Карън Робърдс
Робиня на любовта (18)

Осемнадесета глава

Четири месеца по-късно Сам се видя принуден да признае, че е допуснал грешка. Любовта му към Лиза не беше угаснала, както си беше въобразявал, а се беше усилила, докато накрая взе да му се струва, че тази жарава ще го изгори жив. Знаеше, че е отслабнал през последните месеци. Дори Джей, който тъкмо си беше дошъл във ваканция, беше изразил с обидна откровеност мнението си за отънялата му фигура. Не беше ял нищо свястно, защото не изпитваше глад, и не беше спал достатъчно, защото образът й, подобно на призрачно видение, се изправяше всеки път пред очите му, щом ги притвореше. Виждаше ясно сребристата й коса, зелените очи и финото лице, сякаш стоеше жива пред него. Представяше си как целува тези ярки устни, как гали тези съвършени гърди, как докосва нежните бедра и как я обладава, докато не обезумееше от желание. Беше влязла под кожата му подобно на устойчив паразит и нито едно от средствата, към които беше прибягнал, за да се пребори с нея, не беше подействало. Чисто и просто трябваше да се примири с мисълта, че я обича, независимо дали това му харесва или не.

И това съвсем не му харесваше, поне в началото не. С течение на годините се беше научил да цени необвързаността си и нямаше желание да се отказва от нея заради някаква кокетна, лекомислена двадесет и пет годишна млада жена, та ако ще да е и толкова прекрасна. Простата истина беше, че изпитваше страх. В това отношение Лиза беше улучила право в целта. Той се боеше да я обича въпреки, че изгаряше от копнеж, боеше се, че тя можеше да остане само малко при него и после да си замине, да потърси нещо по-свежо и да го остави с разпилените отломки на живота му.

Мъчеше се да разбере кога се бяха появили чувствата му към нея. Трябва да е било съвсем в началото. Копнееше за нея, откакто я видя за пръв път — оная нощ в палатката й, когато за пръв път беше притежавал прекрасното й, вълнуващо тяло, остана незабравим спомен за него. Това, което тя направи в леглото, го беше поразило. За да е напълно искрен — и той смяташе, че е крайно време за това, — трябваше да си признае, че тя само ускори нещата с няколко дни, като пое инициативата в свои ръце. Рано или късно той щеше да се люби с нея, беше го разбрал още от първия миг. Само че беше по-лесно за него да я остави да си мисли, че тя носи цялата отговорност.

Беше си въобразил, че сексът е всичко. Никаква нежност и — боже опази! — съвсем никаква обич, а просто само едно мъжко и едно женско тяло, които реагират невероятно интензивно едно на друго. Наистина вярваше, че това е всичко. До деня, в който я учи да стреля в африканската гора. Тогава тя се бе извърнала в ръцете му и го бе целунала така нежно… В този момент я пожела както никоя друга жена на света. И я взе! Беше му така хубаво да я докосва, да усеща мириса й, вкуса й. Устните, езикът, ръцете й върху тялото му го бяха почти влудили. После се чувстваше разтърсен до мозъка на костите си — и какво направи? Може би й благодари за най-прекрасното преживяване в живота си? Не, по дяволите! Съзнателно я наскърби и нарани, за да я довърши с нарочно озлобление, и после я беше обладал отново, и то не само брутално, но и по най-унизителния начин, който познаваше, само защото искаше да докаже и на нея, и на себе си, че тя не означава нищо за него. Спомнеше ли си сега за това, Сам потреперваше.

Когато му каза, че го обича, това му се стори като чудо. Беше докоснала струна в душата му, за чието съществуване той не подозираше, и беше утолила едно страстно желание, което не знаеше, че се таи у него. През целия му живот нито една жена не го беше обичала истински. Жени имаше колкото си иска — много секс и много тела, това да. Но всяко нещо си имаше своята цена и по един или друг начин той го заплащаше. Никоя жена не му беше предлагала великодушната, самоотвержена нежност, която Лиза доброволно му даваше, и това не можеше да се купи на никаква цена. И всичко това той отблъсна от себе си, защото беше озлобен, упорит глупак.

Веднъж Лиза го беше упрекнала, че е страхливец, и не беше се излъгала. Тя всъщност го караше да напълни гащите от страх. Беше направо смешно, като си помислеше. Той, който се беше изправял пред вражески куршуми, гранати и щикове, без да му мигне окото, се боеше от едно парче женска плът, тежащо не повече от петдесет килограма. Защото я обичаше. И не му оставаше нищо друго, освен да се справи с положението.

Не искаше само да спи с нея, макар да си казваше, че това естествено е допълнителен божи дар. Искаше да се грижи за нея, да я закриля, да й се усмихва и тя да му се усмихва, да я разсмива и да я държи в прегръдката си, когато плаче, искаше дори той да е човекът, който да предизвиква смешните й изблици на ярост. Предпочиташе Лиза да го замеря с чаши по главата, отколкото да го целува, която и да било друга жена. И това наистина му показа докъде беше стигнал. Установи с учудване, че не може да се противопостави по никакъв начин на чувствата си: не му оставаше нищо друго, освен да се ожени за нея. Ако тя все още продължаваше да го иска след всичко, което се беше случило…

Що се отнася до парите, трябваше да си признае, че не му беше много приятно. Винаги беше смятал, че е дълг на един мъж да се грижи за жена си, да й предложи покрив над главата, да я храни и облича и да я обсипва с хилядите прекрасни дреболии, които радват женското сърце. Искаше да даде всичко това на Лиза. Дори сам беше изненадан колко силно изразено беше желанието му да се грижи за нея. И ако тя беше една обикновена жена, да речем, секретарка или продавачка, или дори журналистка, която живее от приходите си, това би било възможно за него, и то без всякакви усилия. Имаше достатъчно пари, за да може да предложи на една жена удобен живот с хилядите дребни улеснения, но не бяха достатъчни за истински лукс. А пък Лиза… Ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. Беше свикнала с огромни къщи и домашна прислуга, със скъпи бижута и кожи, с рокли по поръчка, с женски дружества и изискани партита. Не можеше да й предложи тези неща. Но и неведнъж й го беше казвал, а тя настояваше, че не държи на тези неща. И сега Сам трябваше да й повярва. Желаеше я прекалено много, за да му остане някакъв друг изход. И вярваше, и се надяваше, че тя също го иска. Трябваше да се увери в това.

След като стигна до това решение, настроението на Сам видимо се подобри. Той не смяташе, че би срещнал истински трудности да уговори Лиза да се омъжи за него. Трябваше да се постарае само да я види в леглото си, а там вече тази малка усойница щеше всичко да му обещае. Освен това той ще не ще, се мъчеше да свикне с представата, че ще трябва да й се извини. Дължеше й го.

Преди обаче да може да я доведе в дома си, трябваше да посвърши някои неща. През лятото Джей си беше у дома, а Сам нае хора да се грижат за стадото, така че нямаше причина да не стегне къщата. Накара двама от хората си да боядисат наново стените и доведе други от града, за да подменят инсталациите, водопровода и другите тръби. Поръча дори ново кухненско обзавеждане, включително и пералня. Цяла седмица той и Джей прекарваха вечерите си в търкане на дървените подове, в лъскане и лакиране и когато приключиха с това, се заеха да варосват стените, докато другите боядисваха сградата и отвън. Използваха само обикновена бяла боя. Доколкото Сам познаваше жените, Лиза и без това щеше да пожелае сама да се заеме с цветните петна и с останалите дреболии.

Когато Джей най-сетне разбра защо бяха тези разточителни приготовления, той се зае за работа с още по-пламенно усърдие. Той и без това изобщо не беше разбрал защо двамата се бяха разделили. Казваше, че всеки може да види колко добра съпруга би била Лиза, макар че не умееше да готви и не беше много пригодена за домакинска работа. За удоволствие на Сам синът му се зае да му дава подробни указания за това как се прави предложение за женитба. Да се търкаляш на пода зад някакво си канапе, това наистина на нищо не прилича, заяви мрачно Джей.

Въпреки че беше толкова зает с приготовленията за завръщането на Лиза, Сам намери времева проучи съдбата на хората си, с които беше в Родезия. Когато най-сетне успя да се свърже по телефона с Франк Лийдс — в дома на дъщеря му във Флорида — изпита дълбоко облекчение. Като водач, беше отговорен за сигурността на хората си и вътре в себе си се упрекваше, че ги е изоставил, макар че не знаеше какво би могъл да направи, за да предотврати злощастния завършек на мисията им. Все пак често си казваше, че нещата биха приключили по друг начин, ако тогава не беше мислил за Лиза. Дори по съвсем друг начин.

По гласа на Франк Сам успя да усети, че старият му приятел изпитва същото облекчение, чувайки нещо за него. Те се смяха и шегуваха и си разказваха преживяванията по време на бягството от Родезия, но грижливо цензурираната версия на Сам беше далеч по-вълнуваща, тъй като Франк и останалите оцелели бяха успели да стигнат до очакващия ги самолет. После разговорът стана сериозен. Петима мъже бяха загинали — четирима при експлозията и младият Майк Харли. А някой — не знаеха дали е сред оцелелите или сред мъртвите — ги беше предал. Сега беше невъзможно да се установи точно кой е предателят, въпреки че и Франк, и Сам имаха едно и също подозрение. Но така и така това нищо нямаше да промени. И Франк, подобно на Сам, бе решил, че е твърде стар, за да залага живота си на карта заради който и да било смахнат деспот, който даваше пари за подобни цели. Франк заяви на Сам, че се е оттеглил от играта още същия ден, когато кракът му стъпил отново на твърда земя в Щатите. В момента се занимавал с изграждането на малка фирма, която ще предлага на туристите екскурзии с рибарски лодки. Когато угнетеният Сам му призна плановете си да се ожени за Лиза ако тя го поискаше, Франк почна ехидно да му се подиграва, но след няколко минути стана отново сериозен и му пожела всичко хубаво. Сам също пожела на Франк всичко най-добро, след което и двамата мъже изпитаха известно смущение от собствената си сантименталност. Побързаха да приключат разговора, но след това Сам се почувства добре както никога.

Беше средата на юни, когато Сам най-сетне сметна, че в ранчото всичко е готово. Сега нямаше какво друго да прави, освен да замине и да доведе Лиза. Седнал в самолета за Вашингтон, Сам беше развълнуван като юноша, който за първи път кани момиче на среща. Знаеше колко е глупаво това на неговата възраст, но какво ли щеше да стане, ако тя откажеше?

Беше дяволски горещо, когато пристигна във Вашингтон, и пое към колата под наем, която го очакваше. Сигурно имаше повече от 30 градуса на сянка. Слънцето пареше безмилостно и нажежаваше и паважа, и покривите на колите. Имаше страшно много хора и всички сякаш бързаха за някъде. Никога не беше харесвал Вашингтон — беше прекалено шумен и мръсен и имаше прекалено много народ.

Когато най-сетне се измъкна от движението в града и пое по шосето за Анаполис, му стана нетърпимо душно. Естествено, че климатичната инсталация в колата не беше наред. Свали лекото си сако и смъкна стъклата на прозорците. Когато течението донесе малко прохлада, положението не беше вече така нетърпимо. Сам се усмихна унило, но реши, че все някак ще се справи.

Първият неприятен удар получи в дома на Лиза. Мери Добсън, която го изгледа с укор, който той не можа да си обясни, му съобщи, че мисис Колинс не живее вече тук. Взела си жилище в Балтимор. Тази новина слиса Сам, докато не се сети, че чисто и просто ще трябва да продължи за там. Не бяха повече от четиридесет километра. За негова изненада Мери категорично отказа да му съобщи адреса. Трябвало да почака мистър Бенет, който бил в града и щял да се върне късно вечерта, заяви тя, преди да тръшне вратата под носа му. Сам вече се канеше да заудря по вратата и да поиска желаната информация, когато видя Хенри Добсън. Трябваха му само няколко минути, за да получи адреса на Лиза, но държането на Хенри изуми Сам и го накара да се замисли. Хенри изпитваше явно същата неприязън към Сам, както и жена му.

Слънцето, яркочервено, вече клонеше на залез, когато Сам най-сетне откри улицата, където живееше сега Лиза. Беше изненадан, защото не беше аристократичен квартал, а такъв, в който се издигаха тухлени сгради от викторианско време, очевидно разделени на отделни жилища. Имаше грижливо поддържани градинки и няколко дръвчета край улицата — не такава беше обстановката, на която Лиза беше свикнала. Може би Хенри му беше дал грешен адрес. Смръщил вежди, Сам паркира колата и се отправи към една триетажна къща с островръх покрив. Според думите на Хенри Лиза живееше на най-горния етаж.

На площадката пред украсената с резба врата от орехово дърво имаше три пощенски кутии, закачени на стената. На едната от тях пишеше Л. КОЛИНС. Значи Лиза наистина живееше тук, Хенри не го е заблудил. Сам тъкмо почука, тъй като не видя нито звънец, нито домофон, когато от дома излезе млада двойка, която го пропусна да влезе дори, без да го попита какво иска. Сам влезе с потъмняло лице. Какво, по дяволите, си въобразява Еймос, оставяйки Лиза да живее в такава среда, попита се той раздразнено, докато се изкачваше нагоре по старомодното стълбище. Тук няма никаква сигурност. Той би могъл да бъде кой знае какъв — изнасилвач, убиец или нещо подобно, а беше влязъл така лесно в сградата. Какво ставаше тук?

Когато Сам застана на най-горната площадка пред вратата, която сега беше всичко, което го делеше все още от Лиза, обърканите му мисли отстъпиха пред безпокойството. Дали щеше да се зарадва да го види отново? Какво ли щеше да каже?

Пое си дълбоко дъх и почука. Направи му впечатление, че не бяха взети ни най-малки мерки за безопасност. Нямаше дори шпионка на вратата. О, господи… Но поне щеше да бъде много изненадана.

В този момент вратата се отвори. Сам погледна в зелените очи, които от месеци виждаше в сънищата си. При вида му те се отвориха широко. Беше изненадана, в това нямаше никакво съмнение. Един миг тя не каза нищо, а после сви вежди и го изгледа мрачно. Сам попиваше в себе си всеки нюанс от изражението й като човек, който след векове открива вода в пустинята.

— Какво търсиш тук? — попита тя. Не изглеждаше да е радостна, че го вижда.

Но той беше очаквал това. Усмихна й се подкупващо, облегна се на рамката на вратата и подпря глава на ръката си.

— Купих пералня — каза той с дрезгав глас и после погледът му се плъзна по лицето й към шията и към гъвкавото й, привлекателно тяло — и внезапно изпита усещането, че някой го е ударил в корема. Под меката бяла материя на широката рокля се забелязваше силна извивка, сякаш Лиза беше глътнала медицинска топка. Беше най-малкото в шестия месец!

— Господи! — каза той, след като беше съзерцавал няколко минути корема й. Не можеше да откъсне поглед от там. Разтърси глава, за да може да разсъждава трезво, и му се струваше, че халюцинира. Но не, извивката не изчезваше. — Господи! — повтори той и я погледна отново в лицето. Във въпросителния му поглед се четеше ужас.

Устните й станаха тесни като процеп.

— Върви си! — каза тя и се накани да затвори вратата. Това изтръгна Сам от зашеметеността му. Препречи с крак отвора на вратата и след това влезе в жилището. Лиза, която не можеше да му съперничи по сила и беше съвсем безпомощна, се хвана здраво за вратата и го стрелкаше с гневен поглед.

— Изчезвай от жилището ми!

Сам поклати глава.

— В никакъв случай!

— Вън!

— Не бъди така глупава, Лиза — каза той, когато езикът му почна отново да му се подчинява. — Трябва да разбереш, че е необходимо да поговорим. Ти си бременна!

— О, наистина ли? Изобщо не съм забелязала.

Сам само я погледна. След удара, който беше получил, идвайки тук и заварвайки я в това състояние, сарказмът й се удряше в него като в стена.

— Защо не си ми казала нищо? — попита той накрая и заби поглед в нея.

— Защото това изобщо не те засяга! — избухна тя с побеляло лице, върху което аленееха само две ярки петна.

— Не ме засяга? Та нали детето е мое!

— О, така ли? — тя се усмихваше жлъчно.

— Да, и ти самата го знаеш! — у него нямаше никакво съмнение.

Лиза го изгледа предизвикателно. После премига, когато той отговори на погледа й с непоклатима решителност.

— Е, и? — попита тя накрая и повече не се и опита да оспорва бащинството му.

— Е, и? — повтори объркано Сам. — Би трябвало да имам правото да го узная. Господи, та ти трябва да си била бременна, когато дойде в ранчото! Защо, по дяволите, не ми каза нищо? Аз…

— Самата аз още не го знаех — промърмори тя. — Разбрах едва две седмици по-късно.

Сам притвори очи и пое дълбоко дъх. Когато отново отвори очи, беше доволен, че си беше изяснил всичко. Ако нещата изобщо можеха да се оправят, то този неочакван развой ги правеше само по-лесни.

— Затвори, за бога, тази врата — каза той. Обърна се и влезе в малката всекидневна. Не беше луксозно обзаведена, но беше уютна, в светложълти и зелени тонове.

— Искам да се махнеш! — настоя тя упорито и погледна ядосано подире му.

— Много жалко. Защото аз изобщо няма да се махна и ти не можеш да ме изхвърлиш — Сам седна на някакъв стол с облегалка. — Затвори вратата, Лиза.

Тя се поколеба, преди да заключи вратата. Беше стиснала устни, а от очите й изскачаха искри, когато спря насред стаята и го загледа мрачно.

— Нямам какво да ти казвам, Сам — произнесе сковано.

— За кога е определено? — той посочи корема й, без да обръща внимание на казаното.

— В края на септември — отвърна Лиза, която не искаше да му даде дори и тази информация.

Сам бързо пресметна.

— Значи е било онази нощ в стаята ти… — гласът му заглъхна, сякаш си припомняше отново как й беше подарил пръстена и какво се беше случило след това. Лиза се изчерви. Сам забеляза смущението й и сърцето му се преизпълни с нежност към нея. Какво ли е преживяла, когато е открила, че очаква дете от него, и то толкова скоро, след като той я беше отпратил така коравосърдечно! Помисли си, че заслужава направо смъртно наказание за това. Но как би могъл да знае… Само ако му беше казала, той щеше да прогони всичките й безпокойства!

— Скъпа, нямам думи да ти опиша колко съжалявам, че е трябвало сама да преживееш всичко това — произнесе той нежно, стана и тръгна към нея, за да я поеме внимателно в прегръдките си. Тя продължи да стои неподвижно. — Ще направя всичко възможно, за да поправя нещата. Ще се оженим веднага и…

— Не! — тя се дръпна от него и го отблъсна с ръце с такава сила, която го изненада.

Сам я погледна:

— Какво означава това?

— Това, което казвам! Не! Не, не и не! Отказ! Не искам да се омъжвам за теб!

— Та ти очакваш дете от мен — подчерта той, сякаш тя не е обърнала внимание на това обстоятелство.

— Това обаче съвсем не означава, че трябва да се омъжвам за теб.

— О, не, точно това означава! — търпението на Сам се изчерпваше.

— Не, аз пък казвам не.

Сам преброи бавно до десет, преди да отвърне нещо. Повтори си, че тя беше бременна и че бременните жени често биват сприхави.

— Скъпа, разбирам, че си ми сърдита. И дори признавам, че имаш основание за това. И ако поискаш, ще ти се извиня още веднъж. Но дали си ядосана или не, това с нищо не променя обстоятелството, че детето има нужда от баща, а също и че ти имаш нужда от съпруг. Разведена си с Колинс, нали? — попита той малко по-остро.

— Разведена съм от три месеца — тя се отдръпна от него, докато казваше това, и той я пусна, когато забеляза, че продължава да стиска ръката й.

— Тогава нищо не ни пречи да се оженим веднага — каза той, сякаш с това всичко се изяснява.

Тя опря ръце на кръста и го изгледа упорито. Сам беше във възторг от вида й. Бременна, даже и с големия корем, тя изглеждаше по-хубава отвсякога. Косата й бе станала по-дълга и с конската си опашка Лиза можеше да мине за седемнадесетгодишна. Кожата й беше безупречна, а очите й блестяха. Беше въплъщение на женствеността и чувствата, които го обзеха, докато я гледаше, направо го разтърсиха. Беше негова жена и беше вече крайно време да се сложи преграда пред каквото и да било противно твърдение.

— Ще се оженим, щом стане възможно — каза той натъртено. Очите му я предизвикаха да му възрази.

Тя не се поколеба нито за миг.

— О, не, няма да стане — отвърна Лиза. — Опитай се да го набиеш в главата си, Сам: няма да допусна повече да ме направляваш. Възнамерявам да направя това, което е най-доброто за мен и детето, а в това не влиза да се омъжа за теб. Ако те измъчва съзнанието за вина, мога само да те съжалявам.

Сам видя решителността й. Очевидно искаше да отстъпи едва след като той изкупеше вината си. Не мислеше, че е нещо по-сериозно от инат. По дяволите, та тя все пак беше жена! И беше бременна. И тъй като детето беше негово, имаше нужда от него и щеше да я има, дори ако се наложеше да я влачи за косите до олтара! Но преди това искаше да опита да я убеди с разумни аргументи. В края на краищата, наистина беше права да му се сърди и той беше готов на отстъпки.

— Не е ли по-добре да седнеш? — попита той, сменяйки така темата, защото изведнъж осъзна, че тя стои права, откакто беше влязъл в жилището.

— Не съм болна, а бременна — отвърна тя със спокоен глас. — Съвсем нормално състояние. И ми се струва, че не бива да забравяш, че до днес съм се оправяла без твоята помощ и няма никаква причина сега изведнъж да почнеш да играеш ролята на прекалено загрижения бъдещ баща. За това е твърде късно, Сам, а и освен това би било прекалено малко — в гласа й прозвуча присмех.

— Седни — този път думите му бяха заповед.

Когато погледна в стоманено твърдите очи, Лиза отново позна мъжа, който в джунглата на Родезия безмилостно я беше подчинил на волята си. Но сега те не бяха в Родезия и нека бъдеше проклета, ако му се подчинеше! Тя не благоволи да му отговори, а скръсти ръце и го изгледа мълчаливо. За миг й се стори, че ще подсили заповедта си с употреба на физическа сила. После устните му омекнаха и той й се усмихна измъчено.

— Лиза, скъпа, ако знаех, че си бременна, щях незабавно да дойда при теб — произнесе той с глас, по-нежен от всичко, което беше чувала от устата му. Като че ли възнамеряваше да се приближи до нея и да я притегли в прегръдката си.

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Ти нищо ли не разбра, или…? — думите бяха студени, а очите й го гледаха без всякакво чувство. — Никога не съм се съмнявала, че би се върнал при мен и би ми предложил да се оженим, ако знаеше, че съм бременна. Но аз не искам да се омъжвам заради това. Това не е здрава основа за една връзка до края на живота. Имам един несполучлив брак зад гърба си, ти също. Нямам намерение да повтарям грешката си.

— Дойдох тук, защото исках да те помоля да се омъжиш за мен — каза той и я погледна твърдо.

Против волята си Лиза изпита силния порив да се хвърли в обятията му, да се остави на неговата закрила, грижа и обич. После обаче отново си припомни, че той не я обича, поне не достатъчно, за да се ожени за нея заради вероятността от възможни проблеми, които биха се появили поради различното им обществено положение и парите й. Не я обичаше достатъчно, за да се ожени за нея, и само бременността й го принуждаваше да го стори.

— Нямах ни най-малка представа, че си бременна, преди да отвориш тази врата, Лиза — продължи той, тъй като тя не отговори. — Въпреки това дойдох, за да те отведа със себе си. Защото разбрах, че те обичам. Дали ще имаш дете или не, аз искам да станеш моя жена.

Лиза го гледаше неподвижно. Изкушаваше се, прекалено много се изкушаваше да му повярва. Да се омъжи за него. Това беше всичко, което желаеше и което винаги беше желала. Но ако той не я искаше наистина и се женеше за нея само заради детето, то тогава тя би страдала непоносимо. Сърцето й беше съкрушавано вече два пъти — първо от Джеф, после заради Дженифер. Боеше се, че третия път страданието й щеше да излезе извън границите на това, което човек можеше да понесе. Веднъж вече се бе доверила на Сам, обичаше го без задръжки и му се отдаде напълно. А той я беше отпратил. Струваше й се почти невероятно, че сега се беше появил като гръм от ясно небе и искаше да се ожени за нея, сега, когато тя очакваше дете от него. А цели месеци преди това не беше пращал никаква вест за себе си.

— Еймос ли се свърза с теб? — попита тя. Помъчи се гласът й да не прозвучи мнително, когато внезапно й хрумна тази мисъл, но това не й се удаде напълно.

Той я изгледа.

— Не — беше отговорът му. — От месеци не съм чувал нищо от Еймос.

— А как разбра къде живея?

— Отидох в дома на дядо ти, мислех, че продължаваш да живееш там. Хенри Добсън ми даде адреса ти. Не мисля, че Еймос си беше вкъщи. Сигурен съм, че щеше да има какво да ми каже, ако беше там — той сви устни. — Какво мисли той впрочем по въпроса? — попита Сам, посочвайки корема й.

— Намира го направо ужасно — каза тя и направи гримаса. — Старае се наистина да не го показва, но по негово мнение едно порядъчно момиче не изпада в подобно положение. В началото, разбира се, предполагаше, че ще се оженим, и нещата не бяха чак толкова зле. Когато обаче накрая му казах, че няма да се омъжа за теб, за миг се изплаших, че ще припадне. Искаше да ме накара да замина за „Съркъл — С“, да те доведа тук и да те принудя да се ожениш за мен, независимо дали искаш или не. Но аз му заявих, че никога няма да му простя, ако се намеси. И той разбра, че наистина мисля така. Оттогава се държи много добре във всяко едно отношение, поне така предполагам — тя измърмори под нос последните думи и погледна Сам със съмнение. Беше наистина прекалено голяма случайност, че той се появи така внезапно и поиска да се ожени за нея. Не можеше да се отърси от усещането, че отпреди е знаел нещо за детето.

— Заклевам се, че не съм разговарял с Еймос — заяви Сам. Гледаше твърдо и право в лицето й.

Може би казваше истината, помисли си Лиза и внезапно страшно й се прииска да може да му повярва. После отново се обади здравият й човешки разум.

— Омъжи се за мен, Лиза — повтори тихо Сам. — Той продължаваше да стои плътно пред нея, скръстил ръце пред гърдите си. Червените лъчи на залязващото слънце проникваха през прозореца и обгръщаха в сянка лицето му, но Лиза чувстваше колко настойчиво я наблюдава. Отново потисна порива си да се хвърли в прегръдките му. Не, на карта се залагаха прекалено много неща, и то не само за нея, но и за детето. Не можеше да си позволи да допусне още една грешка. Този път трябваше да е напълно уверена, преди да си разреши да обикне пак този човек.

— Не, Сам, нали вече ти казах — тя погали с ръка корема си и навлажни устни с върха на езика. — Най-малкото трябва да си помисля. Това дете ще израсте по-добре без баща, отколкото с баща, който не го обича, или с родители, които непрекъснато се карат. Когато ставаше дума само за мен и теб, не беше толкова сложно. Не се ли получеше нищо, щяхме да можем да се разведем и щяхме да сме навредили само на себе си. Но сега всичко е много по-трудно. Би ми било мъчително да се разведа с бащата на детето си.

— Няма да се стигне до развод. Аз те обичам, Лиза.

Усмивката й криеше някаква горчивина.

— Наистина ли, Сам? Ти вече го каза веднъж и въпреки това после си отиде. А парите? Аз съм все така богата, колкото и тогава, Сам, а ти не си. Кога ще възникне следващият спор поради тази причина?

Той се извърна и закрачи из стаята. Накрая спря при прозореца и обърна лице към нея. Ръцете му бяха зад гърба, върху перваза на прозореца.

— През последните месеци осъзнах, че това няма голямо значение — отговори той спокойно. — Парите са твои. Аз няма да се докосна до тях, но ти можеш да ги използваш — да си купуваш дрехи и други лични вещи, ако искаш. Можеш да ги използваш и за детето.

— Доста чувствителен завой!

Беше наклонила глава настрани и му се надсмиваше.

— Имах достатъчно време да размишлявам. И стигнах до извода, че си важна само ти, ти и това, което ни свързва един с друг. В сравнение с това всичко останало няма особено значение.

При тези думи Лиза усети как вътре в нея потрепна леко пламъче. Постепенно то нарасна и разтопи ледения блок, заключил сърцето й, след като Сам я беше отпратил от ранчото и тя установи, че е бременна. Сам стоеше покорно, сякаш я моли да му даде още един шанс. В него нямаше нищо от арогантния, властолюбив войник, когото познаваше. Думите му звучаха съвсем сериозно и може би наистина беше откровен. За момента сигурно мислеше така, но как щяха да изглеждат нещата половин година, след като се оженеха, след година, след пет години? Щяха ли парите да се окажат неизбежната ябълка на раздора помежду им? Навремето тя беше готова да рискува. Но сега трябваше да е напълно уверена — заради детето.

— Какво има? — гласът му ясно показа, че почваше да губи търпение, но и че считаше само един отговор за възможен.

— Трябва да си помисля, Сам. Не е нещо, което може да се реши спонтанно. Трябва да ми дадеш време.

— По дяволите! — проклятието прозвуча с горчивина и раздра сумрака.

Лиза вдигна очи и го проследи нащрек, докато дърпаше завесите и запали двата лампиона до канапето. Когато стаята потъна в мека жълта светлина, той се приближи до нея, улови ръцете й и я задържа, тъй като тя понечи да се отдръпне. Докосването на дланите му до голата й кожа й подейства като ток. От месеци не беше изпитвала сексуални вълнения и дори не си беше позволявала да гледа на тялото си като на нещо друго, освен като на уютно убежище за детето си, така че внезапното желание, което я прониза до петите, имаше въздействието на електрически ток. Помъчи се да се изплъзне, но Сам я задържа — нежно, но решително.

— Докога смяташ да продължаваш тази безсмислица? — думите прозвучаха отсечено. Пламъчетата в очите му й показаха, че е извън себе си от гняв.

Този гняв разкъса булото на нейния собствен гняв, който беше държала заключен през изминалите ужасни месеци. Тя стрелна Сам с блеснал поглед. Повечето жени в този момент биха се изплашили от него, но тя го познаваше твърде добре, а и прекалено много неща бяха заложени на карта.

— Това ли е последната ти дума по тази тема?

Лицето му беше така напрегнато, че тя ясно видя колко му беше трудно да запази самообладание. Ръцете му още по-силно стиснаха нейните, макар и не болезнено. Възбуждаща топлина се разля по вените й. Сякаш кръвта й беше стояла замразена с векове и сега почваше да се разтапя. Лиза осъзна, че Сам я връща към живота, независимо дали в обич или в гняв.

— Да, докато съм имала достатъчно време, за да премисля.

Ръцете му я стиснаха още по-здраво. После той я пусна и рязко се обърна. Лиза гледаше слисано гърба му, докато той вървеше към вратата.

— Да не би да си отиваш? — думите й се изплъзнаха най-неочаквано.

— Да, отивам си. Нали точно това искаше? — гласът му тегнеше от ярост. Не забави крачка, докато не стигна до вратата. После се обърна още веднъж към нея и я погледна.

Лиза премига. Тъй като познаваше Сам, не беше очаквала да отстъпи толкова бързо, не и без порядъчно съпротивление.

— Или не? — попита той.

— Това исках — не би могла и да каже нещо друго.

— Добре — дори и тази единствена дума прозвуча отсечено. — Ще се обадя отново.

После се завъртя на пета и излезе, затваряйки вратата след себе си. Лиза стоеше и гледаше втренчено вратата. Беше така развълнувана и мислите й така объркани, че й трябваха няколко минути, докато се сети, че трябва да заключи след Сам.