Хари Стоянов
Мислите в главите (31) (Гимназиален роман)

Седма глава
НЕПРИЯТНОСТ

Мерито се отправи към къщи. Пак не бързаше, макар че наближаваше два и половина. Майка й сигурно се беше върнала вече от работа и я чакаше за обяд.

Но в къщи я очакваше неприятна изненада — класната й беше у тях!

Мерито хлопна с досада вратата на хола.

— Добър ден, Мариана. Виждам, че не си ме очаквала, защото се връщаш с час и половина закъснение

— Имах работа.

— Да, но сега ще имаме повече и по-важна работа. Не прави недоволни гримаси, защото положението е много опасно.

— Какво положение?

— Ами, например това с медицинските бележки.

— Какви медицински бележки?

— Тези, които си ми давала да извиняваш отсъствията си.

— Те са съвсем редовни.

— А! Значи знаеш за какво се отнася. Тогава ще говорим направо. Тези бележки, както ти самата знаеш, са фалшиви.

— Как така?

— Ами така. Няма защо да упорстваш. Не е нужно да се правиш на изненадана.

— Ама, как, другарко! Тези бележки са напълно редовни.

— Хайде де! Знаеш ли къде съм била тази сутрин?

— Не.

— Бях в поликлиниката. Там случайно ти си забравена в книгите за преглед.

— Може и да е така.

— А! Няма да мине. Виж какво ще ти кажа. Такъв лекар не съществува. Откъде си му измислила името?

— Ама, как, другарко? Има такъв лекар.

— Бре! Ти на мен ли ще ми кажеш! Защо продължаваш да ме лъжеш? А? И то пред майка си.

— Как ще ви лъжа, другарко? Бележките са редовни.

— Да речем, че са редовни, а само лекарят е измислен!

— Ама, как ще е измислен!

— А, значи не е?

— Не е.

— Добре. Тогава бележките са напълно редовни.

— Ами да.

— Добре, ти твърдиш, че бележките са съвсем редовни, така ли?

— Да. Така е. Редовни са.

— Ще го потвърдиш ли и пред директора?

— Да.

— Виж какво, ако си признаеш, че са фалшиви, до директора няма да стигне.

— Ама как да си призная, като не са.

— Другарко, това е насилие! — реши да се намеси майката.

— Насилие ли?

— Ами да. Как може да я карате да потвърди нещо, което не е вярно.

— Не е вярно ли?

— Не е, разбира се.

— Я виж ти! Пък аз, като бях в поликлиниката, останах с убеждение, че е вярно.

— Но как, другарко. В коя поликлиника сте били? Дъщеря ми никога не ходи в окръжната.

— Така ли?

— Разбира се. Вие сте с грешка.

— Трябваше да проверя в туристическата поликлиника.

— Точно там.

— А! Значи съм сбъркала. Нищо. Ще ме извините.

— Все пак, внимавайте да не сбъркате друг път, защото децата не могат да понасят такива неща.

— Да, да, знам ги децата.

— Утре проверете в туристическата поликлиника.

— Да, непременно. Трябва да се уверя, че казвате истината. Такава ми е професията.

— Не сте детектив, защо правите такива неща?

— Нареждане на директора.

— Ах, така ли?

— Да, така.

— Много сте недоверчиви.

— Понякога ни карат да бъдем такива постъпките на нашите ученици.

— Мариана какво е извършила?

— Попитайте я нея. Тя поне няма да ви излъже, а аз като ви разказвам, може да сбъркам нещо.

— Мариана всичко ми разказва. Не знам да се е случило нещо лошо.

— Нека си помисли и, след като си замина, да ви разкаже подробно за любовните си приключения.

— А! Такава ли била работата. Вие, другарко, поне в това не бива да се месите.

— Защо? А ако някой от моите ученици тръгне по лош път?

— Мариана не е малко дете.

— Не е, но пък се мисли за прекалено голяма.

— Разбира се, тя вече е абитуриентка.

— Не е станала още. До тогава могат да се случат много неща.

— А! Значи и заплашвате?

— Как ще заплашвам? Нейното завършване не зависи само от мен, а и от нея и от останалите колеги.

— Да, но те са ви колеги.

— Какво искате да кажете?

— Че щом се състави едно мнение за някой ученик, то…

— Да, да. Виждам, че продължавате да грешите.

— Как ще греша. Не е ли така?

— Зависи от много неща.

— А! Все зависи.

— Разбира се. И от самия ученик зависи мнението на учителите.

— Много често то не е правилно.

— Случва се да сгрешим, хора сме и ние. Пък и на толкова ученици преподаваме.

— Щом сте учители, не трябва да грешите, или пък, щом грешите, то ще трябва да прощавате грешките и на учениците. Те са по-млади и повече грешат.

— Да, така е. Но когато човек сгреши веднъж, той си взима пример от това. Да речем, човек да сгреши за едно нещо веднъж, му е простено. Е, разбира се, ако извърши тежко престъпление, не може да му се прости, дори и за пръв път да го прави.

— Какво, искате да кажете, че дъщеря ми е извършила престъпление!

— О, далеч съм от тази мисъл. Но искам да кажа, че дъщеря ви е сгрешила не веднъж, дваж или три пъти, а много.

— А в какво е сгрешила?

— Тръгнала е по лош път. С лоша компания се събира. Не спазва вечерния час. Не се подготвя за училище и много други работи.

— Човек е свободен да се весели.

— Свободен е, но тя е преди всичко ученичка и не трябва да прекалява.

— Това не значи, че не е човек, щом е ученичка.

— Не съм казала такова нещо.

— Да, но една учителка в прогимназията им казваше, че учениците и войниците не са хора.

— Тя може би го е казала в афектирано състояние.

— Но нали е учителка, трябвало е да бъде въздържана.

— Разбира се, но тридесет или четиридесет ученика ако почнат да правят каквото си искат, няма да издържат на всекиго нервите. Както учениците са хора, така и учителите са хора. Те са отишли в училището и да дават знания, и да си изкарват хляба.

— Да, но има учители, които умишлено тормозят учениците си.

— Не знам.

— Има.

— Може, но вие си помислете за медицинските бележки. Аз трябва да вървя и у други ученици. Довиждане.

Класната на Мерито излезе, без да дочака отговора на своето „Довиждане“.