Хари Стоянов
Мислите в главите (39) (Гимназиален роман)

Петнадесета глава
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Емо се замисли. Всичко, което се случи през този изминат ден го караше да се чувства някак си блудкаво. „Какъв смисъл имаше всичко това? — си мислеше той. — В училище да правя глупости като малко момченце, след училище да забавлявам по пътя някакво непознато момиче, после като последния глупак да се обяснявам в любов по телефона! Пфу! Колко отвратително е всичко! И тези пияници у Елито. И онази змия Искра. Всичко е толкова противно. Всичко!“

И Емо продължаваше да бърза. Беше уморен от всичко преживяно и искаше час по-скоро да си отпочине.

Изведнъж на един ъгъл той се сблъска с някакво момиче. Отскочи назад, промърмори едно „Извинявайте“ и понечи да продължи пътя си. Но момичето, което беше Станислава, извика:

— Емо! Емо, та това ти ли си!

Емо се обърна и позна своите съученици. Срещна радостния поглед на Марина.

— Как попаднахте тук? — запита той.

— Теб търсихме — отговори Славчо и хитро смигна.

— А защо сте ме търсили?

— За да те опазим от едно зло — засмя се Станито.

— Аз сам се опазих.

— Значи си бомба момче! — каза Славчо. — Онази вещица какво прави?

— Сигурно си нанка вече. Оставих я пред тях.

— Много хубаво си направил. Знаех, че си бомба момче.

— Насмалко нямаше да съм.

— Защо? Да не би да си се съгласявал?

— Сигурно щях.

— И какво те спря?

— Отвращението ми.

— А ние се изтрепахме да ви търсим. На мен нищо ми няма, но на двете ми придружителки…

— Вие сте цяла патрулна тройка.

— Остави се!

— А знаеш ли, Славчо, че имам някакви смътни предчувствия.

— Какви?

— Ами ей такива, че не мога да ги разбера какви са. Но ми се струва, че утре положението ще бъде напечено.

— Направо офсайд.

— Нещо такова.

— И защо?

— Не знам. Утре ще разберем.

— Емо — Станито го побутна по рамото, — на нас не ни обръщаш никакво внимание.

— Ах, извинявайте.

— Най-вече трябва да се извиниш на Марина.

-Марина, извинявай.

— Няма за какво — усмихна се тя. — За какво се извиняваш?

— Не знам.

— Емо, много се радвам, че нищо лошо не се е случило.

— Лошото утре ще се случи.

— Ти знаеш нещо, но не искаш да ни кажеш.

— Не нищо не знам… Аз ще те изпратя до вас, Марина.

— Няма нужда. Ние със Станито сме в една посока.

— Нищо, аз пак ще ви изпратя.

— Та ти цяла нощ няма да можеш да си легнеш.

— Утре в училище каква ми е работата.

— Сега ние ще те изпратим до вас и си запазваме правото ти да ни изпращаш друг път — усмихна се хитро Станито и двете с Марина подхванаха отстрани Емо и го заведоха до тях. Славчо вървеше отзад и се смееше доволно.

— Лека нощ, Емо — извикаха приятелите му.

— Лека нощ — каза Емо зад вратата на асансьора, който веднага се издигна нагоре.

— Задачата е изпълнена успешно — констатира Славчо.

— Как сме я изпълнили, само ние си знаем — добави Станито.

— Утре пълен пас — каза Марина и тримата се засмяха.

После продължиха пътя си.

Славчо изпрати и двете момичета до тях и когато се върна вкъщи беше два часа.

„Май че ще се спи утре в училище“ — си каза той, като погледна часовника си.

После се съблече и легна.

Преди да заспи, си помисли:

„Чудно момче е Емо, а пък Марина е още по-чудновата.“

А в същото време Емо още не беше заспал и си мислеше:

„Ех, какъв късмет извадих тази вечер!“

И наистина, Емо имаше късмет, защото срещна Марина, а пък тя, преди да заспи, си помисли, че човек като Емо заслужава нейната любов.

Но Станито беше най-удовлетворена от случилото се. Тя се успокои и страшно се радваше, че беше доказала на онези ограничени личности Искра и Мерито, че все още има честни и доблестни младежи, че въпреки всичко все още има хора, които вярват в истинската любов и са готови на всичко, за да остане тя чиста и неопетнена.

И Станито заспа спокойно като Искра, но с тази разлика, че се чувстваше морална победителка.

Скоро щеше да дойде сутринта и да пробуди всички със засмяното си есенно слънце…