Карън Робърдс
Робиня на любовта (7)

Седма глава

Сам погледна за малко към пистолета, после към зачервеното лице на Лиза. В очите му имаше изненада и още нещо, което тя не можеше точно да определи. Лиза го наблюдаваше с триумф и гняв. Най-сетне беше хванала този арогантен мъж така, както искаше. Ролите бяха сменени и сега дойде ред на нейното отмъщение.

Принудена бе да признае, че не изглеждаше много разтревожен. Беше подпрял ръце на хълбоци. Лекият бриз рошеше черната му коса, беше навел глава настрана и я гледаше въпросително. По гръдта и раменете му блестеше пот. Голотата ни най-малко не го притесняваше и това вбесяваше Лиза.

— Не мърдай от мястото си! — предупреди го тя, макар че той не даваше ни най-малък признак, че се кани да го направи. Точно обратното, правеше впечатление, като че ли се готви да стои цял ден на мястото си.

Пистолетът трепереше в ръцете й. Лиза прехапа устни и отново го насочи към него. Ръцете почваха вече да я болят, защото го държеше така вдървено пред себе си.

— Какво става — ще ме застреляш ли или не? — попита Сам.

— Да! — отговори натъртено Лиза. В действителност желанието й намаляваше с всяка изминала секунда. Той си го беше заслужил, но въпреки това…

— Ще стане голяма свинщина — каза Сам. — Това е един 45 мм. „Колт“ и от това разстояние ще пробие в корема ми дупка като баскетболна топка. Или направо ще ме разкъса на две.

Лиза усети как стомахът й се преобръща при тази нежелана информация. Ясно си представи ужасната картина. Кръвта щеше да пръска във всички посоки. Тялото на Сам щеше да бъде разкъсано… Ръцете й се разтрепериха. Дулото на пистолета се насочи към земята. Тя отново го вдигна нагоре и изгледа предизвикателно Сам.

— Хайде, натискай спусъка — подкани я той. Ъгълчетата на устните му се изкривиха доста подозрително.

Лиза трепна. Щом се осмеляваше да й се присмива, тя наистина щеше да го застреля.

— Заслужи си го! — заяви тя гневно. Беше вече разбрала, че не е в състояние да го стори. Самата мисъл за това, че силното, здраво тяло може да лежи разполовено и кървящо на земята и да бъде лишено от живот от нейната собствена ръка, предизвика чувство на гадене у нея. Но Сам по никой начин не можеше да го разбере…

— Не можеш да го направиш, нали? — каза той сухо. — Скъпа, та ти не можа да стреляш дори по едно дърво. Още по-малко би могла да стреляш по мен и ние двамата го знаем.

— Млъкни! — изкрещя тя. Това, което казваше, беше самата истина, но ако искаше да си запази преднината, трябваше да го убеди в противното. — Ако се приближиш само на една крачка, ще ти отсека топките — произнесе тя ясно и високо. Беше слисана и излезе от кожата си, когато той само се изсмя гръмко.

— Ето, това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам — той се хилеше неприкрито. Лиза изпитваше все по-голямо желание да смаже тази язвителна усмивка на лицето му. — Начинът ти да се изразяваш като дама в критични ситуации. Брин Мор може да се гордее с теб.

— Само още една дума и наистина ще стрелям! — тя го погледна мрачно, със зачервени от яд бузи. За това, което й беше сторил, би трябвало наистина да го застреля. Преживя най-унизителното нещо в своя живот — да я обладае брутално, без да се съобразява с нейните желания. Щеше да му даде добър урок — но не можеше да го направи! Не по този начин. И освен това: какво щеше да стане с нея, ако той умреше? При тази мисъл почна да рови с крак земята.

— Не, ти няма да го направиш. Знаем го и двамата, нали, Лиза? — той се приближаваше бавно и отпуснато към нея.

Лиза стисна пистолета още по-здраво. Нямаше да се предаде така лесно…

— Спри! — предупреди го тя с висок, треперлив глас. Пистолетът се тресеше в ръката й. Отчаяна, тя отново го насочи към него. Сам без притеснение се приближаваше към нея.

— Дай ми пистолета, Лиза — уговаряше я той и протегна ръката си.

Лиза видя, че няма да спре. Гледаше го с безпомощен гняв. Беше така дяволски сигурен, че нямаше да стреля, че доброволно ще му предаде пистолета си… За миг Лиза сериозно се поколеба дали да не натисне спусъка, без да мисли за последствията. После хвърли пистолета към него, като нададе някакъв звук, нещо средно между хълцане и ръмжене.

Сам го улови веднага с едната си ръка. Лиза стисна зъби, когато видя колко небрежно го хвана. Беше се надявала да му остави поне някоя огромна синина, която още дълго да му напомня за този инцидент.

Застана толкова близко до нея, че можеше да я докосне, ако само протегнеше ръка, но Лиза не се боеше и не искаше да отстъпи нито сантиметър назад. Нека се опита да си отмъсти!

— Когато следващия път насочиш пистолет към някой мъж — каза той дразнещо провлечено, — би трябвало първо да провериш дали е снет предпазителят. Въздействието в такъв случай е несравнимо по-застрашително.

Ухили се, после сне предпазителя и пак го върна на мястото му. На Лиза й идваше да крещи от яд. Нищо чудно, че беше реагирал така спокойно и самоуверено!

— А сега — започна той, но прекъсна изречението си, когато чу да се приближава някакъв джип, и веднага застина на мястото си. Присмехът изчезна от лицето му и на негово място се появи ледено съсредоточаване. Лиза се изплаши. Като го видя такъв, на нея й се стори, че би могъл да убие човек…

— Идва някой — каза той съвсем излишно. — Скрий се там между дърветата и не се показвай.

Докато казваше това, провери броя на патроните и с няколко бързи скока се намери до джипа си.

Лиза вече бягаше към дърветата и пътьом събираше дрехите, които успяваше да открие. Запъхтяна се озова в скривалището, което й осигуряваха дърветата, и се сви в тяхната сянка. Сам се беше привел над джипа и изваждаше някаква пушка от задната седалка. С другата ръка запаса пистолета. С бързи крачки се отдалечи от джипа.

Пред очите на Лиза като откъслеци от филмова лента преминаха ужасните спомени от оная нощ, в която беше срещнала Сам. Страхуваше се така, че коленете й трепереха. Ами ако в колата, която се приближаваше, наистина имаше чужди войници? Какво щяха да направят тогава? Щяха да ги убият и двамата. Замаяна, тя се огледа за Сам. Той се беше подпрял на коляно и беше се прицелил с пушката право в посоката, откъдето идваше шумът. Присви око и огледа дулото. До него, на земята, на една ръка разстояние, се намираше пистолетът.

Дори само видът му беше достатъчен, за да се успокоят нервите на Лиза. Беше жесток и пресметлив негодник и тя го презираше, но знаеше, че при нужда ще я защити с живота си. Сам беше признал, че се чувства отговорен за нея, а беше човек, който за нищо на света няма да избяга от своята отговорност. Дори и сега, макар че имаше патрондаш, той приличаше на човек, готов да атакува цяла войска, щом това се окажеше необходимо. Изведнъж Лиза изпита безгранично спокойствие. Наистина беше й неприятно да признае, но знаеше, че се намираше в добри ръце.

Лиза се облече, макар че не беше успяла да намери бикините си. Сам, изглежда, не се тревожеше от голотата си, но тя се чувстваше много по-сигурна, ако беше облечена.

Видя го да коленичи във високата трева. Когато джипът се показа, мускулите му се стегнаха под гладката загоряла кожа на ръцете и той сякаш се канеше всеки миг да натисне спусъка. Когато обаче джипът се приближи още повече, Сам остави пушката на земята, до пистолета, и се изправи. Докато джипът спря до него, вече беше обул слипа си и обуваше с най-голямо спокойствие панталона си.

От колата слязоха двама мъже и вълна на облекчение заля Лиза, когато в двамата позна хора, които вече беше виждала в лагера. Те се засмяха широко, докато Сам закопчаваше ципа на панталона си.

— Значи няма причина да се безпокоим за теб — забеляза разговорчиво единият от тях. Лиза успя да си спомни, че й го бяха представили под името Франк. По гласа му ясно можеше да се разбере, че си е съставил точна представа за това, което току-що се е случило тук. Лиза продължи да стои сред дърветата, защото се стесняваше да се покаже.

Сам закопча колана си, посегна към кобура, закачи го и облече след това ризата си.

— Ей, забравил си още нещо! — извика Франк. Той се наведе и вдигна нещо от тревата. Лиза чу кискането му и разбра причината, когато видя намерената вещ. Тя установи с ужас, че между пръстите му се полюляват собствените й бикини с цвят на праскова.

— Много смешно — Сам пое бельото без никакъв признак на смущение. Държеше се възхитително, докато тя се свиваше от притеснение, гледайки го как пъха небрежно бикините й в джоба си. — И тъй като сега се убедихте, че не ме заплашва смъртна опасност, можете веднага да изчезвате — това в никакъв случай не беше покана, а чисто и просто заповед. — Мисля, че достатъчно притеснихте дамата.

— Хубава дама! — вторият мъж едва сега си отвори устата.

Сам го изгледа ядосано, когато тоя се засмя на собствените си думи. Щом видя обаче погледа на Сам, мъжът додаде нещо засрамено, което прозвуча като извинение. Франк междувременно отново се беше качил в джипа.

— До скоро — каза той на Сам и запали колата, която се понесе нататък по неравния път към лагера.

Когато джипът се скри от погледа, Сам бавно се приближи до дърветата, между които все още се криеше Лиза. Тя го видя да се приближава и й се искаше земята да се разтвори пред нея и да я погълне.

— Можеш да излизаш вече — подвикна й той.

Лиза се почувства глупаво, когато се показа на ярката слънчева светлина. Сам я огледа за момент, без да казва нищо, а после бръкна в джоба си.

— Ето — каза той и й подаде бикините. Лицето на Лиза пламтеше. Той я изгледа цинично. — Хайде, да си вървим — подкани я и пое към джипа. — И не се притеснявай толкова. Това, което току-що чу, беше чиста проба завист. Всеки един от тях би убил и собствената си майка, за да бъде на мое място.

Лиза го последва безмълвно и се качи послушно в джипа. По обратния път за лагера тя размишляваше за този мъж, който й беше едновременно чужд човек, враг и любовник. Когато посегна безмилостно към тялото й, тя искаше да го убие. Но когато за пръв път я люби там, във високата трева, той даде на тялото й урок по страст, каквато тя изобщо не очакваше. А по-късно прояви внимание и облекчи отчасти смущението й.

Когато стигнаха лагера, Сам спря джипа и се обърна към нея:

— Прибирай се в палатката — каза той и я изгледа замислено. — Имам да върша още някои неща. Ще се видим по-късно.

Лиза слезе, без да противоречи. Щом краката й докоснаха земята, джипът продължи нататък…

От този момент отношенията им коренно се промениха. Сам, който не вярваше на умението й да стреля и не можеше да се лишава повече от никого, за да го оставя при нея, я вземаше със себе си винаги, щом това беше възможно. Лиза трябваше да стои в джипа и тя се подчиняваше. Понякога вземаше някое одеяло и се свиваше на задната седалка, докато той и хората му работеха по изпълнението на задачата, която ги беше довела тук. Тя беше разбрала, че е по-добре да не задава въпроси. Всъщност отдавна вече й беше безразлично какво вършеха тук. Искаше само по-скоро да приключат работата си, за да може да се върне у дома.

Лиза не се разтапяше повече от желание при всяко негово докосване. Бруталните му думи за качествата й в леглото, като „парче“, бяха затвърдили неприязненото й отношение. Нещо я човъркаше всеки път, щом само помислеше за това. Дразнеха я и многозначителните усмивки по лицата на останалите мъже. Сега тя почти винаги го придружаваше и той обладаваше тялото й по перверзен начин при всеки удобен случай, откакто беше решила да му се противопостави. Любеше я поне веднъж на ден, понякога и по-често. Ако се правеше на заспала, когато се връщаха късно в лагера, той не обръщаше никакво внимание на престорената й сънливост, вдигаше я от задната седалка и я внасяше в палатката, за да я люби страстно върху походното си легло, докато рухнеше стената на самообладанието й. Понякога я търсеше дори следобед, независимо къде се намираха. Веднъж дори се върна в джипа, докато хората му вършеха в джунглата онова, за което бяха изпратени. Качи се с нея на задната седалка и я притегли върху скута си. Не преставаше да я целува, докато тя не омекна в прегръдката му и не почна да му се подчинява. После я положи върху себе си. В първия момент Лиза се изплаши, че някой може да се върне и да ги залови на местопрестъплението, но когато Сам свърши, й беше все едно, дори да ги беше гледал цял футболен стадион.

Всеки път, когато се любеха, Лиза се заклеваше, че ще е за последен път. И всеки път се съпротивляваше, но накрая грубата му нежност надделяваше и я караше да се забравя. За Лиза тези епизоди бяха крайно унизителни, но Сам им се наслаждаваше без остатък. И всеки път липсваха каквито и да било признаци, че страстта му намалява.

Лиза гледаше на него вече само като на груб завоевател, но сега, когато наистина беше негова „жена“, той очакваше от нея и да се държи като такава. Хвърляше в полата й скъсани дрехи, за да ги закърпи, докато седи в джипа и го чака да се върне. В лагера имаше честта да оправя не само своето, но и неговото легло. Без съмнение би поискал и да му готви, ако изпитваше малко по-голямо доверие към ястията, които тя продължаваше да приготвя за себе си. След един критичен поглед към поредното й по-свободно творение той предпочете все пак кулинарните способности на Райли, придържайки се вероятно към максимата, че познатото зло е за предпочитане пред непознатото. Лиза беше готова да избухне всеки момент.

По нейни пресмятания трябва да беше прекарала вече три седмици в лагера. За това време животът й се беше нагодил към установеното тук всекидневие. Чувстваше се странно сигурна в това обкръжение, въпреки че с тези платени убийци всеки момент можеше да се случи какво ли не. Макар да беше наясно с опасността, свързана с тези мъже, тя беше съвършено спокойна. Без желание наистина, но все пак беше принудена да признае, че усещането й за сигурност беше свързано донякъде със Сам. Самото му присъствие събуждаше у нея надежда за бъдещето. Беше убедена, че ще я изведе здрава и читава оттук, щом това станеше възможно. Тя беше склонна да му се довери. Но, от друга страна пък, нямаше и никакъв друг избор. Недвусмислено й беше дал да разбере, че ще се махнат оттук, щом задачата им бъде изпълнена — нито миг по-рано.

В някои дни мразеше Сам до дъното на душата си, в други го ненавиждаше с цяло сърце, но той въпреки това се беше превърнал в опора на живота й. Не можеше да си представи, че само допреди месец не е знаела за съществуването му. Скоро може би щеше да се върне отново у дома и тогава той ще изчезне безвъзвратно от живота й. А после всичко ще й се струва само като един невероятен сън — или може би кошмар. Всичко зависеше от гледната точка.

Междувременно вече се беше отказала да пише репортажи за „Стар“. Бяха се случили прекалено много неща и всичките бяха свързани твърде много със Сам. Не можеше да пише за онова, което беше преживяла, без да издаде в какви отношения се намираха двамата, а беше твърдо решена да не го прави. Тя трепна неволно при мисълта за реакцията на читателите. Нямаше да понесе шушуканията, намеците и ехидните погледи. Освен това съществуваше и Джеф, за когото все още бе омъжена според закона, да не говорим пък за дядо й. Щеше да изложи и двамата, а не само себе си.

При спомена за дядо си Лиза изпита угризения на съвестта. Сигурно се беше съсипал от тревога. Можеше само да се надява той да се досети колко сигурна се чувства тя тук. Беше единственото същество на земята, на което той държеше след смъртта на Дженифер, и навярно е било ужасно за него да си представи, че и на нея може би й се е случило нещо непоправимо.

Свивайки рамене, тя си помисли, че може би и Джеф се тревожи донякъде за нея, но това с положителност нямаше да се отрази на съня му. През последната година те бяха съжителствали като далечни познати под един общ покрив и едва ли се бяха виждали повече от един път седмично. Откакто я нямаше Дженифер, която единствено ги беше свързвала, едва ли можеше да съществуват опасения, че Джеф би се противопоставил на един развод. Лиза вече беше напълно убедена, че иска да се разведе.

Според нея Джеф изобщо нямаше да се ожени за нея, ако не беше огромният натиск, който упражниха върху него собственото му семейство и нейният дядо. Може би семейството му беше надушило тайната му, защото с всички сили се опитаха да го оженят за Лиза, а раждането на Дженифер ги беше направило свръхщастливи. Възможно бе обаче и само да са искали да го оженят за внучката на А. Хърман Бенет — дори само името му я правеше идеалната съпруга в очите на повечето младежи, с които беше излизала. След миг на огорчение Лиза пропъди всеки спомен за миналото с едно само свиване на раменете.

На седалката до нея лежеше омразният пистолет, беше нощ и тя седеше в джипа. Мъжете бяха изчезнали в джунглата и тя не знаеше кога ще се върнат. Заглушителят беше махнат, за да може тя да даде предупредителен сигнал в случай на нужда. Разбраха се да даде един — единствен изстрел, тъй като Сам реши, че ще навреди на себе си и на всеки, който случайно се окажеше наблизо, ако наистина се опиташе да стреля по някого, който я застрашава. На драго сърце се съгласи с него.

Дори само съзнанието, че Сам е наблизо и ще я чуе, даваше на Лиза усещането за сигурност. Тя седеше сред негостолюбивата африканска джунгла, докато в цялата страна се водеха боеве и всеки момент можеха да се появят вражески войници, но въпреки това се чувстваше точно както по-рано, когато по здрач беше седяла на пейката пред дома на дядо си: спокойна, защитена и сигурна.

Сам й беше наредил да остава будна, докато го няма — ако заспи, при вражеска атака не би могла да повика никого на помощ. Лиза се мъчеше самоотвержено да изпълни заповедта, но днес беше така уморена… Денят беше много горещ, а повечето време тя прекара в джипа. След като вечеряха набързо в лагера, се върнаха веднага в джунглата. Без малко да каже на Сам, че предпочита да си остане в лагера, вместо да ходи с мъжете. Без малко. Само че се усъмни дали няма да се разкае за решението си, щом видеше как джиповете се отдалечават. Без съмнение щеше да се бои до смърт.

Ако не вземеше незабавни мерки, щеше да заспи. Лиза се протегна и реши да се пораздвижи малко край джипа. Заслуша се в шумовете на нощта и трепна, когато дочу откъм гъсталака стъпките на някакво животно, за което предположи, че е невероятно голямо. Сърцето й заби бързо, кръвта пулсираше оглушително в ушите й. Инстинктът й подсказа, че трябва да застане неподвижно. Притаи дъх и се облегна на най-близкото дърво, опирайки длани върху грапавата му кора. Изведнъж се сети, че беше оставила пистолета си в джипа. Дъхът й секна, когато „нещото“ най-неочаквано се появи измежду дърветата на три метра от нея. В първия миг й се стори, че вижда силуета на огромна горила, после разпозна фигурата на мъж. Видът му би трябвало да я успокои, но странно защо той й подейства точно по обратен начин. Сърцето й почна да бие бавно и неравномерно, а устата й пресъхна. Инстинктът й подсказваше, че се намира в опасност. Не мръдна нито милиметър от мястото си.

Мъжът спря за миг, вдигна глава и се огледа като животно, надушило следа. Лиза притвори очи, защото се изплаши, че могат да блеснат в тъмнината. Отвори ги едва когато чу, че човекът се раздвижи. Той се приближаваше с крадливи движения към джиповете.

Лиза се довери на някакъв импулс, който сама не разбираше, и го последва на сигурно разстояние. Спираше, когато и той спираше, и се мъчеше да не вдига никакъв шум. Мъжът, изглежда, не я забелязваше.

Той очевидно знаеше съвсем точно къде са джиповете. Придвижваше се тихо, но целенасочено, докато стигна до поляната. Лиза се прикри зад дърветата. Мъжът се отправи към джипа, в който тя обикновено седеше — към джипа на Сам. Лиза можеше да го вижда. Какво ли търсеше там? Да повреди колите? Но той не предприемаше нищо. Да открадне нещо? Части от двигателя? Може би това беше целта му…

Снишавайки се, той се приближи до джипа на Сам и внезапно се изправи. Застана неподвижен за момент и се втренчи в колата, сякаш не знаеше какво го очаква. После се претърколи. Лиза отстъпи уплашено крачка назад. Някаква клечка изпращя под краката й. Шумът привлече вниманието на мъжа към нея. Те впиха поглед един в друг. Тръпка пробяга по гърба й, когато го позна: това беше мъжът, който я нападна при потока, мъжът, когото Сам беше нарекъл Луц. Тя се разтрепери, когато разбра, че той всъщност искаше да намери именно нея.

И двамата застинаха на местата си и продължаваха да се гледат втренчено в тъмнината. После Луц тръгна към нея. Лиза се обърна и понечи да хукне към джунглата. Ни най-малко не се съмняваше, че той искаше да довърши онова, което беше започнал край потока.

— Луц! Какво, по дяволите, търсиш тук?

На Лиза й се зави свят от облекчение, когато чу гласа на Сам откъм другия край на поляната. Луц се обърна към него.

— Аз… вече си свърших, работата.

— Заповедта гласеше да изчакаш и останалите.

Другите се появиха безшумно зад гърба на Сам и се отправиха към джиповете. Сам също тръгна към своя.

— Бях… забравил.

— Не забравяй друг път заповедите ми — гласът на Сам беше груб и неприязнен. Когато застана до колата, почна напразно да се оглежда за Лиза. Струваше й се, че чува как си поема дъх.

— Лиза? — подвикна той. Гласът му прозвуча приглушено, но въпреки това не беше загубил нищо от остротата си. Това я изтръгна от замаяното й състояние и Лиза забърза към него.

— Тук съм, Сам — отвърна тя задъхано.

Той я изчака. Когато тя застана до него, не каза нищо, а само отстъпи, за да я пропусне да се качи. За нейна изненада накара Франк да шофира и се настани до нея на задната седалка. Маллой, който обикновено пътуваше с тях, седна до Франк.

— Добре ли си? — попита навъсено Сам веднага щом потеглиха.

— Да — отговори Лиза тихо. Той очевидно се беше разтревожил за нея и тя незабелязано се притисна малко повече към него. След уплахата, която беше изживяла, се чувстваше добре, усещайки топлината на тялото му.

— Какво търсеше при дърветата? Да не би Луц…?

— Не — отвърна тя меко.

Сам въздъхна и въздишката му прозвуча като стон.

— След два дни той няма повече да те притеснява — произнесе Сам толкова тихо, че двамата мъже на предната седалка да не могат да го чуят. — Утре ще свършим и останалото, а после пътищата ни се разделят. След няколко дни всъщност ще си бъдеш вече у дома.

Лиза не реагира на съобщението. Беше очаквала, че ще ликува, когато Сам най-сетне й кажеше, че може да си върви у дома. Вместо това изпитваше някаква пустота. Предположи, че ще й трябва време, докато осмисли новината.

Сам мълча през целия път, но когато останаха сами, я люби с такава жар, която изпепели и двамата.

На следващия ден мъжете останаха в лагера, свалиха палатките и натовариха джиповете. Когато се здрачи, от лагера вече почти нямаше и следа — само малко пепел и трева, отъпкана там, където се бяха издигали палатките. Сам каза на Лиза, че дори и тези следи ще изчезнат след няколко дни.

Лиза седеше на любимия си камък и очакваше Сам. По негово нареждане беше свалила изпокъсаните си дрехи и беше облякла една стара негова униформа. Щяха да пътуват цялата нощ и можеше да стане доста студено. На възражението на Лиза, че евентуално самият той би имал нужда от сакото си, Сам отвърна само със свиване на раменете и каза, че е свикнал със студа.

През целия ден Лиза долавяше напрежението, обзело лагера. Ставаше дума за всичко или нищо. Това сякаш беше изписано по лицата на мъжете. Бяха необичайно мълчаливи сега, когато трябваше да приключат със задачата, довела ги в Родезия. Лиза също беше неспокойна. Каквото и да им предстоеше, знаеше, че е опасно. Безпокоеше се за изхода на нещата, безпокоеше се за собствената си сигурност, но трябваше да си признае, макар й неохотно, безпокоеше се и за Сам. Въпреки всичко, което се случи, не можеше да приеме мисълта, че можеше да бъде ранен или убит.

Когато Сам най-сетне, се върна при нея, тя го изгледа слисано. Лицето му беше катраненочерно.

— Какво, за бога… — изохка тя.

Той се ухили и отвърна лаконично:

— Боя за обувки. Така няма да ме различават в тъмнината. Искаш ли и ти? — подаде й малка, плоска кутия.

Лиза трепна и заклати глава. Сам се засмя, обърна се и пъхна кутийката в джоба си. След малко даде нареждане тя и мъжете да се качват в джиповете. Операцията започна.

Върнаха се на същото място, където бяха спирали предишната нощ. Лиза отново остана при джиповете, а мъжете изчезнаха в джунглата. Този път тя твърдо реши да стои в джипа и да не изпуска пистолета от очи. Миналата нощ беше получила добър урок.

Струваше й се, че чака часове, и напрежението й нарастваше с всяка изминала минута. Ами ако се случеше нещо и Сам не се върнеше повече? Ами ако…? Тя категорично отхвърли тези плашещи призраци от мислите си. Сам беше професионалист. Знаеше какво върши. Това я успокояваше. Но все пак… Дълбаещите я отвътре съмнения не се оставяха да бъдат така лесно успокоени.

Лиза нямаше представа за времето, когато се сепна от някакъв звук. Сякаш хипнотизирана втренчи поглед в посоката, откъдето беше дошъл. Луц сигурно нямаше да бъде пак така дързък — или пък глупав — за да се опитва в две последователни нощи да извършва една и съща глупост. Вкопчи се с двете си ръце в пистолета. С треперещи пръсти свали предпазителя. После пак обърна поглед към мястото, откъдето беше чула звуците.

В същия миг нощта се превърна в ден.