Карън Робърдс
Робиня на любовта (19)

Деветнадесета глава

Когато следващия ден излезе от работа, той вече я очакваше. Колата му беше паркирана в забранената зона пред сградата на вестника, а той беше облечен в дънки и широка жълта спортна риза. Беше се облегнал на заключената врата на колата и беше скръстил загорелите си ръце. Следобедното слънце проблясваше в гъстата му чуплива коса. Панталонът подчертаваше тесния му ханш и дългите крака, а меката памучна материя на ризата позволяваше да се видят силните му ръце и ясно очертаните мускули на гърба. Когато я видя да се приближава, той се оттласна от колата, свали ръце и се усмихна. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, а по загорялото лице се очертаха дълбоки бръчици от смях. Сините му очи я гледаха с такова изражение, което дори само заради въздействието, което упражняваше върху нея, би трябвало да бъде забранено. Лиза го оглеждаше внимателно — дори само като го съзря, сърцето й така се замята, че би било най-лесно да отстъпи и да се съгласи да се омъжи за него. Но още не беше сигурна дали това беше най-доброто. Дали беше най-доброто и за трима им.

— Какво търсиш тук? — попита тя, като се приближи още малко. Разчиташе със строгия си тон да не му даде да разбере колко силно се разтуптя сърцето й при вида му.

Странната му усмивка стана още по-широка.

— Помислих си, че бих могъл да те поканя на вечеря — каза той, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да стои тук и да я чака. — Съгласна ли си?

Изглеждаше фантастично добре, както беше застанал там и я гледаше със сините си очи, докато отваряше вратата на колата. Лиза забеляза как някои от жените, с които работеше заедно, го огледаха любопитно, минавайки край него на път за паркинга. После погледите им неизбежно се обръщаха към нея с особена смесица от завист и догадки. Утре щеше да отговаря на безброй любопитни въпроси…

— Тук съм с колата — каза тя колебливо. Внезапно осъзна, че наистина й се искаше да излезе с него. Копнееше да бъдат заедно. Беше й липсвал много повече, отколкото си беше признавала през изминалите месеци. Имаше чувството, че е цвете, което е стояло прекалено дълго на слънце и в последния момент е видяло, че се кани да вали.

— Това не е проблем. След вечеря ще те докарам пак тук, за да си вземеш колата. Но бих могъл и утре сутринта да те откарам на работа.

Тя го погледна упорито.

— Ако излизам с теб на вечеря, това съвсем не означава, че ще прекараш нощта при мене, Сам.

Той се засмя.

— Колко си мнителна! Исках само да кажа, че утре сутринта бих могъл да мина край теб и да те откарам на работа. Нямаш причина за безпокойство.

— Предпочитам още днес да си взема колата.

— Както желаеш. Ще се качваш ли най-сетне или не? Чувствам се доста глупаво да стоя тук и да ти държа вратата, докато ти ме гледаш, сякаш съм Джак Изкормвача и Бруно Хауптман едновременно.

Лиза не се сдържа и се разсмя. Продължи да се смее и след като се качи в колата.

— От кого разбра къде работя? — попита тя, когато той седна зад кормилото, запали колата и умело я нареди в уличния поток.

— От Еймос — отговори Сам, без да изпуска движението от погледа си.

— От Еймос? — тя инстинктивно застана нащрек. Вчера той наистина го беше отрекъл, но ето че се е срещал с Еймос. Би трябвало всъщност да знае…

— Можеш спокойно да забравиш извода, който си правиш в момента — той я погледна бегло отстрани, преди да насочи отново вниманието си към уличното движение. — Срещнах се с Еймос тази сутрин. И то за първи път, откакто аз и Джей заминахме от Анаполис. Зарадва се невероятно много да ме види, трябва да си призная. Мисли, че е време да се появя.

— Мога да си представя — Лиза видя всичко съвсем точно. Когато Сам е казал на Еймос, че се е върнал, за да се ожени за нея, Еймос сигурно му се е хвърлил на врата от радост.

— Разказа ми също, че неотдавна са те повишили в длъжност заместник главен редактор на списанието, за което работиш. Как се казваше то всъщност „Балтимор Алайф“? — Лиза кимна. — И че си получила мястото само благодарение на своята работа, защото никой и не е подозирал, че си му роднина. Как се случи всичко това?

Лиза сви рамене.

— Предполагам, че ми е омръзнало да съм под крилото на Еймос. Винаги, през целия си живот, съм се питала дали нещата, които съм постигала — добрите оценки в училище, приемането ми в Брин Мор, дори предложението на Джеф за женитба не са се дължали на това, че съм внучка на Еймос. Единствената работа, която съм имала досега, освен тая, съм получила чрез него. Почнах да се питам какво бих постигнала сама, без помощта на другите. Затова и реших да направя този опит. Действително седнах и прегледах обявите за работа във вестника, както го правят всеки ден стотици хора. После си написах автобиографията и си потърсих работа. И я намерих. Защото на хората им харесва моят начин на писане, а не защото съм роднина на Еймос.

Той я погледна и изведнъж се усмихна.

— Достойно за възхищение. Лиза Бенет Колинс държи в тайна парите и връзките си в обществото и се превръща в обикновена работеща жена. Доставя ли ти удоволствие?

Тя го погледна твърдо в очите и не се усмихна. В зелените дълбини проблесна дори предизвикателство.

— Да, много — и това беше вярно. За първи път в живота си имаше чувството, че я ценят заради самата нея. Беше приятно чувство, но всъщност съвсем не искаше да говори за това. Дори и със Сам не. Във всеки случай не сега — чувството беше още съвсем ново. — Къде отиваме всъщност? — попита тя и смени темата. Погледна през прозореца и видя, че чакат в колона от коли, за да излязат на магистралата.

Сам изглеждаше леко изненадан. Изглежда, не бе обмислил съвсем точно къде ще отидат.

— И аз самият не знам съвсем точно, да си призная истината. Какво ти се иска? Еймос ми препоръча някакъв ресторант, специализиран за морска риба. Каза, че обичаш да ходиш там, но забравих името.

— „Синият рак“ — вметна автоматично Лиза. Представата, че двамата са се съюзили зад гърба й — а точно на това приличаше, — никак не й хареса. Тя вирна брадичка. — Много ми се яде пица.

— Пица? — гласът на Сам не би могъл да прозвучи по-изненадано, ако тя беше казала „невен“. Отмести поглед от колите, които чакаха пред тях, и го насочи към тялото й, което, като се изключеше коремът, продължаваше да бъде стройно — нещо, което не можеше съвсем да се скрие от широката синя рокля. — Сигурна ли си, че е добре за теб, в твоето състояние?

Лиза го изгледа раздразнено.

— За бога, Сам! Аз съм здрава и пицата не е нещо вредно. Но ако това ще те успокои, ще пия мляко, а не кола. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

Усмивката му беше нарочно обезоръжаваща. Лиза го знаеше, но тя въпреки всичко оказа въздействието си. Без да иска, Лиза му се усмихна и — макар и без желание — призна пред себе си, че загрижеността му към нея й действа много добре. С Джей вече беше доказал, че може да е добър баща и, изглежда, беше готов да стане също толкова добър баща и за детето, което предстоеше скоро да се роди. Ако можеше само да е сигурна, че я обича достатъчно, за да не се стъписа от пречките, които стояха помежду им…

— Всичко това е доста ново за мен, скъпа, и ще трябва да ме запознаеш с някои неща — каза той с бледа усмивка, докато Лиза го водеше към пицарията, която беше само на две пресечки от жилището й. — Джей се роди преди седемнадесет години и по време на бременността на Бет най-често не си бях у дома, тъй като имаше маневри. Но още си спомням, че често й прилошаваше и трябваше да лежи в леглото. На теб било ли ти е лошо? — въпросът, зададен уж между другото, издаде дълбоката му загриженост.

Лиза поклати глава.

— Само през първите три месеца, но и тогава много рядко. Оттогава насам се чувствам превъзходно. С Дженифер беше същото — междувременно Лиза беше привикнала да говори за дъщеря си повече с обич, отколкото с мъка и беше разбрала, че голяма част от този вътрешен оздравителен процес дължеше на Сам. В много отношения й беше помогнал…

— Правилно беше да съм бил при теб — дочу тя шепота му. Когато го погледна, забеляза, че лицето му беше помрачняло.

— Щеше да бъдеш, ако не се държа така глупаво заради парите — вметна Лиза не особено тактично, но истината си беше такава.

Той трепна.

— Да, вярно е, тогава щях да бъда при теб — произнесе той замислено. После се обърна към нея и добави настойчиво: — Лиза…

Не се чувстваше все още готова за разговора, който можеше да очаква, съдейки по тона на гласа му. Трябваше да обмисли кое е най-доброто за самата нея и за детето и не биваше да допуска преди това Сам да използва любовта, която изпитваше към него, и неоспоримия си талант да уговаря хората, за да я накара да изпадне в колебание. Беше убедена, че трябва да вземе това решение с разума си, а не със сърцето. Поне този път.

Пъстрата фасада на пицарията, която се появи иззад следващата пресечка, й дойде като спасение.

— Завий нататък — каза тя и темата беше изоставена — поне за момента.

Влязоха вътре, поръчаха пица и бира за Сам, чаша мляко за Лиза. После поиграха на флипера, докато чакаха за пицата. Лиза имаше чувството, че е тийнейджър, който е отишъл на своята среща, а не неомъжената бъдеща майка, която е преживяла един развод и трагичната смърт на едно дете, и това чувство беше много приятно. Кискаше се като хлапачка, докато играеха. Сам, който имаше предимството да е посветен от Джей в тези игри, беше много по-добър от Лиза и я побеждаваше с такава целенасочена упоритост, която Лиза тайничко намираше доста забавна. И той сякаш се беше превърнал в тийнейджър, ако не и направо в момченце. Дали мъжете изобщо някога стават възрастни — попита се тя развеселена, когато той нададе такъв победоносен вик, че всички посетители на заведението обърнаха глави към тях. За трети пореден път я беше победил на компютърния пинг-понг.

Когато донесоха пицата, те седнаха на една маса. Сам сияеше заради победата си и Лиза напразно се мъчеше да прикрие смеха си. И двамата бяха възбудени, а лицата им — зачервени от оживление. Докато се хранеха, Сам я забавляваше с измишльотини /тя не му вярваше нито дума/ за преживяванията и геройствата си като войник и с истории от юношеските си години като немирник в един град, в който конформизмът се считаше за една от най-големите ценности на света. После изслуша с безкраен интерес разказа й за работата й и за интервюто с един местен диско водещ, което тъкмо се мъчеше да направи.

— Кога всъщност се премести в това жилище? — попита Сам. Посегна към едно от препечените крайчета на пицата и го захапа с апетит.

— Около две седмици, след като установих, че съм бременна — думите прозвучаха малко приглушено, тъй като Лиза тъкмо се бореше с нишките на точещото се сирене.

— И защо?

Учудването му беше толкова искрено, че тя даде един по-добре обмислен отговор, отколкото би направила в друг случай. Ако тя и Сам имаха шанс да създадат истинско семейство, той трябваше да я разбира, както и тя се мъчеше да го разбере. Досегашните им отношения бяха почивали повече на пламенни чувства и страст, отколкото на приятелство, но Лиза усещаше, че приятелството е по-добрата спойка, с която двама души могат да се обвържат един с друг за двадесет или тридесет години.

— Сметнах, че е дошло времето да стъпя на собствените си крака — отвърна тя и го погледна твърдо в очите. — Осъзнах, че никога не съм била наистина сама. До женитбата си живях при Еймос, а после при Джеф, докато отидох в Родезия. Там пък живях заедно с теб.

— Но защо избра точно това жилище? Не ми се струва това да е точно мястото, което ти допада.

— Ако е така, ти наистина нямаш никаква представа за това, което ми харесва, така ли е, Сам? — думите бяха казани меко, въпреки хапливото им съдържание. — Ти смяташ за съвсем естествено да съм щастлива само на такова място, което въплъщава всичкия лукс на света! След като се върнах от твоето ранчо, аз дори се попитах дали случайно нямаш право, дали наистина не съм толкова разглезена, че да не мога да живея без огромен дом и слуги, без скъпи тоалети и луксозни коли! Затова и реших да се уверя. През последните месеци сама съм си осигурявала прехраната и съм живяла главно с парите, които изкарвам с труда си, с работата си, на която отдавам много от себе си и която ми доставя удоволствие. Доставя ми удоволствие да видя, че не съм безполезното, осигурено малко момиче, каквото всички искахте да бъда — и ти, и Джеф, и Еймос!

За момент настъпи мълчание. Сам я погледна в очите и бавно остави парчето пица, което държеше в ръката си.

— Много съжалявам, ако съм те карал да се чувстваш така — произнесе той тихо. — Никога не съм те смятал за безполезна, Лиза, а само за жена, която е свикнала на повече лукс, отколкото аз мога да й предложа. Не исках да се лишаваш от всичко, което желаеш, защото си се омъжила за мен.

— Но това, което ти никога не разбра, е, че аз исках теб — Лиза така беше снишила гласа си, че Сам трябваше да се напрегне, за да я чуе. Единствената свещ на масата огряваше светлото й лице с розов отблясък, а очите й отразяваха пламъчето на свещта, когато го погледна. — Никога не са ми липсвали пари, нито пък неща, които могат да се купят с пари. И оттам аз разбрах, че парите съвсем не са така важни. Това, което е важно, са хората, Сам. Хората и техните взаимоотношения.

— Ако виждаш нещата така, ожени се за мен. Аз те обичам и ти ме обичаш. Значи трябва да сме в състояние да се оправим с всичко.

Лиза се усмихна тъжно.

— Но след колко време ще почне пак да те тормози мисълта за всичките тези пари, които имам на свое име в банката? След колко време ще почнеш отново да се питаш дали все пак не се разкайвам, че не живея този начин на живот, за който ти предполагаш, че ми е необходим? След колко време ще почнем отново да се караме заради това? След колко време ще почнеш да ме мразиш?

— Лиза… — гласът му беше дрезгав.

Лиза поклати глава.

— Не казвай нищо сега, Сам. Просто си помисли на спокойствие. И бъди откровен заради себе си, но и заради мен, и заради детето. Моля те.

Тя се изправи рязко и остави Сам на масата. Предостави на него да плати сметката, а тя стремително излезе навън, преди сълзите, бликнали в очите й, да я опозорят окончателно. Когато Сам я настигна и поведе към колата си, тя отново се беше овладяла, но той я наблюдаваше силно обезпокоен.

— Добре ли си? — попита той, докато й отваряше вратата, а после седна до нея.

Лиза само кимна, тъй като не се осмеляваше да проговори. Сам я погледна и отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо. После очевидно размисли и се отказа. Мълчаливо я откара до жилището й.

— Колата ми… — бяха единствените думи, които произнесе Лиза, когато видя, че бяха пристигнали.

— Ще я докарам по-късно. Не се тревожи за нея — отвърна той кратко и обиколи колата, за да й отвори вратата. Лиза вече беше стъпила на тротоара, когато той се изправи до нея.

— Не е необходимо… — „да ме изпращаш до горе“, се канеше да му каже тя, но подигравателният поглед, който й хвърли, я накара да не си губи времето с тези думи. Той мълчаливо се изкачваше по стълбите зад нея и когато стигнаха до жилището й, взе ключа от ръката й и отключи вратата.

— Почакай тук — преди да разбере какво възнамерява да прави, той беше вече влязъл вътре, запалил лампите и огледал всички стаи, след което се върна при нея.

— Не мисля, че беше необходимо. От месеци живея тук и все още не съм имала проблеми.

— Нима ще ми попречиш да заслужа правата си на първооткривател? — Сам я погледна усмихнат, подпря с ръка брадичката й и притегли лицето й нагоре. — Лека нощ, Лиза — прошепна той. После сведе глава, за да я целуне леко по устните. Преди да успее да реагира, както й повеляваха всички сетива, той отново се изправи в цял ръст и я погледна. — Искам ти да си помислиш — произнесе меко. — И то за следното: ако не се омъжиш за мен, след колко време ще почнеш да се мразиш за това, че не си ни дала никакъв шанс? След колко време детето ни ще почне да те мрази, че си му отнела бащата?

Тя вдигна потресено поглед към него. Той й се усмихна, целуна я още веднъж и я пусна, като нареди:

— Заключи вратата след мен.

Тя продължи да го гледа втренчено, докато той си тръгна. Остана сама.