Карън Робърдс
Робиня на любовта (2)

Втора глава

Когато излезе от палатката, Сам беше ядосан на себе си и не се обърна нито веднъж назад. Той почна да удря по насекомите, полепнали на рояци по раменете и гърба му, и когато поиска да си запали цигара, установи с недоволство, че ръката му все още не беше се успокоила. По дяволите! Той се намираше в тази пустош да върши работа, а не да играе ролята на жребец за тази малка нимфоманка. Ако допуснеше това, можеше да предизвика всички възможни усложнения. Единственото разумно решение беше да се отърве от нея колкото е възможно по-скоро, преди да го е объркала или, което би било още по-лошо, преди да е предизвикала спорове сред хората му.

Въпросът беше само как? Ако беше поне наполовина толкова безчувствен, колкото обичаше да си въобразява, сега щеше чисто и просто да се върне, да влезе в палатката и да й пререже гърлото. С това проблемът щеше да бъде решен. Макар и да се проклинаше за мекушавостта си, той знаеше прекалено добре, че нямаше да може да го направи. Да убие хладнокръвно една красива млада жена, която току-що му се беше отдала, не беше в характера му.

Разбира се, можеше да я отпрати. Но къде и как? Сейлсбъри с модерното си летище и реактивните самолети, които можеха да я изведат от страната, беше едно решение, но това го изправяше пред нови проблеми. Ако почнеше да разказва приключенията си, което щеше без съмнение да направи, можеше да му развали сметките. Но дори и да беше склонен да я пусне и да я помоли да държи устата си затворена, как щеше да я отведе до Сейлсбъри? Малкото летище наблизо беше завладяно от партизаните и това означаваше, че ще трябва да я изпрати с джипа до Сейлсбъри. Но и това не можеше да направи. Трябваше му всеки един от неговите хора. Групата му беше малка и подбрана специално за предстоящата задача и всеки от хората беше необходим за успеха на начинанието. Не можеше да си позволи да отстъпва някого като шофьор и телохранител на някаква млада жена, която безцелно се скита из джунглата. Освен това една такава стъпка изискваше известна предпазливост, което можеше да се окаже фатално. Не, по дяволите, тя щеше да остане, докато свършеха работата си, но и това решение му се стори почти толкова невъзможно, както и всяко друго.

Един истински джентълмен без съмнение би предпочел да се провали всичко, но не и да падне и косъм от главата на това сребристорусо създание, но той още преди години беше разбрал, че благоприличието не е най-силната му черта. Трябваха му пари, ето как стояха нещата. В края на краищата, сто хиляди долара не бяха дреболия, която можеш да захвърлиш през прозореца, без да помислиш. С тези пари той и Джей можеха да платят вноската за някое ранчо и да купят животни. И насън не му беше хрумвала мисълта да проваля своя и на сина си шанс за един по-хубав живот, най-малкото пък за това, че някаква си атрактивна кукличка се бе напъхала в положение, което можеше да й коства живота. Направи за нея повече, отколкото можеше да се очаква, като я донесе в лагера, въпреки че здравият му разум го съветваше да я остави в безсъзнание в джунглата. Някакво отдавна потиснато кавалерско чувство беше победило все пак, когато той я вдигна от земята, за изненада на своите хора, и я хвърли в каросерията на джипа. И като всяко импулсивно действие и това се оказа катастрофа със значителни размери.

От мига, в който я внесе в палатката и насочи светлината на джобното си фенерче към нея, му стана ясно, че го очакват проблеми. Пресните червени драскотини и белези не можеха да скрият красотата на стройното й тяло и той изпита първия нежелан порив на плътта, когато свали разкъсаните й дрехи. Пък и винаги беше харесвал руси жени. След като я спаси в джунглата, негово задължение бе, макар и против волята му, да поеме отговорността за живота на раненото и безпомощно момиче. Затова се погрижи за раните й и си каза, че би могъл да си спести много неприятности с войниците, ако останеше единственият, който общува непосредствено с нея. До този момент беше вярвал, че владее отлично инстинктите си, но естествено по никой начин не бе могъл да предположи, че тая малка вещица ще го примами в леглото си под предлог, че е сънувала кошмари, и после ще се държи с него по такъв начин, на който не би устоял никой мъж от плът и кръв. Бурната страст, която непознатата разпали у него, бе поискала незабавно удовлетворяване. И стана по-вълнуващо от всичките му досегашни сексуални преживявания. Дори само споменът за това нежно, меко като коприна тяло беше достатъчен, за да усети, че устата му пресъхват. Щеше да е свършено с него, ако не си избиеше от главата мисълта за тялото й. Отсега нататък трябваше да стои настрана от нея. След не повече от три седмици щеше да изпълни заповедта и да се върне отново в добрите стари Съединени щати. А тогава щеше да има достатъчно пари, за да си купи, която и да било жена на земята.

Задачата е от значение в момента, а не жената, каза си Сам, още повече че се касаеше за задача, която можеше да се изпълни само от елитна част. Три месеца полагаше добросъвестни усилия, докато събра групата си — петнадесет човека без него. Още три месеца изминаха, за да ги подготви. Войниците, които се бият за пари, наемните убийци — ако някой предпочиташе да се изрази по този начин — трябваше да бъдат абсолютни професионалисти, защото животът им зависеше от това, което умеят да правят. Но успехът зависеше и от това, колко сплотена беше групата, колко добре функционираше като тим.

На Сам като предводител плащаха добре за старанието му — петдесет хиляди вече го очакваха в една американска банка, другата половина щеше да получи след изпълнение на задачата. Плюс разноските, разбира се, а те се бяха оказали значителни. Останалите получаваха по-малко, от десет до петдесет хиляди, в зависимост от това, как Сам ще оцени участието им. Досега всичко вървеше като по вода. Успяха да влязат в страната, без да привлекат нечие внимание върху себе си, оборудваха базата си и вече бяха задвижили колелата. Скоро всичко щеше да свърши. Единственият проблем в целия блестящо замислен план бе жената.

Убийство из засада не беше точно по неговата част, но предложението дойде в един момент, когато спешно му трябваха пари. Той не си позволяваше да се разкайва. Някаква група от неизвестни лица беше готова да плати, и то добре, за убийството на Томас Кимо, един от най-популярните вождове на родезийските въстаници, ако то бъде извършено по такъв начин, че да се създаде впечатление, че е дело на привържениците на негов съперник, също въстанически предводител. На въпросите „защо“ и „с каква цел“ не бе дадено подробно обяснение, но Сам предполагаше, че убийството би трябвало да послужи за начало на борби сред революционерите. Докато те отклоняваха вниманието си, за да се избиват взаимно, господстващата партия щеше да укрепи влиянието си върху правителството, така поне мислеше Сам. Ако вярно отгатваше, този план беше добър и обещаваше успех. Не че го интересуваше кой знае колко. Политическите убеждения бяха смърт за професионалния войник.

— Сам? — Франк Лийдс, заместник — командир и добър приятел, откакто бяха воювали заедно през 1964 и 1965 г. във Виетнам, се беше появил пред него, без той да чуе нито звук. По дяволите, навярно остарява! Сигурно вече е прекалено стар, за да може още дълго да участва в такива игри. Миналия месец беше навършил тридесет и девет и почваше да го усеща…

— Наред ли е всичко? — попита Франк предпазливо.

Сам изръмжа утвърдително. Франк, който пристъпи до него, се държеше странно. И при най-добро желание не би могъл да знае какво се беше разиграло току-що или…? По дяволите, не искаше да го повярва. Франк знаеше какво е отношението му към жените изобщо, а и често беше чувал възгледите му за това, че е лудост да се смесват секс и работа. Щеше да си падне от смях…

— И какво възнамеряваш да правиш с нея сега?

Сам изкриви устни. Значи Франк знаеше.

— Как разбра? По радара ли? — попита той сухо.

Франк изпухтя и закрачи редом със Сам, който продължи да се отдалечава от лагера.

— Защо? Скимтенето й се чуваше в целия лагер, като на котка, която се е опарила. Трябваше или да я убиеш, или да се любиш с нея, но някак си не мислех, че ще я убиеш.

— Хм — Сам отново си спомни колко сладострастен беше викът й накрая. Този вик го беше довършил, но когато си спомняше сега за него, си помисли, че трябва наистина да е било дяволски високо. Той установи слисано, че по бузите му пропълзява червенина. О, господи, той наистина се изчервяваше! Ако Франк видеше, щеше да му го натяква до края на живота.

— И какво ще правиш сега с нея! — Франк търпеливо повтори въпроса си.

Сам направи гримаса.

— По дяволите, какво бих могъл да направя? Нищо.

— Какво означава това нищо? — избухна Франк, след като в първия момент беше замълчал от изненада. — Просто не е възможно да не предприемеш нищо. Може да развали цялата работа!

— А ти какво предлагаш? — темата беше дошла до гуша на Сам. Идеше му сам да си удари един ритник, че изобщо я беше взел със себе си в базата, да не говорим за това, което се беше случило междувременно…

— Трябва да я махнем от главата си. Ако си прекалено чувствителен, ще го направя аз, и то още сега.

— Не! — отказът на Сам прозвуча доста рязко. — Проклета история. Аз самият току-що обмислях всичко. Тя не е сторила нищо, което да оправдае смъртта й, а ако я пуснем да си върви, не можем да сме сигурни, че наистина ще си държи устата. Затова тя ще остане.

Франк въздъхна дълбоко.

— От самото начало имах предчувствието, че ще кажеш точно това. От мен да мине, ти отговаряш за нея. Надявам се само, че знаеш какво правиш. Но трябва да си наясно, че заради нея ще си имаш неприятности с другите момчета. Някои от тях не могат дори да погледнат жена, без да загубят контрол над себе си.

— Зная — отвърна Сам замислено. — Не бива да им се изпречва на пътя, може би просто трябва да си остане в палатката. Райли би могъл да я охранява, така да се каже, за него това няма да е трудно.

Франк гръмко се изсмя. През всичките години, откакто се познаваха, Райли Бейтс и липсата му на интерес към другия пол бяха причина за всеобщи закачки. От слухове се знаеше, че в Корея налетял на мина и загубил важни части от тялото си. Можеше да е вярно, но можеше и да не е. Така или иначе човекът беше отличен войник и в ситуация като тази това бе единственото, което имаше значение.

— Добра идея. Но понякога ще трябва да излиза от палатката, нали знаеш, природни нужди и т.н. — Франк сниши глас и изглеждаше внезапно смутен.

Сам се засмя и зъбите му се бялнаха в тъмнината. Подейства му добре да види, че не беше единственият, когото присъствието на жена тук го караше да се изчервява младежки.

— В такъв случай може да излиза от палатката, придружавана от Райли — отвърна той. — Това ще му се отрази добре.

Двамата мъже се разсмяха при картината, която си представиха, и продължиха да се усмихват, когато стигнаха в базата. В палатките беше тихо. Франк се прозина, потупа Сам по рамото и отиде да спи. Сам направи още една бърза обиколка из лагера, за да се увери, че мъжете, които бяха на пост, са будни и стоят нащрек. После си легна и той.

Слънцето вече грееше, когато на следващата сутрин Лиза се събуди. Тя се протегна и отвори с прозявка очите си. Въпреки болките, чувстваше се успокоена и доволна като котка до печката. От години не беше се чувствала така добре, помисли си тя, особено след сватбата. Каква ли беше причината за това вълшебно усещане на блаженство? Какво…

Внезапно Лиза установи, че е съвършено гола под одеялото. Ръката й недоверчиво се плъзна надолу и откри по корема и бедрата нещо мокро и лепкаво. Тя пребледня. Пронизаха я неясни спомени за едно силно, безогледно обладаващо я мъжко тяло. Мили боже, какво беше направила? Да не би да… не, това просто не можеше да бъде вярно!… Да не би да беше изнасилила един съвършено непознат мъж? Откъслеци от това, което беше правила предишната нощ, минаха пред погледа й подобно на недовършен филм. Лицето й се обля в ярка червенина. Как беше могла да бъде толкова… толкова безсрамна? Да го умолява да се люби с нея, да го докосва така, както го беше докосвала…

Лиза притвори очи и изохка. От какво беше така обсебена? Как беше възможно тя — обикновено така студена и сдържана — да се държи по такъв безсрамен начин? И на всичкото отгоре — с такъв мъж! С един обикновен войник, за бога! Но тя знаеше, че това е истина.

Лиза издърпа със стон завивката над главата си, не искаше нищо повече да вижда. Какво ли си е помислил? И какво ли си мислеше сега за нея?

Постепенно у нея се събра ярост. Може би Сам не е толкова невинен, както тя си помисли в първия момент. В края на краищата, спомняше си само за две инжекции, които й бе поставил, и не можеше да бъде сигурна дали преди това е имало нещо повече. Кой би могъл да каже какво точно й е инжектирал? Може би той умишлено я е довел до това състояние и, е очаквал подобна реакция? Във всеки случай вчерашната нощ тя не е била съвсем на себе си, това поне е ясно, и той сигурно го е знаел. Да я използва по такъв начин, беше направо отвратително.

Когато чу стъпки върху меката трева почти досами палатката, тя подаде глава изпод завивката. Изчерви се въпреки всичките тълкувания на здравия й разум, а ръцете й, които стискаха одеялото. Очакваше всеки момент да види как една твърде позната фигура влиза в палатката й. Вместо това обаче през отвора се подаде само една глава, която в никакъв случай не беше арогантната, чернокоса глава, която беше очаквала.

Погледът й попадна върху плешивина, обкръжена от венец сивеещи коси, а очите, които я погледнаха, бяха кафяви. Не беше кобалтовото синьо, което караше кожата й да настръхва, дори само като си помислеше за него.

— Кой… кой сте вие? — попита тя с отпаднал глас, уплашена изведнъж. Колкото и да се притесняваше от появата на Сам, той поне не й беше чужд. Този мъж обаче беше напълно непознат, а след всичко преживяно напоследък тя не можеше да се отнася с прекомерно доверие към непознати.

— Казвам се Райли Бейтс — той влезе вътре, докато отговаряше. Гласът му не можеше да мине за любезен, но Лиза се успокои, когато чу името. Сам го беше повикал вчера, преди да…

— Какво искате? — тя внимателно се надигна. Очите й оглеждаха Райли Бейтс. Беше слаб и приведен и изглеждаше най-малко на петдесет. Носеше същата униформа с цвят каки, както и Сам.

— Гладна ли сте? — попита той рязко. Лиза помисли малко и кимна. — Ще ви донеса нещо за ядене.

Когато той излезе, Лиза почна да умува върху поведението му. Той се отнасяше явно враждебно към нея, но защо? Доколкото знаеше, не беше сторила нищо, което би могъл да приеме като обида. Може би се дразнеше, че трябва да се грижи за нея. Но възможно бе и просто да не обичаше жените.

Преди тя да си отговори на този въпрос, Райли се върна и й подаде алуминиева паничка. Лиза бе хваната натясно. Ако поемеше паничката, трябваше да пусне одеялото, а това беше абсолютно невъзможно. Тя прехапа устни. Райли разбра проблема й, изсумтя и постави чинията на сандъка до леглото й. Беше донесъл вилица и чаша, за която тя се надяваше, че съдържа кафе. После той мълчаливо се извърна и излезе.

Този път Лиза въобще не се замисли за мотивите му. Още при вида на яденето стомахът й беше почнал да курка и в устата й се събра слюнка. Тя бързо стана, уви одеялото около тялото си и седна на леглото, за да хапне.

Един по-сит стомах би се стреснал от това, което се намираше в чинията. Една белезникава, подобна на каучук купчинка, която тя побърза да опита. Може би бъркани яйца? Ако беше така, то това без съмнение бяха най-лошите, които някога е опитвала, а парченцата салам — надяваше се, че това наистина беше салам — имаха същия отвратителен вкус. Ако не беше така прегладняла, нямаше дори да опита да преглътне нещо от това ядене. Но много се съмняваше дали би получила нещо друго. Затова потисна чувството на гадене и почна да се храни. Кафето можеше да мине горе — долу, беше горещо, силно и щедро подсладено.

— Това е за вас.

Райли се върна с някакви дрехи — още по-сърдит отпреди, ако това изобщо бе възможно. Лиза го погледна колебливо, когато хвърли дрехите до нея върху леглото.

— Благодаря.

— Няма защо да ми благодарите, госпожице — изпръхтя Райли. — Това тук е военен лагер и не може да се разхождате гола, все едно как сте свикнали отпреди. Даже, ако искате да знаете, изобщо не може да се разхождате наоколо. Ще останете тук, в тази палатка, и един път дневно ще ви извеждам навън. През останалото време няма да си подавате и носа. Разбрано?

Лиза го погледна слисано. Да стои в палатката? Що за лоша шега? Още отсега беше задушно и имаше чувството, че с напредването на деня щеше да стане непоносимо порещо. Това просто не можеше да бъде вярно! И изобщо кой, по дяволите, беше този Райли Бейтс? Не можеше да повярва, че той беше човекът, който командваше тук.

— Къде е Сам? — запита тя студено и вирна брадичка.

Беше й неудобно да го види отново, но той поне се държеше любезно и сигурно имаше повече власт, отколкото това странно джудже.

— Сам е зает. Няма повече време за вас. И освен това заповедта е негова. Не е човек, който мени мнението си заради някакво си цуни-гуни.

Лиза застина и го погледна втренчено. Обля я червенина. Думите и гласът му ясно й показаха, че той знае какво се беше случило предишната нощ между нея и Сам. Мили боже, да не би това суетно същество да се е похвалило пред целия лагер колко лесно би могла да бъде спечелена? Представяше си как Сам описва поведението й до най-интимните подробности, докато мъжете около него се смеят ехидно. Като си представи всичко това в детайли и във всички възможни краски, Лиза вече и не искаше да излиза от палатката. Само със сила можеха да я измъкнат оттук!

— Разбрахте ли? — попита самодоволно Райли.

Лиза успя само да кимне с глава. Щом Райли излезе от палатката, тя покри с длани пламналото си лице и й се прииска земята да се разтвори пред нея и да я погълне.

Останалата част от двете седмици, които беше запланувала за престоя си в Родезия, мина в смесица от недоволство, неудобства и тягостна неловкост. Едва когато дойде и мина вторникът, в който възнамеряваше да си замине, и нито дума не се обелваше за това, кога и дали въобще ще й позволят да се върне в цивилизацията, Лиза започна да осъзнава, че наистина я държат като заложница. Първо подходи дипломатически, но когато Райли не й обърна внимание и се държеше като глухоням, тя почна все по-бурно да изразява протеста си. Лиза настояваше да я освободят или поне да й разрешат да прати известие на близките си, че се намира в безопасност. Ако дядо й чуеше какво се е случило със семейство Блас, а тя беше сигурна, че го е разбрал, след две седмици вече сигурно щеше да се побърка от тревога. Възможно беше и да оплаква смъртта й, защото, доколкото знаеше, той и не можеше да подозира, че тя не е споделила жестоката съдба на семейството…

Възможно беше и шокът да го е убил. Въпреки жизнения си вид той беше стар човек, а Лиза — единственото, което му беше останало на този свят. Райли не се поддаваше на заплахите й, нито на горещите й молби, нито на опитите да го подкупи. Явно нямаше никакво намерение да й помогне, а тя нямаше друга възможност за контакт със Сам, който издаваше заповедите тук. Беше така безнадеждно, че Лиза можеше да си спести всички усилия.

През цялото време ежедневните унижения бяха направо нетърпими. Когато излизаше от палатката под контрола на Райли, злорадите усмивки по лицата на мъжете, край които минаваше, ясно й показваха, че нощта, прекарана със Сам, беше достояние на всички. Също така й беше ясно, че те смятаха, че всеки може да я притежава. Предполагаше, че единствено постоянният надзор на Райли беше причината да не последват дела след явните предложения, които получаваше.

Само отдалече виждаше Сам. Дори само видът на високата му, широкоплещеста фигура караше сърцето й да бие по-силно. Изпитваше непоносимото желание да му причини нещо, да удря по загорялото лице, докато то се зачерви и пламне.

В едно отношение имаше право — в палатката бе много горещо. Собственото й найлоново бельо, което переше всеки ден, държеше що-годе хладно, но в униформата едва изтрайваше. Тя беше от тежка материя и прекомерно широка. Един ден измисли нещо за облекчение: почна да дърпа ръкавите и крачолите, докато се скъсаха. Знаеше, че така сигурно изглежда ужасно, но поне беше по-леко облечена.

Райли излезе от кожата си от яд, когато видя какво е направила. Той бурно изрази неодобрението си и отказа да я придружи в този вид навън. Завърши тирадата си от ругатни със заплахата, че ще иде при Сам и ще му каже, че тя пак се опитва да погажда своите курвенски номера. Беше улучил болното й място и Лиза избухна:

— Тогава можете да кажете на многоуважаемия си Сам и това, че го пращам по дяволите — извика тя с разтреперан глас. — На мене ми е съвършено безразлично какво си мислите вие или останалите животни тук. Презирам ви всичките до дъното на душата си!

След тези думи тя се обля в сълзи. Райли я гледаше така слисано, сякаш внезапно й бе поникнала втора глава.

— Махайте се оттук! — хълцаше нервно Лиза.

Той излезе след кратко колебание.

Сълзите й пресъхнаха веднага. Лиза пое дъх, подсмръкна с нос и си избърса очите. Защо плачеше изобщо? Беше останала жива, намираше се донякъде в безопасност, грижеха се за нея и беше достатъчно реалистка, за да осъзнае, че положението й можеше да бъде несравнимо по-лошо. Единствените й сериозни проблеми се състояха в напрежението и физическото неразположение, но и двете можеха да се отстранят. Щяха да са достатъчни или една по-продължителна разходка на чист въздух, или един горещ душ. Лиза си представи с носталгия прохладни струи, които се стичат по тялото й, мокрят я и я пречистват. Единственият път, когато се беше къпала за повече от две седмици, не бе нищо повече, освен едно повърхностно измиване. Косата й също имаше нужда да се измие отново.

При ежедневните си разходки до варовиковата яма, която й служеше за тоалетна, Лиза бе открила недалеч от нея малко поточе. Внезапно реши да си позволи една разходка и да се изкъпе. Ако Райли, Сам или пък който и да било друг имаха нещо против, толкова по-добре.

Тя грабна скъпоценния си калъп сапун и грубата хавлиена кърпа и погледна предпазливо през отвора на палатката. Беше ранен следобед — време, по което базата, общо взето, беше безлюдна. Знаеше, че Райли е някъде наблизо, но не го видя. Вероятно никога повече нямаше да й се удаде по-добра възможност да се измъкне незабелязано. Ако имаше късмет, никой нямаше да разбере, че беше пренебрегнала заповедите на Сам. А като се изкъпеше, това щеше да й е абсолютно безразлично.

Лиза се наслаждаваше на слънцето и чистия въздух, на синьото небе и на зеленикаво златистия пейзаж, който беше така типичен за този край на земното кълбо. Пъстри птици прелитаха от клон на клон, около нея кръжаха огромни пеперуди. Докато вървеше през високата трева, за миг си помисли дали няма змии, но отхвърли тази възможност. Сега единствено искаше да се наслади на този пръв момент от свободата си.

Тя стигна до бистрия, плитък поток, който просветваше на слънцето. Лиза се огледа, отбеляза със задоволство, че е сама, и бързо свали дрехите си. Някаква вродена срамежливост я накара да остави сутиена и найлоновите си, украсени с дантела, бикини. С никои от бикините, които притежаваше, не би била по-облечена.

На най-дълбокото място водата стигаше едва до раменете й. Тя се потопи, насапуниса мократа коса и отново изплакна сапунената пяна. Когато се изкъпа, почна весело да пляска из водата. Накрая се отпусна по гръб, дългата й коса се носеше подобно на бледи водорасли по повърхността на водата. В това положение можеше да гледа към небето и известно време се забавляваше да търси различни фигури сред белите облаци. Едва когато дългата сянка на едно дърво от брега падна върху лицето й, тя разбра колко бързо бе отлетяло времето. По небето се понесоха някакви черни ивици и тя не виждаше вече слънцето. Навярно беше малко преди здрачаване. Лиза се изправи, махна мократа коса от лицето си и отбеляза потиснато, че беше вече време да се връща. Щеше да бъде истинско чудо, ако досега не са забелязали отсъствието й, а тя съвсем не се чувстваше привлечена от перспективата за разправия с Райли. Щеше да бъде много по-лошо, ако трябваше да се обяснява със Сам. Тя припряно тръгна към брега. Нямаше време да ляга там и да изчаква бельото й да изсъхне, както беше възнамерявала. Лиза почна да зъзне, когато свали сутиена и бикините и ги изстиска, а после посегна към хавлията, за да избърше тялото си. Драскотините по ръцете й бяха почти заздравели. Гърбът й също беше почти наред, въпреки, че тя категорично отказа на Райли, когато с явно нежелание й предложи да лекува нараняванията й. Когато Лиза се наведе, за да вземе бельото си, видя двамата мъже.

Бяха в униформа. Без съмнение я бяха наблюдавали. Лиза се изчерви, припряно взе хавлията и я опъна пред себе си, за да запази тялото си от жадните им погледи. Начинът, по който стояха изправени и я гледаха втренчено със стъклени очи, та дори и мълчанието им, предизвикаха панически страх у нея. Тя бавно отстъпи назад. Единият от мъжете, тоя с грубото лице и едрото тяло, тръгна към нея. Струваше й се някак познат. Другият, който беше по-млад и по-строен, също направи няколко крачки. Приближаваха се дебнешком.

Сърцето на Лиза заби учестено. Тя отстъпваше назад, докато кракът й стъпи във водата. Отчаяно огледа наоколо и видя, че няма накъде да бяга. Тесният поток също не можеше да й предложи закрила. Единствената й надежда беше, че Райли е забелязал изчезването й и в момента я търси някъде наблизо. Пое си дълбоко дъх и отвори уста, за да извика. За неин ужас от пресъхналото й гърло се откъсна само някакъв приглушен звук. По-възрастният, който й приличаше на маймуна, се усмихна. Очите му бяха малки и воднистосини. Косата му беше белезникава. Лиза го следеше с поглед. Когато направи още една крачка към нея, тя се обърна и се опита да побегне, но в този момент и двамата се хвърлиха върху й.

Преди да успее да изкрещи, една потна длан затисна устата й и задуши всякакъв вик. Лиза риташе с крака, дращеше и се виеше, когато я хвърлиха на брега.

Щом усети меката трева под гърба си, се подпря с крака и се метна напред.

— Какво има, гълъбче? Не сме ли достатъчно добри за теб? — присмиваше се белокосият задъхано и я захвърли със смешна лекота обратно на земята. После веднага се метна върху нея. Тежестта му накара дъха й да секне. Лиза инстинктивно насочи ноктите си право към очите му.

— Дръж й ръцете! — изрева мъжът и младият притича. Той се смееше, докато дърпаше ръцете над главата й.

— Не, не, не! — тя мяташе яростно глава насам-натам и дори и сега не можеше да повярва, че наистина щяха да я изнасилят. С всички сили накара тялото си да остане спокойно, когато краката на мъжа, обути в униформата, разтвориха бедрата й. Може би все още можеше да го отхвърли с някакво изненадващо действие.

— Така вече е по-добре — изръмжа, той одобрително, когато тя привидно се предаде, и ръката му задърпа ципа на панталона. Лиза вече не усещаше дланта му върху устата си и я отвори, за да извика. Но той заглуши вика й със своята — мокра и гадно миришеща, като я прилепи до устните й. Езикът му се провря между зъбите й. Ръцете му сграбчиха гърдите й и брутално се забиха в зърната им. Тялото й продължаваше да се извива, съпротивлявайки се, а голият й гръб се триеше болезнено о земята. После за свой ужас усети до бедрото си горещия му, пулсиращ член.

Тя го захапа за езика. Беше толкова просто и близко до ума, че Лиза не можеше да разбере как не й беше хрумнало по-рано. Той извика и ръцете му я стиснаха за гърлото. Тя обаче не го пусна. Другарят му я дърпаше за косата, а нападателят й ревеше от болка и продължаваше да я стиска за гърлото. Шията я болеше ужасно и Лиза разбра, че скоро ще смачка прешлените й, ако не пуснеше езика му. Не беше сигурна дали би разтворила зъбите си, дори и да искаше. Освен това по някакъв странен начин вече не я интересуваше това, което ставаше тук. С широко разтворени стъклени очи тя гледаше това разкривено от болка лице, което все повече се размиваше пред погледа й. Кога беше дишала за последен път? Откога…

— Луц! — този вик проникна дори и в гаснещото съзнание на Лиза.

— По дяволите, това е Истман! — промърмори по-младият.

Лиза усети как се отпускат пръстите, които стискаха шията й, и извъртя очи в посоката, откъдето Пешо дошъл викът. Беше Сам… Белокосият се търкулна напрани от нея и после се изправи неуверено. Държеше ръката си пред устата. Лиза видя кръвта да се стича изпод пръстите му и да капе по брадичката. Когато успя с мъка да си поеме дъх, изпита истинско блаженство. Надяваше се да го е наранила сериозно.

Междувременно двамата мъже се бяха изправили и застанаха пред Сам с гръб към нея. Лиза също поиска да стане, но за неин ужас не можеше дори да мръдне. Краката й бяха сякаш парализирани и тя остана да лежи на земята, гола и безпомощна като пеленаче.

— Вървете си в лагера!

Рязката заповед, отнасяща се до нападателите й, идваше от Сам. Лицето му бе окаменяло, а очите му — твърди като ахати, когато погледна двамата мъже. Изглеждаше едър и силен и много опасен, както бе застанал с леко разкрачени крака и скръстил ръце пред гърдите си. Лиза беше благодарна, че гневът му не се отнасяше до нея.

— Тя ни предизвика! — хленчеше по-младият.

— Да, съблече се гола, а ние гледахме. Какво трябваше да направим? — добави навъсено белокосият.

— Казах да се прибирате в лагера! — този път гласът на Сам изплющя като удар с камшик.

Лиза се опита да отрече казаното от мъжете, но не можа да издаде никакъв звук. Можеше само безмълвно да гледа как двамата поемат обратния път, като по-старият продължаваше да държи с едната си ръка устата, а с другата да оправя ципа на панталона.

Сам се приближи с провлечена крачка, докато застана точно пред нея и тялото му закри небето. Той я гледаше с такова отвращение, сякаш беше купчина воняща мръсотия, която беше открил пред вратата на дома си. Лиза разбра, че е повярвал на това, което казаха двамата мръсници, и я обзе ярост. В очите му се четеше само презрение и отвращение, когато погледът му се плъзгаше по тялото й, което лежеше в тревата голо, със синини и разтворени крака, без дори да мръдне.

— Стани! — чу тя рязката заповед. Лиза премига. Не беше в състояние да се движи. Мускулите й наистина бяха като парализирани. — Стани! — гласът му режеше от гняв, а от очите му излизаха яростни искри. Лиза прекара език по сухите си устни и притвори очи.

Тя усети ръцете му, които бързо опипаха тялото й. Тогава отвори очи и видя Сам да коленичи до нея. Погледът му все още искреше от гняв. Пръстите му внимателно провериха гръдния й кош, после дългите ръце и крака. Лиза трепна от допира му, простена и сложи ръце пред гърдите си — прастарият жест на жена, която иска да се защити. Сам веднага се дръпна.

— Ранена ли си? — попита той с рязък глас. Лиза го гледаше с подивял поглед — не можеше вече да различава кой е приятел и кой — враг. — Попитах те дали си ранена — гласът му беше груб. Лиза пое дъх и поклати отрицателно глава. Устните й силно трепереха. Не каза нито дума. — Сигурна ли си? — едно мускулче подскачаше край устата му, а устните бяха здраво стиснати. Очевидно се владееше с огромни усилия. Лиза трепереше, защото сега ясно осъзна, че избухването му се отнасяше и лично до нея.

— Си-сигурна съм — думите се процедиха с мъка през здраво стиснатите й зъби. Не искаше нищо друго, освен да затвори очи и да заспи, за да забрави тази ужасна история.

— Сигурно са се държали с теб малко по-грубичко, отколкото ти се харесва? — избухна той.

Лиза задиша учестено и трепна, сякаш я беше ударил. Той все пак не можеше да приеме насериозно това, че тя самата е предизвикала двамата мъже. Или пък…? Погледът й се насочи изпитателно към лицето му и напразно затърси следи от снизхождение.

— Ако наистина толкова ти се искаше, скъпа, би трябвало само да ми дадеш знак. Все щеше да ни хрумне нещичко — каза той провлечено.

Когато тя осъзна казаното, ядът даде нови сили на омаломощеното й тяло. Тя скочи задъхано на крака, сви ръката в юмрук и замахна. Ударът го улучи в носа.

— По дяволите! — изрева той и очите му се свиха от гняв и болка. — Ах, ти, вещице! Трябва да те пребия от бой за това!

Той я стрелкаше с ядосан поглед. Лиза му отвърна със същото.

— И защо не го направиш? — предизвика го тя, останала без дъх. Беше прекалено ядосана, за да може да мисли за възможните последици. — Нали си достатъчно силен! Хайде, побойнико, удари ме! В края на краищата, няма да е за първи път!

Тя се тресеше от ярост и не мислеше за това, че би могъл да я накъса на парчета дори само с едната си ръка, ако беше поискал, а в момента изглеждаше готов точно за това.

— Не ме предизвиквай! — изсумтя той. Погледът му падна върху голото й, упорито изпънато тяло и той се ухили злорадо. — Изглежда, гола се чувстваш най-добре.

Думите му бяха толкова обидни, колкото и погледът му, насочен към нея. Лиза избухна в куп ругатни, от които нито една не можа да се разбере.

— Те ме нападнаха, не разбра ли, свиня! Опитаха се да ме изнасилят! — произнесе тя накрая с мъка, като го гледаше кръвожадно. Идеше й да го убие на място.

— Ах, нима? — провлеченият му глас наля масло в ярко бушуващия огън на гнева й. — В такъв случай ми кажи следното, скъпа: щом си толкова невинна, какво изобщо търсиш тук? Ако си спомням добре, ти трябваше да си стоиш в палатката. А къде са дрехите ти? Не ги виждам да са разпръснати наоколо, уж че някой ти ги е смъкнал от тялото, докато си се съпротивлявала с всички сили. Уликите потвърждават това, което твърдят Луц и Брейди — ти си ги предизвикала. Да допуснем, че са се поувлекли малко повечко, но така, както виждам аз нещата, причината е повече в теб, а не в тях.

— Мръсник!

Лиза скочи и сви ръце в юмруци. Сам се изправи също толкова бързо. Този път беше подготвен за нападение. Когато тя се хвърли срещу него, той й се измъкна с финт, хвана я за ръцете и тя загуби равновесие. После силното му рамо болезнено я удари в корема. Преди да разбере какво става, той я беше преметнал като пожарникар през рамо. Главата й безпомощно се мяташе надолу, а косата й стигаше до краката му. Лиза яростно се противеше, ругаеше колкото можеше и биеше с юмруци по мускулестия му гръб. Тихият му подигравателен смях я плесна като с камшик, когато Сам тръгна с нея по пътеката.

— Миналия път трябваше да ми кажеш, че предпочиташ грубостта. Щях да се съобразя с това — забеляза той с небрежен, лековат тон.

Възмутена, Лиза заби малките си остри зъби в гърба му и изпита огромно задоволство, когато усети, че проникнаха в тялото му през плътната памучна материя на ризата му. Сам нададе вик и я напляска така здраво, че тя почна да крещи.

— Дръж се прилично — каза той и гласът му изведнъж прозвуча заплашително. — Или дяволски ще съжаляваш за това — ядосаният му глас я убеди в сериозността на казаното повече, отколкото всяка заплаха. Лиза беше така вбесена, че почна да гризе ноктите си от яд. Да не би да възнамеряваше да я пренесе така — гола, метната на рамото му — през целия лагер?

— Пусни ме долу! — заповяда тя и когато той продължи да крачи, без да обръща внимание на думите й, тя извика: — Свали ме, Сам!

— Какво има? Луц, Брейди и аз можахме да те видим гола. Не ми разправяй сега, че ще се притесниш от една по-широка публика!

— По дяволите, те се опитаха да ме изнасилят! — извика тя. Упоритото му недоверие я докарваше едновременно до отчаяние и ярост.

— Да, разбира се, както и аз тогава в палатката ти, нали? — присмя се Сам с рязък глас. — Скъпа, забраниш, че аз съм те видял в действие!

— Сам, заклевам се, че казвам истината! — заяви тя като последен, отчаян опит да го убеди. Но нямаше смисъл. Той я пренесе през лагера, без да обръща внимание на виковете и присмеха на мъжете, които веднага ги наобиколиха. Лиза притвори очи, когато я заля нова вълна на унижение. Отвори ги едва когато Сам мълчаливо я пусна на земята в палатката си.

— Искаха, значи, да те изнасилят, тъй ли? — каза пресипнало Сам. — Скъпа, можеш да ме убедиш само ако ми го докажеш.