Карън Робърдс
Робиня на любовта (9)

Девета глава

— Сам!

Той не се помръдна и изобщо не реагира. Лиза пропълзя край него, молейки се наистина да е само в безсъзнание. Какво, за бога, би трябвало да направи, ако със Сам се случеше нещо?

Главата му се беше отпуснала върху гърдите и се замята наляво и надясно, когато тя внимателно го разтърси по здравото рамо. Лицето му беше смъртнобледо под остатъците от черната вакса, но дишането му изглеждаше нормално и когато тя сложи ръка върху окървавената му гръд, усети, че сърцето му бие равномерно. Искаше отново да извика името му и да се опита да го върне в съзнание, но после се поколеба и отново се отпусна назад. Сигурно имаше невероятни болки. Безсмислено беше да го буди, щом можеше също така добре да се погрижи за раната му, докато той не възприемаше нищо и не усещаше болката.

Лиза бавно пропълзя обратно зад Сам. Беше доволна, че са стигнали толкова далеч от мястото, където войниците сигурно продължаваха още да ги търсят. Истинско щастие бе, че Сам едва сега припадна. Докато той е в безсъзнание, щяха да бъдат напълно безпомощни. Тя преглътна и погледна оръжието, което лежеше до тялото му. Урокът по стрелба, който й беше дал, не я освободи от страха пред смъртоносните оръжия. Лиза можеше само да се моли да не срещат никого, докато Сам не бъде в състояние да защитава и двамата.

Тя се пресегна отново към марлята и дълго я притиска към раната, за да може лекарството да подейства. Точно този единствен път Сам имаше нужда от нея, а тя нямаше и най-малката представа, какво да направи. Раната изглеждаше направо ужасно. Най-малкото, което можеше да стори, беше да я почисти и да я превърже. Докато се мъчеше да почисти мястото, тя почна още повече да се безпокои, че раната е много по-лоша, отколкото Сам беше показвал.

Сам продължаваше да е в безсъзнание и Лиза се закле да не изпада в паника, докато не превърже раната. Като почистваше гърдите и ръцете му, тя изпитваше почти нежност. Майчински инстинкт, предположи, но странното чувство въпреки това не я напускаше. Със затворени очи той изглеждаше по-млад и много по-уязвим. Лиза смръщи чело, но ръцете й продължиха дейността си така вещо, че беше почти абсурдно.

Докато тя изтриваше кръвта от небръснатите му бузи, той отвори очи за миг, после още веднъж. Накрая я загледа замаяно.

— Какво стана? — попита малко след това, сякаш не беше съвсем сигурен къде се намира той самият и коя е тя.

— Беше в безсъзнание — отвърна Лиза уж нехайно. — Изглежда, си изгубил много кръв, преди да спрем да починем.

Той затвори очи, без да отвърне нищо. Когато ги отвори пак след около минута, изглеждаше вече на себе си. Когато свърши с почистването на лицето му, Лиза отново приклекна.

— Колко време бях в безсъзнание? — гласът му беше ясен, но лицето му продължаваше да е бледо под загорялата кожа.

— Не много, може би четвърт час.

— Превърза ли рамото ми? — думите му прозвучаха доста грубо. Въпреки необичайната ситуация, изтощението и тревогите си Лиза неволно се усмихна.

— Да — тя забеляза, че усмивката й не му хареса. Той я изгледа ядосано с блестящите си сини очи и за нейна изненада се оттласна от дървото.

— Какво ще правиш? — въпросът беше зададен като от само себе си. Напрежението на мускулите му й показа, че движението му беше причинило доста силна болка.

— Трябва да тръгваме отново — явно се канеше да се изправи.

Лиза го хвана за лакътя.

— Не бъди глупав! — каза тя остро. — Трябва да стоиш на едно място, нужен ти е покой. Казах ти вече — изгубил си доста кръв, така че сега не можеш да се преструваш, че ти няма нищо!

Сам я погледна твърдо в очите. Устните му бяха здраво стиснати.

— Скъпа, струва ми се, че още не ти е ясно нашето положение — каза той отпаднало. — Ония хора продължават да ни търсят, в това няма никакво съмнение. И този път вероятно са довели подкрепление. Ако ни намерят, а това е тяхната цел, ще ни убият. Но докато се стигне най-сетне дотам, ние вероятно отдавна ще сме почнали да ги умоляваме да го сторят! Имаш ли изобщо някаква представа какво удоволствие ще бъде за тях да измъчват жена? Не, разбира се, че не! Навярно си въобразяваш, че би могла да им кажеш коя си и че нямаш нищо общо с това, което ние сме замисляли, и след това те ще те пуснат. Лиза, тези животни измъчват и убиват за удоволствие! За тях би било върховна наслада да те чуят да крещиш от болка… — спря по средата на изречението, когато видя как лицето й пребледня при — нагледното описание, което беше направил. Досега тя чисто и просто не си беше позволявала да си представя какво щеше да стане с тях, ако ги заловят преследвачите им. — Във всеки случай не можем да си позволим да губим време за каквото и да било, докато не напуснем страната — завърши той.

Лиза остана още малко седнала, като хапеше долната си устна. Нищо на света не би искала повече от това да напусне тази варварска страна…

— Но ти си ранен… — тя не разбираше как щяха да се справят, докато раната му е в това състояние. Щом веднъж беше вече изпадал в безсъзнание, най-вероятно това щеше да му се случи още много пъти, освен ако не спреше малко, за да преодолее слабостта от загубата на кръв. А без него тя не би могла да отиде никъде. Внезапно Лиза осъзна, че нямаше да си тръгне дори и тогава, когато би могла да се оправи и без неговата помощ. Той имаше нужда от нея.

— Ако войниците ни настигнат, ще ми се случи нещо много по-лошо, и на тебе също — отвърна той ядосано. — А сега тръгвай.

При последните думи той се изправи на крака. Лиза остана още малко коленичила и го погледна угрижено. Накрая се предаде и се изправи без повече възражения.

— Би ли ми подала ризата?

Лиза хвърли само един поглед към напоената с кръв дреха и поклати отрицателно глава.

— Нали не възнамеряваш сериозно да обличаш пак това нещо? Имам предвид… погледни я само!

Сам изви очи към небето.

— Но така не бих могъл по никой начин да ходя през джунглата — той посочи голото си тяло. — Освен ако река да се предложа за храна на всички възможни насекоми, познати досега на човечеството — пък и на много повече от тях. А сега престани да спориш с мен. До гуша ми е дошло. Дай ми ризата.

— Защо не облечеш моето яке вместо нея?

— Не искам да обличам това проклето яке — отвърна той и я изгледа разгневен. — Искам си ризата. Ще ми я подадеш ли, или сам да я взема?

Лиза разбра, че само си губят времето в безсмислени разправии.

— По дяволите! — изруга Сам, тъй като тя все още не се помръдваше.

Лиза безмълвно му подаде ризата, за да не се навежда той. Помогна му да се облече. Инстинктивно се отнасяше с него като с дете.

— Не съм безпомощен — изръмжа Сам, когато тя закопча и последното копче.

Лиза моментално свали ръцете си, които лежаха на гърдите му, и отстъпи назад. Майчинските й чувства, които той очевидно бе забелязал, я накараха да изпита нещо повече от стеснение.

— Можеш ли да събереш нещата? — навъсено попита той след малко.

Лиза беше разпиляла по земята цялото съдържание на пакета.

Когато събра всичко, тя вдигна плика — тежеше, но Лиза беше доволна, че го имат. Какво щяха да правят без него? Тя смръщи лице. Сам беше в състояние да приготви обяд и от три яденета, ако му кажеше поне десет минути по-рано. Едно нещо научи наистина: това бе човек, на когото може да се разчита в заплетени ситуации.

— Дай ми го — каза Сам.

Лиза го погледна недоверчиво, когато той протегна ръка към пакета.

— Не, аз ще го нося — отвърна тя.

Той я изгледа недоволно.

— Давай!

— За бога! — Лиза изгуби търпение. — Остави ме да го нося аз! Допреди малко беше в безсъзнание, идиот такъв! Ти си ранен! Не е нужно да ми доказваш колко си здрав и силен, това отдавна го зная! Но сега бъди разумен! Нужна ти е всяка силица, за да останеш на крака и да се движиш напред!

Сам я погледна замислено. Лиза усети, че се изчервява.

— Ужасно си загрижена за мен — забеляза най-сетне той.

Лиза прехапа устни. Мотивите й бяха доста ясни, за да бъдат подлагани на анализ.

— А какво ще правя, ако стане нещо с теб? — тя го погледна твърдо в очите и беше едновременно облекчена и тъжна, когато от тях изчезна въпросителният поглед.

— Вярно е — каза той, преди да й обърне гръб отново и да потегли напред.

С напредването на деня уважението, което Лиза и преди изпитваше към Сам, се превърна в страхопочитание. Той вървеше тежко пред нея, пробиваше си път и не показваше колко го боли, но Лиза вече беше видяла ужасната рана на гърба му и знаеше как се чувства. Сигурно търпеше невероятни мъчения, да не говорим за изтощението и загубата на кръв. Единственото, което продължаваше да го държи на крака, беше желязната воля. Лиза беше вбесена и същевременно покъртена. Този луд човек с неговата гордост! Не разбираше ли, че му е нужно спокойствие? Лицето му пребледняваше все повече, но на предложението й да се подпира на нея той отвърна с мълчалив отказ.

Следобедът като че ли нямаше край. Започна и да вали — не беше лек летен дъжд, а направо буря. Оставиха джунглата зад себе си и сега, незащитени от нищо, се влачеха през поля, чиято златистожълта трева полягаше под силата на дъжда.

На Лиза й беше горещо, така че първите капки прие с радост, но когато водата взе да се стича по тялото й като водопад, тя се почувства така зле, колкото никога не си беше представяла, че може да се чувства. Зъзнеше до мозъка на костите си и дори якето на Сам, което той упорито беше отказал, не представляваше никаква защита. Зъбите й тракаха, а краката й затъваха в калта при всяка крачка, но Сам продължаваше да крачи неуморно напред. Искаше да изкрещи и да го спре — поне за миг. Какво искаше да й докаже? Гледаше с безсилен гняв гърба му. Беше уморена до смърт, сигурно и той се чувстваше така. Единственото разумно нещо беше да спрат за почивка. Преследвачите им сигурно нямаше да тръгнат в тази буря. Никой човек, комуто беше останала капчица разум, не би вървял излишно в такова време.

Накрая тя не издържа. Ако не седнеше веднага на завет под трите широколистни дървета, изправящи се точно пред тях, имаше чувството, че ще припадне от изтощение.

— Сам! — извика тя и затича, залитайки, към дърветата. — Сам, ела тук!

Останала без дъх, тя достигна дърветата и се облегна на един грапав ствол. В първия миг се изплаши, че Сам не я беше чул. А може би пък я беше чул, но искаше да продължи напред и да я остави на собствената й съдба. За огромно нейно облекчение той се обърна и тръгна към нея.

Когато застана пред нея, тя го погледна вироглаво. Лицето му беше пепелявосиво и белязано със знака на изтощението.

— Какво има? — попита той и се подпря с едната си ръка на дървото.

— Трябва да почина малко. Моля те — Лиза се сви пред краката му и го загледа умолително. В негово присъствие се чувстваше невероятно малка, и то не само по големина. Той бе човекът, отнесъл куршума. Тя изобщо не беше ранена, но нямаше повече сила дори да трепне с някое мускулче. Беше срамно и не говореше добре за издръжливостта й, но тя не бе в състояние да промени нещата. Бе съвсем ясно, че е изразходвана без остатък.

— Добре — Сам, изглежда, разбра, че тя наистина е стигнала до предела на възможностите си. — Ще си поемем дъх тук. Десет минути. Не повече.

Със звук, нещо средно между въздишка и стенание, той се отпусна до нея, облегна се на здравото си рамо, протегна единия си крак, после привлече и другия до него.

— Как се чувстваш? — попита Лиза след малко и тревогата й за него се засили, когато го погледна. Изглеждаше наистина зле. Кожата му беше почти сива, а очите му блестяха твърде много.

— Бил съм и по-добре — призна той. — Но не мисля, че се намирам в смъртна опасност. А на тебе какво ти е?

— Всъщност съм само уморена — отговори Лиза. Помъчи се гласът й да не звучи прекалено сериозно. — Как е рамото ти?

— А ти как смяташ? Дяволски ме боли.

— Съжалявам — бе всичко, което Лиза можа да каже. Стори й се безкрайно неподходящо. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Тъй като не си нито лекар, нито магьосник — не.

И двамата замълчаха. Сам си запали цигара и я подаде на Лиза. Знаеше, че не пуши, но може би смяташе, че в момента никотинът би могъл да подейства успокояващо. Стомахът й се обади и тя се сети, че не е яла почти цяло денонощие. Пред всеки друг би се притеснила от този звук, но познаваше Сам така добре, че не й стана неудобно.

— Гладна си — не беше въпрос, а ясна констатация, която прозвуча колкото шеговито, толкова и незаинтересовано.

— Да.

— Виждаш ли ония жълтеникави неща, които висят над нас? — той посочи над главата й.

Лиза послушно вдигна поглед към приличните на тикви плодове, показващи се между тъмнозелените листа на дървото.

— Да.

— Това са плодове, независимо дали ще повярваш или не. Дори са доста вкусни. Ако ги стигнеш, можеш да хапнеш от тях.

— Много смешно.

Сам се ухили.

— Окей, щом не ти се катери по дървета, разполагаме още и с говеждо месо.

— Благодаря, много мило от твоя страна — не беше разположена за шеги и побърза да разопакова месото, без да губи време.

— Сам — попита тя малодушно, след като засити донякъде глада си. — Какво ще правим?

— Ще продължим да бягаме.

— Искам да кажа: как ще се измъкнем оттук? Къде изобщо отиваме?

— Предполагам, че в момента се намираме на запад от Тули, това е град, ако не си запозната с географията на Родезия. Южноафриканската граница би трябвало да е на около петдесет мили на юг. Трябва да ги изминем за три до четири дни. Едва когато минем границата, ще сме в безопасност.

— О! — гласът на Лиза прозвуча още по-обезкуражено отпреди.

Петдесет мили винаги бяха представлявали малко разстояние за нея — когато караше кола. Но да ги измине пеша, това е все едно да обиколи половината земно кълбо.

— Бих могъл да открадна кола — продължи Сам така естествено, сякаш да крадеш кола е най-нормалното нещо на света, — но те сигурно разчитат точно на това. Обзалагам се, че навсякъде по шосетата има патрули.

— Кои са те?

— Хората, които ни преследват.

— Това и аз зная — тя го погледна недоволно. — Но кои са те? Какво, за бога, си направил, та така са се настървили непременно да ни заловят? Щом се налага да жертвам живота си за нещо, то дяволски ми се иска да зная за какво точно.

Сам я погледна замислено.

— По-добре е за теб да не знаеш. Така поне никой няма да те накара да признаеш нещо — и може би ще живееш по-дълго. Ако — казах само „ако“ и няма защо да ме гледаш така уплашено — ако ни заловят, те ще искат на първо място да получат информация кой ни е наел и защо.

— И кой е той? — попита тя нетърпеливо. Омръзнало й беше покровителственото му отношение.

— Казах ти вече, че е по-добре за теб да не знаеш.

— По дяволите! Стига вече! — Лиза се изпъна като свещ, въпреки умората си.

— Наистина ли искаш да разбереш? — Сам я погледна твърдо в очите.

Лиза си помисли: „Наслаждаваш се сега, нали, негоднико?“

— Да, аз искам да разбера.

— Добре — гласът му беше безизразен. Подигравателната усмивчица изчезна. — Сама пожела. Не ме упреквай, ако това, което чуеш, не ти хареса. Войниците, които ни гонят, са въстаници, които се предвождат от Томас Кимо, предполагам, чувала си за него? — Лиза кимна. — Очевидно са разбрали защо сме тук, понеже ни очакваха. Ние влязохме в капана.

— Но какво трябваше да правите тук? — Лиза беше наясно, че това беше основният пункт, по който Сам не искаше да говори.

Сам затвори очи и облегна глава на дървото. Лиза се вгледа в мъртвешки бледото му лице и прехапа устни. Тя вече се канеше да му каже, че изобщо не иска да узнава нищо, щом му е толкова трудно да й го съобщи. Но в този момент той отвори очи и я погледна твърдо.

— Дойдохме, за да убием Томас Кимо — гласът му не изразяваше нищо.

Лиза разтвори широко очи и се взря в напрегнатото му лице.

— Убийство? — изхриптя тя.

— Можеш и така да го наречеш.

Той продължаваше да я гледа безизразно. Лиза се беше втренчила в тези неразгадаеми сини бездни и тръпката, която пробягна по гърба й, съвсем не се дължеше на времето. Внезапно осъзна съвсем ясно, че не знаеше абсолютно нищо за този човек, не знаеше кой е той, откъде беше дошъл и какво правеше. Знаеше само, че е фантастичен в леглото и понякога можеше да бъде много мил. Но можеше да бъде и брутален и сам й беше признал, че е готов по всяко време най-хладнокръвно да извърши дори и убийство. Без да иска, тя се разтрепери.

— Но защо? — дочу се само шокираният й шепот.

— Защото ми трябват пари — каза той. Очите му нито за миг не я изпускаха. Лиза знаеше, че отвращението, което изпитваше, сигурно ясно се вижда по лицето й, но не можеше да го скрие.

— Смяташе да убиеш човек… заради пари?

— Да, смятах да убия човек. За пари. Доволна ли си сега? — гласът му беше отвратителен.

Лиза се дръпна от него.

Сам я погледа известно време. Погледът му беше неразгадаем.

— Хайде, да тръгваме нататък — произнесе той грубо. Изправи се отново и без да се обърне, хукна рязко в дъжда.

Вече се бе спуснал здрач. Нямаше никакви признаци, че дъждът ще отслабне, когато стигнаха до едно малко селище. Състоеше се от около двайсетина кръгли, покрити със слама колиби. Широка река, която изглеждаше и доста дълбока, течеше край тях и водите й вече заплашваха да излязат от бреговете.

Сам спря изведнъж. Изглеждаше, че в селището няма хора, но той искаше да се увери, че е така.

— Повечето племена, които живеят в такива села, са били прогонени от едната или от другата страна — каза той. — Но човек никога не знае.

— Сам, ще можем ли да останем тази нощ тук? — когато Лиза го погледна в очите, погледът й изразяваше несъзнателна гореща молба. От злополучния разговор преди няколко часа те не бяха разменили повече от пет-шест думи. Сега Лиза бе така изморена и измръзнала, че й беше все едно дали ще се разгневи и дали си изкарва прехраната, убивайки други хора. Единственото, което я интересуваше, беше настоящият момент. Не искаше нищо друго, освен спокойствие — за предпочитане на сушина.

— Съгласен съм — отстъпи той замислено, след като внимателно я беше разгледал. — Съмнявам се дали ще ни търсят прекалено усърдно, преди да е спрял дъждът. Ти остани тук, докато аз проверя дали наистина сме сами.

Лиза усети как коленете й омекнаха от облекчение. Те щяха наистина да починат. И да спят. И да ядат. С копнеж си припомни храната в пакета на Сам. За един миг й се стори, че тя е съблазнителна колкото вечеря в ресторант с пет звезди.

— Дръж — той й подхвърли малкия пистолет. Лиза го пое автоматично и го загледа с огромно отвращение.

— Не искам да го взема — каза тя съвсем убедено и се опита да му го върне.

— Задръж го — нареди той рязко. — Какво ще правиш, ако не се върна и ти останеш съвсем сама тук? Признавам, че си лош стрелец, но може пък и да улучиш някой слон, ако наистина се понапрегнеш. Кой знае, този пистолет би могъл да те предпази да не станеш вечеря на някоя боа.

Лиза веднага си спомни за змиите, за които Сам й беше разказвал преди няколко дни. Бяха големи и зелени и три пъти по-отровни от кобрите. Хвърляха се върху човека без всякакъв предупредителен знак.

Лиза се замисли сериозно, докато Сам беше в селото. Добре, навярно е хладнокръвен убиец, но не са ли такива всъщност всички войници? В какво се състоеше разликата между това да убиеш един-единствен враг за пари и да погубваш десетки хора на бойното поле? Имаше ли изобщо някаква разлика? Сам вече неведнъж й беше спасявал живота. След като джипът се преобърна, тя беше изпаднала в безсъзнание и сега осъзна, че Сам я беше отнесъл на сигурно място, излагайки се на значителен риск. Ранили са го, когато я е носил. Без него, дори и сега би била почти мъртва. Стори й се най-разумно да престане да го осъжда и да изчака отново да се върнат в цивилизацията. Ако изобщо им се удадеше…

— За бога, оглуша ли? Викам те вече пет минути! — изсъска Сам в ухото й.

Лиза подскочи от страх и хукна подир него.

Колибата, в която я отведе, беше от по-малките и се намираше в края на селището. Лиза беше предполагала, че ще пренощуват в най-голямата колиба, но Сам й обясни, че всеки, който дойдеше в селото, непременно щеше най-напред да провери най-голямата колиба. Докато стигнеше до тяхната колиба, те можеха отдавна да са изчезнали. Така поне се надяваше.

Колибата беше доста малка, но изненадващо стабилно построена. Когато Сам запали джобното фенерче и насочи лъча му нагоре, Лиза нададе приглушен вик. В една изкусно изплетена паяжина се люлееше огромен паяк. Сам се изсмя.

— Какво има? — попита той, макар че много добре беше разбрал.

Лиза се тресеше.

— Паяците са нещо отвратително!

— За теб паяците са отвратителни, оръжията са отвратителни, войниците са отвратителни — какво, по дяволите, търсиш изобщо тук? Трябвало е да си седиш у дома при дядо си, където ти е мястото.

Лиза беше изненадана от тази неочаквана злост. Погледна го и напразно се помъчи да определи по-точно изражението му в сумрачната светлина. В този момент той вдигна фенерчето, за да отстрани паяжината.

— Благодаря — каза тя приглушено. Той не реагира, но Лиза почти физически усети сарказма му.

Сам й подаде фенерчето и тя почна да рови из пакета с храна. Имаше още няколко консерви и няколко пликчета сухо говеждо месо, може би щеше да стигне за цяла седмица, ако го разпределяха правилно. Лиза извади консерва свинско с боб и безуспешно затърси отварачка за консерви.

— С какво да я отворя? Със зъби ли? — запита Лиза раздразнено. Сам беше полегнал със затворени очи и, изглежда, не я беше чул. — Сам! — повика тя нетърпеливо, повишавайки тон. Но пак нямаше никакъв отговор — нито с думи, нито с жест. Тя изсумтя недоволно, приближи се и се наведе над него.

— Сам! — в друг случай Лиза би го оставила да спи — той сигурно беше много по-изтощен, отколкото предполагаше, щом можеше да заспи така внезапно, но тя примираше от глад и трябваше на всяка цена да разбере как се отваря тази проклета консерва.

— Сам! — той не мръдна. Тя се наведе и го раздруса за здравото рамо, но за неин ужас, той само тупна на другата страна. Бързо коленичи до него и сърцето й заби чак в гърлото. Вероятно пак беше изгубил съзнание. Ръцете й припряно го опипаха, за да се увери, че диша. Когато притисна длан към раненото рамо, дъхът й секна. Ризата му беше цялата мокра, и то не само от дъжда. Беше една лепкава мокрота… Тя дръпна ръката си и погледна дланта. Дори в тъмнината можа да разбере, че това е кръв.