Карън Робърдс
Робиня на любовта (5)

Пета глава

На следващата сутрин Лиза се събуди с отвратително настроение. Беше сама и това бе добре дошло за нея, защото, ако имаше нещо, което съвсем определено не можеше да понася, това бяха многозначителните погледи и хапливите забележки на един мъж, който определено я смяташе за развратница. Лиза трябваше да признае, че тази мисъл не е съвсем необоснована, след като си спомнеше как се държа, откакто го видя за първи път. Ако бъдеше наистина справедлива, трябваше да си каже, че той изобщо не можеше и да знае колко малка беше склонността й да се нахвърля като питон върху всеки изпречил се на пътя й мъж. Дори напротив… Всичко беше свързано единствено с него! Но това тя по никой начин нямаше да каже. Следователно трябваше да го остави с неговата мисъл.

Когато направи пред себе си това унизително признание, Лиза се почувства още по-зле. Точно този мъж! Защо не някой от представителните, заможни и уважавани господа от собственото й обкръжение у дома, от нейната обществена среда, някой от интелигентните, талантливи мъже, които работеха за нейния вестник, защо не дори и русият студент, който й помагаше понякога в редакцията? Как, по дяволите, можа да избере точно този човек за своята прекалено дълго потискана сексуалност? Беше костелив орех, груб и циничен, самонадеян до мозъка на костите си. За бога, та той дори не изглеждаше добре! И тя не го харесваше — когато го срещаше понякога, в някой спокоен ден, дори го мразеше. Но въпреки това се разкъсваше от желание да усети тялото му. Трябва да е полудяла. Тук се затвори кръгът на размишленията й.

Лиза изобщо не искаше да си спомня събитията от изминалата нощ. Гърлото я болеше, не можеше да преглъща. Тя неволно си спомни за малките, обезобразени пръсти на нападателя си, които се бяха вкопчили в шията й. Ако Сам не беше се появил навреме, насилникът сигурно щеше да я удуши. Тръпка пробяга по гърба й. Трябваше да си признае, че Сам отново спаси живота й.

Тя се изправи. С изключение на гърлото, всичко друго по тялото й се оправи за няколко дена. Тъй и тъй нищо не се беше получило при това малко произшествие, помисли си тя цинично, но поне се повиши чувствителността й.

Лиза установи, че Сам е приготвил второ походно легло за нея. Това можеше да означава, че и в бъдеще ще я остави да спи сама. Ако наистина имаше скрупули да спи с омъжени жени, то тя можеше да се обзаложи, че те бяха едва от вчера. Беше почти убедена, че го е казал само за да я засрами.

Лиза седеше на края на леглото, когато някаква силна, загоряла ръка отметна краищата на палатката. От страх очите й се разшириха инстинктивно. После позна тъмните къдрици и веднага се успокои.

— Още в леглото? — гласът му прозвуча леко насмешливо. Когато се изправи в цял ръст и погледна надолу към нея, Лиза срещна погледа на сините очи. Те гледаха подигравателно.

— Както виждаш — искаше да произнесе думите надменно и небрежно, но остана изненадана от сухото дращене, което излезе от гърлото й.

Сам присви очи. Наведе се и повдигна брадичката й, преди Лиза да успее да се отдръпне. Отметна главата й назад, за да разгледа по-добре шията. Известно време я оглежда, без да каже нито дума, но изразът на лицето му говореше вместо него. После вдигна другата си ръка и я прекара по гръкляна й. Докосването беше изненадващо внимателно, но въпреки това Лиза потрепери. Той веднага я пусна.

— Гърлото те боли — не беше въпрос, а констатация. Погледна я със смръщено чело.

— Да — гласът й прозвуча предизвикателно.

— Май наистина са се държали по-грубичко, отколкото си очаквала, нали?

— Престани, за бога! — каза Лиза ядосано. Затвори очи, а после пак ги отвори, за да го стрелне с гневен поглед. За нейна изненада той й се усмихваше. Тя го гледаше слисано. Беше направо невероятно колко много тази усмивка променяше лицето му.

— Добре, добре — произнесе той успокоително. — Вярвам ти за онова, което ми разказа за случката при реката. Имах малък… ъ… ъ разговор с Луц и Брейди, които те бяха нападнали там, и те си признаха честно случилото се.

— Отпрати ли ги? — попита Лиза припряно. Беше приятно да знае, че Сам й вярва, но щеше да е още по-добре, ако разбереше, че мъжете, които я бяха нападнали, са се махнали от лагера.

Сам я погледна изненадано.

— Те са ми необходими — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Означава ли това, че те ще останат тук, в този лагер, след като… след като… — гласът й се прекъсна.

— Нали ти казах, че са ми необходими — отговорът прозвуча недоволно.

— Но какво ще стане, ако те… ако те…? — гласът й отново отказа и тя почна да хапе долната си устна, без сама да го забележи.

— Ако се опитат отново? — довърши Сам изречението вместо нея. — Не се тревожи, няма да го направят. Тази сутрин им дадох да разберат що е страхопочитание.

Лиза неволно се усмихна:

— Имаш предвид страх от теб?

Сам се ухили:

— И така може да се каже.

— Щях обаче да се чувствам наистина по-добре, ако ги нямаше тук. Не можеш ли да ги изхвърлиш или нещо от този род? — когато го погледна, очите й бяха замъглени от сянката на спомена и изразяваха страх. Сам я погледна и погледът му се плъзна против волята му по разрошената пепеляворуса коса и по лицето й с цвят на праскова, на което слънцето беше придало златист оттенък, по големите, зелени очи и по меките, треперещи устни. Тя представляваше самата женска безпомощност. После погледът на Сам попадна върху огромните жълтеникаво черни отоци, които обезобразяваха шията й. В този свят на мъже и на война тя се нуждаеше от неговата закрила. Но въпреки това можеше да се обзаложи на значителна сума, че там, където се чувстваше на мястото си и можеше да се бори с женските си оръжия, тя имаше въздействието на ръчна граната, хвърлена само на шест метра разстояние.

— Не мога да ги „изхвърля“ — заяви той малко по-търпеливо от друг път. — Ние сме тук, за да изпълним своята мисия, и Луц и Брейди — колкото и лошо да са постъпили с теб — са от значение за задачата ни. Не можем да се лишим от тях. Не можем да подменим никого от хората. Струва ми се, че изобщо не си наясно каква жертва е за мен да оставям Райли по цял ден в лагера. Не мога да се лишавам от никого повече заради теб.

Лиза беше разочарована от това откровение. Беше уверена, че след като е разбрал истината, той щеше да прогони тези зверове, които се опитаха да я изнасилят. Очевидно това, от което се нуждаеше, беше по-важно от нейната сигурност. В очите й се четеше известна враждебност, когато го погледна.

— Разбирам — отвърна тя студено.

— Добре — тази единствена дума той произнесе доста рязко. — А ако сега постоиш мирно, имам мехлем, който ще ти помогне. Почакай малко.

С тези думи Сам излезе от палатката. Лиза погледна подире му със смесица от гняв и тревога. Когато той се върна с мехлема и се зае да го нанася по шията й, тя не каза почти нищо. Едва когато той излезе отново, тя разбра, че страда накърненото й усещане за справедливост. Беше признал, че е казвала истината от самото начало, че е права, а той се е заблуждавал. Затова й дължеше поне някакво извинение.

През следващите три дена Лиза рядко виждаше Сам. Когато вечер се връщаше в палатката, беше така изморен, че само кимваше в нейна посока и веднага се строполяваше на леглото си. Каквато и да е задачата, която трябваше да изпълни, той се стараеше много. Тя се опита да гадае относно същността на задачата, но когато Райли беше отговорил многозначително на въпроса й, че по-дълго живее този, който по-малко знае, тя с благодарност прие съвета му и не задаваше повече никакви въпроси.

Лиза страдаше най-вече от скуката. Нямаше абсолютно никакво занимание. Нищо за четене, никаква телевизия, никакво радио — нищо. С големи мъки й се удаде да се добере до лист и молив и няколко часа се опитва да опише патилата си по начин, който да е подходящ за „Стар“, ако изобщо някога й се удадеше да стигне до вестника, което й се струваше все по-малко вероятно. Не успя да направи неутрален репортаж. На всеки втори ред споменаваше името на Сам. Опита се наистина да изпусне свързаните с него преживявания, но без описание на това, как я е спасил и се е грижил за нея, да не говорим за всичко друго, което беше направил за нея или й беше причинил, в тази история се получаваше някаква празнота, която не можеше да се запълни. Тя ядосано накъса листчето на хиляди дребни късчета. Грейс и „Стар“ щяха да минат и без нейните литературни излияния поне докато се върне у дома.

Нямаше дори човек, с когото да си поговори. Сам беше по цял ден навън и единственият, който беше при нея, беше Райли. Но беше невъзможно да говори с него. Той вървеше подире й през целия лагер, подобно на сърдито малко куче, което в отговор на опитите за разговор само ръмжеше. Лиза знаеше, че единствено заповедта на Сам го заставяше да й служи като телохранител и затворнически пазач едновременно. Ако останеше само на него, той не би сторил нищо, за да предотврати да я обесят с главата надолу. Въпреки всичко тя смяташе, че поведението му не е насочено лично към нея, а че той по принцип мрази жените. Вероятно му се струваше като разхищение на време да се грижи като гувернантка за жена, която и без това нямаше какво да търси тук.

В отчаянието си Лиза се зае с готвене. Но от кашата в консервните кутии, които Райли наричаше без желание порции „С“, наистина трудно можеше да се приготви нещо. Въпреки това Лиза направи опит. От яйчния прах успя да направи прилично изглеждащ омлет, на който така се зарадва, че предложи на Райли да си го поделят. Той изсумтя, но въпреки това опита една хапка и веднага я изплю на земята. Лиза се изплаши малко. Когато опита сама, беше принудена да признае, че не е кой знае колко вкусен, но все пак е доста по-добър от бърканите яйца на Райли. Тя размисли дали да не готви за Сам и естествено и за останалите, но после се отказа. Продължи да готви само за себе си.

Не се отразяваше добре на самочувствието й да спи заедно със Сам в една палатка и да не живее наистина с него. За цялото това време той не беше направил нищо, което да може поне донякъде да се изтълкува като опит за сближение. Лиза неохотно си призна това, но беше оскърбена и разочарована. Той така естествено се събличаше и обличаше пред нея, сякаш го правеше от години. Тя подчертано извръщаше лице настрана, но съзнанието за физическата му близост я правеше неспокойна. Тъй като той често излизаше от палатката, тя можеше безпроблемно да се занимава с поддръжката на хигиената на тялото си, но той не й обръщаше никакво внимание, сякаш е куп парцали. Интересуваше го само задачата, която го беше довела в Родезия.

Държанието на Лиза спрямо Сам доста охладня, но той дори не забеляза недоволството й. Лиза виждаше това и за да привлече вниманието му върху себе си, беше готова да го удари с нещо по главата.

Един следобед тя седеше на някакъв камък и наблюдаваше разсеяно птиците. Беше чудесен безоблачен октомврийски ден. По това време в Родезия почваше лятото.

В лагера пристигна джип. Лиза се изненада, когато видя Сам на кормилото, и се попита какво ли търси по това време тук. Обикновено се връщаше доста след като се беше мръкнало.

Райли скочи и хукна към джипа, който вече беше спрял, а Лиза го последва след кратко колебание.

— Има ли нещо? — попита Райли. Лиза установи развеселена, че той наостри уши подобно на някой териер.

Сам поклати глава.

— Не — отвърна той. — Сега имам нужда от теб. Искам да решиш къде да се остави този товар.

Райли кимна, сякаш беше разбрал този непонятен израз. После с грубо движение на главата посочи към Лиза и попита:

— А тя? — попита той.

Сам погледна Лиза. Тя отвърна с вирване на брадичката.

— Днес следобед аз ще я пазя — каза той. — После ще видим. Отсега нататък имам нужда от теб — последната му забележка беше отправена отново към Райли.

Дребният мъж кимна още веднъж.

— Да взема ли джипа?

Сам поклати глава.

— Вземи резервната кола. Джипът може пак да ми потрябва.

— Окей — Райли си тръгна и Лиза остана сама със Сам.

— Какво означаваше всичко това? — попита тя с леден глас.

Сам повдигна крайчеца на устните си в усмивка.

— Нямаше ли такава поговорка, че който много знае, бързо умира?

— Нека бъдем честни — отвърна намусено Лиза. — Не разбирам защо се държиш така тайнствено. На мен ми е съвършено безразлично какво правиш тук. А дори и да знаех, тук няма никой, на когото бих могла да го разкажа.

— Повярвай ми, сладурче, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — заяви сериозно Сам. — Освен това никога не се доверявам на журналистки. Щом узнаят нещо, бързат да го разпространят.

Лиза реши да не се унижава да отговаря на това, защото й стана ясно, че той го казва само за да я ядоса. Вместо това тя му хвърли само един леденостуден поглед. За нейна огромна изненада обаче той само се усмихна.

— Не се ли радваш, че ме виждаш? — присмя се той.

Лиза изпръхтя съвсем не като дама:

— Не много.

Усмивката на Сам стана още по-широка. Той пристъпи към Лиза и я погледна така, сякаш искаше да накара сърцето й да затупти още по-силно, ако продължаваше да е чувствителна към неговия чар.

— Предполагам, че има някаква причина да си тук? — попита Лиза студено.

— Предположението ти е вярно — отговори Сам и скръсти ръце. Тъй като Лиза не каза нищо, той извади пистолета от кобура си. Лиза ококори очи, местейки поглед от оръжието към лицето му и обратно.

— Какво… — заекна тя, обзета от паника. Може би беше решил, че най-простото решение е да я убие. В края на краищата, беше войник. Сигурно е убивал десетки, може би стотици хора…

— Не се паникьосвай — посъветва я той сухо, когато видя, че кръвта се дръпна от страните й. — Няма от какво да се боиш. Ако бях искал да се отърва от теб, щях да го направя още преди. Досадна си, признавам, но сега изпитвам някаква странна отговорност за теб.

Тези не много ласкави думи й върнаха чувството за абсолютна сигурност. Каквото и да беше правил, Сам никога не й причини физическо страдание. Дори няколко пъти й спаси живота.

Тя реагира на думите му с извиняваща се слаба усмивка. Сам прие извинението й, като кимна с глава и отново насочи вниманието си към пистолета.

— Боравила ли си някога с такова нещо? — попита той, играейки си с оръжието. Лиза го гледаше с възхита. Блестящият черен предмет толкова добре подхождаше на загорялата, невероятно мъжествена ръка на Сам, сякаш беше част от нея.

— Разбира се, че не — отвърна тя. Още не беше успяла да си възвърне самообладанието. — Та кога ли съм имала причина да използвам някаква пушка? — каза го с такъв тон, сякаш говореше за змия.

Сам се усмихна.

— Това е пистолет — поправи я той разсеяно. — Откъде да зная? Мислех си, че богатите момичета ходят поне на лов за лисици.

— За бога, та нали не се стреля по лисици! — Лиза го погледна втренчено. Не беше сигурна дали не се шегува с нея. — Във всеки случай мразя оръжията. Смятам, че трябва да бъдат забранени.

— Наистина ли? — Сам я изгледа развеселен.

Лиза погледна студено лицето му. Ако имаше ясно мнение по някоя политическа тема, то това беше по въпроса за оръжията. Смяташе, че повече хора биха живели по-дълго, ако правителствата се намесят и забранят тези оръдия на смъртта.

— Да — каза тя.

— Съжалявам, че трябва да пренебрегна принципите си, но ще трябва да се научиш да боравиш с пистолет.

Лиза почувства как се стягат мускулите й.

— Защо? — попита предпазливо.

— Защото не мога повече да се лишавам от Райли и да го използвам за бавачка — отговори той и я погледна право в лицето. — Защото не мога лично да те пазя. Защото от утре оставаш сама в този лагер. И защото не мога да гарантирам, че някой от хората ми няма да се върне и да се опита да направи онова, което Луц и Брейди не успяха да направят.

Лиза преглътна при споменаването на тези две имена. Едва сега, когато се озова в положение да трябва да се справя без помощта на навъсения Райли, Лиза разбра колко много беше свикнала да разчита на него и да е сигурна, че ще я защити, защото Сам му е наредил… Отново си спомни как се чувстваше сама сред джунглата, след като бяха подпалили фермата на Блас, също и когато ония две животни се бяха промъкнали до нея — безпомощна сред собствения си ужас.

И точно толкова безпомощна щеше да се чувства сама в този лагер.

— Аз… аз се страхувам от оръжията — успя тя да произнесе най-сетне неловко. — Не съм сигурна дали изобщо бих могла да боравя с тях.

Сам я погледна с усмивка.

— Нали затова съм тук — да те науча. Много е просто. А сега ела да ти покажа.

Лиза се подчини неохотно и застана до него. Главата й стигаше едва до мускулестите му рамене. Тя самата беше доста висока. А той трябва да беше поне метър и деветдесет. До него се чувстваше съвсем мъничка и тя засрамено си призна, че това й харесва.

— Слушаш ли ме? — попита Сам с недоволство, което беше понятно. Лиза трепна и погледна лицето му с чувство за вина. Той въздъхна и после търпеливо повтори онова, което току-що беше казал.

Отново и отново й показваше как се зарежда пистолетът. Лиза го наблюдаваше недоверчиво. Най-сетне всичко й се стори съвсем просто, но когато опита сама, приклещи палеца си. Сам се засмя, а тя го изгледа ядосано и засмука пръста си.

— Правиш го много добре — похвали я той успокоително и прикри усмивката си. — Вероятно няма да ти се наложи да го зареждаш. Ще почистя пистолета и ще го заредя вместо теб, показвам ти само за в случай, че трябва допълнително да слагаш патрони.

— Това ли е всичко? — попита Лиза с надежда. Палецът продължаваше да я боли и тя беше убедена, че щеше да се справи по-добре, ако хвърли този пистолет по някой нападател, вместо да се мъчи да стреля с него.

Сам поклати глава и се засмя.

— Не. Разбра как се зарежда, а сега трябва да разбереш как се улучва това, което искаш да улучиш. Трябва да се упражним.

Лиза го погледна слисано. Внезапно разбра, че цялата тази история му доставя удоволствие.

— По-добре не… — поде тя. Само с едно кимване на главата Сам я накара да замълчи.

— Ще се опиташ! — заяви той решително.

Лиза вдигна поглед към него, въздъхна и се призна за победена.

Качиха се в джипа и когато пристигнаха, тя можеше само да се надява, че стомахът й скоро ще се успокои от това друсане по неравния път.

Сам обели малко мъх от ствола на някакво голямо дърво.

— Ето мишената ти — обяви той. Лиза изгледа с отвращение тежкото оръжие в ръката си.

— Не искам — заяви тя.

— Хайде, почвай! — заповяда той и застана зад нея. Ръцете му обгърнаха тялото й, когато й показваше как да държи пистолета. Лиза чувстваше топлото му тяло и стегнатите мускули и хапеше устни. Трябваше да се насили да слуша обясненията му. Бореше се с желанието да се облегне назад, за да намери опора в тялото му.

— Внимавай! — изкрещя Сам в ухото й и Лиза виновно трепна.

Трябваше да се напрегне, за да се концентрира върху думите му. Върху кожата си усещаше допира на косъмчетата по ръцете му, а големите мазолести длани, които държаха малките й ръце, й напомниха…

— Така, а сега дърпай спусъка. Внимателно.

Лиза автоматично изпълни заповедта му. За нейна изненада вместо оглушителен гръм се чу само леко свистене. Тъкмо се канеше с облекчение да отпусне ръцете си, когато Сам й даде да разбере, че почивка няма да има.

— Продължавай — каза той окуражително. Гласът му прозвуча съвсем близо до ухото й.

Лиза затвори очи, тъй като не искаше да гледа как осакатява дървото.

— Можеш да махнеш пръста си от спусъка — произнесе Сам сухо. — Барабанът е празен.

Лиза отвори очи. Сам оглеждаше дървото.

— Как беше? — попита тя, когато той се приближи до нея.

Сам поклати недоволно глава.

— Нито едно попадение — каза той.

Лиза въздъхна облекчено. После добави смутено:

— Наистина ли не съм улучила нито веднъж?

— Нито веднъж — потвърди той. — Но би било по-добре, ако си държиш очите отворени. Хайде да опитаме още един път.

Сам застана отново зад нея, но този път държеше с ръце само раменете й и я остави сама да се прицелва. Лиза беше готова да изтълкува този жест като утеха, ако не я обзе подозрението, че той се чувства най-сигурно зад гърба й.

Близостта на тялото му и мирисът на мъж я замайваха и разсейваха, макар че правеше всичко възможно да не им обръща внимание. С треперещи ръце насочи пистолета към дървото. Лиза усети как се изпотява горната й устна, но реши, че е от горещия ден. Те бяха застанали наистина на сянка, но маранята, която проникваше и тук, я караше да се чувства доста зле.

Ядосана, Лиза отново натисна спусъка и искаше само едно: да отклони мислите си от реакциите на тялото. Имаше чувството, че е убийца, когато малкото късче кора литна нагоре.

— Улучи! — ликуваше Сам. — Браво! А сега още веднъж — докато казваше това, ръцете му я прегърнаха през кръста.

— Не искам — Лиза го погледна през рамо и в очите й се четеше гореща молба, която тя не осъзнаваше. Трябваше доста да извие глава, за да може да го погледне право в очите. Той смръщи чело, но не изглеждаше ядосан. Тези сини очи бяха сякаш приковани към устните й…

Лиза неволно притихна. Беше толкова близо до него, че можеше да види всяка бръчка, всяка пора на кожата му. Черната му коса беше паднала на влажни кичури върху челото, а сините очи проблясваха живо и темпераментно. Лиза не се и опита да определи чувствата, които се отразяваха в тях. Устните му бяха присвити в примамлива твърда черта…

Ръцете му я прегърнаха така силно през кръста, че я заболя. Лиза усети тялото си пометено от силна вълна на желание. Сам също долови това вълнение. Тя разбра това по внезапния пламък в очите му.

Бавно, сякаш под въздействието на хипноза, Лиза се извърна към него, повдигна се на пръсти и положи длан върху силното му рамо, за да запази равновесие. Устните й нежно докоснаха неговите и затрептяха. Беше притворила очи, за да отстрани реалността и да не изпитва нищо друго, освен чувството към този мъж.

Той беше застинал неподвижно и нито предприемаше нещо, за да я стимулира, нито пък се опитваше да я спре. Лиза потрепери, когато се притисна още по-плътно до него и докосна с меките си гърди здравия му гръден кош. Ръцете й се обвиха около врата му и го прегърнаха. Пистолетът небрежно се люшкаше в едната ръка.

Лиза отметна глава назад и го погледна в сините очи, пламнали от желание, но въпреки това той не помръдна. Тя се усмихна и се сгуши в него. Сам притаи дъх.