Хари Стоянов
Мислите в главите (17) (Гимназиален роман)

Седемнадесета глава
НОВИ НЕЩА

Когато излязоха от сладкарницата, не знаеха какво да правят.

— Ако се върна в къщи — каза Елито, — трябва да скучая.

— Да се поразходим тогава.

— Добре.

— Колко е часът? Забравил съм си часовника.

— Четири.

— Точно?

— Да.

— Е-е! Че то още е рано.

— Рано е. За утре нямаме да учим.

— Нали имаме практика.

— Ех! И тази година да мине…

— Аз пък не искам, защото после не знам какво ме чака.

— Казарма.

— Да, но на мен не ми се ходи.

— Това е дълг на всеки мъж.

— Дълг е, но честно да си кажем, на никого не е приятно това.

— Да, неприятно е, но трябва все някой да защитава нас, беззащитните.

— Да, така е.

— Аз, ако ме питаш, бих отишла войник.

— Боже мой!

— Да, не се шегувам.

— Войната не е за жени работа.

— Откъде знаеш, че война ще има?

— О! Не дай си боже!

— Хич не ни трябва война.

— Никак. Никак!

— Ох, че ме е страх!

— Няма от какво да се боиш! Никой не е луд да си чупи главата.

— Да де, но все пак.

— Това е невъзможно.

— Ох, дано да е така.

— Теб откъде ти хрумна пък това? Много неприятно е да се говори за такова нещо.

— Да, наистина е така. Знаеш ли, че щял да идва нов ученик в нашия клас?

— Какво? Сега, когато е останал един срок?

— Сега ами.

— Що за хрумване.

— Откъде ще знам.

— Може би го местят от някоя друга гимназия.

— Не. Идва от София.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Баща ми се познава с неговия баща.

— И защо идва от толкова далеко?

— Разни работи.

— Какви?

— Семейни.

— Неприятно!

— Така е.

— Какво да се прави!

— В този случай — нищо.

— Ние сме големи философи. Големи проблеми разрешаваме.

— Нали сме велики хора? Кой ще докаже обратното!

— Смееш се ти!

— Нали сме млади. Трябва да сме весели.

— Пък така си е!

— Така е!

— Много добре.

— Кое?

— Всичко.

— Е, не съвсем всичко.

— Ти пък се хващаш за дребните неща.

— Ти пък въобще не ги забелязваш.

— В къщи не съм такъв. От най-малкото се дразня.

— Стените ти действат на нервната система.

— Може и да е така.

— Сигурно е. И на мен ми действат. Много са потискащи.

— Ужасно!

— Да. И като отида на училище, още повече ме потискат.

— По-големи стени, повече потискат.

— Сигурно.

— Ако питат мен, какво училище ще им направя! Рай! Направо ще ти бъде удоволствие да ходиш там.

— Най-главното са учителите.

— Така е. Ама доста трудно ще се намерят подходящи учители. Защото в повечето случаи учители стават такива, на които това не им е призванието.

— Да, просто стават, та да си изкарват хляба.

— Какво да се прави, без хляб не може. Ама ако всичките бяха като Хубенов.

— Само той е човек.

— По практика ни предава, ама знае повече от другите.

— Знае. И най-главното е, че ни разбира.

— Няма, я, химичката да седне да ни слуша. Или математичката. Те са олицетворение на демагогията. Класната горе-долу си я бива, ама много си вре носа където не й е работа.

— Тя нас, момичетата, много ни мрази.

— Тя изглежда и себе си мрази.

— Кой я знае!

— Всичките са като псета. Само как стоят на входа, когато правят чистките…

— Вардят, да не би някой да им изцапа училището.

— Колко пъти са ме връщали за косата.

— И мен.

— Накараха ме да стана алпинист.

— А пък аз като не мога през прозореца, пишат ми отсъствия. Станали са ми четири само от закъснения. И то не от други, ами дето са ме връщали по време на чистките.

— Нормален човек няма да направи такива глупости. Ама той и шефът е един!

— Мисли се за кой знае какво, а пък е само един директор на гимназия.

— Веднъж ме спипа в коридора с дълга коса и ми каза да се подстрижа.

— Когато ти каза да очистиш гимназията ли?

— Да. Ама наистина точно така ми каза: „Очисти гимназията!“ Аз отначало се стъписах. Не можех да повярвам, че директор на гимназия може да употребява такива изрази.

— Трябваше да го изхвърлиш през прозореца, че да „очистиш гимназията“. И то наистина.

— Бооже! Ще си цапам ръцете!

— То миналото си е минало. Само да свърша гимназията. Ще ми олекне.

— Сипи му пепел!

— Днес бяхме поне частично удовлетворени.

— Така е.

— Ще дойде време, когато ще бъдем удовлетворени напълно.

— Ще намерим нови и хубави неща в живота. Та нали затова ходим на училище. Самите учители са ни пример за добро и зло. И съучениците ни също. Всеки си има свои слаби и хубави страни.

— Без тях не може. Само дето го измислиха този нов правилник за поведението.

— Ще съжаляват за него.

— Кой ги знае.

— Той, макар и нов, е прибързан. На не съвсем укрепнали характери не бива да се действа по такъв начин.

— И аз мисля така. Ще протестираме, нали?

— Затова сме млади.

— Вярвам, че този път ще видят грешката си.

— Толкова хора ще им помогнат.

— Нямам нищо против новите неща, ама това е необмислено.

— Химичката пък днес какви теории седнала да ни развива.

— Тя си е такава.

— Добре, че днеска поне не ми писа двойка.

— Искаше да докаже, че е благородна.

— Всичко е демагогия в нея.

— Я-а! Я виж!

— Какво?

— Какво е това?

— Някакви нововъведения.

— Само нововъведения. Такова чудо пък не бях виждала.

— Защо не си ушиеш такава пола?

— Ами откъде брезент?

— Ами ще си купиш една палатка и от нея.

— Това пък направо е извратена мода!

— На Дивия Запад така са ходели.

— Тук не е Дивия Запад.

— Да, не е, ама това нововъведение е дошло оттам.

— Акъл!

— А! Това не е ли Мерито?

— Тя е! Хайде да изчезваме!