Карън Робърдс
Робиня на любовта (4)

Четвърта глава

Лиза го стрелкаше с ядосан поглед. Беше готова да му каже, че нищо на света не би й доставило по-голямо удоволствие от това да напусне лагера и да не го вижда никога повече, но една мъничка искрица здрав разум я накара да сдържи езика си. Намираха се, в края на краищата, в абсолютна пустош, а около тях бушуваше партизанска война. Като жена, разчитаща само на себе си и без никакъв опит за оцеляване при такива условия, тя лесно можеше да стане жертва на безмилостния климат, на дивите зверове или най-вече на жестоките мъже, които обикаляха на орди из страната и се наричаха войници. Местността беше рядко населена и шансът й да попадне в населено място или в някоя ферма, където да намери подслон, беше минимален. Но дори и да успееше, не виждаше какво можеше да възпре човека, който я приемеше, да не поиска от нея същата цена, каквато беше поискал и Сам. Това вероятно все още би било най-малкото, което можеше да й се случи. Много по-голяма беше възможността да попадне в ръцете на зверове, които да се възползват от тялото й, докато им омръзне, а после да я убият без всякакви угризения на съвестта. Лиза отново си спомни за жестокостите, които бяха извършени със семейство Блас, и потрепери вътрешно от ужас.

— Не говориш сериозно — каза тя накрая. Тонът й беше значително по-мек.

— Ах, наистина ли? — сините очи й се присмиваха. — И какви погрешни предположения те навеждат на тази мисъл?

— Не би, могъл да направиш такова нещо. Ти… всъщност ми спаси живота — стори й се абсурдно да казва това сега, след като се сети колко високо бе крещяла само преди няколко минути. Внезапно обаче изпита ужас при мисълта, че той наистина можеше да я прогони и да я остави сама на себе си.

— Беше наистина страхотна глупост — промърмори той недоволно. — Както вече казах — решението предоставям на теб. Можеш да живееш с мен в тази палатка, и то при условия, които аз определям, или ще се махнеш, и то незабавно. За мен това е напълно безразлично.

— Това е изнудване — произнесе Лиза тихо, но знаеше, че всъщност няма друг избор. Той определено не се шегуваше, а животът като негова метреса беше по-малкото зло, отколкото да остане сама в един свят, обърнат нагоре с краката.

— Можеш да го наричаш както си искаш. Е? — въпросът прозвуча нетърпеливо.

Лиза преглътна тежко.

— Ще… ще остана.

— Така си и мислех — думите прозвучаха цинично. — Можеш да си спестиш пред мен преструвките, че ти е невъзможно да спиш с мен в едно легло. И двамата знаем, че не е така, нали?

Лиза не отговори. Боже мой, колко много го ненавиждаше! Нима искаше да й отнеме и последната искрица гордост? Но тя имаше нужда от него.

Лиза така се беше вдълбочила в мислите си, че се сепна, когато Сам се изправи рязко и пристъпи към нея. Той я гледаше с поглед, пълен с презрение.

— Не се плаши. От мен няма защо да се боиш, поне за момента — каза той. — Хайде, ела да хапнем нещо. Умирам от глад, а след вълненията от днешния ден и ти сигурно си огладняла.

Лиза не знаеше какво точно беше очаквала, но определено не нещо толкова прозаично. Когато той тръгна да излиза от палатката, тя разбра, че е разочарована. Тръгна подире му, но изведнъж се закова на място. Не можеше да излезе сега и да застане пред всички тях, особено пред двамата мъже, които я бяха нападнали, а и пред останалите, които бяха наблюдавали как Сам я пренася през лагера гола и ритаща с крака.

Той спря до отвора на палатката и я погледна навъсено.

— Хайде, тръгвай.

— Не съм гладна — каза тя, без да забележи как лицето й се изчервява.

Сам я изгледа замислено.

— Не е вярно, ти си гладна. Изпитваш само смущение. Не се безпокой, реших да заявя на всички, че отсега си моя жена. Така мъжете няма повече да те безпокоят.

— Не съм твоя жена! — опита се да протестира Лиза със задавен глас. Омръзнала й беше тази типично мъжка формулировка, с която се изразяваше чувство за собственост.

— Да, ти си ми жена. Във всеки случай — докато си тук в лагера. Не такива бяха намеренията ми, но това е най-доброто, за да ти спестя големите неприятности. А сега тръгвай! Да вървим.

Той се обърна и сви глава в раменете, за да излезе навън. Лиза се поколеба за миг и после го последва.

Нощта беше ясна, а небето приличаше на балдахин от среднощно синя коприна с хиляди сребристо трепкащи звезди. Щом слънцето залезеше, природата се събуждаше за нов живот. Лиза дочу гласове на птици и други животни в далечината, които преследваха дивеч или сами биваха преследвани, които убиваха или сами биваха убивани. По гърба й пробягаха тръпки, когато се отправи редом до Сам към малкия лагерен огън сред палатките. Беше попаднала в примитивна среда, в която можеха да оцелеят само силните. А тя не беше кой знае колко силна…

Мъжете бяха насядали около огъня върху всевъзможни неща — камъни, обърнати сандъци или направо върху земята. Повечето се бяха привели над вечерята си. Лиза се надяваше тя да е погълнала вниманието им. Появата й неизбежно щеше, да предизвика голяма изненада, сигурно щеше да чуе и някои язвителни забележки. До тази вечер тя си беше оставала в палатката и намръщеният Райли й беше носил яденето.

Лиза напразно се надяваше да мине незабелязано. Мъжете вдигнаха поглед един подир друг, щом я видяха да пристъпя нервно зад огромната фигура на Сам. Всички прекъснаха вечерята си и се втренчиха в нея. Сам се правеше, че не забелязва любопитните им погледи, и нехайно пристъпи към огъня. Лиза го следеше забила поглед в една точка между плещите му. Не искаше още веднъж неволно да съзре тревожните, развеселени или язвителни лица, обърнати към нея. Можеше да е доволна поне от това, че двамата, които я бяха нападнали, не седяха край огъня.

— Тя ще яде ли? — осведоми се Райли навъсено, докато сипваше в чинията на Сам някаква ужасно отвратителна смес от говеждо и зеленчуци.

— Да — отговорът прозвуча лаконично, но сините очи така изгледаха Райли, че той не каза нищо повече, а само подаде пълна чиния на Лиза. Лицето му изразяваше гневно неодобрение.

— Кафе? — Сам й подаде тенекиено канче, пълно догоре с кафява течност.

— Благодаря — Лиза пое канчето, като старателно отбягваше всякакъв допир до пръстите на Сам.

— Да й нося ли утре закуската или отсега нататък ще се храни с нас? — гласът на Райли ясно показваше, че той се гнуси от присъствието на Лиза.

— Отсега нататък ще се храни с нас — потвърди Сам. Думите прозвучаха спокойно и тонът беше сравнително любезен, но дрезгавият глас накара Райли да млъкне, а погледите на останалите незабавно се насочиха отново към чиниите. Когато Сам тръгна и Лиза го последва, те всички бяха заети сякаш само с това да пъхат яденето в устата си. Лиза беше силно впечатлена. Пред тези груби хора Сам явно имаше внушителен респект. Като се поразмисли, тя разбра защо. Беше едър като горила и силен като бик, а освен това у него бе заложена подлост за двама!

Лиза беше така потънала в мислите си, че едва не се блъсна в Сам, когато той спря. Трябваше да задържи препълнената чиния с едната си ръка и да се помъчи с всички сили с другата да не разплиска горещото кафе върху ризата му. Всъщност нямаше нищо против да го залее с врялата течност, ако не подозираше обаче, че я очаква неприятна реакция.

Когато Сам се извърна и я погледна, тя тъкмо беше успяла да спаси по-голямата част от вечерята си да не се изсипе на земята и беше доста ядосана. Устните му неволно се разтегнаха в усмивка, щом съзря израза на лицето й. Постави канчето си на един камък и пое чашата на Лиза от ръката й. Тя му хвърли недружелюбен поглед, но го остави да вземе кафето. Сам посочи с кимване един голям, плосък камък вляво от тях.

— Сядай — каза той.

Заповедта прозвуча така, сякаш се отнасяше до куче. Тя получаваше по болезнен начин нови и нови уроци. Вече знаеше, че не бива да провокира Сам пред хората му, затова седна намусено на камъка и премълча.

Сам й подаде безмълвно кафето, а после леко се отпусна до нея на земята, без да се налага да жонглира с чинията и канчето си. Лиза го наблюдаваше намусено как се нахвърля на вечерята си, сякаш е най-безгрижният човек на земята. Омразна личност, помисли си тя мрачно.

Стомахът й си избра точно този момент, за да заяви на всеослушание, че малко подсилване би му дошло много добре. Тя се изчерви и се надяваше Сам да не е чул нищо. И за да успокои куркането, посегна към вилицата. Яденето изглеждаше ужасно и на вкус не беше по-добро, но тя беше вече свикнала с храната в лагера. Трикът се състоеше в това да гълта колкото е възможно по-бързо, преди да са запротестирали сетивата й. Лиза опита да поеме първата хапка, но тази несмилаема топка заседна в гърлото й и тя изпита страшна болка. След като направи още няколко опита, се отказа окончателно. Гърлото така я болеше, че не можеше да преглътне нищо. И тя ясно си спомни как ръцете на нападателя й се бяха сключили около врата й, така че не можеше да диша. Още няколко минути и щеше да е мъртва.

Лиза отпи глътка от горещото кафе и реши да не мисли повече за това. Беше се отървала само с няколко синини. Гордостта й беше пострадала повече, отколкото тялото. При тази мисъл Лиза вдигна очи към Сам. Той беше виновен за това по-голямо нещастие.

Сам беше седнал пред нея и така Лиза можеше да го наблюдава как се храни, без той да забележи. Трепкащото сияние на огъня подчертаваше мъжествените черти на лицето му. За момент Лиза сравни изрязания нос и силната брадичка с лицето на Джеф, което според разбиранията на средата й бе красиво. Джеф без съмнение изглеждаше по-добре, но му липсваше нещо, което Лиза не знаеше как да назове, нещо, което Сам притежаваше в изобилие. Може би беше мъжественост? Старата животинска сила на привличане? Вероятно беше точно това.

— Отговори ми на един въпрос — Сам я изгледа през рамо. На Лиза й стана неудобно, че я беше уловил как го разглежда. Тя припряно отпи глътка от кафето си.

— Какъв?

— Какво, по дяволите, търси внучката на А. Хърман Бенет в Родезия по време на гражданската война?

Изглежда, наистина го интересуваше. Лиза сви рамене.

— Работя за един вестник. Искаха някой да напише серия статии за това, как войната се отразява на всекидневието на американците, които живеят тук. Аз се обявих за доброволка — тя направи гримаса. — Изглеждаше, като че ли нищо не може да ми се случи. Възнамерявах да остана само две седмици.

— Значи тук нищо не може да ти се случи? — той поклати глава. — Тоя, който те е пуснал тук, трябва да е бил луд. Имаш късмет, че си още жива. Дядо ти не се ли опита да те спре? Или мъжът ти?

Лиза поклати отрицателно глава.

— А защо не, по дяволите? — гласът на Сам прозвуча ядосано.

Лиза го изгледа и после отново отмести поглед. Нямаше настроение да му разкаже цялата тази ужасна история, а и това изобщо не го засягаше.

— Смятаха, че ще ми се отрази добре, ако поживея някъде другаде.

— В Родезия? — запита недоверчиво.

— А защо не? На Ривиерата по това време е доста многолюдно — гласът й звучеше безгрижно.

Сам я изгледа мрачно.

— Щом е за разнообразие, се приема всичко, така ли? — промърмори той със сарказъм и отново се зае с вечерята си. Преглътна няколко хапки, преди да й зададе нови въпроси. — Откога работиш като журналистка?

— От около година.

— Какво си правила преди това?

Той й задаваше въпросите като на разпит. Лиза беше притеснена.

— Нищо, естествено — каза тя и не беше съвсем лъжа. — Е, занимавах се с домакинството…

— Ти и още пет прислужници, предполагам — презрението му ясно се долавяше. — Вероятно си била и в някой от изисканите колежи на изток?

— В Брин Мор.

— Какви курсове си завършила? Кой ти беше основният предмет?

— Аз… посещавах най-различни лекции по история на изкуството. Никога не съм се занимавала с някой основен предмет. Бях там само една година.

— Спряла си да следваш, след като си се омъжила сполучливо — беше констатация, а не въпрос и презрителният акцент падна върху „омъжила сполучливо“.

Лиза настръхна.

— Да, точно така беше. И какво те засяга това?

Сам изобщо не се впечатляваше от факта, че тя се ядосва все повече и повече.

— Откога си омъжена?

— От шест години, макар че не те засяга.

— А миналата година изведнъж ти е доскучало, така ли? Как без всякаква журналистическа подготовка си успяла да получиш тази работа във вестника? Чакай, не ми казвай. Нека отгатна. Вестникът е на дядо ти. Вярно ли е?

— Да.

— Колко практично — той вече неприкрито й се присмиваше. — Няма защо да се чудя, че вестникът те е изпратил тук. Вероятно са били готови на всичко, за да се отърват от теб.

Подигравката му улучи Лиза по болното място. Знаеше твърде добре, че във вестника никога нямаше да я назначат, ако не беше това, което беше. Искаше й се да вярва, че оттогава беше доказала, че може да пише добре. Лиза изгледа ядосано Сам и внезапно стана.

— Какво ли знаеш ти за това? — попита тя със снишен глас и погледна отвисоко към загорялото му лице. — Ти…

Той протегна ръка, стисна я за китката и я дръпна.

— Сядай и си свивай устата! — гласът му прозвуча заплашително.

Лиза се канеше да зареже всяка предпазливост и да му каже къде да изчезва, но после се огледа, забеляза любопитните погледи на мъжете, насочени към тях двамата, и седна.

— Имам още един въпрос. С него изчерпваме темата. Какво каза мъжът ти, когато разбра, че го напускаш, за да дойдеш тук?

Лиза го изгледа, преизпълнена с ярост.

— Това беше мое решение. Той изобщо не се и опитва да ми дава някакви предписания.

Нищо на света не беше в състояние да накара Лиза да му разкаже как стояха всъщност нещата с нейния брак. Това си беше нейна лична работа и тя изобщо не го засягаше. Освен това той несъмнено би поискал да разбере защо се е провалил бракът й, а това беше нещо, за което не беше разговаряла с никого, дори не и с дядо си. Смяташе, че това е най-малкото, което дължеше на Джеф.

— Бедният мухльо, вероятно също както и вестникът ти се е радвал да се отърве от теб — заяви брутално Сам. — Обзалагам се, че порядъчно си му дотягала. Кажи ми изневеряваш ли му, когато си вкъщи, или твоята активност се ограничава само през периодите, когато ти практически си извън страната?

Това дойде така неочаквано и беше толкова несправедливо, че Лиза задиша шумно. Без да се тревожи какво ще си помисли той или към какво наказание щеше да прибегне, тя скочи и хукна да бяга.

Сам не се спусна подире й. Стъпките на Лиза постепенно ставаха все по-бавни. После тя спря. Беше безсмислено да бяга — смехотворно прахосване на време и енергия. Къде щеше да отиде, освен в палатката на Сам, където бездейно да очаква какъв отговор ще даде той на поведението й? В края на краищата, не беше толкова глупава безразсъдно да хукне из джунглата…

Беше странно, че хапливата му забележка я нарани толкова много. Тя никога не беше гледала на онази единствена нощ с него, която все й се струваше някак нереална, като на предателство спрямо Джеф. Бракът й беше разрушен от години и не бе останало нищо още от времето преди раждането на Дженифер. Ако Джеф разбереше, че е спала със Сам, това ни най-малко не би го засегнало. Може би малко щеше да бъде наранена гордостта му, но Лиза се съмняваше дори и в това. Той от години си търсеше своите форми на наслади. Защо тогава и тя да не го направи? Тя отдавна би го сторила, ако не беше Дженифер.

Докато насила крачеше към палатката на Сам, Лиза отклони далеч от себе си всички мисли за дъщеря си. Това, което беше свършило, беше свършило завинаги и тя беше сключила договор сама със себе си да живее единствено в настоящето и бъдещето. Но близкото бъдеще обещаваше един доста неприятен разговор със Сам.

Когато влезе в палатката, Лиза видя с облекчение, че той още не се е върнал. Лампата продължаваше да свети и Лиза спря нерешително, гризейки нервно нокътя на пръста си. Бездейно ли да изчаква появата и наказанието му, или да се върне в палатката си и да го принуди да я потърси там? Изкушението да се прибере в палатката си беше доста голямо, но споменът за поставения от Сам ултиматум я обезкуражи. Беше сигурна, че и без това вече го е ядосала, като устрои сцена пред хората му, и ако сега се противопоставеше на заповедта му, той можеше като едното нищо да изпълни заканата си и да я изостави в джунглата. Цената беше прекомерно голяма за едно безсмислено упорстване.

Времето минаваше, а Сам все още го нямаше. Накрая Лиза се сви на кълбо върху леглото му, и се зави през глава с одеялото. Гърлото я болеше, червата й ръмжаха от глад и тя все повече се плашеше от завръщането му.

Беше решила да остане будна до появата му. Наистина, не можеше да го спре да пожелае тялото й, но ако бъдеше честна пред себе си, не би могла да отрече, че тази представа съвсем не й беше неприятна — но след всичко, което той беше казал и направил, тя не искаше да го улеснява в тази насока. С удоволствие премисляше думите, с които да опърли арогантността му.

Навярно беше вече към полунощ, когато Лиза се отказа да се съпротивлява повече на умората и заспа.

Събуди се, когато две силни ръце я поемаха в прегръдката си. Тя се протегна чувствено и се притисна към здравото тяло, което я държеше. После въздъхна и отвори очи. Беше тъмно. Трябваха й секунди, докато си спомни къде се намира и чии бяха ръцете, които я държаха. Сам… Лиза си спомни, че му беше сърдита и трябва да го отблъсне, вместо да се гуши у него. Но беше така сънлива, а нощният въздух така прохладен…

Усети като насън, че той я повдига. Ръцете й автоматично се сключиха около врата му. Пръстите й несъзнателно галеха стоманено яките мускули на гърба. Малкият й студен нос потъна в гъстите къдрици по гърдите му. Миришеше така приятно и беше така топъл и леко изпотен — един истински мъж. Тя притисна устни към гърдите му и езикът й усети соления вкус на кожата му.

Той я понесе. Лиза не знаеше накъде, но не се и тревожеше. Чувстваше се така добре в обятията му… Тя сви пръстите на краката си, преизпълнена с радостно предусещане за това, което щеше да се случи, когато той отново я оставеше да легне.

Той я положи върху някакво походно легло — чие? — на отсрещната страна на палатката. Когато тялото й се отпусна върху тънкия матрак, ръцете на Сам се откъснаха от нея и той направи движение, като че ли ще се изправи. Ръцете на Лиза се вкопчиха в знак на протест около врата му. Не искаше да го пусне да си отиде. Защо изобщо искаше да се изправя? Та нали това беше имал предвид, когато й предложи, не, заповяда, да се премести в палатката му. Ах! Лиза се усмихна отпуснато, когато се сети какво е решението на загадката. Та той трябваше първо да се доразсъблече. А после щеше да съблече и нея, преди… Тръпки побиха тялото й, когато си представи всичко това.

Ръцете й неволно се плъзнаха по гърдите му, а ноктите й се забиха в къдравите, леко влажни косъмчета. Той задиша тежко. Лиза изпитваше неприятното подозрение, че на следващия ден щеше да се разкайва за това, което вършеше в момента, но сега това й беше абсолютно безразлично. Не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за разтапящата топлина между бедрата си…

Когато ръцете й най-сетне го пуснаха, Сам се изправи. Лиза видя неясното тъмно очертание на тялото му, когато той отстъпи назад. Вероятно беше изгасил светлината, преди да я събуди.

Лиза дочу звън от метал, когато той разкопча колана си, а скоро след това последва и съвсем недвусмисленият звук от разкопчаването на цип. Тя с трепет очакваше да събуе панталона си и отново да се върне при нея. Сякаш му беше необходима цяла вечност… Тя се взря, за да го види в тъмнината, но не можа да го открие никъде.

— Сам? — думата беше само един дрезгав шепот.

— Боже господи, наистина си ненаситна. Направо невероятно! — процеди той през зъби. Лиза беше шокирана от думите му. Дъхът й секна и тя изхлипа високо. — Съжалявам, мисис Колинс — додаде той, когато неприятното мълчание ясно показа, че тя нямаше да отговори. Гласът му преливаше от язвителна насмешка. — Тази нощ ще трябва сама да се приспиш. Аз имам принцип да не се залавям с омъжени жени.