Хари Стоянов
Мислите в главите (29) (Гимназиален роман)

Пета глава
ВАЖНИ ВЪПРОСИ

Киро и Мерито продължиха да се разхождат. Никой от двамата не бързаше да се прибира.

— Киро, довечера ще се замъкнем у Симо — каза Мерито.

— Какво ще правим?

— Ще има компания.

— Кои ще бъдат?

— Не ги познаваш.

— Поне бива ли ги?

— Оха! И питаш!

— Значи са бомба?

— Ами да.

— Отдавна не съм бил у Симови.

— Въобще бил ли си някога у тях?

— Не знам. А! Веднъж.

— Какво си правел?

— Бяхме му на рожден ден.

— Миналата година?

— Да.

— Сещам се.

— Как няма да се сетиш. Нали тогава той ти беше…

— Я млъквай! Той и на Искра беше.

— Вас човек не може да ви разбере.

— Какво искаш? Нали сега си ми ти. Симо си има две мадами.

— Охо! И с двете едновременно?

— Ами да.

— Той не е с целия си?

— Знаеш ли как му викат?

— Не.

— Джонсъна. А пък на оня студент, там, дето живее над тях, му викат Никсъна. И двамата си ги бива.

— Симо Джонсън! Я виж ти!

— Така е. Да видиш какви американски плочи има сега! Миналата година нищо не беше. А пък Никсъна да видиш! Направо да откачиш. Цял американец. Има луди дрехи.

— И откъде ги взима?

— Дядо му е в Америка. Какво си мислиш!

— И аз да имах дядо в Америка…

— Да имаш, ама нямаш. Пък да видиш Никсъна какъв магнетофон има! Цяло радио. Като го надуе, целия квартал гърми. Пък да видиш, като се съберем една компания — Жаклината, Кенеди, Джеси. Направо да откачиш! Довечера ще ги видиш.

— Начи, всичките кефа си гледат?

— Гледат си го, ами. Нито на училище ходят, нито пък правят нещо.

— Как не са ги хванали?

— Какво, на работа ли? Боже! Тях ще ги хванат! Те само нощем се появяват.

— Я виж ти! Ами Исата ще бъде ли?

— Тя е заета.

— С какво?

— С Емо.

— О! Вярно. Тя пък!

— Не се бой. Нищо няма да изтърве. Тя колко пъти е била…

— Симо има ли „Пърпъл“ новата тава?

— Има я. И на „Юрая Хийп“ има. Има разни, дето въобще не си ги чувал, ама направо да откачиш! Пък да чуеш Елтън Джон! Боже! Чувал ли си го?

— Не.

— Ще го чуеш. Или пък Алис Купър!

— Чувал съм го. И съм го слушал.

— Ами слушал си Пол Саймън?

— Не.

— И него го има. Има тавите и на един куп състави. На „Три дог найт“, „Мидъл ъв дъ роуд“, „Карпентърс“, „Уингз“. Направо не можеш да ги запомниш всичките. А пък на Никсъна са му изпратили всичките записи на „Битълс“.

— Тях пък за какво ги слушат?

— Е, не са съвсем лоши.

— Изпяха си песента.

— Тъй е, да. Симо има и операта „Джизъс Крайст супър стар“.

— Оха!

— Има и още три опери, не им запомних имената. Направо да си умреш от кеф като ги слушаш. Има и на Джон Ленън няколко тави.

— Той пък какъв певец е? Направо трябва да се откаже!

— Е, не пее лошо. Има и на Дайна Роуз една тава. На Пол Маккартни има също. И три на „Цепелин“. Страшни са! И на Нил Даймънд има. А! Пък да чуеш едни изпълнения на Дейвид Боуи. Направо да откачиш!

— Начи, бива си ги парчетата?

— Ами да. Пък да видиш как чисто хваща „Свободна Европа“! Направо София! Разни антени, не знам си какво. И Никсъна също. Какви записи прави от „Метронома“! Направо да откачиш. А! Пък слушал ли си нещо на Гери Глитър? А?

— Не.

— Боже! Че ти какво си слушал?

— Е, слушал съм много работи.

— Довечера ще видиш. Направо кеф да ти стане! Има някои тави, дето въобще не си чувал.

— Може и да съм чувал. Аз да не съм Емо, дето записва разни забутани сръбски съставчета.

— Югославски.

— Е, тъй де! Все там!

— И разни полски.

— Полските пò си ги бива. „Но То Цо“, „Червените китари“. Ама и те блеят понякога.

— Той има записите на „Песняри“.

— Ха-ха-ха!

— И на „Самоцвети“.

— Той е откачен!

— Какво да го правиш? И на някакъв си Ниемен. На всичко отгоре и „Щурците“ си слуша!

— Боже, че смахнат! Исата за какво се е хванала с него?

— Тя ще го оправи.

— Дано. А пък аз ако знаех толкова английски като него! Ехе! Той не знае какво е кеф! През лятото разни чужденки…

— Я да млъкваш! И ти ли искаш чужденки? А?

— Е, хайде пък ти!

— Исата през лятото ходеше на „Слънчев бряг“ и там с някакви шваби…

— Тя с какви ли не е била!

— Даже и със сърби.

— Тя не е нормална. Аз предпочитам циганка, отколкото сръбкиня.

— Я си затваряй плювалника! Я отиди при някоя метачка! Хайде де!

— Е, ти пък!

— Исата ще си прави, каквото си иска. Насмалко щеше да се ожени за един от Скопие.

— Боже! За сърбин!

— Той не беше сърбин, ами маке.

— Все там!

— Ти пък една разлика не можеш да направиш!

— Боже! Че за какво ми е! Няма да слушам „Проарте“ я! Или онази смахнатата, каква беше, а?

— Тереза ли?

— Аха! Боже! Пък има някакъв кретен, дето пее „Оди си“! Гледай акъл!

— Абе, какво си се хванал за тях! Довечера ще слушаме Алис Купър.

— Той е певец! А не онези разни там! Само дето вдигат много шум!

— Така е.

— Само смахнати като Емо могат да ги слушат. Аз направо няма да издържа като ги чуя. И разни пък италианци! Боже!

— Абе какво ще се разправяме, целия свят пее на английски.

— Така, ами. Емо пък — „Проарте“! Ха-ха-ха!

— Той слуша и Бетховен.

— Аз съвсем се убеждавам, че той е ненормален. Спомняш ли си, веднъж спорехме за музика, той почна да ни развиван разни теории там за Бетховен, за Моцарт и за разни други кретени, че тяхното било велика музика, че щяла завинаги да остане. Боже! Че който разумен човек чуе тези скрибуцания, направо си запушва ушите.

— Така е. Ама Исата ще го оправи.

— Има си ги най-различни.

— Да. Така е. А! Това какво е?

— Ти пък на театър ли ще ходиш?

— Не, ами да видя какво дават.

— Разни глупости. От някакъв си идиот.

— Това е от Добри Войников, бе!

— Голямо чудо!

— Така е. Само рекох да видя.

А на афиша пишеше: „Криворазбраната цивилизация“…