Карън Робърдс
Робиня на любовта (8)

Осма глава

Сам беше хвърлен на земята. Слисан, остана за момент така, но после инстинктите му надделяха. Те се бяха изострили през всичките ония години, през които той непрекъснато изпадаше в ситуации, можещи да завършат със смърт. Още преди да се чуе стрелбата от картечниците, той скочи на крака и се хвърли в гъстия храсталак. Наоколо му куршумите валяха като град по храстите, дърветата и по земята. Отгоре падаше дъжд от листа. За щастие досега май нито един изстрел не беше го улучил. Поне не чувстваше нищо. Но всъщност беше виждал как някои губеха крак и го забелязваха едва когато погледнеха надолу към кървящата рана. Шокът действаше като местна упойка. Изглеждаше обаче все още здрав и читав и щом нещата стояха така, щеше да побърза колкото се може по-скоро да се махне оттук. От всички посоки до него достигаха пресипнали ругатни и той разбра, че онези, от хората му, които все още бяха живи, се мъчеха да направят същото като него.

Къде, по дяволите, се бяха провалили? Това беше въпросът, който непрестанно се стрелваше през главата му, докато препускаше в зигзаг към джиповете. Къде, да го вземат мътните, се бяха провалили?

Във всеки случай експлозивът се взриви прекалено рано. Едва ли успяха да изминат и три метра, когато всичко избухна като фойерверк и те бяха тласнати от удара във всички посоки. Експлозията трябваше да отклони вниманието на врага, докато те извършеха онова, което бяха подготвяли толкова седмици. Вместо това четирима от хората му бяха загинали при експлозията. Но това не беше всичко. Въоръжени войници ги бяха чакали в засада. Трябва да са знаели с точност, че тъкмо на това място и тъкмо по това време се планира някакво нападение. Това означаваше, че някой беше проговорил — някой от хората му, защото освен тях никой не беше запознат с подробностите на подготвяното нападение. Но кой? Този въпрос не даваше покой на Сам, докато се мъчеше да стигне до джиповете.

Като размисляше сега, стигаше до извода, че неочакваната експлозия може би му беше спасила живота. В противен случай той щеше да попадне с останалите право в капана. Така, както стояха нещата, и врагът беше изненадан и изваден преждевременно от скривалището си. Само по тази причина Сам и голяма част от хората му бяха все още живи, поне за момента.

Докато премисляше всичко това, през ума му мина и друга отвратителна възможност. Нямаше да се изненада, ако при джиповете ги очакваше някаква друга военна част на врага. Понеже противникът изглеждаше посветен във всички подробности, той сигурно знаеше къде са спрели джиповете, така че би било логично да изпратят и там свои войници. Сам би постъпил по същия начин. За един момент си представи, че Лиза, останала в джипа, ще попадне в ръцете на хора, които щяха да видят в нея в най-добрия случай играчка за цялата рота. Но още по-лошо щеше да бъде, ако я сметнат за шпионка. Той трепна и се помъчи да отпъди това тревожно предположение. Моментът не беше подходящ за сантименталности. Той изискваше от Сам цялата му концентрация, ако искаше да остане жив.

Имаха нужда от джиповете. Без колите не можеха да направят нищо.

За да стигнат навреме при самолета, който щеше да ги чака тази нощ, за да ги прехвърли през границата, преди да е почнала шумотевицата, на тях им трябваха джиповете.

Ругаейки, Сам свали автомата от рамото си. Щеше да е самоубийство да стреля по преследвачите си. Спреше ли, щеше да бъде вече мъртъв. Нещо друго обаче беше да се бори за джиповете, без които нямаше да оцелеят по никакъв начин.

— Готови за стрелба! — извика пресипнало Сам. Разчиташе, че хората му са наблизо, за да го чуят. Всичките бяха опитни войници, значението на джиповете трябваше да им е ясно. Така поне се надяваше.

Сам стигна до поляната. Колкото и невероятно да беше, но, изглежда, никой не ги причакваше там. „Глупак!“ — помисли си презрително Сам за командващия противотанковата страна. После даде няколко изстрела към преследвачите, за да прикрие отстъплението на хората си.

Всички пристигнаха едновременно на поляната, някои бяха готови за стрелба, а по-глупавите — не.

— Да изчезваме оттук! — изрева Сам. Хората му обаче не се нуждаеха от подкана. Сам едва беше изрекъл заповедта и джиповете вече потеглиха. Някои от хората трябваше да ги догонват и да се хвърлят в движение в тях.

Сам видя, че неговият джип също потегля. Хукна към него, продължавайки да стреля по войниците, които вече стигаха поляната. Майк Харли, младеж, препоръчан му от Франк, беше седнал зад кормилото. Той направи широка дъга, за да пресрещне Сам. Той се метна вътре и тупна върху нещо меко. Лиза. Изправи се и натисна главата й под нивото на задната седалка. После я натика на пода.

— Долу! И не мърдай оттам! — изръмжа той.

Тя не каза нищо и се сви на мястото си. Огромните й очи го гледаха уплашено, откроявайки се върху бледото лице. Сам се сви на задната седалка и продължи да стреля. Джипът му беше последният, който напускаше поляната. В това време вече вражеските войници бяха изскочили от гората и ги преследваха с картечен огън.

Сам изпита усещането, че куршумът, улучил лявата задна гума, сякаш се забива в жизненоважна част на собственото му тяло. Ругаейки, той се отказа от опитите си да прикрива останалите. Цялата си сила концентрира върху това да се задържи върху тресящия се джип. Лиза стенеше и се вкопчи в крака му. Усети как ноктите й се забиват в прасеца му дори през панталона. Харли държеше здраво кормилото. За миг Сам повярва, че ще успеят. После втори изстрел улучи дясната задна гума. Джипът се изправи подобно на необязден мустанг и бавно се преобърна. Сам чу вика на Лиза.

Самият той беше изхвърлен със сила от колата, но като по чудо не се удари тежко. Бяха обкръжени от врагове. Трябваше да изчезва колкото се може по-скоро оттук. Хукна към джунглата. В този момент видя Лиза. Беше се проснала по корем, с разперени ръце и крака, и не мърдаше, като че ли дори и не дишаше. Когато се хвърли към нея, Сам се прокле за хиляден път, че преди не я беше изоставил в джунглата. Сега тя щеше да бъде причина за смъртта му. Но въпреки това не можеше да я остави така… Щяха да я изнасилват и измъчват. Бързата смърт щеше да е най-доброто, на което можеше да се надява.

Като ругаеше и се потеше от страх, той опипа тялото й. Дишаше. Медицинските познания, които беше придобил случайно и безразборно, му подсказваха, че не бива да я мърда от мястото й. Но той не се съобрази с това, а я вдигна, метна я през рамо и се втурна към защитната сянка на дърветата. Няколко пакета храна бяха изхвръкнали от джипа и се бяха разпръснали край храстите. Сам се наведе инстинктивно и грабна един, без да забавя ход.

Докато потъваше в гората, около него плющеше град от куршуми. Метна последен поглед през рамо и видя, че войниците бяха стигнали до джипа. Съвсем малко се забавиха там, но това беше неоценима преднина за него. Чу се само един изстрел. Това беше Харли. „Горкото момче“ — помисли си Сам и се помоли кратко за душата му. В същото време краката му го носеха с всичка сила през гъсталака.

Преследваха го. Сам можеше да ги чува, но очевидно и те го чуваха, защото изстрелите отново раздраха тишината. Беше вир-вода, но не от бягането. Знаеше, че е от страх. Бяха подире му — прекалено близо. Лиза тежеше върху рамото му. Всеки войник професионалист, който носи заслужено това звание, щеше да я зареже на място. Едно от нещата, които научи още в началото, беше именно това: да мислиш за себе си, когато стане напечено. Но тя беше жена, по дяволите! Сам проклинаше и нея, и себе си, но знаеше, че няма да я изостави.

Бодливи клони деряха лицето и дрехите му, докато препускаше през джунглата. Кръв се стичаше по лицето и шията му. Но той не изпитваше болка — страхът беше прекалено голям.

При всяка крачка главата на Лиза се удряше в гърба му… Тялото й беше все така отпуснато и той се надяваше, че тя е само в безсъзнание. Може би я беше улучил някой случаен изстрел. Може би беше мъртва или пък умираше в този момент. Но и така да беше, абсолютно нищо не би могъл да промени. Спреше ли, и двамата щяха да бъдат мъртви.

Куршумите свистяха около тях. О, господи! Преследвачите им все повече се приближаваха! Той се молеше така, както от детството си не беше се молил…

Когато куршумът попадна в лявата му плешка, той неволно извика. Падна на колене, подпря се с едната си ръка о земята и усети как другата автоматично опипва раната. Кръвта се стичаше между пръстите му. Хиляди ножове сякаш се бяха забили в рамото му и коварно раздираха плътта. Сълзи бликнаха в очите му. Такава болка! Но все пак беше още жив, макар и да се питаше докога ли. След всеки удар на сърцето чуваше как войниците се приближават.

При падането му Лиза се беше търколила на земята пред него. Той припълзя до нея — дишаше. Когато се надвеси над нея и осъзна, че няма да може повече да я носи, но и че няма да му даде сърце да я изостави тук, тя отвори очи и се втренчи невиждащо в лицето му.

— Слава богу! — изпъшка той. После я стисна за раменете и я разтърси грубо. — Лиза! — съскаше Сам и отчаянието придаваше на гласа му ледено режеща нотка. — Трябва да станеш! Чуваш ли?

Тя не помръдна. Той я разтърси пак и постепенно усети как го завладява безнадеждност. О, небеса! Той не можеше да я носи, но и как да я изостави тука?

— По дяволите, чу ли ме? — попита Сам грубо. — Ако не тръгнеш веднага, те зарязвам на място. Разбра ли?

За момент се изплаши, че може би няма да го разбере. Но после тя вдигна ръка и се вкопчи в ризата му. Той изпита огромно облекчение.

— Не! — изскимтя тя.

Той продължи да я разтърсва, но вече не така силно. Около главите им свистяха куршуми. Врагът заплашително се беше приближил.

— В такъв случай ще пълзиш! — нареди той. — Хайде, на колене! Почвай да пълзиш. Трябва да се скрием!

Тя премигна един-два пъти. После бавно и немощно се подпря на ръце и колене, прекалено бавно според Сам. Той се оглеждаше вече отчаяно и търсеше скривалище. Напъха Лиза под някакъв храст, чиито клони бяха надвиснали до земята, и разпръсна шума по издайническите следи от кръв. Надяваше се, че храстът ще ги прикрие. Под клоните му беше прохладно и тъмно като в пещера.

Лиза го гледаше втренчено. Лицето й беше побеляло от страх и ужас. Той неволно изпита съжаление към нея. Горкото момиче! Навярно се боеше до смърт. С яд установи обаче, че той самият се страхува не по-малко от нея.

— Сам — прошепна тя и очите й се вторачиха така неподвижно в лицето му, сякаш беше малко, влудено от страх животинче. Каквото и да бе искала да каже, но тя го забрави, когато видя кръвта по гърдите и рамото му. — Но ти си ранен!

— Дръж си устата! — нареди той грубо и я натисна към земята. Тя продължи да лежи по корем, под нея имаше гъст слой шума. — Не гъквай, ако искаш да останеш жива. Намерят ли ни, свършено е с нас.

Тя занемя. Сам натисна главата й в шумата и се сви върху нея. Беше алтруистичен жест, глупав при това, помисли си той ядно, но ако тия, дето ги преследваха, се сетеха, че са се скрили, щяха да почнат да стрелят безразборно наоколо. Един куршум вече го беше улучил, защо да не са повече? Той се усмихна цинично. А в действителност му беше непоносима дори само мисълта, че това проклето, глупаво, безпомощно женско същество би могло да бъде убито. В края на краищата, все още имаше кавалери на този свят.

Рамото го болеше нетърпимо. С копнеж си спомни за шишето уиски, което беше част от пакета храна. Какво ли не би дал за една-единствена глътка… После не остана място за никаква мисъл, той дори спря да диша. Край тях пробягаха войници. Тежки стъпки преминаха на сантиметри пред тях. Ако ги откриеха, щеше да се дръпне от Лиза и да открие стрелба. Усети как Лиза конвулсивно се мъчи да се изправи. Бързо притисна лицето й към земята. Един звук беше достатъчен, едно само изхлипване — и щяха да ги открият. И да ги убият.

Имаха чувството, че часове са лежали и са се вслушвали как войниците, търсейки ги, минават отново и отново край храста им. Много пъти притичваха така близко до тях, че Сам би могъл да протегне ръка и да улови някого за глезена. Лиза трепереше под него. Тялото й се тресеше от страх. Сам притисна лице към шията й и се надяваше близостта му да е някаква утеха за нея. В края на краищата, не се различаваше много от децата, а беше и жена. Като вземеше това предвид, можеше да каже, че тя доста добре се справя с тези ужаси.

От опит знаеше, че жените са красиви, безполезни създания, имащи малко или почти нищо в главата. О, да, те бяха необходимост, горе-долу два пъти месечно. Иначе можеше да е щастлив и без тях. Бет, бившата му жена, го накара да намрази целия женски род. Бяха женени само две години и той можеше да се закълне, че я обичаше, той, наивният млад глупак, какъвто беше някога. Днес би могъл да се обзаложи, че за цялото това време тя беше спала с половината му рота. Когато най-сетне разбра — някакъв приятел, комуто беше станало неловко, му намекна за това, — той първо не искаше да повярва. Когато я накара да говори, беше все още сигурен, че всичко е само лъжа, докато тя не му се изсмя в лицето и не призна всичко. Но още по-лошо беше, че му разказа подробности, назова имена, места и дати. Той я гледаше замаян и все още не искаше да повярва. Дори не можеше да събере кураж и да я изгони. Той би й простил всичко — но спомнеше ли си за това, гневът му кипваше и до ден-днешен. Защото нея не я беше грижа за прошката му. Била доволна, че е узнал всичко, беше казала тя. По този начин й спестил признанието. Бил скучен — в леглото и изобщо. Било лудост да се жени за него, бил още само момче, а тя искала мъж.

Не обичаше да си спомня, че плака, когато тя си отиде. Двадесет и три годишен, сержант от флота, но плака като дете. Единственото му оправдание беше, че отчаяно жадуваше за семейство, след като години наред го бяха подмятали като храненик от едни хора на други и той знаеше, че няма никакъв близък човек. Жена му и малкият му син представляваха за него целият свят. Сам сви лице, като си помисли колко глупаво момче е бил преди седемнадесет години. Оттогава се научи да разчита само на себе си. Нямаше нужда от никого и единственият човек, на когото искаше да помага, беше синът му.

След като Бет си отиде, той се записа като доброволец и го изпратиха във Виетнам. Там даде воля на ожесточението си, помиташе всички ония с дръпнатите очи, които имаха нещастието да му се изпречат на пътя. Да убива, му доставяше своего рода перверзна радост — да гледа как телата се свиват, когато ги улучи куршумът, да наблюдава как наоколо пръска кръв. Това му помогна да се освободи от омразата си.

Върна се съвсем друг човек в Щатите, остарял и много по-мъдър. Най-напред взе момчето при себе си, но на Бет и без това й беше омръзнало да се занимава с петгодишното дете, което непрекъснато се държеше за полата й. Когато той дойде да предяви бащинските си права, тя му заяви, че се радва да се отърве от момчето. И без това само я притеснявало. Сам изпита към нея само студено презрение. Тя не струваше пукната пара. Беше негодница. Той не можеше да повярва, че някога я бе обичал.

За дванадесетте години, минали оттогава, имаха трудни моменти, но бяха издържали — той и Джей. Тъй като самият той не беше завършил образованието си, настояваше Джей да ходи редовно на училище, да готви домашните си и да носи добри оценки. Гордост трепваше всеки път в душата на Сам, когато си спомнеше, че през следващата година Джей щеше да завърши училище като отличник на випуска си. Момчето беше умно, в това нямаше никакво съмнение. И той щеше да се постарае да прати сина си в колеж, за да има един ден такива възможности, които той самият никога не беше имал.

Издръжката за себе си и момчето осигури с парите, които получаваше като наемник. Едва ли имаше кътче на земята, където да не бе воювал. Беше войник и нямаше възможност да учи. Но му плащаха добре. Тъй като често отсъстваше от страната, принуди се да даде Джей в интернат. Но сега, сега вече му беше дошло до гуша да убива. Не мечтаеше за нищо друго, освен за място, където да се чувстват у дома си — може би няколко декара земя, малко животновъдство, тишина и спокойствие. Това бъдеще искаше да осигури за себе си, когато прие тази задача, дори само половината от парите щеше да е достатъчна за началото, още повече че имаше спестявания и от по-рано. Но първо трябваше да се завърне жив.

В джунглата сякаш беше настъпило спокойствие. Сам не чуваше вече стъпките на войниците. Може би си бяха заминали, а може би още не. Може би изчакваха и се надяваха, че тишината ще ги подмами да напуснат скривалището си.

Лиза замърда под него. Той внимателно се плъзна настрана и я потупа по раменете, за да я предупреди, че не бива да издава никакъв звук. Тя се обърна към него и го изгледа. Лицето й беше изцапано, а косата падаше в очите й. Ръката, повдигната да отмахне кичура от лицето, леко трепереше.

— Отидоха ли си? — прошепна тя. Думите едва се чуха.

— Не знам. Струва ми се, че да, но не съм сигурен. Ще трябва да останем още известно време тук. Ранена ли си някъде? — гласът на Сам беше тих като нейния. Погледът му се плъзна по тялото й. Гърбът на якето беше изцапан с кръв, но най-вероятно това беше неговата собствена кръв…

— Не, не мисля. Имам само слабо главоболие.

Сам остави оръжието си на земята и опипа с ръка черепа й. На тила си имаше голяма подутина, когато я докосна, тя изскимтя от болка.

— Сигурно си ударила главата си, когато джипът се преобърна — прошепна той. — Мисля, че не е нещо сериозно.

Тя кимна в знак на съгласие. После се вгледа в гърдите му. По челото й се появиха бръчки.

— Дрехите ти са в кръв. Ранен ли си? — гласът й прозвуча уплашено и загрижено.

Сам изкриви лице.

— Улучиха ме в лопатката. Не вярвам да е лошо. Във всеки случай съм все още жив.

— Но ти губиш много кръв. Не трябва ли да превържем рамото или нещо от този род?

— После. Когато сме на сигурно място. Засега трябва да сме крайно предпазливи. Може би въпреки всичко не са си отишли.

Лиза видимо потрепери, после легна отново по очи и скри лице в ръцете си. Сам беше до нея, поемаше дълбоко дъх, за да се пребори с пронизващата болка.

След около час постави внимателно длан върху рамото на Лиза.

— Сега ще се огледам. Ти ще останеш тук и ще мълчиш, независимо какво ще се случи.

Лиза вдигна глава, за да го погледне. Той мълчаливо й подаде пистолета. Тя го пое с трепереща ръка.

— Само не стреляй, за бога, по погрешка в мен — предупреди я той с мрачен хумор. После се измъкна навън.

Когато се върна, тя се изправи и седна. Гледаше го уплашено, докато той пропълзяваше към нея под храста. Той посегна мълчаливо към пистолета. Тя му го даде с огромно облекчение.

— Мисля, че е чисто. Хайде да тръгваме.

— Ами… рамото ти? Не трябва ли да предприемем нещо? Поне да го превържем? — тя го гледаше загрижено.

— После — каза той недоволно. — Хайде, не искам да съм тук, когато се върнат.

Лиза преглътна. Казаното беше достатъчно. Тя на драго сърце се измъкна изпод храста.

Навън се изправи на крака и залитна. Коленете й бяха омекнали и тя се изплаши, че няма да издържат тежестта й. Сам видя, че й е трудно. Огледа я със смръщено чело.

— Спри за малко — предложи той. — Поеми няколко пъти дълбоко въздух. Знам, че главата сигурно дяволски те боли, че се боиш и че краката не те държат, но трябва да изчезваме от тук.

Лиза го погледна и осъзна, че беше много по-зле ранен от нея и въпреки това е готов веднага да предприеме нещо. Чувстваше се засрамена. Имаше само леко главоболие, това беше всичко, а самообладанието й се канеше да я напусне. Щом той можеше да излезе прав от това място, значи и тя го можеше. Прокара ръка по гръбнака си и кимна.

— Наред съм.

— Добре — той коленичи и измъкна пакета храна изпод храста. — Да тръгваме.

Изправи се, взе оръжието с дясната си ръка и закачи пакета през здравото си рамо. Огледа се за Лиза и тръгна напред, след като се увери, че тя го следва.

Продължиха да крачат часове, след като слънцето беше изгряло и светлината му се прецеждаше през гъстите листа. Беше мъчително придвижване напред. Храсталакът бе непроходим. Понякога Сам трябваше да измъква ножа от кончова на ботуша си, за да си пробива път. Понякога успяваше да направи проход само с тежестта на тялото си. Въпреки раната изглеждане неуморим. Лиза, която го следваше омаломощена, скоро така се изтощи, че не можеше вече да изпитва и страх. Не мислеше за нищо друго, освен как да прави крачка подир крачка.

Около тях в джунглата кипеше живот. Комарите заплашваха да ги изядат живи. Сам спря и извади опаковка инсектицид от санитарния пакет. Напръска първо Лиза, а после и себе си. След това стана малко по-добре. Тъмнозеленият балдахин над главите им пропускаше само от време на време по някой слънчев лъч да докосне влажната земя. Растения, дебели колкото Сам, се спускаха, виейки се, от високите дървета. Навсякъде имаше птици и дребни животинки. Сам каза на Лиза, че може да е доволна, дето по-едрите обитатели на джунглата, лъвовете и гепардите, очевидно са подушили миризмата на хора и ги отбягват. Лиза наистина беше благодарна на този факт, но това не й пречеше все пак непрестанно тревожно да се обръща назад.

С течение на времето от високата влажност на въздуха и силния мирис на джунглата й прилоша. Това беше тежката сладникава миризма на разлагащи се растения и животни. Мокрите кичури коса полепнаха по лицето й. Пот се стичаше по тялото. Когато Сам най-сетне спря, Лиза залитна. Изохка и се свлече на колене.

— Ще починем малко — каза той и се отпусна до нея на земята. С дясната си страна се облегна на възлестия ствол на едно дърво. Лиза изпита угризения на съвестта, когато се сети за раната му. Така се беше вдала в собствените си страдания, че почти я бе забравила.

— Дай да видя рамото ти — каза тя. Сам я погледна бегло и после сви рамене, изразявайки съгласието си. Като едва събра сили да мръдне от мястото си, Лиза пропълзя отзад до него.

Ризата на гърба му беше почерняла и се беше втвърдила от засъхналата кръв, с изключение на един малък участък над лопатката, който червенееше все още влажен.

— Можеш ли да съблечеш ризата си? — попита отпаднало Лиза. Надяваше се, макар всичко да говореше точно обратното, че раната нямаше да изглежда толкова зле, когато напоената с кръв риза не я покрива повече.

Сам не отвърна, а почна да разкопчава ризата. Опита се да я съблече, но тя беше, залепнала за раната. Опита се да я издърпа внимателно и понеже тя не се отделяше от кожата, Лиза чу как той си поема дълбоко дъх. С рязко движение дръпна плата надолу. След като ризата се свлече от гърба му, Сам свали и кобура на пистолета си. После със стон изпусна въздух.

Лиза занемя, когато видя рамото му. След като беше дръпнал ризата от раната, тя беше почнала отново да кърви. От черната дупка се стичаха червени струйки. Под засъхналата кръв тъканта около раната изглеждаше черна и подута. Прясната и старата кръв се смесиха на гърба му. Лиза усети, че й прилошава.

— Е? — изръмжа той, тъй като тя не казваше нищо.

— Изглежда ужасно.

— Не може да изглежда по-зле, отколкото го чувствам. Зверски ме боли.

— Съжалявам — гласът на Лиза бе пропит със съчувствие. И при най-добро желание не можеше да си представи как беше успял да върви толкова много с една толкова ужасна рана. Възхищението от него, което и без това беше голямо, неимоверно много нарасна. Беше сигурна, че би умряла на място, ако тя би имала такава рана на гърба си.

— Кърви ли още? — гласът му изразяваше доста слаб интерес.

Лиза преглътна, преди да даде отговор.

— Малко.

— Тогава най-добре е да превържеш раната. В пакета сигурно има необходимите неща.

— Да, да, разбира се.

Лиза отново преглътна и пропълзя до мястото, където Сам беше изпуснал пакета. Отвори го и почна да рови из него. След малко извади малка черна кутийка, върху която имаше нарисуван червен кръст.

— Да, това е — потвърди Сам. Тя отново пропълзя до него, изправи се на колене и премести тежестта на тялото си върху петите. После отвори кутията и заразглежда слисано съдържанието. Нямаше ни най-малка представа какво следва да направи най-напред.

— Какво… какво да направя?

Сам въздъхна.

— Виждаш ли кафявото пластмасово шишенце?

Лиза го намери и кимна. Когато забеляза, че той не може да я види, тъй като беше коленичила зад него, тя отговори:

— Да.

— Това е антисептично средство. Налей малко върху марлята и я наложи върху раната.

Лиза послушно извади марля и малка ножичка от кутията и отряза малко парче, което нагъна няколко пъти. После изсипа от лекарството, така че марлята да се напои. Тъкмо се канеше да притисне превръзката към раната, когато една мисъл й мина през главата.

— Сам — каза тя отпаднало и гледаше хипнотизирано гърбът му. — Къде е куршумът?

Той изпръхтя раздразнено.

— А ти какво си мислиш? Все още е вътре.

Лиза притвори за миг очи.

— Дали… да не се опитаме да го извадим?

— И ти ли ще извършиш операцията? Забрави го! Куршумът ще трябва да остане там, дето си е, докато отидем някъде другаде.

— Ще можеш ли обаче да се движиш така?

— Ще трябва, нали? — гласът му прозвуча още по-раздразнено. — А сега ще продължиш ли нататък?

Лиза прехапа устни и се наведе, за да постави марлята върху раната. Когато порещата течност почна да действа, той трепна и тихо изстена през стиснатите си зъби. После внезапно се свлече до ствола на дървото. Лиза извика името му и се олюля. Очите й бяха широко отворени от панически страх, когато разбра, че той беше загубил съзнание.