Карън Робърдс
Робиня на любовта (20)

Двадесета глава

Бяха предали розите на следващия ден, докато тя беше отишла да обядва. Когато се върна в малката стаичка, която й служеше за кабинет, те бяха вече там — дванадесет яркочервени рози в кристална ваза, а силният им мирис тегнеше във въздуха. Лиза застина в рамката на вратата, когато видя букета, и Емили Пфайфър, редакторката, с която току-що бяха обядвали и която я следваше по петите, защото искаше да разговарят за някаква планирана статия, се блъсна в нея.

— Страхотно! — заяви Емили, когато надникна през рамото на Лиза и видя цветята. Тази дума върна Лиза отново на себе си. Приближи се до розите и неволно се усмихна. Сам! Разбра това, преди да е прочела картичката, поставена в зеленината. Краткото съобщение сякаш спусна подозрителна пелена пред очите й. „Обичам те — пишеше на картичката. — Омъжи се за мен.“

— Предполагам, че са от оня фантастичен тип, който те взе снощи от работа? — завистливият тон в гласа на Емили откъсна Лиза от нейните сънища наяве. — Какво ли не бих дала и подир мен да тича някой толкова атрактивен и очарователен екземпляр — после погледна малко ниското си, възпълничко тяло и тъжно опипа с пръсти рамката на очилата си. — Доста безнадеждно, а? Само ако предпочита пълни бедра.

Лиза се засмя на искрицата надежда в гласа на Емили, с която тя сама се присмиваше на себе си.

— Не бъди глупава, Ем — каза тя с тон, който беше вече донякъде нормален. — Знаеш, че си се запазила добре и че бедрата ти не са дебели. А ако си свършила с комплиментите и си си избила от главата идеята да ми отмъкваш приятелите, защо не влизаш вътре, за да почваме работа?

Когато седнаха, Лиза съзнателно отбягваше да гледа към цветята, чийто аромат носеше любовта на Сам. Емили обаче имаше по-малко задръжки.

— Няма ли случайно някой приятел? — опита да се осведоми тя, докато говореха за репортажа относно откриването на един търговски център.

Лиза беше почти сигурна, че вечерта Сам ще я посрещне от работа. Той се беше облегнал на вратата на нейната кола, която сутринта беше намерила пред жилището си. Когато я видя да се приближава, той се усмихна широко и я погледна.

— Няма ли да ме представиш? — прошепна гърлен глас точно зад нея. Лиза се обърна и видя Емили, която гледаше захласнато Сам.

— За нищо на света — отвърна Лиза за своя собствена изненада.

Когато Емили се разсмя, Лиза й се усмихна широко и после се отправи към Сам. Той държеше вратата отворена — вратата на седалката до шофьора, както установи тя развеселено и същевременно недоволно. Очевидно склонността му да завоюва позиции продължаваше да бъде ярко изразена, за да не я остави да шофира, щом той седеше в колата. Когато Лиза погледна Сам, осъзна ясно защо Емили завиждаше. Открояваше се доста над бледите, стройни и не така стройни мъже, които минаваха по паркинга, облечени в своите костюми с жилетки. Широките рамене, стегнатата гръд и мускулестите ръце, които можеха добре да се видят под червената спортна риза с къси ръкави, показваха, че е човек на действието, а не канцеларски плъх. Стегнатите в белия панталон бедра и по мъжки тесният ханш — ето, това беше въплъщение на мечтите на всяка една жена. Към тях се прибавяше бронзовият цвят на лицето с неумолимо мъжествени черти и къдравата черна грива, широката усмивка, при която белите зъби блясваха очарователно, направеше ли си случайно труда да се усмихне, а и тези сини очи — Лиза се улови, че видът му я накара да се размечтае.

— Емили имаше право, ти си страхотен тип — каза тя с усмивка, когато потеглиха към „Синият рак“.

Сам я погледна изненадано.

— Коя е Емили? — попита той подозрително.

Лиза се разсмя и му каза.

— Значи ти смяташ, че съм страхотен тип, така ли? — попита той проточено, след като тя му разказа цялата история. — Не съм сигурен дали ми харесва. Би трябвало да ме желаеш заради душевните ми качества, а не заради тялото ми.

— Но какво да се прави, като имаш такова страхотно тяло! — поднасяше го Лиза.

Сам я погледна и ъгълчетата на устните му се разкривиха с насмешка.

— Омъжи се тогава за мен и ще получиш изключителните права.

Лиза се обърна към него. Тонът му беше игрив и лекомислен, но изразът в очите му й казваше, че го мисли съвсем сериозно. Намираше се пред огромно изкушение.

— Внимавай къде караш! — каза тя строго.

Той й позволи да смени темата. Поне засега.

Когато розите пристигнаха и на следващия ден и на картичката пишеше същият текст, Лиза остана изненадана. Тъй като първият букет заемаше вече твърде много място на бюрото й, тя постави втория — също толкова яркочервен и силно ухаещ като първия — върху един шкаф. Изтърпя добродушните шеги на колегите си, които бяха неизбежни поради обстоятелството, че в течение на два дни беше получила два букета.

— Прекрасни са, но, моля те, не ми пращай повече рози — каза същата вечер Лиза на Сам.

Изобщо не се изненада, че я очакваше след работа. Струваше й се най-естественото нещо на земята да излезе да вечеря с него, също както и леката целувка за лека нощ, с която той се ограничаваше и която изглеждаше като нещо, разбиращо се от само себе си — като се изключеше това, че почваше да се стреми към нещо повече.

На следващия ден дойдоха розови карамфили, които ухаеха приятно и бяха придружени от картичка със същото съдържание, както досега. Лиза гледаше смутено цветята, преди да ги постави на перваза на прозореца. Вечерта се скара на Сам, но той нищо не й обеща, а само се усмихна дяволито.

На следващия ден тя вече очакваше цветята, но те дойдоха и на по-следващия, и отново, и отново. Цели кошници, пълни с ралица, ниски вази с перуники, цяла поляна с парички. И всичките се придружаваха от едни и същи думи. В кабинета й ухаеше упойващо, той беше затрупан с цветя. Подаряваше ги на секретарките, на колежките си, на всеки, който поискаше — за огромно забавление на цялата редакция. Но продължаваха да пристигат нови и нови цветя. Лиза ту се ядосваше, ту се смееше или трогваше. Никога не би повярвала, че мъж като Сам е способен на такъв жест, ако неоспоримите доказателства за това не стояха пред погледа й през цялото й работно време и не ги усещаше дори с обонянието си.

— Престани вече, Сам, моля те — оплака се тя една вечер, около седмица по-късно. Той беше превърнал в навик да я взема след работа и да отиват да вечерят някъде заедно. Този път бяха в една закусвалня, тъй като след това се канеха да идат на кино. — Ще се удавя в цветята, цялото бюро ще се удави! Какво значи това?

Той я погледна замислено, докато си вземаше пържени картофи.

— Нима не знаеш?

Тя поклати глава.

— Аз те ухажвам, Лиза, скъпата ми! — обясни той с усмивка. После отново посвети цялото си внимание на яденето, въпреки че тя с всички сили се мъчеше да продължи разговора.

След две седмици цветята, които донасяха, се бяха превърнали в нещо обикновено за ежедневието й. Те украсяваха почти всяко писалище в цялата сграда. Лиза изхвърляше увехналите само за да може да направи място на нови букети. После, по време на бейзболен мач, докато ядеше хотдог, Сам й съобщи, че се е случило нещо, което го принуждава да се върне за известно време в ранчото.

— Колко време няма да те има? — попита Лиза, която неочаквано усети празнота в гърдите си. Същевременно половинката парче кренвирш, което беше изяла, натежа като олово в стомаха й.

— Седмица, а може би и две. Не бих заминал, ако не беше крайно наложително — погледна я и посегна с ръка да избърше остатъка от горчица върху долната й устна. — Лиза, ела с мен!

Лиза го погледна право в очите. После поклати колебливо глава.

— Не… не съм още готова. Трябва ми повече време, Сам.

Той шумно въздъхна.

— Не мога да стоя вечно тук — каза със сподавен, тих глас. — Така или иначе, ще трябва да вземеш своето решение. Искам да получа отговор от теб, когато се завърна. И те предупреждавам — кажеш ли не, няма да те питам втори път. Така че си помисли сериозно, докато ме няма, Лиза.

Лиза трепна. Очарователният, винаги в добро настроение приятел, който през последните две седмици се беше смял и шегувал заедно с нея, беше изчезнал. На негово място беше застанал мъж, неотстъпчив и твърд като гранит. Ни най-малко не се усъмни, че това, което казваше, не го мислеше сериозно. Преди да успее да отговори нещо, той скочи на крака, посегна към ръката й и я издърпа от дървената скамейка. По пътя за вкъщи не размени нито дума с нея. Пред вратата на жилището й я остави дори и без кратката целувка за лека нощ, с която тя така беше свикнала.

Докато Сам отсъстваше, всеки ден й изглеждаше дълъг почти като седмица. Липсваше й дори всекидневното изпращане на цветята. При редовните си посещения при лекаря изпитваше желание Сам да е при нея и да споделят заедно нарастващото вълнение. Нощем в леглото копнееше за него. Той изпълваше сънищата й и сутрин, когато се събудеше, възглавницата й беше мокра от сълзите, които беше изплакала по него през нощта. В редакцията трябваше да се примири с неизбежните забележки, които последваха, след като спря да получава цветя. Отсъствието на Сам се забелязваше и от всички останали жени, които работеха за списанието. Накратко казано, Лиза усещаше липсата му повече, отколкото и насън би предположила. Но въпреки това все още не можеше да се реши да се омъжи за него. Щом като отсъствието му само за две седмици й се отразяваше толкова зле, какво щеше да стане с нея, ако се омъжеше за него, ако допуснеше още веднъж да го обикне така безрезервно и ако нещата не тръгнеха добре? Страхуваше се, че ще умре от мъка.

Еймос й дойде на гости — правеше го веднъж седмично, след като се беше преместила в собственото си жилище. Едва сега Лиза забеляза, че не беше идвал, докато Сам беше тук. Стараеше се да се държи съвсем нормално и се мъчеше, доколкото му беше възможно, изобщо да не споменава името на Сам, но Лиза не се съобрази с престореното му свободно държане.

— Обаждал ли си се на Сам? Имам предвид — преди да дойде тук. Казвал ли си му нещо за детето? — погледът и гласът й го обвиняваха.

Еймос, седнал на канапето с чаша чай в ръка, вдигна загрижено поглед към нея.

— Не, разбира се, че не — отвърна той.

Но Лиза не беше убедена.

— Еймос, намирам се пред най-важната стъпка на целия си живот. И трябва да знам всички факти. Моля те, кажи ми, ако си съобщил на Сам нещо за детето, преди да дойде тук. Трябва да го знам. Много е важно за мен, Еймос.

— Не съм му съобщавал, детето ми. Признавам си, че си играх с тази мисъл. Много ми се искаше да го направя. Но ти ми каза да не се меся в тази история и аз реших, че си достатъчно голяма, за да можеш да вземеш решение по този въпрос. Давам ти честната си дума, че не съм казвал нищо на Истман за детето, което очакваш от него. Доколкото знам, той нищо не е знаел, преди да дойде тук.

Лиза замълча. Гласът на дядо й звучеше доста убедително. Не че той не би я излъгал, ако би сметнал, че е за нейно добро, но този път тя беше склонна да му повярва. Може би само заради това, че искаше да повярва, помисли си тя и направи тайно гримаса.

— Той иска да се ожени за теб — това беше констатация, а не въпрос. Лиза кимна въпреки това. Еймос изсумтя триумфиращо. — А защо тогава, за бога, продължаваш да се колебаеш, момиче? Преди шест месеца беше полудяла за него! Той е бащата на детето, което носиш, и това значи много, независимо дали ти харесва или не. Наистина, не е точно мъжът, който аз бих ти избрал, но е добър човек. Държи на теб. Ще се грижи за теб. Аз няма да съм вечно до теб, Лиза, и бих се чувствал по-спокоен, ако знаех, че си омъжена за него. Прилича ми на тоя тип мъже, които не се отнасят нехайно с това, което им принадлежи, имам предвид теб и неговия син, и бебето.

Лиза го погледна остро. Не беше го чувала досега да говори за евентуалната си смърт. Да не би да беше болен и да не искаше да й каже? Но той изглеждаше толкова стегнат в безупречния си сив костюм, с бялата риза, с избраната с вкус вратовръзка и с подходяща към нея кърпичка, както всеки неделен ден. Нещо в очите му й подсказа, че той търси нейното съчувствие.

— Еймос, стари разбойнико, ще доживееш сто години! Така че няма какво да ме плашиш с това! Ако — казах ако — реша да се омъжа за Сам, няма да е, за да те отърва от товар на смъртния ти одър! А сега тръгвай. Ако искаш да дойдеш с мен на църква, трябва вече да тръгваме. И без това сме доста закъснели.

Следващите дни минаха още по-бавно от първата седмица след отпътуването на Сам. Беше мъчително да не знае точно кога ще се върне. Той не се обаждаше по телефона и това изненада Лиза, докато тя разбра, че иска да й остави сама да се увери колко много й липсва. Тя би могла да му позвъни, като вземеше номера от телефонната служба в Монтана — нещо, което беше направо смешно лесно, но не го направи. Приличаше й прекалено много на съгласие, ако проявеше инициатива и му позвънеше.

Най-накрая, точно дванайсет дена, четири часа и шестнайсет минути, след като Сам се беше сбогувал с нея, Лиза реши, че това, от което има нужда, за да не се остави да я удави меланхолията, е работа. Постави си за цел да боядиса тавана на банята — нещо, което беше намислила, откакто се нанесе в жилището. Наемателката преди нея очевидно е имала предпочитания към яркорозовото и Лиза реши да боядиса тавана с обикновена бяла боя, която нямаше да й причинява прилошаване.

Почти час стоеше вече на стълбата, когато се почука на вратата. Може би беше момичето от долу, което идваше да си побъбрят, предположи Лиза, когато слезе от стълбата и се протегна. Беше много мило момиче, както и младият й съпруг, но Лиза нямаше желание за разговори. Гърбът я болеше, беше изморена и усещаше липсата на Сам. С една дума, чувстваше се ужасно.

Въпреки това си наложи да се усмихне престорено, докато отваряше вратата. Тази усмивка се превърна обаче в невярващо и радостно грейване на лицето, когато видя кой стоеше пред вратата, като също се усмихваше и държеше букет червени рози в ръка.

— Само не цветя — каза тя и изохка по навик, въпреки че в действителност й се искаше да се хвърли в прегръдките му, да го стисне здраво и да не го пусне повече.

— Помислих си, че цветята може да са почнали междувременно да ти липсват — обясни той и й ги подхвърли, след като влезе без покана вътре.

Лиза затвори вратата след него и отиде в кухнята. Надяваше се да намери там поне един съд, който да не беше преместен в кабинета й в качеството си на ваза. Сам я погледна и спря до вратата на кухнята, докато тя претърсваше шкафовете.

— Така ли е? — попита той.

Лиза, която тъкмо почна да пълни една пластмасова кофа с вода, го погледна през рамо:

— Кое да е вярно?

— Че цветята са ти липсвали. И аз.

— Цветята не. Постепенно беше почнало да ми се струва, че работя в погребално бюро. Но дали ти си ми липсвал — какво имаш предвид?

След като сложи цветята във вода, тя се обърна към него и го погледна. Беше й трудно да не се хвърли в прегръдките му и се усмихна, когато установи с изненада, че мъжът до нея беше по-щастлив от самата нея. Никога не беше вярвала, че този ден ще дойде някога.

— Мисля, че съм ти липсвал. Във всеки случай зная, че ти ми липсваше. Всъщност трябваше да остана още два дни в ранчото, но просто не можех да дочакам кога ще те видя.

Наблюдаваше го като хипнотизирана, докато той се приближаваше към нея. След това не беше вече необходимо да потиска желанието си да се хвърли в прегръдките му, защото той я прегърна и я притегли плътно към себе си, но беше много внимателен, сякаш се тревожеше за бебето. Устните му подириха нейните… Тя го целуваше жадно и със страст, която почти я зашемети, когато отново се сети, че е бременна.

— Липсвал съм ти — каза той самодоволно, когато най-сетне трябваше да я пусне, за да могат да си поемат дъх.

Дори и да беше искала, Лиза не би могла да го отрече. Страстното отвръщане на целувката му беше достатъчен отговор.

— Лиза… — поде той с пресипнал глас.

Ох, ето, че мигът дойде, помисли си тя. Дойде мигът за решението. Дни наред се беше ужасявала от този момент, но и същевременно беше копняла за него. Въпреки това все още не знаеше какъв отговор трябва да му даде. Или поне си мислеше, че отговорът й няма да е окончателен.

— Какво, за бога, си правила? — попита той с променен глас и пипна с пръст носа й. Когато дръпна ръката си, по нея беше полепнала бяла боя.

— А, това ли? Тъкмо боядисвах — Лиза потърка смутено носа си. Не й се щеше да си признае, но изпитваше известно разочарование от това, че не я беше попитал по-настоятелно за решението й. Едно малко петно от бяла блажна боя беше достатъчно, за да му отклони вниманието… Лиза беше неприятно засегната.

— Какво означава това?

Лиза се измъкна от ръцете му и се мъчеше да потисне нарастващото си възмущение. Искаше ли сега да се жени за нея или не, питаше се тя недоволно. Ако наистина искаше, то май не бързаше твърде с отговора й!

— Боядисвам тавана в банята.

— Искам да видя.

Думите бяха произнесени рязко, но Лиза беше прекалено потънала в собствените си чувства, за да го долови. Намираше тавана на банята си за абсолютно незначителен в момента. Искаше да я ухажват, по дяволите, и да се борят, за да я спечелят! Съвсем не искаше да стои ей така и да си говорят за ежедневни неща. Макар че гласът й прозвуча саркастично — а той наистина беше саркастичен, — това съвсем не можа да спре Сам да не я последва в банята. Тя показа тавана, една четвърт, от който беше боядисана в бяло.

— Ето, виждаш ли?

Устните му се свиха.

— Да, разбира се — каза той и погледна кутията с боята и четката на най-горното стъпало на стълбата. — Но виждам също така, че човек не може да те остави сама! Глупаво момиче, та не можа ли да ти хрумне нещо по-добро, отколкото да се катериш в това състояние по стълбите?

Ядосаният му глас я накара да кипне. Опря ръце в кръста и го стрелна с гневен поглед.

— Не си ми гувернантка, Сам Истман! — изкрещя тя. — Щом искам да си боядисам тавана — в моето състояние! — ще го направя! И не ми говори, че съм глупава!

— Имаш нужда от гувернантка — отвърна той сърдито. — И щом нямаш достатъчно разум, ами се катериш по разни стълби, докато чакаш дете — моето дете! — тогава аз ще те науча на ум и разум!

— О, така ли? — От зелените очи на Лиза хвърчаха искри. После тя се обърна, грабна на инат мократа четка и понечи да се качи на стълбата.

— Щом искам да си боядисам тавана… — с моето бебе — тогава ще го направя, и баста!

С тези думи тя се качи на най-горното стъпало и вдигна ръката с четката, но преди да успее да се обърне към него, за да прецени реакцията му, неговите ръце вече я прихванаха през кръста и той я смъкна от стълбата като малко дете.

— Пусни ме!

Щом докосна с краката си пода, тя посегна да го удари с първото, което й беше подръка, с четката. Ударът й го улучи право в лицето. Лиза го гледаше смутено, а гъстата бяла боя се стичаше по загорялото му лице и когато той отвори очи и я изгледа ядосано и същевременно с изумление, тя се разсмя от сърце и не беше в състояние да престане.

Той я стрелкаше със сърдит поглед. После ъгълчетата на устните му трепнаха. След няколко секунди и той се усмихваше широко.

— Ах, ти, негоднице! — каза той, но гласът му изразяваше странно задоволство.

На Лиза не й се наложи дълго да се чуди на тона му. Той сведе глава и въпреки протестите й долепи устни до устните й. Спря дъха й с целувка, която ефектно разпредели боята и по двете лица — Нямаше ли една поговорка за това, кой се смее последен? — промърмори Сам и погледна усмихнато към омазаното й с бяла боя лице, след като я пусна. Ръцете му продължаваха да я държат за раменете.

Лиза го изгледа, смеейки се, и вдигна ръце, за да изтрие боята от бузите му. Напразно. С боята по лицето и носа и с капките, които се стичаха по брадичката му, той изглеждаше невероятно смешен и въпреки това — дяволски красив. Сините му очи се смееха и тази картина така я трогна, че сърцето й подскочи. Внезапно разбра, че решението е взето, може би още в момента, в който той се беше появил в жилището й и й беше казал, че иска да се грижи за нея и за детето. Каквото и да излезеше от всичко това, тя би рискувала още веднъж. Със Сам. И с любовта.

С четка в ръка тя обви ръце около врата му и му го каза.