Хари Стоянов
Мислите в главите (30) (Гимназиален роман)

Шеста глава
ХОБИ

— Аз вече ще си ходя — каза Киро.

— Добре. Аз пък трябва да отида у Исата. Довечера в шест часа ще дойда у вас да те взема. Да си бъдеш в къщи — предупреди го Мерито.

— Ще си бъда.

— Хайде, чао.

— Чао.

Мери се запъти към дома на Искра, защото имаше да разговаря с нея за някои неща.

Скоро стигна. Позвъни, и на вратата се показа нейната съученичка.

— О, Мери, влез. Малко е разхвърляно в къщи, ама нищо.

— Ти пък! Аз не съм толкова претенциозна.

— Хайде де!

— Какво стана с онази работа?

— За Киро ли?

— Да.

— Дадоха ми, но ме предупредиха.

— Какво?

— Някой е дигнал печата на болницата.

— Е, и?

— Опасно става.

— Не вярвам да се сетят нашите даскали.

— Кой ги знае! Ако стане нещо, прави му сметка!

— Ти пък!

— Не знам.

— Дай я.

— Ето.

— Не личи да е фалшива.

— Не личи, ама не е вписан в никаква книга.

— Някой пък ще тръгне да проверява. Ти, Исо, защо си толкова…

— Мене не ме интересува. Фалшива бележка не съм давала. А ако ме издрънкате, дяволите ще ви вземат.

— Ти какво си се уплашила?

— Нищо, само ти казвам.

— Какво става с Емо?

— Довечера ще си го хвана.

— Само да не го изпуснеш.

— Че изпуснала ли съм някого?

— Този е друг.

— Да, друг е. Няма да си поиска сам.

— Сама ли ще му се предложиш?

— Ами да.

— Горкото момче, ще откачи.

— От щастие.

— Кой го знае.

— Не ти ли се иска и на теб?

— Ти го опитай, ще видим.

— А! Аз да си го хвана, не ти го давам.

— Защо?

— Решила съм трайна любов да завъртя.

— И то с кого! Боже!

— Момчето е честно. Няма с Джонсъна да тръгна, я!

— Ти пък откога стана честна?

— Казал ли е някой такова нещо? Емо ми харесва. Рядко ще намериш като него.

— Че какво ти харесва? Той не е докосвал момиче.

— Още по-добре. Ще ми се остави да правя каквото си искам с него.

— Ти се надяваш?

— А защо не?

— Когато легне с теб, тогава можеш да бъдеш сигурна.

— Ти мислиш, че няма?

— Ще се опъва.

— Знам. Ама не вярвам да не му се е доискало вече. Било го е страх. Достатъчно е да му дам кураж.

— Я виж ти! Ти си голяма оптимистка.

— А защо не? Преди малко ми се обади Станито.

— И?

— Каза ми, че ми забранявала да спя с Емо.

— Я! Не й ли стига Славчо?

— Не, тя заради друго. Изглежда се е уплашила, че ако стане нещо, ще я хванат и нея.

— Тя пък съвестна!

— Нищо. Ако ще и светът да се обърне, аз ще легна с Емо.

— Не се заричай.

— Ако не тази вечер, то друга. Има много време.

— Само внимавай зайчето да не те превари.

— Защо ме разсмиваш? Това зайче, ако си е имало работа с момче, аз главата си ще отрежа.

— Да, ама Емо…

— Какво? Още по-добре. Това ми подсказва, че не е безразличен към…

— Да, да. Ти все още се надяваш.

— Ти се мъчиш да ме разколебаеш, макар че ме познаваш. Досега не съм се разколебала нито веднъж.

— Киро е много доволен.

— Киро не ми харесва. Как можа да хванеш точно пък него?

— А кого?

— От нашия клас няма, да. А пък днеска, когато Емо излезе с теб от час по английски, Киро побесня. Аз го наблюдавах.

— Така ли? Ревнува. Ха-ха-ха.

— Той, значи, също е голям оптимист.

— Аз ще го пробутам на Джесито. Той ще й допадне.

— Да, и тя е смахната като него.

— Исо, не приказвай така за приятелките ми!

— Те пък едни приятелки!

— А защо?

— Само се перчат много, а нищо не правят.

— Какво искаш да правят?

— Да действат.

— Ти не ги знаеш.

— Хайде де! Веднъж спах с един, дето е бил с твоята Джеси.

— Е, и?

— Тогава той ми каза какво представлява. Нея направо я е страх.

— Ти знаеш!

— Знам, я!

— Твоя си работа. А ти какво? Защо се хващаш с Емо, а не с някой друг?

— Хванах се на бас. Станито ме накара.

— Не те накара тя. Аз чух много добре. Ти я предизвика.

— Ха! Ти какви ги измисляш?

— Ти първа й каза, че Емо е бебе.

— Какво?

— Точно така й каза. След това тя ти каза, че не е, а ти рече, че тогава е голямо дете, защото не е спал с момиче.

— Глупости!

— И тя ти каза, че не му се е случило.

— Ами!

— Хайде де! Тогава ти й предложи да се хванете на бас.

— Не беше така, ама както и да е!

— Ако и ти се оттеглиш, какво ще правя сама в класа?

— Боже! И ти си хвани някого и се оттегли. Да не би Иванчо да е лош?

— Не е, ама аз няма да свикна.

— Ще се помъчиш, докато свършим проклетата гимназия. През това време девиците ще започнат да се проявяват. И неутралните, и те. И класната, ако загрее нещо, ще нанесе удар по тях.

— Ти пък си била и хитра.

— А защо не? Тя има слабост към Емо и няма да ми направи нищо, защото го знае какъв е.

— Ти много отдалече си правиш сметките.

— Ще видим.

— Ще видим, я!

— Аз ще си го хвана, пък ти прави каквото щеш!

— Троши си главата с бебетата!

— Много ги обичам! Такива сладки, като Емо.

— Бавачка!

— Трябва да се свиква, пък и да си почина малко. След това може пак да продължа.

— Така е по-разумно. Аз трябва да вървя. Чао.

— Чао.