Карън Робърдс
Робиня на любовта (17)

Седемнадесета глава

Когато Лиза стана на следващата сутрин, Сам и Джей си бяха вече заминали. Мери, икономката, й съобщи равнодушно, че майор Истман поръчал в шест часа такси до летището. Междувременно беше минало вече девет. Когато думите на Мери най-сетне достигнаха постепенно съзнанието й, Лиза се почувства отвратително, защото разбра жестоката истина. Сам сериозно беше приел прибързано казаните й думи и считаше годежа им за развален. Нямаше да се ожени за нея, дори и ако тя на колене го помолеше за това. Когато си спомни думите, които му беше крещяла предишната вечер, Лиза трепна. Върху мъж, който имаше гордостта на Сам, те сигурно бяха подействали като удари с камшик. Как беше могла да каже такова нещо? Когато с безизразно лице Мери й донесе смарагдовия пръстен, с който в яда си беше ударила Сам, и й каза, че го е намерила на пода, докато е чистела, Лиза успя с мъка да се добере до стаята си, преди да се разплаче.

След като се наплака, тя почна да вижда света по нов начин. Отново си спомни грозните неща, които Сам й беше наговорил. Освен това той пак не беше пожелал да изслуша обясненията й. Не само тя беше виновна и той също би трябвало да й се извини! Нека за разнообразие пък веднъж той да я потърси пръв! Беше уверена, че щеше да разбере докъде я беше докарал с думите си, когато се успокои и премисли нещата, които сам й беше наговорил. Тогава, като всеки порядъчен и честен човек, какъвто си беше, щеше да я помоли за прошка. А дотогава беше безсмислено да се вълнува. Сам скоро щеше да разбере колко абсурдна беше тази ситуация и щеше да се върне. Съвсем сигурно! Еймос не изглеждаше много убеден, когато тя му представи своето виждане за нещата. В началото Лиза му каза само това, че се е скарала със Сам, без да навлиза в подробности, но беше прекалено много свикнала да се съветва с дядо си. Първо се поколеба, но после думите се отприщиха като река и тя му разказа цялата неприятна история. Не пропусна дори и въпроса, колко неприятно се чувстваше Сам, станеше ли дума за богатството й.

— Предполагах вече, че това е проблемът — каза Еймос, когато Лиза му призна всичко. — Забелязах, че не му допада тукашният начин на живот. Не мога да го упреквам за това. Ако аз бях на негово място, също нямаше да се чувствам добре.

— Но това е направо смешно! — възрази припряно Лиза. Тя прехапа устни и загледа дядо си, седнал от другата страна на писалищната си маса. — На мен също не ми пречи, че той не е богат. Защо тогава той вдига толкова шум?

— Защото е мъж и има гордостта на мъж — отговори дядо й без заобикалки. — И аз бих се чувствал така. Мъжът иска да се грижи за жена си, да й прави подаръци и да я глези по мъничко. Но няма нищо, което той би искал да ти даде и което ти да нямаш отдавна, и освен това всичко, което ти притежаваш, е значително по-добро от това, което той би могъл да си позволи. Той осъзнава това и то го потиска. Толкова е просто!

— Аз не мисля така — промърмори Лиза недоволно. Отпусна се в удобното кресло и се загледа замислено в огъня, който виеше пламъци и пращеше в камината. После се откъсна от мечтите си и запита: — Какво би направил, ако беше на мое място?

— Значи ти продължаваш да държиш на него? — Еймос я погледна проницателно. Лиза кимна тъжно.

— Тогава заминавай при него. Точно това трябва да направиш. Няма да е много трудно да се разбере къде се намира сега. Веднага ще натоваря с това някой от моите сътрудници.

Лиза помисли един момент. После бавно поклати глава.

— Не, не желая да тичам подире му като нещастно влюбен тийнейджър. Той започна пръв и той трябва да дойде при мен и да ми се извини.

Еймос въздъхна.

— Решението е твое, детето ми, но мисля, че правиш грешка. Щом искаш така, така да бъде. Само че не си въобразявай, че той ще се върне обратно с подвита опашка. Ако поне малко познавам хората, той няма да го направи.

Както винаги, Еймос беше прав. Лиза изчака почти месец и се надяваше всеки ден, че Сам ще застане на прага — със съответното разкаяние, естествено — или че поне ще се обади. Когато минаха няколко седмици, седмици, през които тя не правеше нищо друго, освен да се върти из къщата и да дебне телефона, почна да й става все по-безразлично дали при завръщането си той ще е разкаян или не. Необходимо беше само да се свърже по някакъв начин с нея и тя щеше да приеме извинението му. Той обаче не го правеше. В края на януари Лиза разбра, че сама трябва да го потърси, ако иска да го има. Костваше й усилия да се пребори със себе си и да преглътне гордостта си, но все пак накрая успя. Отиде при Еймос и го попита дали може да уреди да се разбере къде са отишли Сам и Джей. Изглежда, Еймос още преди това беше очаквал такава молба. Отговорът му беше готов — Джей се е върнал в училището, а Сам бил в Монтана и живеел там в ранчо, купено на изплащане.

— „Съркъл — С“ — каза Лиза.

Еймос, който я наблюдаваше със съчувствие, кимна.

— Не е много далеч от Анаконда. Ще ти бъде най-лесно, ако заминеш със самолет до Бът и вземеш оттам кола под наем. Ще се обадя и ще ти поръчам самолет. Кога смяташ да пътуваш?

Цялото същество на Лиза напираше да отговори: „Сега.“ След като най-сетне беше решила да потърси Сам, изпитваше трескавото желание да го види отново. Не можеше да изчаква повече. Питаше се как ли ще я погледне, когато се появеше внезапно при него. И какво щеше да каже? Представяше си как я прегръща и целува и при тази представа усети слабост в коленете.

— Утре сутринта — отвърна тя, тъй като знаеше, че й трябва време за багажа. Ако всичко минеше добре, можеше да се окаже, че няма да се върне. Но трябваше да си вземе неща поне за една седмица. За това време Еймос щеше да може да събере останалите й вещи и да й ги изпрати.

— Ще се погрижа за всичко — каза Еймос и Лиза му се усмихна с благодарност. После стана, за да излезе от кабинета му, защото нямаше търпение да почне да си събира багажа.

Тъкмо беше хванала дръжката на вратата, когато я настигна гласът на Еймос:

— Ако смяташ, че ще имаш нужда от морална подкрепа, мога да дойда с теб — предложи й той.

Лиза, която знаеше колко мрази дядо й да лети и че артритът отново му създаваше проблеми, беше дълбоко трогната. Тя се обърна към него — наблюдаваше я загрижено.

— Може би е по-добре да отида сама — отговори тя тихо. — Но въпреки това ти благодаря, Еймос.

Той кимна. Лиза му прати въздушна целувка и излезе от стаята.

Беше малко преди четири на следващия ден, когато малкият самолет, принадлежащ на една от многобройните фирми на Еймос, кацна в Бът.

— Да ви чакаме ли, мисис Колинс? — попита пилотът, който дойде при нея, след като приземи машината пред сградата на летището.

Лиза поклати глава.

— Не, благодаря. Няма да е необходимо.

Пилотът кимна.

— Добре. Тогава ние тръгваме, след като хапнем и заредим самолета. Желая ви приятно прекарване — добави той, когато вратата се отвори и стюардът пусна стълбичката.

— Благодаря — отговори усмихнато Лиза и слезе на земята.

Нае такси за останалата част от пътя — някъде около осемдесет километра. Сметна за безсмислено да наема кола, след като после щеше само да се чуди как да я върне. Докато траеше пътуването, тя седеше на задната седалка и разглеждаше през прозореца околността, през която пътуваха. Изпита вълнение, когато осъзна, че в момента добива първите си впечатления от щата, който щеше да се превърне в нова родина за нея.

Преди всичко усети, че навън трябва да беше много студено. Навсякъде имаше сняг и един неспирен вятър го подемаше от земята и го завърташе във вихрушка. Той огъваше клоните на високите борове, разпръснати из местността, и повяваше през процепите на прозорците. Небето беше посивяло и покрито с облаци. Шофьорът й каза, че според прогнозата следобед се очакват нови валежи. Възможна била и снежна буря, което било често явление тук през това годишно време. Наоколо се виждаха високи планински върхове, които се забиваха в облаците. Лиза отново си припомни, че Анаконда се намира сред Скалистите планини. Природата се отличаваше с величествена красота. Всичко наоколо излъчваше мрачно, студено великолепие и Лиза беше във възторг.

Ранчото „Съркъл — С“ се намираше малко встрани от централното шосе. Отклониха се по тесен път, който с увеличаване на разстоянието ставаше сякаш все по-тесен и по-тесен. Накрая шофьорът зави по някакъв полски път, поне на такъв изглеждаше. Поради дълбоките снежни преспи не можеше да се разбере дали изобщо може да се говори за пътна настилка.

— Къщата се намира на около половин миля оттук, ето в тази посока — каза лаконично шофьорът и посочи с пръст. — Най-добре е да тръгнете пеша. Колата не може да продължи. А ако искате моя съвет: нека ви върна отново в града!

Лиза огледа заснежената околност. Половин миля не беше кой знае колко, но да се движи пеша през този дълбок сняг, и то в такъв студ? Нямаше да е лесно да се върви.

Но не беше изминала толкова дълъг път, за да вземе сега да се връща обратно. Щом като можеше да стигне до Сам само пеша, то щеше да тръгне именно пеша.

— Сигурен ли сте, че е само половин миля? — осведоми се тя. Искаше да е абсолютно сигурна, че няма да остане завинаги сред тази пустош, когато слезе от колата.

— Да — отговори шофьорът. — Няма как да сбъркате къщата, ще трябва само да следвате пътя. Не знам защо не е почистил снега, повечето хора го правят.

— Ами тогава ще тръгна пеша — реши Лиза. — Какво ви дължа?

Той й каза сумата и тя плати. После извади куфара й от багажника и го остави на снега. Куфарът потъна наполовина.

— Ако бях на ваше място, мис, щях да оставя куфара, където си е. После ще накарате приятеля си да ви го донесе. Той е доста едър и силен мъж, виждал съм го един-два пъти в града. Сигурен съм, че с удоволствие ще го направи за вас.

Лиза кимна. Благодари на шофьора още веднъж за усилията му и реши да последва съвета му и да остави куфара на пътя. Всъщност не й оставаше и нищо друго. Не би била в състояние да носи тежкия багаж половин миля през снега.

Шофьорът не тръгна веднага, а я наблюдаваше, докато тя стигна билото на някакво възвишение и изчезна от погледа му. Лиза газеше през снега, който стигаше до коленете й. Успокояваше я, че шофьорът беше решил да поизчака. Когато най-сетне чу, че запали колата, усети да я обзема силно безпокойство.

Беше кучешки студ, може би двадесет и пет градуса под нулата. Лиза беше обута в тесни дънки, с червено вълнено поло, с велурени ботуши на висок ток и с дълъг до прасците кожух с качулка. С изключение на кожуха, който държеше доста топло, не можеше да се каже, че беше облечена подходящо за предстоящия поход при това време. Но когато се обличаше сутринта, мислеше само за това, как да покаже на Сам колко подходящо изглежда за ранчото му. Беше решила, че сините дънки са най-подходящите за целта.

Къщата се показа в далечината. Бялата боя беше изсъхнала от слънцето и ветровете и се лющеше на парцали. Лиза оглеждаше с неприятна изненада западналия дом, в който може би щеше да прекара остатъка от живота си. Но после си помисли за Сам и настроението й веднага се повиши. Къщата, в края на краищата, можеше да се оправи и това дори би било много приятно. А ако беше необходимо, за да има Сам до себе си, би живяла дори в землянка и би се чувствала щастлива там.

Лицето й беше изтръпнало от студа, а вятърът извикваше сълзи в очите й, когато приближи къщата. Стъпалата й се бяха превърнали в две парчета лед, а краката й бяха изтръпнали. Ръцете, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, бяха почнали да посиняват по върховете на пръстите.

В къщата имаше светлина. Лиза я гледаше като омагьосана и си представяше колко топло щеше да е вътре, когато и Сам бъде до нея. Ако краката й не бяха така вкочанени от студ, тя би се затичала натам.

В мига, в който погледна къщата, се отвори вратата и в рамката й се открои силуетът на огромен мъж, озаряван от светлината отзад.

— Сам! — щеше й се да извика радостно, но от гърлото й излезе само някакъв приглушен грачещ звук. Но това нямаше значение. Той беше тук и щом я познаеше, щеше да изтича през снега и да я поеме в прегръдките си.

Имаше право поне в едно отношение — той тръгна насреща й през дълбокия сняг. Но когато се приближи достатъчно и тя можа да го види ясно, прочете без всякакви усилия израза на суровото му лице: досада, чиста досада и нищо повече.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — нахвърли се той върху нея и я изгледа враждебно. Когато забеляза, че зъбите й тракат от студ, физиономията му се промени малко. — Как може да си толкова глупава? — промърмори той и я погледна в лицето. — Съвсем ли си откачила? Откъде вървя пеша? От края на отклонението ли? Ами ако се беше заблудила, ако по някакъв начин се беше разминала с къщата? При тоя студ като днес щеше да замръзнеш само за няколко часа! А тъй като не знаех, че идваш, естествено не бих те и търсил!

— Сам… — поде Лиза. Произнесе името му с премръзнали от студ устни. Той изруга и я взе на ръце. Когато усети силната му гръд, тя се притисна още по-силно до него и обгърна с ръце тила му. Това вече приличаше малко на посрещането, което беше очаквала!

Той я внесе в къщата и затвори с крак вратата подире си. Лиза усети блаженството на топлината и светлината, докато я пренасяше през един коридор. Минаха покрай няколко разтворени врати и стигнаха до кухнята. Лиза, която хвърли бегъл поглед през рамото на Сам и огледа помещението, установи, че отвътре къщата изглежда още по-западнала, отколкото отвън. Линолеумът на пода, на червени и бели квадрати, беше захабен и беше в дразнеща комбинация с боядисаните в зелено кухненски шкафове. Около мръсната мивка имаше ръждясала метална плоскост, която някога ще да е била бяла. В десния ъгъл един срещу друг бяха поставени хладилник и бял газов котлон.

— Не отговаря твърде на нивото ти, но все пак е по-добре, отколкото да измръзнеш — каза Сам, комуто не беше убягнало слисването в погледа на Лиза. Най-безцеремонно я остави да седне на един бял кухненски стол, който притегли с крак до печката, в която горяха дърва. Лиза разбра, че приятната топлина идва именно от тази примитивна печка.

— Много е… приятно — каза притеснено Лиза и веднага й се прииска нищо да не беше казвала, когато видя как Сам сви устните си. — Сам… — опита се тя да почне отново и се канеше набързо да изясни становището си, но той грубо я прекъсна.

— Събуй тия мокри ботуши, а също и дънките. Крачолите са вир-вода до коленете.

След като даде това нелюбезно нареждане, Сам се завъртя на пета и излезе от стаята. Когато се върна след няколко минути, Лиза беше успяла да си свали палтото и да изтегли единия от ботушите си. Сам видя, че не е успяла да стори кой знае колко. Той изръмжа недоволно, коленичи пред нея и събу втория ботуш. После посегна към ципа на панталона й. Движението му беше толкова равнодушно, сякаш се канеше да бели лук.

— Изправи се.

Лиза стана послушно, а Сам смъкна дънките и й каза да вдигне краката си. Когато й помогна да събуе чорапогащите, Лиза най-сетне осъзна кое се беше променило в него.

— Гипсът ти! — извика тя задъхано и погледна крака му, който изглеждаше като нов под панталона му.

Когато събу и чорапогащника й, Сам се изправи и сякаш не го вълнуваше обстоятелството, че тя беше само по пуловер и по бели копринени бикини.

— Да, миналата седмица го свалиха — отвърна той равнодушно и взе от масата някакви дрехи, които беше донесъл преди това. — Ето, облечи ги. Не са ти по мярка, но топлят добре.

— Несправедлив си и го знаеш и сам — Лиза пое дрехите — къси спортни мъжки чорапи и долни мъжки гащи. Подозираше, че нарочно беше избрал тези грозни неща, само за да я ядоса. Но тя щеше да ги облече въпреки това, и то с удоволствие.

— Така ли мислиш? — той се извърна и се зае с печката, докато тя обуваше долните гащи и после седна, за да обуе и чорапите. Когато Лиза се облече, Сам взе някаква разкривена алуминиева тенджера и наля нещо в две чаши.

— Какво? — той се извърна към нея и й подаде едната. Лиза я пое, стисна благодарно топлия съд между дланите си и отпи от сладката течност. Продължаваше да седи пред огъня. Той стоеше изправен и я наблюдаваше замислен.

— Добре — каза й намръщено, след като тя изпи почти половината от какаото си. — А сега може би ще ми разкажеш какво търсиш тук.

Лиза бегло го погледна отстрани. Явно нямаше никакво намерение да я улеснява, в нищо.

— Звучи така, сякаш не се радваш да ме видиш — промърмори тя вразумително.

— Така си е.

Лиза се обезкуражи, когато чу тези груби думи. Погледна го и се почувства оскърбена. Сви устни. Той наистина не искаше нищо да й спести!

— Това, което ти казах онази нощ, не беше сериозно — каза тя и го погледна с ласкава усмивка в зелените си очи. — Не бях на себе си от яд — но и ти беше в това състояние. Съжалявам, Сам. Ще можеш ли да ми простиш?

Когато най-сетне успя да произнесе тези думи, почна да диша по-спокойно. Та нещата не бяха чак толкова лоши.

— Разбира се — отвърна той, но и това тя беше очаквала предварително.

Сияйна усмивка се появи на устните й. Остави полупразната чаша на пода, скочи, хвърли се в прегръдката му и обви ръце около тила му, за да го притисне възторжено към себе си.

— Е, чак пък толкова — той остави чашата си на масата, за да се освободи от ръцете й. После ги задържа пред себе си.

Лиза вдигна поглед към него и питащите й очи издаваха дълбокото й объркване.

— Какво има?

Ъгълчетата на устните му увиснаха надолу, когато я погледна в лицето. Ръцете му държаха нейните над китката.

— Мисля, че прибърза — каза той. — Споменах само, че приемам извинението ти.

— И?

— Не съм имал нищо повече предвид.

Лиза започна да осъзнава какво всъщност искаше да й каже. Тя трепна, а от очите й засвяткаха искри.

— Кажи ми, подлецо, наистина ли искаш да ми натриеш носа? Искаш да ме накараш да се покая, така ли? Да ме видиш да ти се моля? Добре тогава, аз те моля. Доволен ли си сега?

— Не.

Лиза тропна с крак и го изгледа ядосано.

— Какво искаш още? По-далеч, отколкото съм стигнала, няма да отида. Ако искаш да се ожениш за мен…

— Не искам да се женя за теб.

— Какво? — Лиза го изгледа недоверчиво. Не вярваше на ушите си.

— Нещата не биха вървели добре.

— Какво? — изкрещя тя.

— Чу какво казах — лицето му беше неумолимо. — Нещата не биха вървели добре. И ако не беше такава глезла, която е свикнала винаги да си присвоява всичко, което й харесва, без да мисли за цената, ти също отдавна щеше да си го разбрала. О, да, може би за шест месеца щеше да ти доставя удоволствие да си моя жена. А после щеше да почнеш да настояваш за неща, които не мога да ти дам. Щеше да поискаш къщата на дядо си, домашна прислуга и дрехи, и скъпи коли, щеше да се отегчаваш, защото ще живееш сред пустош в една западнала ферма и защото тук няма нито магазини, нито ресторанти, нито партита, а после щеше да разбереш, че си сбъркала.

— Не, не е така! — възпротиви се напористо Лиза и го погледна. Това, което казваше, беше сериозно за него, това тя осъзнаваше. Той не се опитваше просто да усложни нещата. От страх студена пот изби по гърба й. — Не, Сам, това нямаше да се случи.

— О, така е! — той беше неумолим. Пръстите му продължаваха да стискат ръцете й, а сините му очи сякаш се забиваха като свредели в лицето й. — Бъди поне веднъж в живота си честна пред самата себе си, Лиза, и си признай. Това тук не е за теб.

— Не е вярно! — извика тя, но той не й обърна внимание и продължи, а думите му пронизваха сърцето й.

— Видях лицето ти, когато те внасях вътре. Беше ужасена. И си права. Не е най-доброто, но тук аз съм у дома. И ти би трябвало да живееш тук, а това никак нямаше да ти хареса.

— Не, щеше да ми хареса!

— За бога, Лиза, бъди поне веднъж разумна! — търпението му се изчерпваше, това също беше явно. — Ако се омъжиш за мен, ще бъдеш жена на фермер, и то дори не на богат фермер. Ще трябва да готвиш, а според това, което съм опитвал досега, едва ли има по-лоша готвачка на света…

— Бих могла да се науча!

— И ще трябва да чистиш къщата, да переш. Тук няма дори пералня, а някак си не мога да си те представя потопена до лакти в сапунената пяна.

— Би могъл да купиш пералня, нали? — той привеждаше толкова несъществени аргументи, че тя направо не можеше да повярва. Знаеше, че всички тези проблеми можеха да се решат, ако той се съгласеше да й даде някакъв шанс.

— Може би след година или по-нататък. В момента всичките ми пари са вложени в земята и в животните.

— Аз имам пари… — още щом го каза, разбра, че сбърка. Той присви очи и устните му се превърнаха в тясна ивица.

— Значи това си си мислила, така ли? — попита Сам с измамно студен тон. — Искаш да дадеш парите си, за да си купиш лукса, който не можеш да си позволиш като моя жена. Но, доколкото си спомням, вече ти казах, че в това отношение нищо не може да се промени. Жена ми ще живее с това, което аз мога да й дам.

— Съгласна съм — отвърна отпаднало Лиза. — Наистина нищо няма да ми коства, Сам. Само ако ми дадеш възможност…

— Не.

— Но аз те обичам! — изхлипа Лиза.

— Обичаш това, което правя с тялото ти — отвърна той сурово. — Това е единственото, което съществува между нас, скъпа: със секса всичко е наред.

— Това не е вярно и ти сам го знаеш!

— Вярно е. Когато събереш малко повече опит, сама ще се убедиш.

— Аз те обичам…

— Въобразяваш си, че ме обичаш — коригира я той.

— Искам да се омъжа за теб! — Лиза го стрелна гневно с поглед. — Очите му блеснаха странно, когато я погледна.

— Съжалявам — произнесе след това проточено. — Защото аз не искам да се оженя за теб.

Болката и гневът накараха Лиза да излезе извън себе си. Тя нададе кратък вик и посегна към първия предмет, който попадна пред очите й, и за беля това се оказа чашата, която той беше оставил на масата. Тя я стисна и я запрати към главата му. Остатъците от какаото се разлетяха из стаята. Сам се наведе, чашата прелетя край него и се разби о стената. В яростта си тя посегна към друг предмет, но той я изпревари. Когато пръстите й стиснаха някаква чинийка, останала на масата очевидно след вечерята му, той се озова с един скок до нея. Стисна ръката й и я дръпна настрана, без да изпуска китките й.

— Тези изблици няма да ме накарат да променя поведението си — заяви той със спокоен глас, но погледът му издаваше напрежение.

Лиза вдигна безпомощно очи към него. Не можеше да направи нищо, докато я държеше за китките.

— Пусни ме! — настоя тя. Гневът, наранената й гордост и страданието, задето я отблъсква, я накараха да се разтрепери цялата.

— Не и преди да си се успокоила — каза той и я погледна, както се гледа през микроскоп екземпляр от някакъв странен вид.

— Спокойна съм. А сега ме пусни.

Той бавно освободи китките й и я наблюдаваше зорко, тъй като тя можеше внезапно да реши да посегне към друго оръжие. За момент и двамата се оглеждаха мълчаливо. Гърдите на Лиза се вдигаха и спускаха, страните й бяха зачервени от вълнение, но Сам изглеждаше дразнещо невъзмутим. И дразнещо атрактивен. Ако не му беше така сърдита, че да изпитва желание да забие нож в гърдите му, тя с радост би се хвърлила в обятията му.

— Сам… — просто не искаше да допусне той да я прокуди по този идиотски начин от живота си. Трябваше да има някаква възможност да го вразуми все пак. Ако само успееше да запази самообладание и да го издебне в момент, когато не е нащрек…

— Как дойде дотук? — попита той рязко.

Лиза беше така изненадана, че се наложи първо да помисли, преди да отговори.

— Взех такси в Бът. О, Сам, куфарът ми е все още в началото на пътя. Би ли…?

— Предполагам, че си пристигнала в Бът с някой от удобните малки частни самолети на Еймос? — в гласа му се долавяше съвсем определено нотка на сарказъм.

— Да — призна Лиза упорито. — Сам, казах само, че куфарът ми…

— Няма да ти трябва. Още тази нощ ще те върна в Бът. Утре сутринта ще можеш да се качиш в страхотния си малък самолет и ще отлетиш за дома.

— Но ти не можеш да ме върнеш в Бът! — възклицанието й се изплъзна съвсем инстинктивно. Оставаше й само една-единствена надежда да го накара да размисли и за да я реализира, трябваше да прекара нощта тук. — Пътят дотук не е почистен — добави тя безпомощно, защото не успя да се сети за нищо друго, което да натежи.

Погледът му изрази цялото му презрение.

— Имам Ланд Роувър — заяви той сухо. — С него можем да се придвижваме бързо, дори и когато вали сняг. Обличай отново нещата си, докато докарам колата.

Той се обърна още преди да довърши думите си и изтича през тесния коридор към вратата. Нещастната Лиза се втурна подире му и се мъчеше да се сети за нещо, което би отложило това, което изглеждаше вече неизбежно. Когато Сам отвори вратата, по лицето й се разля блажена усмивка. Не всичко е още загубено, помисли си тя самодоволно.

— Вали сняг — произнесе тя натъртено, когато Сам просто спря и се загледа в разлюлените като вълни бели талази. Той я погледна с горчивина през рамото си, а после недоволно се дръпна от вратата, за да я заключи отново. Макар и да беше твърдо решен да се отърве от нея, той добре знаеше, че е лудост, дори и само да се опита да пропътува осемдесет километра при такова време.

— В такъв случай ще заминеш утре сутринта — заяви той студено и мина покрай нея. Лиза не отговори, но се усмихна на себе си.

Малко след това Сам обу чифт подходящи обувки и подплатен с агнешка кожа анорак и пое по пътя, за да донесе куфара й. Докато го нямаше, Лиза изми тенджерата, в която беше стоплил какаото, и чашата, която беше оцеляла. После измете отломките от втората и забърса изцапаното. След това похвално дело реши да се поогледа из дома.

Къщата се състоеше от кухня, хол, трапезария, три малки спални и само една баня. Всичко беше почти толкова занемарено, колкото и кухнята. Лиза поклати глава, след като се увери в състоянието на сградата се замисли за миг над думите на Сам. Би ли могла наистина да издържи да прекара останалата част от живота си в такова обкръжение? Огледа боята, която падаше от стените, прогнилото дърво и захабения линолеум по подовете, мръсните тръби в банята и решението й се оформи: без ни най-малко съмнение. Какво толкова представлява една къща, освен четири стени и покрив? Любовта беше това, което създаваше един дом. И тя беше готова да обикне тази порутена сграда, защото Сам я обичаше, и все едно колко често Сам твърдеше обратното — тя го обичаше.

Когато той се върна с куфара й, Лиза вече беше стигнала дотам да си представя, че къщата в действителност не е толкова невъзможна, ако използваха малко боя и парцал за чистене. Би било удоволствие да се възстанови сградата… Но тя беше достатъчно тактична, за да не посвещава Сам в плановете си — поне за този момент не.

 

 

През останалата част от вечерта той не й обърна никакво внимание и работеше по някакви документи, с които се беше настанил на масата. Не вдигна очи нито веднъж. Лиза, седнала срещу него с куп списания „За полето и гората“, които той й беше подал с подигравателен поглед, поглеждаше кисело от време на време към приведената му глава и се питаше дали изобщо си струваше усилията да спечели на своя страна този мъж, който можеше да изкара човека извън кожата му. Очите й се плъзгаха по черната къдрава коса и мургавото лице до широките рамене и яката гръд и у нея трепна пламъчето на познато вълнение. О, да, струваше си, реши тя!

Най-сетне той вдигна очи и й съобщи, че е време да си лягат. Лиза не успя да прикрие искрицата надежда, блеснала в погледа й. Ако я беше забелязал, той успешно се правеше, че нищо не вижда. Заведе я в малката спалня, където беше оставил куфара й, и с жест й даде да разбере, че това е за нея. При своята разузнавателна обиколка из къщата тя вече беше установила, че той спи в по-голямата спалня в другата страна на коридора. Значи възнамеряваше да издържи докрай? Тя беше изпълнена с явна решимост и щеше да види какво можеше да се направи още.

Сам й даде предимство да ползва банята и тя взе набързо един душ, изми зъбите си и после наметна един пеньоар от зелена коприна, преди да излезе от помещението. Искаше да му остави достатъчно време преди сън…

Чу душа и шума на водата от казанчето. После вратата на банята се отвори и Сам се отправи бос по коридора към спалнята си. Вратата се затвори с ясно доловимо щракване. С известно разочарование Лиза разбра, че той изобщо не възнамерява да й пожелае лека нощ.

Въпреки всичко ядът не й попречи да се опита да осъществи плана си. Облече разкошна зеленикава нощница, почти цялата в дантели, която оставяше малко място за фантазията, разреса косата си с четката, че да заприлича на коприна, напръска се обилно с парфюм и дори леко се гримира не че би го видял в тъмнината, но все пак беше по-добре да е подготвена за всичко, може би щеше да запали нощната лампа. Когато най-сетне се приготви, тя приседна в края на леглото си и зачака. Ако искаше да успее, трябваше да го издебне в момента, когато е най-безпомощен, точно преди заспиване.

Когато реши, че е минало достатъчно време, тя стана, измъкна се от спалнята си и внимателно притвори вратата, за да не издаде никакъв звук. Докато се придвижваше опипом в коридора, си представяше какво щеше да се случи: щеше да се промъкне при него в леглото, да се сгуши и да го накара да усети присъствието й. С присъщата му похотливост, той нямаше да може да й се противопостави, след като бъдеше толкова близо до него. Това й беше ясно. И беше уверена, че ще може да изтръгне от него всяко обещание, щом почнеха да се любят…

Спря пред вратата му, прилепи ухо до прогнилото дърво и се вслуша в шумовете, които да й покажат дали спи, или е буден. Когато долови спокойното му дишане, тя протегна ръка към дръжката на вратата и се опита да я отвори. Но нищо не се получи. Вратата заяде. Тя натисна още по-силно, после разклати още по-енергично дръжката на вратата. После й се стори, че долавя нов шум от другата страна. Най-накрая се убеди: Сам се смееше! Внезапно разбра всичко: той беше заключил спалнята си!

— Негодник! — изкрещя тя и в безсилието си зарита вратата. Отново чу този проклет смях. Изпадна в ярост.

— Лека нощ, Лиза! — извика той иронично през заключената врата и докато тя тичаше към стаята си, продължаваше да го чува как се смее.