.

— Така е. Знаеш ли кой филм дават в „Свобода“?

— „Да живееш днес, да умреш утре“.

— Какъв е?

— Японски.

— Така ли? Хубав ли е?

— Не е лош.

— Не съм гледал японски филм.

— И аз не бях, но вчера го гледах. Ти днес ли ще ходиш?

— Да. С Галя.

— Какво целиш с нея? Не мога да разбера. Обичаш Марина, ходиш с Галя.

— Именно. Това е за заблуда на противника.

— А ако и Марина се заблуди?

— Аз съм я предупредил.

— Кой знае.

— Пък и ние с Марина не сме имали тясно приятелство помежду си, за да ме ревнува.

— Не знам. Твоите ходове не са ми съвсем ясни, защото Елито им докладва на двете змии за установените отношения между теб и Марина.

— Тя пък какво знае!

— Достатъчно, за да им даде коз в ръцете. Но ти трябва да си установиш една парола с Марина.

— Защо?

— Когато й се обаждаш по телефона, казваш първо паролата, за да знае със сигурност, че си ти, и обратно.

— Това е идея. Противникът може да организира дезинформираща акция по телефона. Може и с писма. Паролата ще се отнася и за писмата.

— Точно така. Най-важното е да се предпазите от лъжливите сведения. Те непременно ще се помъчат да си отмъстят. И още повече, че техните отмъщения ще бъдат насочени и срещу мен и Станислава.

— Може би.

— Най-сигурна победа ще се постигне, когато сключим съюз срещу тях.

— Ние сме четирима и те са четирима. Силите ни засега са равностойни.

— Да, но те са започнали да действат.

— Как?

— Чрез твоята Галя.

— Така ли? Откъде научи?

— Видях Мерито да говори с нея. Размениха си няколко думи и Галя се съгласи с нещо. Не можах да разбера друго.

— Значи така!

— Пази се от Галя!

— Нищо, ще видя какво ще стане следобед.

— В киното предполагам, че ще са и Исата, и Мерито, и Киро, и Елито, и не знам си кой още.

— Ще видя.

— Те може би ще действат съвсем открито. От една страна, разбира се. А тайният им замисъл не знам как ще го научим.

— Ще поизчакаме малко.

— Няма защо да чакаме. Въпросът е кой ще изпревари.

— Искаш да кажеш, че ще ни погодят кален номер.

— Да.

— Тогава да действаме веднага.

— Как?

— Аз ще попитам мога ли да изляза за малко, че ми е лошо, ти излизаш с мен.

— Добре.

— Другарю Хубенов, мога ли да изляза за малко, че ми е лошо?

— Да, разбира се.

— Аз ще го придружа — извика Славчо и двамата се измъкнаха навън.

— Сега към класа на Галя. Ще трябва да я вербуваме за нас.

— Как ще я измъкнем?

— Влизам вътре и казвам, че я викат при директора.

— Не, по-добре аз да вляза. Теб са те виждали много често напоследък.