Карън Робърдс
Робиня на любовта (14)

Четиринадесета глава

Шест седмици по-късно Лиза седеше в болничната стая на Сам в Анаполис, Мериленд. Според стандарта на болницата това беше една доста хубава стая. Стените не бяха боядисани в обичайното бяло, а в приветливо жълто, на пода имаше син килим на цветя. „Сейнт Мери“ беше малка частна болница, която струваше състояние и в която се отнасяха към пациентите си с такъв респект, какъвто изискваха съответните болести или наранявания. Сам можеше да се лекува във флотската болница на близкия Бетзда, но Лиза предпочете да заплати стаята и лечението в „Сейнт Мери“. От ужасния следобед, в който четири куршума пронизаха тялото му, Сам рядко беше идвал в съзнание и затова тя не го пита за мнението му. Лиза взе решението съвсем сама.

Еймос беше щастлив, че я вижда отново жива и здрава, така че зададе много малко въпроси относно непознатия, от когото тя не искаше да се отдели, откакто южноафриканският речен патрул ги беше извадил от полупотъналите развалини на малката им, пробита от куршумите моторница. Лиза се беше отървала с незначителна рана на ръката, която вече зарастваше и не й създаваше много проблеми. Състоянието на Сам обаче беше много по-лошо: един куршум го бе улучил точно над лявото слепоочие, в челото, но за щастие бе рикоширал от черепа му, без да причини голяма беда. Друг куршум бе пронизал левия му бял дроб, а един от двата куршума в дясното му бедро бе раздробил костта.

Беше истинско чудо, че не загина от загуба на кръв преди идването на речния патрул, който незабавно го откара в най-близката болница. Друго чудо беше и завръщането им в Съединените щати. Лиза знаеше, че благодарение само на упорития й отказ да го изостави Сам, успяха да напуснат ЮАР, без да отговарят на много въпроси. Наложи се Еймос да използва връзките си. Пред южноафриканците Лиза твърдеше, че Сам е също журналист и е попаднал неволно в боевете. След като погледнаха Сам, който дори и тогава, когато лежеше в безсъзнание в болничното легло, продължаваше да излъчва сила, съответните служби проявиха скептицизъм, но след като разбраха коя е тя, се свързаха чрез посолството с Еймос и в крайна сметка се отказаха да се съмняват повече в думите й. После дадоха разрешение на Лиза и Сам да напуснат страната с един малък частен самолет, изпратен от Еймос.

На Еймос беше разказала само това, че Сам няколко пъти й е спасявал живота и тя му е длъжница. Еймос можеше да го разбере — той самият не би търпял да дължи някого нещо. Лиза би му казала истината и би му обяснила, че Сам е мъжът, когото обича и за когото ще се омъжи, ако не я притесняваха две обстоятелства. Първо, тя разбираше, че не е много правилно да представя някого за свой годеник, докато все още е омъжена за друг, и, второ, не беше съвсем сигурна как Сам би се отнесъл към това да посвещава близките си в техните планове. Може би щеше да иска първо да поговори със сина си или… Във всеки случай щеше да изчака състоянието му да се подобри и да могат заедно да решат какво ще правят по-нататък. Лекарите я уверяваха, че вече е само въпрос на време той отново да дойде на себе си и да оздравее.

След завръщането си тя тихомълком бе задвижила нещата, за да се разведе. На Еймос не каза нищо, тъй като предпочиташе да изчака и да му съобщи всичко наведнъж, но Джеф се държа изключително джентълменски. Тъй като не виждаше вече съпруга си в него, Лиза успя да установи, че Джеф можеше да бъде един наистина добър приятел. Беше единственият, комуто се довери, и макар че, като разбра решението й да се омъжи за наемен войник, беше вдигнал високо веждите си, той все пак веднага й пожела да бъде щастлива с него. Той също предпочиташе да изчака и да постави Еймос и семейството си пред свършен факт, когато вече щяха да бъдат разведени. Така никой нямаше да се опита да им влияе.

Една от секретарките на Еймос беше издирила Джей, сина на Сам, който прекарваше в болницата почти толкова време, колкото и Лиза. Живееше при нея и Еймос (Тя отново се беше преместила при дядо си и беше посочила като причина това, че живее по-близо до болницата, което наистина беше така. Еймос не беше изразил мнение по въпроса.) Със своите седемнадесет години Джей беше едно щръклесто, високо израснало копие на Сам. Дори само това стигаше на Лиза, за да се привърже към него, но Джей беше също така много мил младеж, вежлив и с добри маниери. Въпреки неговата тъкмо разпукваща се мъжественост, която не му позволяваше да го изразява открито, беше очевидно, че боготвори баща си. Лиза му беше разказала, че Сам я е открил в джунглата и е спасил живота й, заради което Джей изпитваше огромно възхищение от него, но зададе много малко въпроси. Мисълта, че двамата се сприятеляват все повече и повече, допадна много на Лиза.

Беше средата на декември, Лиза си облече вълнена пола с цвят на нефрит, който подчертаваше зелените й очи, и копринена блуза с рюшове. Отиде на фризьор, направи си маникюр и си даваше сметка, че изглежда съвсем различно от опърпаното същество, което Сам беше открил в джунглата. Очакваше с любопитство реакцията му, като види променената й външност, но може би щяха да минат дни или дори седмици, докато той почне съзнателно да възприема обкръжението си, така че трябваше да прояви търпение. Лекарите бяха сигурни, че той ще се възстанови отново, а това беше най-важното.

Лиза позвъни на Грейс от „Стар“, за да й съобщи, че се е върнала жива и здрава от Африка, но иначе не беше имала никаква връзка с колегите си от вестника. Подозираше, че зад всичко това стои Еймос. Грейс беше наистина потресена от смъртта на приятелката си Мери Блас, но беше твърде много журналистка, за да не си направи сметка за това, което Лиза би могла да напише за нея — репортаж на една очевидка, преживяла избиването на цяло семейство! — и тя горещо беше умолявала Лиза да опише тази история. Лиза отказа колкото се може по-тактично, но Грейс беше прекалено упорита — по природа, но и поради професията си. Лиза я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че Грейс не би отстъпила, ако върху й не се упражни натиск. А никой друг, освен Еймос, не притежаваше влиянието и волята да го направи. Дядо й потресен изслуша грижливо цензурирания й разказ за събитията във фермата на семейство Блас и всичко онова, което й се е случило после. Представата, че неговата внучка е преживяла такива жестокости и е изтърпяла такива страхове, го беше ужасила. Беше прочел в очите на Лиза през какво е минала и — нещо, което при него бе доста необичайно — прегърна я и й каза, че е най-добре да се опита да забрави. Очевидно се мъчеше да направи всичко, за да не си спомня тя повече за тези неща. Във всеки случай никой от журналистите в „Стар“ не се опита да я потърси, а тя самата не се обади на никого. Преди всичко не знаеше как да обясни какво търсеха Сам и хората му в Африка, а и имаше подозрението, че планът им не е бил твърде легален. Дори не знаеше дали беше законно да бъдеш наемен войник. Реши, че е най-добре да не казва нито дума за вестниците, а за това й помогнаха най-вече парите и влиянието на Еймос.

Лиза въздъхна и отново насочи вниманието си към мъжа в болничното легло зад нея. Очите му бяха затворени, а на челото му имаше тясна бяла превръзка. Косата му беше подстригана, но пак по-дълга, отколкото я носеше обикновено, а кожата му все още имаше силен загар. Сестрите го бръснеха всеки ден. По-младите сред тях оглеждаха възхитено тялото му. Беше на система, а десният му крак — в някаква триъгълна конструкция, която също бе покрита с бял чаршаф.

Лиза застана до леглото му и механично отстрани кичурите коса от челото му. Той се раздвижи неспокойно и промърмори нещо, а Лиза се разтревожи, да не би да има болки. Бяха му дали болкоуспокоителни, чийто ефект обаче намаляваше с течение на времето, но лекарите се опасяваха да увеличат дозата, защото не искаха да излезе от болницата, пристрастен към лекарствата.

— Как е? — приглушено попита Джей, който тъкмо влизаше през вратата.

Лиза го погледна усмихнато и видя дядо си, който влизаше след него. Усмивката й засия още повече. Вероятно Еймос беше докарал Джей в болницата.

— Няма промяна — отвърна тя бодро. Още преди седмици беше престанала да шепне в присъствието на Сам. Лекарите й бяха казали, че ще дойде отново на себе си едва, когато тялото му е готово за това. А преди това никой не би могъл да му пречи.

— Казвах на малкия, че още не е дошъл на себе си — заяви Еймос раздразнено, — но той настоя да се отбием и да проверим. Казах му, че ще ни съобщиш, ако тук има някаква промяна.

Лиза кимна.

— О, разбира се, че ще ви се обадя, но съм сигурна, че Джей въпреки всичко би искал да го види. В края на краищата, Сам му е баща.

— Да — потвърди Джей. Застана до Лиза и смръщил чело, загледа Сам. — Ако аз лежах тук, той щеше да идва всеки ден. Зная. Той си е такъв.

Никога досега Джей не беше говорил така ясно за отношенията на обич и уважение, които съществуваха между него и баща му, затова сега стоеше видимо смутен. Лиза скри усмивката си, когато видя, че момчето се изчервява. Беше чувствителен по отношение на статуса си на мъж и не беше достатъчно пораснал, за да може да признава нежността си, без да се бои, че може да изглежда немъжествен. Беше само с осем години по-млад от нея, но като го гледаше така до себе си, изпънал се в цял ръст, с ръце в джобовете на кадифеното си сако и с неизменните дънки, на Лиза й се стори, че е с цял век по-стара от него.

— А вие двамата какво ще правите днес следобед? — попита тя. Знаеше, че Еймос обича да е с момчето и че двамата често прекарват времето си заедно, докато тя дежуреше при Сам.

Еймос се засмя. Лиза изпита гордост, като видя как добре изглежда той за своите седемдесет и две години. Тялото му не беше приведено, а изправено и стегнато, въпреки, че не беше кой знае колко по-висок от нея — всички от семейство Бенет не бяха високи на ръст, но Лиза си помисли, че в бъдеще това можеше да се промени, като погледна фигурата на Сам. Посивялата коса на Еймос беше пооредяла, но зъбите му си бяха на мястото и почти никога не беше боледувал. Всеки би го взел за шейсетгодишен.

— Мислехме, че бихме могли да посетим някое вариете във Вашингтон — Лиза разбра, че Еймос се шегува. Вероятно Джей и той имаха нещо съвсем друго предвид — може би да пазаруват за Коледа. Тя отново се сети, че до празниците остават по-малко от две седмици. Тя също имаше да урежда някои неща, но беше прекарала толкова време край Сам, че не успя да купи нито един подарък. Може би тази събота…

— Не звучи зле — Лиза не показа, че е прозряла плановете на Еймос, който досега винаги тайно беше купувал подаръците си.

— Ела с нас — покани я Еймос. — Няма как да ти избяга.

— Искам да има някой тук, когато дойде на себе си — каза Лиза упорито. Еймос я погледна, клатейки глава, и двамата с Джей излязоха от стаята.

— Невероятно мило от твоя страна — забеляза един отпаднал, но познат глас.

Лиза се завъртя на пети и ококори очи, когато погледна лицето на Сам — сините му очи бяха широко отворени и изразът им показваше, че Сам е с ясно съзнание.

— Сам! — нададе тя радостен вик и понечи да се наведе над него.

— Лиза — каза той подигравателно, но й се усмихна.

— Откога си в съзнание? — попита тя, тъй като се учуди, че не беше говорил със сина си.

— Достатъчно отдавна. Щях да се обадя малко по-рано, но не се чувствах дорасъл за възрастния господин, който беше така нелюбезен към Джей и към теб.

— Това беше Еймос — поясни Лиза, продължавайки да се усмихва радостно.

Сам направи физиономия.

— Така си и мислех — после гласът му се промени. — Няма ли да получа целувка? — попита той жално.

Лиза се наведе и притисна устни до неговите. Когато целувката му стана по-страстна, тя се дръпна и се изправи.

— Какво има? — попита той, смръщил чело. — Да не си премислила? — зададе въпроса уж между другото, така че в първия момент Лиза не разбра какво има предвид.

— Кое? — тя го погледна объркано.

— Дали ще се омъжиш за мен.

— В никакъв случай! Да не си се надявал, че ще се отметна? — думите й прозвучаха шеговито, но тя го гледаше с нежност. Разбра, че наистина се е страхувал, че тя ще размисли, защото видя облекчението му, преди той да й се усмихне дръзко.

— Можех да предположа, наистина — каза той и стисна ръката й. — Ето, това е друго нещо — заяви Сам, след като притегли Лиза към себе си и я целуна. — Трябва да съм наясно с кого съм, в случай че някоя сестра реши да забегне с мен — после погледна Лиза: — Ти си прекрасна — гласът му беше дрезгав.

— Благодаря — отвърна тя. Сам огледа стаята.

— Мисля, че ще трябва да ми обясниш какво става всъщност. Аз самият стигнах до заключението, че сме си у дома и на сигурно, но ми се ще по-точно да разбера как сме стигнали до тук. Последното, за което си спомням, е как седим в оная проклета лодка и как войниците стрелят в нас. После всичко ми се обърква.

— Ти… — започна Лиза, когато в стаята влезе сестра с бяла престилка и застина на мястото си, като видя, че пациентът й най-сетне е дошъл в съзнание. Беше от по-възрастните и не би се впечатлила дори и Робърт Редфорд да лежеше гол в краката й.

— Трябваше да ни повикате, мисис Колинс — каза жената с упрек в гласа и пристъпи към леглото.

Лиза смутено издърпа ръката си.

— Не се сетих — каза тя виновно.

Сам й хвърли подигравателен поглед.

— Мисля, че просто изненадах мисис Колинс — устните на Сам се изкривиха презрително и той слабо, но явно, подчерта фамилното й име. Лиза знаеше как не обича да му напомнят, че е омъжена за друг, но не беше в състояние да промени нещо. Дали му харесва или не — но такова беше името й. Поне засега.

— Не бива да говорите и да се преуморявате — каза строго сестрата на Сам. — Бяхте тежко болен и се нуждаете от спокойствие. Откога е в съзнание? — пълният с упрек въпрос беше отправен към Лиза.

Тя отговори със заекване. Сестрата смръщи нос.

— Съжалявам, мисис Колинс, но ще трябва да ви помоля да си идете. Доктор Питърс помоли незабавно да му съобщим, когато мистър Истман дойде в съзнание, и наистина не мисля, че трябва да се уморява от посетители, преди доктор Питърс да го е прегледал и да е дал съгласието си.

— Права е, Сам. Трябва да си вървя — каза Лиза колебливо. — Ще дойда пак довечера, ако доктор Питърс разреши.

Сам я погледна намръщено и после кимна недоволно. Но когато Лиза понечи да се изправи, той задържа ръката й и не пожела да я пусне.

— Бихте ли ни извинили за един момент? — обърна се той към сестрата. Тя го погледна — първо изненадано, после неодобрително, но излезе от стаята и ги остави сами.

— Целуни ме! — каза Сам приглушено, когато сестрата излезе.

Лиза го погледна, клатейки глава.

— Какво ли би казала сестрата?

— Да върви по дяволите! Целуни ме.

— Но после наистина ще трябва да си вървя — предупреди го Лиза, преди да се наведе над него.

Когато най-сетне напусна стаята, бяха минали може би десетина минути.

Едва късно следобед Сам получи разрешение да приема посетители. Лиза остана в коридора и поговори с доктор Питърс, а Еймос и Джей влязоха при Сам. Лекарят й каза, че състоянието на Сам значително се е подобрило, но че той все още е слаб и му трябва много спокойствие. Тъй като най-сетне се е върнал в съзнание, изглеждало твърде невероятно отново да го изгуби, но все пак се нуждаел от колкото се може повече спокойствие. Това означаваше, че поне през първите дни не биваше да го посещават много хора. Ако всичко вървеше добре, щяха да го изпишат след един месец. Още два месеца трябваше да посвети на възстановяването си, през което време трябваше да се пази.

Когато Лиза влезе в стаята, завари Еймос да стои мълчаливо и малко неловко до леглото, а Джей стискаше здраво ръката на баща си. Сияеше до уши, а Сам го гледаше с усмивката на баща, комуто беше ясно, че в този момент синът му се смята прекалено голям, за каквато и да е проява на сантименталност, която би могла да изглежда не твърде мъжествена.

Лиза успя да чуе как Сам се кара на сина си:

— Защо не си на училище?

Джей се ухили още повече — доколкото това беше възможно. После пусна ръката на Сам.

— Щом скиташ по света и вършиш глупости, например да се оставяш да стрелят по теб, не можеш да очакваш от мен, че ще ходя на училище — отвърна момчето. — Нали все пак някой трябва да се грижи за теб.

— Тъй ли? — Лиза знаеше, че никой от двамата не мисли сериозно това, което казва. — Денят, в който ще имам нужда от такъв многознайко, за да се грижи за мен, е все още безкрайно далеч, само това мога да ти кажа. И тъй като сега видя, че съм жив и здрав, моментално ще се отправиш към училище. И то още утре.

— Остават само три дена до ваканцията!

Лиза сметна, че е дошло време да се намеси. Застана до Джей и притегли и Еймос до себе си.

— Джей ще остане при нас, докато почнат отново учебните занятия след Коледа — заяви тя. — След ваканцията отново ще ходи на училище — после побърза да смени темата, тъй като Сам се канеше да протестира. Посочи, кимвайки с глава, към Еймос и каза: — Сам, още не си се запознал с дядо ми.

— Мистър Бенет — Сам му протегна ръката си.

Еймос я пое и я стисна.

— Майор Истман.

Лиза погледна изненадано към Еймос, а очите на Сам се свиха. Само Джей изглеждаше спокоен.

— Еймос…? — Лиза се обърна с питащ поглед към дядо си.

С едно движение на ръката Сам я накара да замълчи и каза на Еймос:

— Събрали сте информация за мен.

Еймос сви рамене.

— Какво друго очаквахте? Тя ми е внучка.

— Разбирам — съгласи се Сам, докато Лиза местеше погледа си от единия на другия и изненадата й постепенно се превръщаше във възмущение.

— И сама мога да се грижа за своите работи — каза тя огорчено на Еймос. После погледна Сам и го упрекна: — Никога не си ми казвал, че си майор.

— Не е ставало дума за това.

— Повишиха го, когато бяха избити всички офицери от неговата част във Виетнам — намеси се Джей. Щеше да се пръсне от гордост. — Стана майор, когато практически съвсем сам превзе една вражеска позиция. Има всички възможни медали…

— Млъкни, Джей — скара се Сам на сина си. Джей се обиди, но послушно замълча.

— Искам да ви благодаря за това, че сте спасили живота на внучката ми — каза Еймос тържествено на Сам. — Тя казва, че сте го правили неведнъж.

Сам сви рамене.

— Не е необходимо да ми благодарите. Беше чест за мен — той се усмихна отпаднало към Лиза. — Освен това тя се е реванширала за това. Разказвала ли ви е как тя ми е спасила живота? — когато видя, че Еймос и Джей го гледат с изненада, тихо добави: — Не, разбира се, че не. Можех да се досетя и сам.

— Лиза… — започнаха едновременно Еймос и Джей. И двамата я гледаха с един и същ израз на изненада.

— Не е ставало дума за това — повтори тя думите на Сам.

Устните на Сам се свиха в тясна ивица. Промърмори нещо, което беше предназначено само за нейните уши:

— Струва ми се, че някои неща още не са казани.

В това време Лиза успокояваше Еймос и Джей с обещанието, че ще им разкаже всичко малко по-късно.

Когато сестрата влезе, за да ги отпрати, Сам улови ръката на Лиза.

— Извинете я за още малко — обърна се той към Еймос и Джей. — Искам да поговорим.

И двамата го погледнаха изненадано, когато видяха, че държи ръката на Лиза, но Джей веднага излезе от стаята. Еймос го последва колебливо, след като Лиза му даде знак с глава да разбере, че няма нищо против да остане сама със Сам.

— Има някои неща, които не си им казала, нали? — попита Сам, когато останаха насаме. Погледна я право в очите. Лиза изпита чувство на вина, но това беше направо смешно! Не беше направила нищо лошо!

— Ако намекваш за това, че не съм им казала, че ние… че аз… че искаме да се оженим… — поде тя. Звучеше така, сякаш се оправдаваше.

Сам кимна иронично.

— Да, точно това имам предвид — промърмори той саркастично.

Лиза го стрелна с ядосан поглед.

— Мислех, че може би ще искаш първо ти да говориш с Джей — отвърна тя. — В края на краищата, би било крайно неловко за мен да се запозная с него и да му кажа: Ах, надявам се, всъщност, че няма да имаш нищо против да ти стана мащеха, тъй като мисля да се оженя за баща ти.

Сам помисли малко.

— Това ли е наистина единствената причина, поради която нищо не си им казала?

— Разбира се! — тя продължаваше да се ядосва.

Очите на Сам загубиха малко от твърдия си блясък, когато я погледна, но нейните ядно проблясваха, бузите й се бяха зачервили от гняв, а устните й бяха свити войнствено.

— Сега отново ми приличаш на оная Лиза, която познавам — каза той меко. — В началото непрекъснато ми се сърдеше. Не можех да проумея как можеше да бъдеш толкова красива, когато очите ти мятаха искри и косата ти беше толкова разчорлена, сякаш катеричка се беше загнездила в нея, а лицето ти беше по-често мръсно, отколкото чисто. Бях луд по теб… Но вчера и днес — с тези модерни дрехи, с грима и прическата — направо не можех да те позная.

Гневните пламъчета в очите на Лиза угаснаха и тя го погледна нежно. Осъзна, че и за него ситуацията беше точно толкова странна, както и за нея. И той се чувстваше неуверен.

Тя приседна внимателно на крайчеца на леглото, без да се притеснява, че сестрата може да влезе всеки момент, приведе се и го целуна. Когато той я пусна, тя потърка буза о лицето му.

— Не съм се променила — прошепна Лиза в ухото му. — Това е от дрехите. Аз продължавам да искам да се омъжа за теб, Сам, и нищо друго на света не желая повече от това.

Той притисна устни към тила й и я целуна.

— Лиза… — започна пресипнало, но енергичното влизане на сестрата рязко прекъсна започнатото изречение. Когато вратата се отвори, Лиза подскочи, сякаш бяха стреляли в нея.

— Сега ще ви помоля да си идете, мисис Колинс — произнесе строго сестрата. Тя прикри всякакво учудване, че вижда една омъжена жена в прегръдката на пациента. — Мистър Истман се нуждае от спокойствие.

— Да. Добре — тя смутено приглади роклята си, преди да погледне Сам. — Сам, утре ще дойда отново. Да ти донеса ли нещо? Списания или…

— Не, благодаря — отвърна учтиво Сам. — Джей по-добре от теб познава вкуса ми по отношение на книгите. Ще го помоля да ми донесе нещо.

Лиза кимна и си тръгна. Когато отвори вратата, Сам извика подире й.

— Да? — тя отново се обърна към него.

— Мисля, че имаш право, що се отнася до въпроса, по който току-що говорихме — каза той с безизразно лице. — Да го запазим засега за себе си. Съгласна ли си?

Лиза го погледна. Сините му очи бяха бездънни като морска бездна.

— Щом настояваш за това… — отвърна тя колебливо.

— Да.

— Добре.

Когато после в коридора Лиза се присъедини към Еймос и Джей, тя изпита глупавото желание да се разплаче.

През следващите дни здравето на Сам се подобри значително и доктор Питърс, който беше много доволен, заяви, че ако всичко върви така добре, Сам ще може още по Коледа да си отиде у дома. За Лиза беше ясно, че ще се грижи за Сам до пълното му оздравяване в къщата на дядо си, но й костваше много усилия да накара и Сам да се съгласи на това. Накрая той отстъпи, но само защото доктор Питърс му съобщи, че ще го задържи още един месец в болницата, ако не остане някъде наблизо и при някого, който да се грижи за него. На четири очи лекарят съобщи на Лиза, че Сам още дълго време ще изпитва трудности с ходенето, че ще има нужда от патерици още няколко седмици и че вероятно ще куца до края на живота си. На Лиза й беше мъчно за Сам, но това нищо не променяше в отношението й към него. Знаеше, че Сам няма да е доволен, но доктор Питърс беше решил все още нищо да не казва на пациента си. Не искаше оздравителният процес, който напредваше наистина забележително, да се забавя поради тревоги.

Отношението на Сам спрямо Лиза трудно можеше да бъде описано. Тя знаеше, че се радва да я вижда. Очите му блясваха недвусмислено, когато тя прекрачеше прага на стаята. Закачаше се с нея, смееше се и дори я целуваше, но не й каза нито веднъж повече, че я обича, и не обелваше и дума за това, че иска да се ожени за нея. Когато Лиза се опитваше да подеме темата, той се усмихваше очарователно и я отклоняваше. Ще говорят за това едва когато го изпишат от болницата, каза той, а засега не иска да засяга въпроса.

Най-сетне доктор Питърс даде разрешението си да изпишат Сам за Бъдни вечер. Когато настъпи очакваният ден, Лиза и Джей пристигнаха в болницата, за да го вземат. Еймос не дойде с тях. Беше много студено и той заяви, че старите му кости го болят.

Когато влязоха в стаята на Сам, той бе вече напълно облечен и седеше в края на леглото. Целият му крак беше гипсиран. Подаваха се само пръстите. Беше обул кафяв джинсов панталон с един разрязан крачол, носеше фланелена риза на сини и кафяви карета и къс овчи кожух. Тези дрехи бяха негови, бяха ги донесли по негово настояване.

Когато Сам ги видя, той им се усмихна и отблъсна протегнатите им ръце. Изправи се и се подпря на патериците си.

— Вече доста добре се справям с тях — каза той.

Лиза наблюдаваше с изненада колко умело боравеше с патериците. Имаше ли нещо, което той да не умееше да прави?

— Хайде да тръгваме — подкани Сам.

Лиза беше оставила вратата отворена и той вече се бе озовал в коридора. Докато чакаха за асансьора, към тях се приближи доктор Питърс. Поздрави любезно Лиза и Джей и направи комплимент на Сам, че се справя умело с патериците. Сам се засмя, стисна ръката на лекаря и му благодари, че го е закърпил.