Карън Робърдс
Робиня на любовта (13)

Тринадесета глава

За момент Лиза виждаше само това загоряло лице. Очите й се разширяваха все повече и повече. Когато видя сериозния му поглед и загатнатата усмивка, тя повярва най-сетне, че не й се е причуло.

— Сам! Наистина ли? — извика тя. Седна изправено, грейнала от радост.

Очите му я огледаха с чувство за притежание.

— Сам! — подвикна нетърпеливо Лиза, понеже той не престана да я оглежда. Той вдигна очи към нея и тя го погледна с някаква смесица от раздразнение и смях и още нещо, за което той горещо се надяваше да е обич. — Счу ли ми се, или ти току-що ме помоли да се омъжа за теб? — попита тя със смях.

— Не мисля, че съм те молил — отвърна той. — Чисто и просто делово се произнесох по положението на нещата. Не можеш ей така да се разхождаш насам-натам и да казваш на мъжете, че ги обичаш, а после да не искаш да се омъжваш за тях.

Думите бяха шеговити, тонът прозвуча закачливо, но очите му изразяваха точно обратното. Гледаха я с такова желание, което накара пулса й бясно да се ускори. Дори само погледът му беше достатъчен, за да й доставя радост до края на дните й.

— Не бих го нарекла точно предложение за женитба — промърмори тя, но продължи да го наблюдава, за да е готова, ако вземаше насериозно закачките й, да извика бързо „да“, преди той да е сменил намеренията си.

— Повече няма да получиш от мен — отвърна той с престорена безучастност. После вдигна едната си вежда и се осведоми: — Е? Какво ще кажеш?

Сините очи я гледаха радостно, но в дълбочината им личеше известна несигурност, която реши съдбата й. Веднага се отказа от решението да протака отговора си, за да го подразни на шега. Вместо това се хвърли в прегръдките му, притегли го и го притисна към себе си. Съвсем беше забравила раната му, докато не усети, че той потръпва.

— Извини ме, моля те — каза тя бързо и го пусна. Ръката му се обви още по-здраво около кръста й и я притисна още по-силно към голото тяло. Въздействието на този допир я прониза чак до петите. Той също го усети. Лиза разбра това по внезапния плам в очите му.

— Тогава всичко е наред — каза той дрезгаво. — Или поне в момента, в който кажеш „да“. Няма да спя с жена, която не иска да се омъжи за мен.

Тя отметна глава назад, за да вижда лицето му, когато произнесе отговора си. Погледна го усмихнато право в очите. Чертите му бяха отпуснати, а очите я гледаха радостно.

— Да — прошепна тя. Той се усмихна широко.

— Ето, това се казва добро момиче — произнесе Сам одобрително и я целуна по такъв начин, който трябваше категорично да й покаже, че вече беше негова. Лиза отвърна с цялата си всеотдайност на тази целувка, обви ръце около тила му и погали с пръсти гъстата му коса. За своя изненада и не без известна доза ирония установи, че атавистичният му начин да изявява мъжкото си господство общо взето доста й допада.

Зашепна пламенни слова в ухото му, когато той я взе, и с това още повече го влудяваше. Усещаше как сърцето му бие с ударите на чук, чувстваше капките пот, които се стичаха от неговото тяло върху нейното, чуваше насеченото му дишане, докато я любеше с яростно желание, като не забравяше при това и нейното удоволствие. Когато бе изцяло обхваната от екстаз, той произнесе думите, които толкова много беше желала да чуе:

— Обичам те, Лиза — простена той и тя застина за миг. Ръцете му я прегръщаха здраво през кръста, ноктите му почти се забиваха в кожата й, телата им се бяха слели в едно. Дишаше тежко, когато я погледна, а очите му оглеждащи тялото й, бяха замъглени от страст. — Боже господи, толкова те обичам!

— Сам… — произнесе тя задъхано. Искаше да бъде още по-близо до него, отколкото и без това беше в момента, да го поеме целия в себе си и никога вече да не го пусне. Тя протегна ръце към него, но допирът на дланите му до тялото й я подтикна отново към активност и тя забрави всичко, освен екстаза, на който се отдаваха и двамата.

По-късно той я прегърна с едната си ръка, докато пушеше една от последните си цигари. Лиза се гушеше блажено до него, свита на кълбо. Той беше завил и двамата с одеялото.

— Няма да се откажеш от това, което ми каза, нали? — попита той с лека усмивка, но очите му я гледаха сериозно.

— Ти ми обеща и ще се омъжиш за мен. И до края на живота ни ще бъдеш омъжена за мен и няма да поглеждаш към друг мъж. Ясно ли е?

— Без да забравям доброто поведение? — каза тя шеговито.

— Никога! — потвърди той рязко и я погледна радостно.

Лиза направи физиономия.

— Виждам вече, че ще бъдеш много деспотичен съпруг — промърмори тя, за да го предизвика.

— Дяволски добре си се ориентирала — отвърна той. Погледът му беше мрачен.

— Ако това наистина е толкова важно за теб, тогава ще е най-добре да кажа на всичките си любовници, че вече всичко е свършено.

— И аз мисля така — каза той сърдито. — Имам чувството, че бих убил всеки мъж, който си позволи дори само да те докосне, а това не съм изпитвал никога досега, с никоя жена.

Лиза знаеше колко много му е коствало това признание и го целуна по гърдите.

— Сам — каза тя меко, тъй като искаше да отстрани всяко недоразумение в случай, че той има все още грешна представа за нея. — С изключение на Джеф, освен теб в живота ми не е имало друг мъж. Никога не съм спала с друг и никога не съм пожелавала друг. А Джеф…

Той не я остави да се доизкаже.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча недоверчиво. Когато тя вдигна очи към него, видя, че и погледът му беше също така недоверчив.

— Заклевам ти се.

Той помълча известно време. Когато тя го погледна отново, видя, че се усмихва. Върху лицето му беше изписано известно самодоволство, което я развесели. Разбра, че това признание много му харесва.

— А аз си мислех, че си готова да се хвърлиш на врата на всеки срещнат — каза той, подигравайки се над самия себе си.

— Не. Така беше само с теб.

— Само с мен — той се наслаждаваше на тази мисъл като дете, което току-що е получило съвсем нова играчка и не може да се откъсне от нея. После добави шеговито и все пак под формата на индиректно предупреждение: — Но те съветвам да спреш до тук.

— Да, Сам — отвърна тя с подобаваща смиреност.

Той се засмя и изведнъж заприлича на необременен с грижи младеж.

— Това сега наистина беше много мило, точно както подобава на съпруга — каза той одобрително. — Ако продължаваш в този дух, може би няма да се налага да те пребивам от бой по три пъти в седмицата.

За тези думи получи удар в ребрата. Засмя се.

— Не разбираш ли от шега? — осведоми се той, но тя му даде съвсем ясно да разбере, че поне в това отношение не, приема абсолютно никакви шеги.

Останалата част на деня прекараха в шеговити закачки и разговори. Никога досега Лиза не беше изпитвала такова щастие. Този мъж беше точно това, което беше търсила от години, което искаше, от което се нуждаеше и което непременно трябваше да има. Още отсега й беше станал така абсолютно необходим, както водата и храната бяха необходими, за да съществува животът. Обичта й беше така безгранична и силна, че почти й причиняваше физическа болка.

Всичко се бе променило. Всяко действие от ежедневието — било то ядене, измиване или смяна на превръзката му, изглеждаше по-красиво, защото той я обичаше. Имаше чувството, че изглежда доста глупаво, задето непрестанно се усмихва, но не можеше да се държи другояче. Сам беше щастлив също като нея и това му личеше. Смееше се и се държеше несериозно и хлапашки като тийнейджър, влюбен за пръв път в живота си.

Когато най-сетне дойде нощта, на Лиза й се стори, че светът е вече съвсем наред и нищо повече не може да й се случи. Дори и опасната ситуация, в която се намираха, не беше в състояние повече да я плаши. Напълно и безгранично се доверяваше на Сам. Щеше да я изведе здрава и невредима от тази страна на лудостта и щяха да заминат у дома и да се оженят… С тази приятна мисъл Лиза заспа.

 

 

Когато се събуди, новият ден вече беше започнал. Дрезгавата светлина във вътрешността на колибата показваше, че е утро. Известно време остана да лежи неподвижно, като се наслаждаваше на присъствието на Сам и на мисълта, че я обича. Не й пречеше дори твърдият под, който безмилостно убиваше, докато тя се вслушваше в дишането на мъжа до себе си. То беше бавно и равномерно и почти неестествено шумно. Лиза смръщи чело и попипа с длан слепоочието му. Пак ли е почнала треската? Не, кожата му беше нормално топла. Причината беше другаде… Тя внезапно осъзна, че дишането му се чуваше толкова високо, само защото липсваше всякакъв друг шум. По някое време през нощта дъждът явно беше спрял да вали.

— Сам! — тя го побутна отстрани. Ръката му като от само себе си я прегърна, за да не може да стане и да се отдалечи.

— Да?

— Събуди се! Дъждът е спрял.

Той се разсъни моментално. За момент застина със затворени очи и се вслуша в тишината.

— Тогава ще трябва да тръгваме — заяви той делово.

— Да — Лиза се отдръпна. Той не се противопостави, седна и си разтърка лицето. Беше гол и излъчваше невероятна мъжественост. Лиза, която вече се беше наплискала с вода и се обличаше, изпита чувство на гордост. Беше истински мъж, едър и силен, на когото можеш да разчиташ, изглеждаше добре, беше суров, когато беше необходимо, но можеше да бъде и безкрайно нежен — и всичко това й принадлежеше без остатък. При тази мисъл тя се усмихна.

Сам тъкмо си обуваше ботушите, когато Лиза излезе за малко навън до импровизираната им тоалетна.

Утрото беше прекрасно, защото дъждът беше превърнал неплодородната степ, която ги обкръжаваше, в край на зеленината. Лиза с изненада установи промяната.

На връщане към колибата й се стори, че нещо витае из въздуха. Спря, огледа се бавно и наклони глава настрана, мъчейки се да разбере кое беше различно от друг път. Дали нямаше наблизо някой лъв или гепард — беше първата й мисъл, когато забеляза, че птиците бяха замлъкнали и че младото гну, което съзря преди малко, беше изчезнало. Сърцето й заби учестено, когато погледна към дърветата, но всичко изглеждаше съвсем обичайно. Утрото продължаваше да бъде прекрасно, което дори не беше за вярване.

— Абетусдисти ковебо! — тези думи беше чувала вече веднъж, и то в нощта, когато войниците бяха излезли от джунглата и бяха запалили къщата на Блас. Лиза знаеше, че това означава „бели дяволи“. Обърна се веднага към посоката, откъдето беше дошъл викът, и застина като статуя, виждайки някакъв африкански войник, който се насочваше към нея с пушка в ръце и с коварна усмивка на лицето. Точно зад гърба му Лиза видя моторница, спряла до брега на реката. Към нея се приближаваха двама от общо четиримата членове на екипажа. Оръжията им бяха насочени към Лиза. Третият войник се отправяше към една от колибите и вероятно възнамеряваше да претърси селището. Четвъртият седеше в лодката, чийто мотор продължаваше да работи.

Лиза не мръдна от мястото си и не издаде нито звук. Усещаше, че в противен случай щяха да я застрелят на място. Мисълта й бе парализирана от страх, но все пак осъзнаваше, че смъртта може би щеше да е по-добра от това, което възнамеряваха да правят с нея. Вече виждаше как смъртта й се предхожда от многократни изнасилвания и мъчения. Въпреки това не можеше да се реши да предприеме нещо, което би довело до незабавната й смърт. Помисли си за Сам и една част от съзнанието й се вкопчи в минималната надеждица, че той ще й се притече на помощ. Всеки момент щеше да усети липсата й, ако вече не беше усетил нещо нередно. Ако видеше какво става тук, преди да го изненада някой от войниците, ако не попадне слепешката в клопката, без да подозира за съществуването й, то тогава те биха имали още някакъв шанс. Лиза погледна четиримата мъже, срещу които Сам трябваше да се изправи. Всеки от тях беше също така въоръжен, както Сам, но бяха силни и здрави, добре хранени, така че угасна и последната й искрица надежда. Нямаха никакви шансове и беше по-добре да не се заблуждава.

— Лиза, дам ли ти знак, хвърляй се веднага на земята. Прикрий тила си с ръце и остани долу, без да се оглеждаш. Разбра ли?

Тя не посмя да погледне в посоката, откъдето дойде гласът на Сам. Сигурно беше много близо зад нея, а гласът му беше толкова тих, че приближаващите се войници не можаха да го чуят. Трябва да е видял какво става тук, измъкнал се е незабелязано от колибата и се е промъкнал до нея иззад дърветата. Войниците явно не подозираха, че се намира плътно зад нея, защото продължаваха бавно да се приближават, без да се пазят особено.

С едва доловимо, само загатнато кимване тя показа на Сам, че е чула указанията му. После продължи да стои, цяла в напрежение, и се питаше кога ще трябва да изпълни това, което каза Сам, и какво щеше да предприеме той.

Двамата войници вече бяха на по-малко от четири метра разстояние от нея. Лиза изпитваше такъв страх, че едва дишаше. Гърлото й беше пресъхнало и не беше в състояние да преглъща. Коленете й бяха омекнали и можеше само да се надява, че нямаше да се предадат, преди Сам да се е приготвил за действие. Част от разума й можеше все още да разсъждава ясно и точно и тя преценяваше трезво ситуацията, останалата част беше само един жив ужас и тя отправяше молитви към небето за своята и на Сам сигурност.

Понеже Лиза не предприе нищо, за да отстъпи или да нападне мъжете, нито пък да избяга или да завика за помощ, войниците се успокоиха. Дулата на пушките им бяха насочени в нея, но четиримата разговаряха помежду си и спряха да се оглеждат наоколо.

— Хайде, Лиза! — при вика на Сам тя подскочи, макар че беше подготвена за него. Веднага се хвърли на земята и закри тила си с ръце, но видя бялото в очите на войниците, които бяха изненадани от Сам, видя и как слисано отвориха уста. Видя също и това, че вдигнаха оръжието си и натиснаха спусъка. Тя хълцаше и се молеше, и крещеше. В този момент чу изстрелите, които бяха последвани от други изстрели от отсрещната страна. Някакъв мъж крещеше в предсмъртен вик. В страха си за Сам тя забрави указанията му и вдигна очи. Двамата войници се бяха проснали на земята пред нея, единият беше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка. Очевидно бяха мъртви или умираха. Краката на лежащия непосредствено до нея риеха в пръстта, докато той се бореше със смъртта. От онази част на главата му, все още свързана с тялото, шуртеше кръв.

Лиза усети, че й прилошава, но нямаше време да се занимава със собственото си физическо неразположение. Къде беше Сам? Тя видя, че бяга, а после се хвърля на земята и се претъркулва, когато единият от войниците излезе от колибата, а другият скочи от моторницата. И двамата изпразниха оръжието си по него. С благодарност установи, че не беше ранен, когато потъна между дърветата и потърси защита зад ствола на едно дърво, пазейки се от градушката куршуми, докато отправяше залп подир залп по двамата, които се опитваха да се приближат, без да остават без прикритие. Нито един от тримата не се, сещаше ни най-малко за това, че и Лиза беше там. Обръщаха й внимание почти толкова, колкото и на двамата убити, които лежаха пред нея.

Войникът, който беше скочил от лодката, прибягваше от една колиба до друга и правеше опит да заобиколи Сам и да се приближи в гръб. Лиза разбираше съвсем ясно намеренията му, но Сам се занимаваше с другия, който го нападаше отдясно — поне все стреляше в тази посока вероятно, защото се страхуваше да не я улучи по погрешка, ако стреля по мъжа, който се намираше между тях. Помисли дали да не предупреди Сам, като извика, но за това и дума не можеше да става. Нямаше ни най-малко желание да привлича вниманието на войниците върху себе си. Единият можеше да я довърши за миг. Но все пак трябваше да направи нещо. Не можеше да лежи повече безпомощна на земята и да крие лицето си, докато тези убийци правеха всичко възможно, за да унищожат Сам!

Лиза насочи вниманието си към мъжа, който беше по-близо до нея, после припълзя пред себе си до оръжието на убития. Трябваше само да натисне спусъка, нищо повече. От това разстояние — седем метра — трябваше да го улучи или… Днес беше много доволна, че Сам й беше дал оня проклет урок по стрелба.

Лиза сериозно се колебаеше какво да прави. Ако не улучеше войника, а това беше много вероятно, той щеше да я убие на място. Може би все пак по-добре би било да остави битката на Сам.

След около три минути решението бе взето, независимо от нея. Тя чу изстрел и някакъв дрезгав вик, излязъл от гърлото на Сам. Войникът, който беше близо до нея, хукна приведен към дърветата. Без да мисли повече, Лиза грабна пушката на убития, притисна я с рамото си, прицели се в тичащия войник и натисна спусъка. В първия момент войникът се завъртя около оста си и създаде впечатлението, че ще се втурне към нея, така че тя си помисли, че не го е улучила и сега той се връща, за да я убие. После обаче той падна по очи. От устата му шуртеше кръв.

Стрелбата спря също така внезапно, както беше и започнала. В селото се възцари абсолютна тишина. Лиза гледаше замаяно проснатата фигура на мъжа, когото беше убила. Сам бързо се приближи до нея. Държеше пистолета си в ръка и първо провери дали тоя, в когото беше стреляла, наистина е мъртъв. Лиза забеляза това, но всъщност нищо не достигаше до съзнанието й. Имаше чувството, че наблюдава всичко през матово стъкло.

— Добре ли си? — Сам беше коленичил до нея и беше дръпнал оръжието от ръцете й.

Лиза навлажни устните си с език. После кимна. Сам я обърна, вдигна я на ръце и я притисна здраво към себе си. Треперейки, Лиза сключи ръце около врата му и щеше да го задуши с прегръдката си, когато внезапно видя кръвта, която се стичаше от една рана на тила му.

— Ти си ранен! — при вида на кръвта му, стичаща се по врата, тя излезе от шока, в който беше изпаднала.

— Няма нищо. Само драскотина — той я хвана за ръце и я отдалечи леко от себе си, за да може да я погледне в лицето. Беше блед и напрегнат и Лиза не знаеше дали беше заради болката от новата рана или от страх за нея. — Ах, ти, глупаво малко момиче! Изплаши ме до смърт! — каза той, след като я огледа от глава до пети и не забеляза никаква следа от нараняване. — Когато чух изстрела, щях да получа инфаркт! Помислих, че оня подлец е решил да очисти първо теб и тогава да се заеме с мен! После те видях с тая проклета пушка в ръка — тебе, дето не можеше да се прицелиш и в дърво! — и направо не можах да го повярвам. Не разбираше ли, че щеше да ти пръсне черепа, ако не беше го улучила?

— Извинявай! — каза тя отпаднало.

Сам поклати глава и затвори за миг очи. После отново привлече Лиза към себе си.

— Не го прави никога повече — смъмри я той приглушено. Устните му се притиснаха към косата й. — Когато следващия път попаднем в подобна ситуация, стой си настрана, за бога! Какво си мислиш, как бих се чувствал, ако ти се случи нещо? Ще трябва сам да си тегля куршума!

Лиза постепенно се съвземаше от уплахата и усети известно разочарование. Как можеше да й се кара за това, че се беше опитала да му спаси живота…

— Аз обаче го улучих — подчерта тя с колкото се може по-голямо достойнство и отметна глава, за да може да го погледне в лицето.

Той я погледна невярващо в очите. После неволно се разсмя.

— Господи — каза той и я целуна. — Наистина си нещо много специално! Да, улучи го! Беше дяволски добър изстрел. Но ако ме обичаш наистина, скъпа, не го прави пак. Мисля, че нервите ми няма да издържат подобно нещо втори път.

— Изглежда, остаряваш — подметна пренебрежително Лиза и Сам отново се засмя. После се изправи и издърпа и нея.

— Хайде, трябва да изчезваме, преди да са дошли други. Лодката много ще ни помогне. Падне ли нощта, би трябвало да можем да напуснем страната.

Докато казваше това, задърпа Лиза към колибата. Събраха заедно нещата и изтичаха до лодката, която се беше отдалечила на няколко метра от брега. Нагазиха във водата. Сам пръв стигна моторницата и след като се прехвърли вътре и остави багажа, подаде ръка на Лиза, за да й помогне при качването. Когато тя стъпи на борда, Сам запали мотора. След няколко минути заплуваха надолу по течението на реката.

Лиза хвърли последен поглед към селото, когато моторницата пое по една извивка на реката. От това разстояние виждаше само силуетите на покритите със слама покриви, които се очертаваха на фона на дърветата. Мястото изглеждаше приветливо и мирно. На Лиза й беше трудно да повярва, че преди няколко минути четирима мъже се бяха простили там с живота си — единият от тях — чрез нейната ръка.

— Не мисли повече за това — посъветва я Сам със спокоен глас, когато видя, че се вглежда назад, и правилно се досети какво става в душата й. — Направи само това, което беше длъжна да направиш — после очите му добиха израз на нежност, когато погледна пребледнялото й лице. — Ако още не съм успял да го кажа в суматохата: благодаря! Може би ми спаси живота. Когато куршумът ме одраска, за момент изгубих твоя приятел от погледа си. При скоростта, с която се придвижваше, беше много възможно да ме издебне в гръб, преди да съм го открил отново.

Лиза усети как сърцето й се стопли от тези думи на Сам. Тя му се усмихна и се попита дали й казва истината, или само я успокоява, за да не се тревожи, че е убила човек. Каквито и да бяха мотивите му — тя се почувства значително по-добре. Би могла да унищожи цяла армия, ако с това щеше да помогне на Сам.

— Обичам те — каза тя. Той обърна лицето си отново към нея и Лиза видя, че се усмихва. Беше толкова хубав и тя така го обичаше!

Лиза скочи и литна в прегръдката му. Той я притисна към себе си и я целуна продължително и пламенно, но продължаваше да бъде нащрек и се взираше във водата пред тях. Когато отново посвети цялото си внимание на лодката, Лиза остана до него. Главата й лежеше спокойно върху рамото му, а ръцете й го прегръщаха през кръста. Ни най-малко не се съмняваше в това, че Сам ще я изведе на сигурно място. Знаеше, че може да му повери живота си.

— О, вратът ти! — извика тя след малко, когато внезапно се сети, че един куршум го беше засегнал.

Той я погледна с усмивка и бързо я целуна по носа.

— Казах ти вече, това е само малка драскотина — отвърна спокойно. — При бръснене съм се порязвал много по-лошо. Дори спря и да кърви.

Лиза поиска да се увери, но видя, че беше прав. Раната не беше по-дълбока от обикновена драскотина, а кръвта беше вече засъхнала. Въпреки това Лиза трепна при мисълта какво би могло да се случи, ако куршумът беше минал само няколко милиметра по-вдясно.

— Нали все пак нищо не се е случило — каза той тихо, сякаш пак беше прочел мислите й. — Някои неща можеше да свършат зле — добави и погледна с укор към Лиза, — но не се случи нищо такова. Хайде да го забравим, а? Ако пресмятанията ми са точни, можем да пристигнем в Южна Африка точно за вечеря.

— Наистина ли? — ако намерението му беше да отклони мислите й, то Сам можеше да отбележи пълен успех. Тъй като раздялата със Сам, която й изглеждаше неизбежна, сега вече не я тревожеше, Лиза почна да си мечтае да бъде отново на сигурно място и най-сетне да се върне в цивилизацията. Помисли си за ядене, за гореща вана и за истинско легло. И всичко това Сам щеше да споделя с нея… При тази мисъл отново се усмихна.

Колкото повече денят се изнизваше, толкова Лиза ставаше все по-нервна. Сети се, че убитите в селото можеха да бъдат открити от другарите си, след което естествено те двамата щяха да бъдат преследвани с много по-голямо желание за мъст. Беше готова всеки момент да чуе шума на моторници зад гърба си, но не се случи нищо такова. Минаха часове, докато залезе слънцето, водите на реката проблясваха и във въздуха се чуваше песента на птици.

Реката, по която плаваха, се вля в една друга, вероятно приток на Лимпопо, както й обясни Сам. Ако това беше реката, за която той я смяташе, тя преминаваше през южната част на страната, преди да се влее в другата, която представляваше границата между Родезия и Южна Африка. Стигнеха ли това място, щяха да са вече в безопасност. Щяха да продължат пътя си по същата река, колкото се може по-близо до южноафриканската страна, докато достигнат Месина, град в ЮАР. Оттам щеше да бъде сравнително лесно да се подготвят за обратния полет към Щатите.

Лиза, която седеше на дъното на лодката и се облягаше на краката на Сам, се вслушваше в гласа му, без да вниква наистина в думите му. Беше й достатъчно да е близо до него и да знае, че е жив — и донякъде здрав — и че я обича. Безпокойството, което я беше обзело през деня, й изглеждаше все по-абсурдно. Бяха вече толкова близко до целта — какво би могло да се случи?

Когато обаче усети, че мускулите на краката му се стегнаха, тя разбра защо, преди още да е чула настойчивия тон на гласа му.

— Остани, за бога, долу — изсъска той и тя внезапно усети някакво течение пред себе си, когато включи мотора на най-високата скорост.

— Какво…? — попита тя и се опита да се огледа противно на нареждането му. Ръката му се спусна върху главата й и я натисна надолу. Когато Лиза погледна страхливо нагоре, видя, че е готов за скок подобно на тигър.

— По брега се движат няколко джипа — каза той през зъби. — Вероятно нямат и представа кои сме. Но ако все пак преследват именно нас, искам ти да лежиш долу и да криеш главата си с ръце, нищо повече. Ясно ли е?

— Да.

— И последния път така каза — измърмори той. — Но този път бог ми е свидетел, ще…

Не успя да довърши изречението си.

— Стой долу! — повтори той мрачно и се сви, когато лодката се плъзна по водата. Лиза си позволи бърз страничен поглед, преди да се просне послушно на дъното на лодката. Това, което видя, я накара да изпита страх и ужас. Погледът й попадна върху шест джипа, по три от всяка страна на реката. В мига, в който тя ги видя, те спряха рязко и от тях наизскачаха войници. Легнаха на земята, преди да открият огън, но намеренията им бяха ясни: войниците се прицелваха в лодката. Насред реката и без всякакво прикритие тя и Сам бяха идеални мишени.