Карън Робърдс
Робиня на любовта (21)

Епилог

Сам беше седнал на стол в болничната стая на Лиза. Гледаше я как лежи и спи и се чувстваше напълно изтощен. Беше осем часът сутринта, 14 септември, сряда. През нощта Лиза беше родила с цезарово сечение едно малко момиченце, Кетрин — Елизабет. Беше най-мъчителното преживяване в целия му досегашен живот: да стои безпомощен пред вратата на операционната зала, докато извадят детето му от безчувственото тяло на жената, която обичаше. Беше се молил непрестанно и беше предлагал на бога различни сделки, а в същото време беше готов да продаде и душата си на дявола, ако с това би могъл да спаси живота на Лиза. През двата месеца след женитбата те бяха щастливи, невероятно щастливи. Лиза бързо свикна с живота в ранчото, подреди къщата, обзаведе детска стая и с всички сили се стара да готви що-годе годни за консумиране ястия. За Джей беше майка и приятелка в същото време, а за Сам — добра съпруга. Такова щастие беше прекалено хубаво, за да бъде трайно. Сам го знаеше от самото начало — и се страхуваше. През изминалата нощ беше изживял ужаса, че сега навярно е дошло времето да плати за това. Да плати за своето щастие с живота на Лиза. Имаше чувството, че е станало чудо, когато лекарят излезе от операционната зала с мъничко момиченце на ръце и му каза, че скоро и Лиза ще се почувства добре. За пръв път от времето, когато беше на двайсет и три години, той усети сълзи да се стичат по лицето му.

Почти не погледна детето, макар че си помисли, че би могъл да прояви повече внимание към момиченцето, тъй като вече знаеше, че животът на Лиза е вън от опасност. През последните седмици я придружаваше при посещенията при гинеколога, ходиха заедно на курсовете за бременни и планираха раждането на детето до най-големи подробности. Но събитията от предишната нощ бяха дошли неочаквано за него и бяха така ужасни, че още не можеше да се съвземе от шока. Кръвоизливът почна още в ранчото… Сам и сега виждаше кръвта, която се процеждаше през одеялото, с което я беше загърнал, докато той караше лудешки към болницата. Нищо чудно тогава, че не можеше да таи нежни бащински чувства към малкото сбръчкано същество, което й беше причинило толкова болки, а на него — толкова страх. Но това щеше да се промени. Той се закле пред себе си. Не спа през цялата нощ и не затвори очи повече от двайсет и четири часа. Внезапно усети, че е смъртно уморен. Клепачите му тегнеха като олово. Ако можеше да ги притвори само за миг…

Когато Лиза излезе от упойката, тя видя първо Сам, който беше заспал в неудобна поза върху неудобния стол. От гърлото му излизаше леко хъркане. Лиза се усмихна. В съня чертите му бяха по-меки. Тя много смътно и объркано си спомняше събитията от предишния следобед и вечерта, но знаеше точно, че той нито за миг не се отдели от нея, докато лекарите й слагаха упойката. Помогна й много, като я откара спешно в болницата и се мъчеше да не показва собствения си страх, за да не засили нейните страхове. Беше я отвел в приемната за спешни случаи, беше държал ръката й, когато родилните болки разкъсваха тялото й.

Детето! Тя още не го беше видяла и дори не знаеше дали е момиче или момче. Внезапно я обзе трескаво нетърпение и тя седна в леглото, но трепна, когато усети болки в долната част на корема, и позвъни на сестрата.

— Искам да видя бебето си — прошепна Лиза, за да не събуди Сам. Сестрата погледна в посоката, където гледаше Лиза, и се усмихна.

— Винаги съм си мислила, че за бащите е по-трудно — каза тя, намигвайки, и излезе. Когато се върна, държеше в ръце едно ритащо пеленаче.

— Моето бебе! — каза Лиза възхитено и протегна ръце към скъпоценното вързопче. — Момче ли е или…?

— Мисис Истман, мога ли да ви представя Кетрин-Елизабет Истман? Мъжът ви ни съобщи името, което сте избрали.

— Момиченце — прошепна Лиза, когато жената положи вързопчето в ръцете й.

— Повикайте ме, когато ви потрябвам — каза сестрата и се усмихна, когато видя колко много е погълната Лиза от вида на малката си дъщеричка. После излезе от стаята.

Лиза разглеждаше детето си и беше пленена от сбърченото малко личице с тъмна косица. Разви го от одеялцето и пелените, разгледа малките криви крачета и ръчички, с които то махаше на всички страни, и преброи малките пръстенца. Детето се извиваше и риташе, но не отваряше очи и не плачеше.

— Какво ще кажеш? — това беше гласът на Сам. Когато Лиза вдигна поглед, Сам се протегна от стола и я погледна някак несигурно. Лиза се усмихна блажено.

— Мисля, че е прекрасна — каза тя искрено.

— Тогава ще се е метнала на теб — усмивката му сияеше.

Лиза се засмя.

— Не, аз наистина мисля, че прилича повече на теб. Виж!

Лиза повдигна детето, за да може той да види черната коса. Сам се приведе и заразглежда с възторг дъщеря си.

— Мисля, че никога досега не съм виждал нещо толкова малко — думите му прозвучаха със страхопочитание.

Лиза се разсмя, седна и почна да люлее детето, притискайки го към гърдите си.

— Тя ще порасне.

— Да — Сам се прокашля и я погледна настойчиво в очите. — Обичам те, Лиза.

Лиза му се усмихна, но още преди да успее да даде съответния отговор, който й беше на езика, малкото същество в ръцете й нададе кратък жален вик. Лиза сведе поглед към момиченцето и изненадано установи, че детето най-сетне е отворило очи и жадно лапа мъничкото си юмруче. За изненада на Лиза очите му бяха сини. Не беше бебешкото синьо, което имаха очите на повечето деца и което в повечето случаи се променя, а наситено кобалтовосиньо. Това бяха очите на Сам.

Когато Лиза погледна мъничкото личице, за което предполагаше, че след време ще стане женско копие на лицето на Сам, тя беше потресена от силата на чувствата, които я овладяха. Никога досега не беше изпитвала такава безгранична любов. Тя премести поглед от сините очи на Кетрин-Елизабет, които още не можеха ясно да разпознават това, което виждаха, към решително насочените към нея очи на мъжа, когото обичаше, и се усмихна нежно.

— Аз също те обичам — каза тя на Сам и думите идваха направо от сърцето й. После отново погледна дъщеря си. — Обичам ви и двамата.