Хари Стоянов
Мислите в главите (45) (Гимназиален роман)

Шеста глава
КАТО ГРЪМ

Емо бързо изскочи в коридора. Съученичките на Галя се връщаха от кабинета по химия. Неговата позната, както винаги радостно усмихната, вървеше последна и въртеше във въздуха чантата си.

— Емо, не ме изпитаха! — извика тя, като го видя.

— Много хубаво!

— Разбира се, че е хубаво. Аз нищо не знаех.

— Гледай да не те изпитат друг път, когато пак нищо не знаеш.

— Дано не се случи!

— На мен много пъти ми се е случвало. Особено по астрономия.

— Въпрос на късмет.

— Той моят е един…

— А пък аз имам винаги голям късмет. Ох! Чакай да чукна на дърво.

— Аз винаги чукам в главата си, защото тя е по-дървена.

— Да, но аз не мога да се похваля с такава глава.

— Още две години като постоиш в гимназията, ще можеш.

— Не, но от скука мозъкът се вдървява. Ти знаеш ли, че аз много скучая?

— За да не скучаеш, ходи по-често на кино.

— Кога да ходя?

— Вместо да си губиш времето с четене на разни глупости, отиди на кино.

— Ако не си прочета урока, ще ме изпитат и ще ми пишат двойка.

— Ти ще го прочетеш веднъж-два пъти, повече не е нужно. От много четене се затъпява.

— Ще опитам както казваш.

— Опитай. Но следобед да не забравиш за киното.

— Няма. В три и половина пред кино „Свобода“. А знаеш ли кой филм дават?

— Нямам представа.

— Нищо, който и да е.

— Ако не е хубав, няма да го гледаме. Ще отидем в друго кино.

— Ще идем. А ти познаваш ли онова момиче?

— Кое?

— Ей онова.

— А! Сашка ли?

— Да. Откъде я познаваш?

— Сестра й е в нашия клас.

— А сестра й добро момиче ли е?

— Разбира се.

— Не се разбира, защото сестра й е много луда.

— А ти не си ли?

— И аз съм, но не чак толкова.

— Е, кажи ми нещо по-подробно за Сашка.

— Ходи с едно момче от единадесети „В“.

— Това и аз го знам.

— Но оня не ми харесва.

— И на мен не ми харесва.

— Той е голям побойник. Бие момичетата от нашия клас. Само Сашка не закача.

— Нали тя ходи с него. Как ще я закача.

— Виж какво. Аз съм приятелка със Сашка и искам да й помогна.

— Как?

— Ти ще отидеш при оня идиот и ще му кажеш да не се занимава с нея.

— Ще стигне до бой.

— Страх ли те е?

— Не. Но трябва да извикам моите хора.

— Хайде!

— Ти ме чакай там.

За пръв път Емо се съгласи на такава велика глупост. Но това беше заради сестрата на Марина! Не, не заради сестра й, а заради самата нея!

— Славчо, ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Ей там. Ще се бия с един.

— Защо?

— Просто така.

— Идвам. Щом е за делото.

— За делото е!

— Добре.

Емо се приближи до единадесетокласника, който беше прегърнал в един тъмен ъгъл Сашка.

— Ей, пусни я и изчезвай! — извика той.

— Какво искаш? — учуди се момчето.

— Пускай я и изчезвай!

— Защо?

— Няма да ти давам на теб обяснение, я!

— Виж какво! Никой нищо не ти е направил на теб. Остави ме на мира!

— Я не ми дръж такъв тон! Я не ми дръж такъв тон, че като ти тупна един… Не знам, дали ме разбираш! Пускай я, изчезвай и да не съм те видял повече с нея.

— Ти ли ще ми забраняваш?

— Аз!

— Какъв си ти?

— Господ-бог!

— Я! Не знаех!

— Сега научи. Изчезвай.

— Аз ще се махна, но да не се срещнем някъде насаме.

— Какво щастие ще бъде за мен да ти размажа мазната мутра!

— Не се знае кой на кого!

— Изчезвай! Изчезвай по-бързо!

Приятелят на Сашка напусна злополучния коридор на единадесети „Б“ със страшни закани. Емо се обърна и триумфално изгледа всички. Сашка го гледаше с недоумение. Галя сияеше от радост. В същото време се приближи Марина.

— Емо, не трябваше по този начин — каза с укор тя.

— Защо? — учуден я запита Емо и в този момент той би пожелал по-скоро да потъне в дън-земя, отколкото да стои така пред своята любима.