Хари Стоянов
Мислите в главите (20) (Гимназиален роман)

Двадесета глава
УРОК ПО ВЪЗДЪРЖАНОСТ

— Хайде, Емо, ела с нас! Защо се спря? — провикна се Райчо.

— Ще си ходя.

— Хайде, хайде, ще си ходиш! Тръгвай с нас.

— Емо, ела! — каза Елито. — У вас няма никого, какво ще правиш сам?

— Абе…

— Хайде де! Не се цепи от колектива! — пошегува се Иванчо.

— Ако считате това за колектив…

— Е-е! Компания е!

Марина тръгна със своите съученици. Това вбеси Емо. И той не знаеше защо. Какво искаше Марина, да го измъчва ли? Не беше ли й достатъчно, че му даде да разбере тази жестока истина!

Но все пак на Емо му беше радостно в душата, че Марина беше близо, до него.

— Емо, защо си така мрачен? Накара времето да се стъмни по-рано — закачи го Райчо.

— Нищо.

— Е-е! Как така нищо? Сякаш аз не виждам!

— Райчо! — закани му се Елито.

Емо погледна към Марина. Тя беше безгрижна!

Той се вбеси. Идеше му да зареже тази глупава компания и да си замине.

Но, все пак, се въздържа.

— Колко е часът? — попита той и Елито му каза:

— Шест.

— Точно?

— Да.

— Как пък все на точните часове те питам.

— Ти си цял часовник.

— Бре! И да не знам досега!

Беше се стъмнило съвсем.

— Емо, може ли да се хвана за теб? — попита Марина.

— Да, разбира се.

— Много е тъмно.

— Уличните лампи са изгорели.

— Да.

Емо я чувстваше до себе си. Побиха го тръпки.

Двамата изостанаха назад.

— Емо, не биваше да ми казваш…

— Може би си права.

— Щом издържа до днес, трябваше да намериш сили да издържиш и до края.

— Да, трябваше.

— Нищо. Сега единственият лек е да забравиш всичко.

— Ще се помъча.

— Ти не си виновен. Знам. Гледаш, че всички са на двойки.

— Не, неправилно си ме разбрала. Съвсем искрен бях. Дори очаквах, че отговорът ти ще бъде такъв, но за морално успокоение…

— Вярвам, че никак не се успокои.

— Не, никак.

— Значи, беше по-разумно да си мълчиш. Щяхме да бъдем по-добри приятели.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Нима това ще навреди нещо на другарството ни?

— Да, няма да бъде така естествено както преди.

— Да, права си.

— Нищо, ще се постараем да забравим този случай. И ти, и аз.

— Да, всъщност и да се обичахме взаимно, нищо нямаше да спечелим. Сега се разочаровах само аз, а в противния случай щеше да стане по-лошо. Щяхме взаимно да се разочароваме накрая.

— Защо? Аз по принцип не мисля така. Например, аз никога не бих се разочаровала от своя приятел.

— Така ли? Наистина ли го обичаш?

— Да.

— Може би е само увлечение?

— О!

— Кой знае!

— Обвиняваш ме! А ако те обичах теб, също ли щеше да бъде увлечение? А, и най-главното, твоята любов увлечение ли е?

— Не знам. Може би не. Ако беше увлечение, щях да бъда по-настойчив. Моята любов е осъзната. Дори почти се примирявам, че тя е несподелена.

— Това е в полза и на двама ни.

— Кой знае!

— Защо? Ти мислиш, че няма да се влюбиш в някое друго момиче след това ли? Охо! И то още по-силно. Зная ви вас!

— Може би си го изпитала това?

— Да.

— Значи имаш опит.

— Глупости! Аз съм чиста пред своята съвест.

— И аз също. И, може би, беше по-добре, че ти казах.

— Това е вече твоя работа.

— Да, но вече се чувствам по-голям. С много години. До скоро бях глупав малчуган.

— И на мен ми правеше впечатление същото. Иначе отдавна, преди всичко, бих се влюбила в теб. Честна дума. Но всичко е свършено. Аз обичам друг.

— Да, и аз не искам да бъда причина за някои неприятности.

— Виждам, че си разумен.

— Трябва винаги да сме такива.

— Да, но не сте винаги.

— Кой знае!

— Емо! Хайде по-бързо! — извика отпред Елито.

— Идваме!

Скоро стигнаха.

— Хайде, влизайте. Не се събувайте.

— Само в селските къщи се събуват — не пропусна да се изкаже Райчо.

— О-о! Райчо, ти пък!

— Хайде, с какво ще ни почерпиш?

— Знам, че сте въздържатели.

— Само Емо не пие.

— Вие сега ще му правите компания.

Всички се засмяха.