Карън Робърдс
Робиня на любовта (15)

Петнадесета глава

Докато пътуваха към къщи, се преструваха на весели, за да не забележи Джей, но напрежението, което се беше породило между Лиза и Сам, беше направо непоносимо. Когато се приближиха до входа и Сам видя разкошната къща, издигаща се със своите двадесет и две стаи върху парцел от четиридесет декара площ, това съвсем не повдигна настроението му. Джей беше възхитен и изобщо не забеляза недоволството на баща си.

Пристигнаха малко преди обяда и тъй като Джей беше прегладнял, а баща му не искаше да яде, Лиза и Сам най-сетне останаха сами.

— Помислила си си, че няма да мога да платя сметката — каза Сам с упрек веднага щом Лиза затвори вратата подир Джей. Погледът му беше студен като лед.

— Не беше това — вметна Лиза в своя защита. — Исках само да не се тревожиш и за тия неща, докато не си се оправил — естествено, че си го беше помислила и можеше да го признае, само че не пред Сам.

— Лъжкиня.

Тази тихо произнесена дума накара Лиза силно да се изчерви. Тя прехапа устни и сама забеляза колко предателски беше този жест. Това не успя да убегне от погледа на Сам.

— Е, добре, помислих, че може би не разполагаш с толкова пари — призна тя и реши, че е безсмислено да лъже. Може би все пак беше по-добре да приключи веднъж завинаги с тази глупава история. Тя чисто и просто имаше повече пари от него и ако това не му изнасяше, беше доста неприятно, но такова беше положението. Той ще трябва да свикне с тази мисъл. А после щяха да видят за по нататък. — Какво страшно има в това? Та парите нищо не означават. Помисли сам — ако ти беше богат, а аз… — без малко да каже „бедна“, но успя да се усети навреме — а аз не, нямаше ли тогава да поискаш да разделиш с мен всичко, което притежаваш? Всичко, което имам, Сам, принадлежи и на теб. Можеш да получиш всичко, което пожелаеш. Никога няма да молиш за нищо.

Още докато произнасяше тези думи, тя разбра, че е казала нещо глупаво. Чертите на лицето му се промениха до неузнаваемост.

— Искам да изясним нещо от самото начало — процеди Сам през зъби. Стоеше изправен, подпрян на патериците си. В долната си част те се опираха до двете страни на пътеката. На Лиза й се искаше той да седне, защото предполагаше колко много усилия му коства да стои толкова дълго прав, но не можа да се осмели да му го каже в този момент и в настроението, в което се намираше. — Аз плащам за себе си, ясно ли е? Никога в живота си не съм приемал милостиня и е късно да почвам сега!

— Сам, това не е милостиня! — проплака Лиза. — Аз те обичам. Как можеш да говориш за милостиня, когато те обичам?

Ако беше очаквала, че ще го вразуми с тези думи, разбра, че се е мамила. Той дори се ядоса още повече.

— Искам да получа сметката от болницата, и то още днес — изсъска Сам. — И ако още веднъж направиш нещо такова, ще стана и ще си замина. Разбра ли? Когато се омъжиш за мен — ако въобще го направиш — ще трябва да живееш с онова, което аз мога да ти предложа. За друго не може и дума да става и ти трябва сериозно да си помислиш по въпроса. Преди всичко нямам такава къща като тази и никога няма да имам. И да бъда проклет, ако остана да живея тук — добави той ядосано. Като че ли изобщо някога би се осмелила да го моли за това! Дори и насън не би й минало през ума! После погледът му презрително се плъзна по кожухчето й от полярна лисица, което стигаше до ханша й, по сребристосивата лъскава копринена блуза и черния вълнен панталон чак до сивите велурени ботуши и съответстващата им дамска чанта, която тя стискаше нервно в ръце, и каза хладно: — Ти си една скъпа, луксозна кукличка, драга моя. Не съм сигурен дали мога да си те позволя.

Лиза се втренчи в него. Ядът й от поведението му се бореше със страха, че той може би наистина си играе с мисълта да се откаже от всичко. Не знаеше какво би правила, ако изгубеше Сам. Щеше да се чувства много по-самотна от когато и да било досега.

— Моля те, седни — каза тя накрая със спокоен глас, но погледът й беше умолителен. — Знаеш, че не бива да стоиш толкова дълго с тези патерици.

— По дяволите патериците! — той й метна гневен поглед. — Нищо ли не чу от това, което току-що ти казах?

Лиза направи физиономия.

— Та мога ли да не го чуя! Не може да се каже, че си шепнал. Отдавна вече ти казах, че съжалявам за случилото се със сметката. Какво друго да добавя? Това няма да се повтори, обещавам! Но ще седнеш ли най-после?

Сам изглеждаше още по-ядосан.

— И си въобразяваш, че това е всичко? Казваш, че съжаляваш, всичко е забравено? До следващия път? Никога! Сега ще се разберем веднъж завинаги: ако се омъжиш за мен, ще живеем в дом, който аз мога да си позволя, ще носиш дрехите, които аз мога да ти купя, ще водиш проклетото домакинство…

— Разбирам — прекъсна го спокойно Лиза. — И съм съгласна. Доволен ли си сега? Искаш ли да ти подпиша договор или нещо такова? И ще седнеш ли най-после!

— Не, по дяволите, няма да седна! — отвърна мрачно Сам.

— Сега се държиш като дете — каза Лиза, чиито очи вече почнаха да мятат искри. — Искаш ли да знаеш какво си мисля? Мисля, че само търсиш възможност да се оттеглиш и да не се ожениш за мен. От самото начало знаеше, че имам пари, и досега това не те притесняваше. А защо сега вдигаш толкова шум? Казвам ти, че това няма значение. Ще се разберем. А ако сега не седнеш най-сетне, ще паднеш.

— Не ме наричай дете и не ми казвай да сядам! — изрева той и се устреми към нея, доколкото му позволяваха патериците. — Не съм ти някое дете, което да можеш да си командваш. Аз…

Когато застана зад фотьойла, Лиза видя, че патерицата му се оплита в някакъв шнур на лампата.

— Сам, внимавай!

Беше твърде късно. Той беше загубил равновесие, препъна се и почна да ругае, когато се строполи шумно на пода, повличайки със себе си и лампата, която се разби на парчета. Лиза веднага приклекна до него и го докосна с треперещи ръце. Лежеше по гръб като костенурка върху черупката си. Очите му бяха затворени и гримаса разкривяваше лицето му. От устата му продължаваха да се сипят ругатни.

— Удари ли се? — ръцете на Лиза загрижено опипаха гипса. Изглежда, не беше се пукнал. Сам отвори очи и я изгледа сърдито. Тя отвърна на погледа му не по-малко ядосано. — Нали ти казах да седнеш! — скара се тя.

Сам я погледна нервно, но после ъгълчетата на устата му трепнаха за нейна почуда.

— Да, каза ми, нали? — той се засмя. Лиза го гледаше объркано и беше изненадана от смеха, който проблясваше в очите му. — Напомни ми следващия път да се вслушвам в думите ти!

— Не се удари, нали? — като го огледа от глава до пети, на устните й изплува усмивка. Той се беше подпрял на лакът.

— Не, но това с положителност не се дължи на тая трижди проклета лампа — заяви той и побутна с патерицата си парчетата от лампата. По-голямото се търкулна нататък и се разби на множество малки. Сам ги наблюдава известно време и после се разсмя. Лиза местеше поглед от лицето му към лампата и обратно, а после и тя се разсмя. — Смей ми се, смей ми се! На мен всеки може да ми се присмива — изръмжа той весело. — Ще трябва май да те науча на уважение.

Протегна ръце към нея и я притегли към гърдите си. Лиза се сгуши до него и се кискаше, докато той издаваше заканителни звуци.

— Какво става тук? Чухме ви даже в кухнята!

Те не бяха разбрали кога Джей беше влязъл в стаята, но той стоеше изправен до тях и се беше надвесил през облегалката на фотьойла. Гледаше с неодобрение как двамата се бяха търкулнали на пода.

Лиза седна и приглади дрехите и косата си. Погледна към Сам, който не даваше никакви признаци, че се кани да мръдне от мястото си или да се изправи. Около устните му продължаваше да играе дръзка усмивка. После обърна поглед към Джей, който явно беше много изненадан.

— О, няма нищо. Баща ти току-що ме помоли да се омъжа за него — каза тя небрежно и се усмихна широко, когато видя един и същ глуповат израз по лицата и на двамата.

— Сигурно е някаква шега — успя накрая да каже Джей. Изглежда, не вярваше нито дума от това.

Лиза поклати отрицателно глава.

— Не.

— Наистина ли я попита дали ще се омъжи за теб? — Джей погледна Сам, за да получи лично от него потвърждение.

Сам се засмя.

— Смятам, че е вярно — щом тя го казва. Не е в характера ми да наричам „лъжкиня“ някоя дама.

Лиза го погледна убийствено.

— А тя какво каза? — попита Джей, комуто не допадаше, че двамата се държат толкова глупаво.

Сам погледна Лиза с питащ поглед.

— Тя каза да — отговори Лиза и успя да долови как тялото на Сам се отпуска от напрежението.

— Това е чудесно! — извика Джей и заобиколи фотьойла. — Направо чудесно! Поздравявам те, Лиза! Знаех, разбира се, че те обича, но че веднага ще се ожени за теб…! А ти сигурен ли си, че знаеш какво вършиш? — въпросът беше отправен към Сам и челото на Джей се сбърчи тревожно. После погледна Лиза и добави бързо: — Не искам да те обидя, но обикновено не върши такива неща. Нали не смяташ, че причината е в таблетките, които са му давали?

— Много ти благодаря! — измърмори Лиза и направи физиономия към Джей.

Сам се смееше с глас.

— Може би — каза той на сина си, когато отново беше в състояние да говори. — Но сега е твърде късно. Дал съм дума. Представи си само колко неловко би било за Лиза, ако взема, че се отметна.

— Да — Джей, изглежда, приемаше всичко насериозно. Лиза обидено отвори уста да се защити, но на Джей пак му беше хрумнало нещо. — В такъв случай значи ще ми бъдеш мащеха, така ли е? — усмихна се нахално на Лиза. — Да започвам ли да те наричам „мамо“?

— Достатъчно е само Лиза — отвърна Сам сухо. — Не е кой знае колко по-голяма от теб.

— Не е ли? — Джей се замисли за миг. — А мислите ли, че ще имате деца?

Сам хвърли подигравателен поглед към Лиза. Тя усети как се изчервява.

— За това ще говорим друг път — каза Сам на сина си и най-сетне се изправи и седна. — Хайде, ела да ми помогнеш да стана.

Джей подаде ръка на Сам и го издърпа нагоре. В това време и Лиза стана и смутено заоправя дрехите си, заставайки до двамата.

— А какво всъщност търсехте на пода? — попита Джей и гледаше ту единия, ту другия, докато Сам заобиколи фотьойла и се отпусна върху него. — Мисля, че мястото е доста странно за предложение за женитба.

— Баща ти се спъна — каза Лиза и погледна сърдито Сам, който тихо се смееше.

— Обядът ти сигурно е изстинал — обърна се Сам към Джей и после погледна радостно Лиза.

Момчето само сви рамене.

— Аз се нахраних, преди да дойда тук.

Сам го погледна и вдигна едната си вежда.

— Щом като е така…

— О, така ли, разбирам… Искате да останете сами, нали? Добре, добре, отивам си. Впрочем — това тайна ли е? Или мога да кажа и на останалите?

Сам погледна Лиза. Тя се усмихваше.

— Кажи, на когото искаш — каза тя на Джей. — Не е тайна.

Сам също се усмихна, когато Джей излезе от стаята. Като имаше предвид някои обстоятелства, Еймос прие новината добре. Когато Лиза остана сама с него в кабинета му, той й каза, че още не е оглупял от старост и отдавна е бил наясно, че нещата между нея и Джеф не са вървели. Щом като е уверена, че Сам е това, което й трябва, той няма да й създава трудности.

— Но никак няма да ти е лесно да живееш с него — предупреди той Лиза, когато тя се накани да се върне в спалнята си. — Свикнал е да раздава заповеди, а не да се вслушва в мнението на другите. Не мога да си представя, че ще успееш да го въртиш около пръста си както всички нас до сега.

При вратата Лиза се обърна още веднъж и се усмихна на дядо си.

— Това не ме смущава. Аз го обичам — отвърна тя тихо.

— Грабвай го тогава, момичето ми — каза Еймос. Гласът му беше кисел, но когато я погледна, очите му заблестяха подозрително. — Грабвай го, щом смяташ, че ще те направи щастлива. Твоето щастие за мен е по-важно от всичко друго на света.

— Зная. Аз също много те обичам, Еймос — каза Лиза. После се върна още веднъж, за да го целуне по сбръчканата буза.

Той я притисна за миг към себе си, после щипна брадичката й и я прати да спи.

Беше първият ден от коледните празници — студен, ясен и сияен зимен ден. Следобедът паднаха няколко снежинки, които не се задържаха, но повдигнаха празничното настроение. За обяд имаше пуйка с разкошна гарнитура, приготвена с много вкус от Мери Добсън, икономката, а останалата част от деня всички прекараха край огромната камина, която заемаше една цяла стена от хола. Еймос и Джей играеха шах, а Лиза и Сам седяха един до друг на мекото канапе пред камината и тихичко разговаряха. От време на време Сам разглеждаше подаръка, който Лиза му беше направила — джобен нож с ножичка, отвертка, отварачка и всякакви други принадлежности — и очевидно много му се радваше. Лиза беше умувала дълго време какво да му подари и реши, че не би било удачно да му купува нещо много скъпо. Сам беше поръчал на Джей да й купи подарък — много красива фигурка от порцелан, изобразяваща девойка от осемнадесети век. Фигурката беше изработена с любов и много й хареса.

След като целуна Сам и Еймос за лека нощ и се увери, че Джей ще помогне на Сам да си легне, Сам категорично отказа да се възползва от услугите на болногледача, който тя беше ангажирала заради него, и когато тя видя окаменялото му лице, побърза да отпрати човека, Лиза се приготви за сън. Беше изкарала един дълъг ден и се чувстваше уморена. Тя продължаваше да спи в уютната, малко старомодно обзаведена спалня, която бе нейна стая още от детските й години, отчасти, съобразявайки се с деликатността на Еймос, отчасти обаче и поради факта, че Сам не биваше да бъде притесняван нощно време, за да се оправи след раняването си. Не можеше да се каже, че Сам беше във възторг от това споразумение, но го беше приел със саркастичен хумор. Лиза го увери, че щом се разведе — според адвоката й след около три месеца — и се омъжи за него, до края на живота си ще спят в едно легло и той беше принуден да се съгласи, че не е толкова лошо за малкото време, което им оставаше да прекарат тук, да се съобразят с представите на стария човек за морал.

Когато Лиза облече нощницата си, ефирна като дихание, изпита силното желание Сам да я види най-сетне в тоя й вид. След като я беше виждал в твърде голямата за нея войнишка униформа в цвят каки, дълбаеше я мисълта да му покаже все пак колко женствена и съблазнителна можеше да бъде. За момент се поддаде на изкушението да се промъкне тайно в спалнята на Сам. После си спомни отново за Еймос и за раните на Сам и въздъхна. Щеше да има достатъчно време да го омайва, когато се оженеха. А дотогава наистина можеше да спи и сама. Спеше вече почти два месеца сама, тъй като през това време Сам беше в болницата. Защо тогава тази вечер това й е толкова трудно? Помисли си за Сам, чиято спалня бе точно под нейната, и сбърчи нос. Докато се намираше в болницата, беше недосегаем за нея. А сега е съвсем близо, делеше ги само стълбището и тя бе сигурна, че ще я приеме с разтворени обятия. Лиза си представи стройното му, силно тяло така, както лежи там долу, в леглото, и устата й пресъхна. Желаеше го със сила, която дори не предполагаше, че може да изпитва. Когато беше омъжена за Джеф, често минаваха дори месеци без целувка, а на нея нищо не й липсваше. Тя вече беше решила, че сексуалният й инстинкт не е достатъчно изявен, защото беше чела, че това се среща при някои хора. Но откакто се запозна със Сам, тялото й направо полудя. Толкова силно жадуваше да бъде докосвана от него, да усеща мириса, присъствието му, че изпитваше почти физическа болка. Приличаше на наркоманка, помисли си тя с невесела усмивка, той я привличаше като наркотик. Ако не беше непрекъснато до нея, усещаше мъчително отсъствието му. Лиза се поколеба за момент. После легна в леглото, загаси светлината и раздразнено се отпусна върху възглавниците. Не можеше да се промъква тайно при него като похотливо тийнейджърче. Беше зряла жена, която владееше страстите си и можеше да чака.

Беше може би около полунощ и тя бе спала неспокойно един час, когато откъм коридора, който минаваше край нейната врата, дочу някакви приглушени звуци. „Какво, за бога…?“ — помисли си тя. Изправи се и протегна ръка към нощната лампа. От водопровода ли е, или бяха влезли крадци, или пък…

Лиза наблюдаваше недоверчиво дръжката на вратата, която някой натискаше надолу. После вратата се отвори, преди тя да успее да извика. С широко разтворени очи видя как някаква фигура се изправя на прага — и веднага се успокои.

— Как се качи дотук? — попита тя и погледна към гипса и патериците, мислейки си за високата вита стълба.

Сам се засмя, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— По-добре не ме питай — посъветва я той. — Можеш да ми вярваш, че не представляваше кой знае колко достойна гледка.

— Та ти можеше да си счупиш врата!

— Бях внимателен — увери я той и се приближи към леглото й. Погледът му се плъзна по прекрасната гледка, която се откри пред него. Русата коса беше разбъркана, а лицето, върху което липсваше всякакъв грим, беше леко зачервено. Светло сребристият цвят на фантастичната нощница, която беше облякла, подчертаваше всяка извивка на съвършено оформеното й тяло. Той се усмихна дръзко, когато видя, че зърната на гърдите й се бяха стегнали и се очертаваха под копринената материя. Дали щеше да му се кара или не, но тя явно се радваше, че го вижда.

— Идиот такъв! Та ти не бива да се изкачваш по стълби! Ако беше паднал, щеше да се върнеш отново в болницата и да лежиш с месеци! А това можеше да означава и смъртта ти! Явно ти трябва някоя гувернантка!

Той беше застанал вече до леглото, усмихваше й се и изглеждаше дяволски добре в бялата хавлия, която му стигаше до коленете. Лиза знаеше, че отдолу не беше облякъл нищо. За тази глупост й идеше и да му разбие черепа и да го прегърне. Гледаше го мрачно смръщила вежди.

— Не ми се сърди — каза той умилкващо се. — Донесъл съм ти един подарък.

Подпря се на едната патерица и с другата ръка извади от джоба на хавлията една малка, красиво опакована кутийка. Лиза усети как сърцето й заби още по-силно. Тя разбра инстинктивно какво има в пакетчето.

Той й го подаде, седна до нея на ръба на леглото и я наблюдаваше с усмивка, докато тя разопаковаше кутийката с неуверени движения.

Както и предположи, това беше пръстен — един прекрасен смарагд, обкръжен от диаманти — най-прекрасното бижу, което някога бе виждала — и тя го погледна с възторг.

— Няма ли да го поставиш? — попита той широко усмихнат. Изненадата й му доставяше огромна радост.

— Постави ми го ти — отвърна тя и му подаде кутийката заедно с лявата си ръка.

Сам извади пръстена, пое ръката й и внимателно постави бижуто на пръста й. После притегли ръката й към устните си и нежно я целуна. Очите му, втренчени в нейните, й казваха хиляди неща, които тя знаеше, че той никога не би ги изразил с думи. Усмихна се, тръпнеща от блаженство.

— Сигурно е струвало цяло състояние! — тези думи дойдоха с цялата си невинност напълно несъзнателно, но още докато ги произнасяше, Лиза разбра, че заслужава плесник. Не би и могла да каже нещо по-неподходящо — най-вече, защото пръстенът й харесваше толкова много и толкова силно обичаше този мъж, че би могла да умре за него. Само това липсваше, след като и без друго болното му място беше, че финансово тя е по-добре от него.

Той вдигна лице от ръката й и я погледна. Лиза го гледаше притеснено. Беше провалила всичко, беше разрушила този прекрасен момент с невъздържаността си. Не успяваше да намери думите, с които да може да оправи това, което забърка. Можеше само да го гледа с широко отворени очи.

— Винаги ли питаш ухажорите си колко са платили за подаръците си? — попита той рязко.

Лиза така се изплаши, че едва успя да проговори.

— О, Сам, толкова съжалявам — каза тя плачливо и стисна здраво ръката му. — Не това имах предвид. Чисто и просто искам да не се чувстваш длъжен да ми правиш скъпи подаръци. Нямам нужда от тях…

— Мисля, че е най-добре сега да замълчиш, преди да си си навлякла истински неприятности — каза той до известна степен миролюбиво и шеговито я потупа по брадичката. — Вярвай ми, мога да си позволя този пръстен. Въпросът е само дали той ти харесва.

Тя изпита облекчение, че се беше отървала така лесно.

— Той е фантастичен!

Сам се усмихна и тя се хвърли в обятията му.

— Обичам те, Сам. Обичам те повече от всичко друго на света.

Сам я погледна с блеснали сини очи, накара я да се отпусне в леглото и се приведе над нея.

— Покажи ми!

Думите и погледът, който ги придружаваше, тегнеха от недвусмислена чувственост. Лиза му се усмихна влюбено и положи съблазнително дланите си върху широките му рамене.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — прошепна тя, докато ръцете й се пъхнаха под хавлията и погалиха гърдите му. Ноктите й нежно се забиха в силните и здрави мускули.

Той й го каза. И й го показа. Ръцете и устните му бяха невероятно чувствени, те докосваха тялото й и не оставяха нищо неоткрито и неизследвано. Тя последва примера му и повтаряше действията му, като предизвикваше стон подир стон от устата му, при което усети как я обхваща дълбоко, сладко удовлетворение. Телата им, отдавна голи, се виеха, пламтяха там, където се докосваха, и потъваха в жарта на една страст, която заплашваше да ги изпепели в пламъците си. Сам все още задържаше онова, за което тя копнееше, хлипайки от желание, и това желание вземаше такова надмощие над нея, че тя стигаше до границите на лудостта. Когато Сам престана да се владее, той я облада. Викът на екстаз бе заглушен от устните му, а тялото му й даваше възторжена клетва за вярност, даваше й всичко, от което се нуждаеше, и вземаше от нея всичко, което тя можеше да му даде. На Лиза й се струваше, че потъва в поток от огнена лава.

Беше почти на разсъмване, когато заспаха прегърнати. Лиза дори и не си помисли да го отпрати в стаята му, а потъна в дълбок, спокоен сън.