Карън Робърдс
Робиня на любовта (12)

Дванадесета глава

Сам усети как се стегна цялото му тяло.

— Откъде си научила за Бет? — ако Франк, единственият човек, комуто се беше доверявал някога, й беше разказал нещо за Бет, щеше да му извие врата, стига да го видеше отново. Този период от живота му беше останал завинаги зад гърба му. Не виждаше смисъл дори само да си спомня за него.

Зелените очи на Лиза го наблюдаваха.

— Ти я викаше, докато се бореше с треската.

— Аха — Сам вътрешно се наруга. Спомни си, че беше сънувал, че се намира отново във Виетнам. Още в един от първите дни, след като го изпратиха на фронта, го раниха. Граната му беше разкъсала лицето и беше причинила временна слепота — тогава той не знаеше, че ослепяването се проявяваше временно, само в положение, когато лежеше и спеше. През цялото това ужасно време той отново и отново беше викал името на Бет и дори беше накарал каплана да й пише и да й съобщи какво се е случило с него. За бога, изобщо не искаше да се сеща за това. Тя дори не си направи труда да отговори на писмото, но че ще постъпи така, той и предварително знаеше. Освен това свещеникът й беше казал, че Сам напълно е ослепял. Бет и не искаше да чуе за мъж, комуто липсваше нещо.

— Коя е тя? — упорстваше Лиза.

Сам я погледна. Тя лежеше по корем на пода, беше подпряла брадичката си с ръце, а косата й се спускаше на къдрици около безупречното й лице. Боже господи, колко е красива, помисли си той. После цинична усмивка изкриви устните му. Смарагдовозелените й очи бяха втренчени в него, сякаш беше дете, което очаква приказка за лека нощ.

— Това беше… жена ми — да нарече Бет „съпруга“, беше прекалено голяма чест за нея, помисли си Сам. Тя никога не му е била жена, дори не и в началото, когато я обичаше така безумно, както може да обича само един юноша. По-скоро беше негова метреса, развратница, живяла и спала с него, и очакваше да я храни и облича, докато срещне нещо по-добро.

— Ти си женен? — гласът на Лиза прозвуча особено, почти пресипнало.

Той й хвърли въпросителен поглед, преди да отрече, клатейки глава.

— Бях женен — поправи я той. Когато видя недоволния й поглед, добави още: — Разведохме се.

— Защо?

Сам присви очи. Мразеше да разказва за миналото си. Струваше му се, че по този начин ще й повери нещо от самия себе си, ще й даде нещо в ръцете, което тя би могла да използва срещу него. А това той не можеше да допусне с никого. Особено много мразеше да обсъжда миналото си с жени. И никога досега не го беше правил. Неуспехът с Бет беше развил у него чувство на антипатия спрямо жените във всяко отношение — с изключение на едно — и така щеше да си остане до края на живота му. Не искаше да чува нищо повече за тези неверни създания.

— Разбирам те много добре, щом не искаш да говориш за това.

Странно, но бързото й отстъпление оказа върху него такова въздействие, че той поиска може би за първи път в живота си да разкаже случилото се. Нещо у това момиче му даваше чувството, че може да й се довери, макар че беше толкова млада, разглезена и избухлива. Той се ухили. Нея поне не можеше да заподозре, че го преследва заради парите му. За нея всичко онова, което беше спестил, сигурно щеше да изглежда смешно малко.

— Не е никакъв проблем за мен — каза Сам за собствена изненада и установи, че това наистина е така. — Какво искаш да разбереш?

Лиза вдигна очи към него. Лицето й беше доста бледо и сериозно. Сам щеше пак да се засмее. В невероятно широките мъжки дрехи, които скриваха всички закръглености на тялото й, и без всякаква следа от грим по лицето тя изглеждаше смешно млада. По-млада от Джей. Може би на петнадесет…

— Откога си разведен? Какво не вървеше? Имахте ли деца… т.е. имате ли деца?

— Значи искаш да разбереш всичко съвсем точно? — промърмори Сам и с мъка прикри усмивката си, когато видя колко много се смути. Въпреки болките и проклетата клопка, в която бяха попаднали, въпреки този проклет, потискащ дъжд той излита внезапно една невероятна лекота. — Би ли имала нещо против да ми кажеш защо се интересуваш от тези неща?

Тя веднага зае отбранителна позиция.

— Помислих си, че така ще имаме за какво да си приказваме — отвърна тя и отново заби поглед в кръстословицата.

Сам виждаше само косата на тила й. Лиза се втренчи в рисунката, сякаш животът й зависеше от това да отгатне думата.

— Разведен съм от почти петнадесет години. Тя сметна, че не отговарям на изискванията й. Да, имам и един син. Казва се Джей, по-правилно Джейсън, и е на седемнадесет. Почти на толкова, на колкото си и ти — добави той с озлобление.

— Аз съм на двадесет и пет — тя вдигна очи към него, докато произнасяше тези думи.

Сам вдигна подигравателно едната си вежда. Най-сигурният признак да разпознаеш младите хора, помисли си той, е, че те веднага започваха да се защитават, когато стане дума за възрастта им или за недостигащия брой години.

— А ти, за разлика от мен, си омъжена — думите бяха казани почти беззвучно. Нямаше никакво намерение да ги произнася и особено пък с тази интонация. Когато чу гласа си, му се стори, че звучи почти ревниво. Що за глупости! От години не беше изпитвал ревност към жена. Бет го беше излекувала, и то за вечни времена — или поне така си беше въобразявал.

— Живеем разделени — отговори Лиза и очите й се отвърнаха за миг от него. После го погледна отново. — Но сега говорим за теб. Заради какво се разби вашият брак?

Сам въздъхна и седна с кръстосани крака.

— Нали вече ти казах. Сметна, че не отговарям на изискванията й.

— И защо не отговаряше?

— Наистина ли искаш да знаеш? Това е една доста скучна история.

— Да, моля те!

Гласът й изразяваше такава тъга, че той не можа да устои. Намръщи се и почна да разказва.

— Две години по-възрастна от мен, беше опознала вече нещичко от света. Бях едва на двадесет, невероятно млад и глупав, когато я помолих да се омъжи за мен. Тя работеше като келнерка в един бар близо до нашата база — по това време служех във флотата — и като наивен глупак, какъвто си бях, си въобразявах, че ще мога да я измъкна от досегашния й живот. Но не знаех, че тя никога не е искала да бъде измъквана от тази среда. Искаше да има положението на почтена омъжена жена, достатъчно пари за дрехи и други неща, но същевременно не искаше да промени навиците си. Когато намери друг, който й хареса повече от мен, тя ме напусна. И това беше всичко.

— Колко време бяхте женени?

Сам я изгледа подозрително, тъй като спокойният й глас го накара да си помисли, че тя го съжалява. Самата мисъл за това го изкара от кожата. Но Лиза изглеждаше задълбочена в кръстословицата.

— Две години.

— И не си се женил повторно?

— Не — гласът му изразяваше дълбока убеденост.

— А какво прави синът ти? Казваше се Джей, нали? При же… при Бет ли е?

Сам прихна.

— Ами. Когато детето беше на около пет години, тя реши, че не го иска при себе си, защото й пречи. За последните десет години никой от двама ни не е чувал нещо за нея. Аз съм много доволен от това, но понякога си мисля, че Джей страда. Повечето деца искат да имат майка. Аз все му повтарям, че му е по-добре без нея — и това е така, можеш да ми вярваш, — но въпреки това си мисля, че понякога тъгува за нея. Най-вече, защото толкова често ме няма.

Сам се чудеше на самия себе си. Никога досега не беше разговарял с някого за несподелените чувства на Джей, които го тревожеха. Но от години му тежеше, макар и да не си го признаваше, че Джей вероятно го упреква за раздялата с майка му. Ако имаше човек на земята, когото обичаше, това беше Джей, синът му. Не знаеше как би понесъл, ако някой ден Джей го намразеше, задето му беше отнел Бет.

— А къде е той сега? При семейството ти? — попита Лиза и очите й се плъзнаха по лицето му. Сам долови съчувствието в погледа й, но за своя изненада установи, че това вече не го смущаваше. Дори някак си му хареса — защото идваше от нея.

— На училище е. В един интернат. Винаги е там, когато ме няма в страната, и аз се опитвам да намирам време през ваканциите и в края на седмицата, за да прекарваме заедно.

— А родителите ти? Живи ли са?

— Нямам представа — отвърна той рязко.

— Какво означава — нямам представа? — тя отметна глава, за да го погледне въпросително. — Не е възможно някой да не знае дали родителите му…

— Никога не съм познавал родителите си — прекъсна я той и почна да рисува в пясъка различни фигурки. Никога не беше говорил с някого по този въпрос. Беше по-болезнено и от предателството на Бет. С Бет се справи, и то още преди години. Но не мислеше, че ще се справи някога с позора и мъките да знае, че родителите му го бяха зарязали като бездомно кутренце, което са намерили и което не им е трябвало.

— Кой те е отгледал? Имало е все пак някой — гласът й беше нежен и когато го погледна, Сам видя, че и очите й имаха същия израз на нежност.

— Щатът Северна Каролина любезно е поел отговорността за мен, когато съм бил на около две години. Предполагам, че дотогава съм живял при единия от родителите си. Не мога да си спомня и никога не съм си правил труда да го разбера. Не че нещо би се променило. От двегодишна възраст са ме препращали от едно на друго семейство. Винаги, когато свиквах да живя някъде и почвах да се чувствам уютно, се случваше по нещо. Или жената забременяваше, или почваше работа, или нещо друго и тогава ме отпращаха. Накрая си забраних да се привързвам към когото и да било, защото беше много болезнено, когато си тръгвах.

— Бедното малко момче — произнесе нежно Лиза и ръката й докосна стегнатите мускули на крака му. Сам погледна бледите й слаби пръсти и ги погали с длан. Кожата й беше толкова нежна… Тя изви ръката си и стисна дланта му.

— Няма защо да ми съчувстваш толкова много — предупреди я той усмихнато, без да изпуска ръката й. — На десет години вече бях порядъчен разбойник. Бягах от училище при всеки удобен случай, пиех и пушех и бях така непоносим, че повечето добри хора, които ме приемаха, скоро ме отпращаха отново на улицата. После се научих да отключвам чужди коли — Лиза го изгледа с широко отворени очи. Можеше да се обзаложи, че никога не беше срещала подобен род хора, които да вършат такива неща, най-много да ги беше виждала на екрана на телевизора в хола си. — Би могло да се каже, че това именно ме накара да отида във флотата.

— Да отключваш коли? — тя премигна неразбиращо. Сам се засмя.

— Да. Отключих веднъж една кола в повече и ме хванаха. При това съвсем не искахме да я крадем, а да се поразходим с нея, докато ни омръзне или докато бензинът се свърши. Шерифът обаче беше на друго мнение. Приятелите ми се отърваха с условна присъда, аз обаче бях шофирал и затова ми предоставиха правото на избор: военна служба или две години затвор. Отидох във флота, но понякога ми се е искало да си бях излежал двете години. Винаги съм се питал дали наистина би могло да бъде по-лошо.

— Това обаче сега си го измисли! — упрекна го Лиза. Тя седна, за да може да го погледне изпитателно в лицето. Продължаваше да държи ръката му и не правеше опити да я оттегли. Сам погали пръстите на ръката й и подсъзнателно забеляза колко черна и груба изглежда кожата му до нейната, бледозлатиста и коприненомека.

— Кое имаш предвид? Бягането от училище, пиенето, отключването на коли или… — той й се надсмиваше. Определено не познаваше начина на живот, който той беше водил. Израснала е сред внимание, грижи и закрила…

— Че без малко да влезеш в затвора. Не е вярно, нали?

— Не съм си го измислил. Заклевам се, че е самата истина.

— Но на колко години си бил тогава?

— На седемнадесет. Трябваше да излъжа за възрастта си, защото иначе нямаше да ме вземат във флота.

— А какво стана с училището? По това време не би могъл да си го завършил.

— Не съм го завършил. Бях в единадесети клас, когато се случи всичко това, а по-късно не можах да ходя на училище. Когато после отидох във Виетнам, почнах да чета и се самообразовах, както се казва. За разлика от някои други хора — добави той с подигравателен поглед, — аз нямах дядо, който да ме глези и да ме праща в колеж.

— И тогава си се оженил за Бет — каза Лиза внимателно. Сам видя, че тя се мъчи да си представи живота, който е водил. Сигурно всичко й звучеше така чуждо, както на него му се струваше чуждо нейното защитено от неприятности съществуване.

— Това стана три години по-късно. Службата ми беше почти изтекла и тя ме уговори да подпиша договор за по-дълъг срок. После се ожени за мен, след като си беше осигурила твърд източник на доходи.

— Ти сигурно си я обичал — думите прозвучаха по-скоро като шепот.

Сам я погледна.

— О, да, навремето. Но много бързо се излекувах. Ако Джей не беше и неин син, не бих мислил нито секунда за нея.

— Но я викаше, когато беше болен.

Устните на Сам се свиха.

— Винаги, когато ме хване треската, си въобразявам, че съм пак във Виетнам, защото бях там, когато я получих за първи път. Предполагам, че съм викал Бет, защото тогава исках да е до мен. Вероятно не бих я и познал, ако я срещна сега на улицата. Още преди години разбрах каква е тя всъщност. Ако не бях взел Джей при себе си, сигурно и той щеше да живее като мен — щяха да си го прехвърлят от семейство на семейство, докато направи нещо, което не може повече да се прикрива. Бет във всеки случай не го искаше при себе си.

— А как изглежда той, синът ти? Чертите на Сам се отпуснаха.

— Висок е почти като мен, но по-слаб. По дяволите, та той е още момче, ще наедрее, като стане по-голям. И е по-хубав, отколкото съм бил някога самият аз. И той има всъщност същия тъмен тен, същата тъмна коса и очите му са сини като моите, но косата му е права. И е умен. В училище е бил винаги блестящ ученик, а следващата година ще иде в колеж. Не е решил досега къде, но може да избира. Има ум за това, а аз мога да си позволя да заплатя всеки колеж за него.

— Толкова ли добре печелиш от това, което правиш? — Лиза знаеше, че въпросът беше нетактичен, но той се изплъзна пряко волята й. Никога не беше мислила, че човек може да печели добре като наемник.

— Печеля достатъчно. Понякога повече от другите. Но с течение на времето вложих парите си тук и там, те дадоха малка печалба и след тази задача тук мога да си позволя да пратя Джей във всеки колеж, който си избере, освен това ще ми остане достатъчно, за да направя нещо, за което отдавна си мечтая.

— И какво е то?

Сам сви рамене. Усмихна се криво, сякаш се срамуваше да признае, че през целия си живот беше таил някаква определена мечта.

— Искам да си купя едно ранчо. Не, не да го платя изцяло, но имам достатъчно, за да дам една значителна вноска и да положа основите на говедовъдна ферма. Джей и аз вече си я избрахме. Казва се „Съркъл — С“ и се намира в Монтана.

— Звучи направо фантастично — Лиза наистина смяташе, че звучи фантастично. Внезапно осъзна, че би дала много, за да може да живее със Сам и сина му в това ранчо. Беше потресена. Това беше просто смешно, и сама го знаеше, но въпреки всичко…

Сам отново се облегна на стената и протегна дългите си крака. Лицето му се изкриви и той се хвана за раненото рамо. Лиза веднага се озова до него и за миг всичко, за което бяха говорили, беше забравено.

— Боли ли те? — попита тя загрижено и огледа лицето му, за да потърси там евентуални признаци.

Той се ухили.

— Ако трябва да ти кажа истината — това проклето нещо ме сърби. Но мисля, че едва ли би могла да направиш нещо. Защото…

Лиза го почеса и той се отпусна с наслада.

— Не искаш ли да си починеш? — попита тя. — Трябва да събереш сили. Нали ще тръгваме пак, щом спре дъждът — при тези думи Лиза го погледна сериозно.

— Не. Няма да ми се измъкнеш така лесно. Накара ме да ти разкажа всичките си скрити тайни. Сега аз искам да чуя твоите. Можеш да почнеш с тоя… как се казваше… с Джеф — Сам беше изненадан от неприязънта, с която произнесе името на мъжа й.

Лиза сви рамене и се облегна на стената до Сам. Той отново улови ръката й и пръстите му се сключиха около нейните.

— Няма много за разказване. Женени сме от шест години, но истински щастливи бяхме само през последната година. Поне аз. Мисля, че Джеф и тогава не е бил щастлив. Както и твоята Бет, и той си имаше други интереси — Лиза реши да не разказва от какъв характер бяха тези „други интереси“. За Сам не беше от значение от какъв пол бяха любовниците на Джеф, а тя все пак му дължеше известна тактичност.

— Защо се омъжи за него?

— Защото беше съвършен — истински принц от приказките, за който мечтае всяко момиче. Изглеждаше добре, беше образован и богат — беше готов да живее в близост до дядо ми. Това тогава беше много важно за мен. Не исках да се отделям много от Еймос.

— Наричаш дядо си Еймос? Мислех, че се казва Хърман.

Лиза се усмихна дяволито.

— Хърман е фамилията му. Без малко и аз да се казвам така. Но малкото име на дядо ми е Еймос. И той мрази това име. Затова го и наричам така. Принадлежа към малкото хора, на които това им е простено.

— Голяма палавница си — забеляза Сам.

Лиза кимна.

— Да, вярно е. Или поне бях такава. Но сега не съм вече толкова сигурна.

— Продължавай. Какво ви се случи — на теб и на Джеф? — за нищо на света не беше в състояние да потисне този язвителен тон, който придружаваше произнасянето на името му.

— Имаш предвид — какво не е вървяло ли? Нали вече ти казах. Той имаше други интереси и аз узнах за това.

— Преди пет години. Въпреки това си все още омъжена за него. Защо? Пари ли има?

Лиза го изгледа презрително.

— Не всички жени са като Бет, Сам. Не се омъжих за Джеф заради пари и няма да остана негова жена заради пари, въпреки че трябва да призная, че семейството му е доста заможно. Но такова е и моето семейство. Няма нещо, което той да може да ми даде, а аз да не мога да си го позволя.

По неизвестни причини при тази забележка Сам усети бодване в стомаха. Ако милионите, които правеха мъжа й „доста заможен“, не й правеха никакво впечатление, какво ли щеше да каже за неговата банкова сметка, която в сравнение с тази на мъжа й беше направо мизерна? По никой начин не можеше да се състезава… Но какво си мислеше? Почувства се като заловен на местопрестъпление — при тази безумна мисъл… Въобще не възнамеряваше да се състезава. Върнеше ли се отново в Съединените щати, момичето, седнало до него в тази голяма униформа, щеше да изчезне така далече от неговия свят, че нямаше да живеят дори в една и съща стратосфера. Но и без това повече не искаше да има нищо общо с нея. Щом се върнеха в Щатите, той щеше да тръгне по своя път, а тя по своя… Разделени. Точно това искаше той, без съмнение и тя искаше същото.

— Предполагам, че жена, която е така отдадена на кариерата и професията си като тебе, едва ли е имала време да ражда деца? — попита той и въпросът прозвуча по-язвително, отколкото беше искал. За негова изненада тя изглеждаше дълбоко засегната. Устните й се разтрепериха, а очите й блеснаха и бяха съмнително влажни. Тя не отговори.

— Имаш ли деца? — попита той бавно и предпазливо, защото разбра, че сломеният поглед означава нещо. Може би имаше деца — колкото беше млада, те сигурно бяха пеленачета — и тя ги беше изоставила, за да скита из Родезия. Объркването й сигурно се дължеше на чувството за вина.

Тя продължаваше да не отговаря. Очите й се затвориха и дългите, черни мигли полегнаха като перца върху бледите бузи.

— Лиза? — попита той объркано и я улови още по-здраво за ръката.

Каквото и да беше направила или не, но в момента вероятно се чувстваше ужасно. Тя се вкопчи в него като маймунка, която се улавя за ствола на палма по време на ураган.

Тя отвори очи. Бяха пълни с непроляти сълзи. Погледна го твърдо.

— Имах дъщеря — каза беззвучно. — Дженифер. Почина миналата година.

Сам имаше чувството, че го беше ударила в корема. Изглеждаше толкова сломена, толкова измъчена и толкова тъжна. Очите й бяха пълни със сълзи, а устните й трепереха, докато се мъчеше да бъде смела и да не плаче. От години не беше изпитвал такова дълбоко вълнение, както пред тази безпомощна скръб. Изведнъж проумя, че въпреки парите, общественото положение и всеотдайния си дядо тя наистина можеше да е така самотна и неутешима, както и той. Ръката му стисна пръстите й и той я привлече в прегръдката си, опря главата й на рамото си, притисна я към себе си и я залюля като наранено дете.

— Разкажи ми всичко, скъпа — прошепна й той в ухото и махна косата от обърнатото настрана лице.

Ръцете й се вкопчиха в ризата му и гласът й едва се чуваше, когато се подчини и зашепна, скрита в рамото му. Думите извираха от нея, все по-бързо и по-бързо, докато преживяваше повторно мъките, които беше изпитвала при смъртта на Дженифер. Сподели скръбта си с него и искаше да прехвърли част от товара си върху Сам, върху широките му рамене. Тя разказваше и хлипаше, и той можеше да разбере само всяка трета дума, но знаеше, че ще се почувства добре, ако изкажеше всичко, което така тежеше на душата й, затова я държеше в обятията си и шепнеше утешителни слова. Изпитваше нежност, каквато не беше изпитвал към никоя друга жена, дори не и към Бет. Разказваща с хълцане историята си, Лиза изглеждаше толкова дребна и безпомощна, отпусната в ръцете му, вкопчена в него, и той изведнъж разбра, че би искал само едно нещо в живота си — да му бъде дадено да застане между нея и света и да я защитава от всяка скръб и всяко страдание. Докато я държеше и полюляваше, изпита силната потребност да гледа на нея като на свое притежание. Тя е моя, крещеше сърцето му, а разумът веднага го опровергаваше и му припомняше всички причини, поради които не можеше и нямаше да бъде негова. Но сърцето му чисто и просто не искаше да повярва на това. Което означаваше, че здравата беше загазил.

Накрая тя престана да разказва и само плачеше. Още дълго хлипа и подсмърча, сгушена в него. Той продължаваше да я притиска към себе си, галеше я по косата и гърба, нашепваше нежни думи и я целуваше от време на време по сведената глава. Имаше чувството, че плаче от часове, но това не го дразнеше. На Сам му се струваше, че няма нищо по-хубаво от това да я държи в прегръдките си, докато тя плаче.

Най-сетне сърцераздирателното хлипане намаля, тя въздъхна и преглътна, преди от изтощение съвсем да се отпусне на рамото му. Здравата ръка на Сам я прегърна още по-силно, в безмълвен израз на желанието му да остане там, където беше, докато желае.

— Извини ме, моля те — успя най-сетне да прошепне Лиза и се отдръпна леко, но главата й продължи да стои наведена, за да не може той да види как сълзите бяха обезобразили лицето й. — Никога… никога не съм се чувствала така разнебитена. Мисля, че повечето от това, което ти разказах, не съм споделяла с никого.

Сам внимателно повдигна дългата копринена коса, за да види лицето й. Очите й бяха зачервени и подпухнали, а сълзите бяха оставили мръсни ивици по бузите. Устните бяха червени и леко подути. Сам не беше виждал друга жена, която да изглежда толкова жалко и същевременно да бъде толкова красива.

— Извини ме, моля те — повтори тя и се помъчи да се усмихне. Треперещите й устни късаха сърцето му.

— Няма защо да се извиняваш — каза той пресипнало. — Винаги можеш да се изплачеш на рамото ми. Повярвай ми, това е чест за мен.

Лиза усети, че сърцето й прескача един удар, когато той я погледна с оная усмивка, от която дъхът й замираше.

— Обичам те — каза тя. Беше потресена до дъното на душата си.

Очите му се втренчиха в лицето й и се уголемиха. Ръката му се свлече от косата й и застина до тялото.

— Какво каза? — гласът му беше неравен. Дълбоко в очите му се събуждаше някакво синьо пламъче.

— Казах, че те обичам — повтори Лиза. Този път думите прозвучаха по-ясно и докато ги произнасяше, Лиза разбра, че това беше истина. Не знаеше кога се беше случило или как се беше стигнало дотук. Знаеше само, че беше така, че го обича повече, отколкото някога беше обичала някого или нещо, че го желае и има нужда от него…

— Не бива да казваш такива неща, когато не ги мислиш сериозно — изкушаваше се, страшно се изкушаваше да приеме думите й за чиста монета, да я прегърне и никога повече да не я пусне. Желаеше я с такава сила, която нямаше нищо общо с физическата страст. Желаеше я, желаеше сърцето и душата й точно колкото желаеше и тялото й, и то завинаги, за вечни времена.

— Казвам го съвсем сериозно — каза тя твърдо и отново му се усмихна. Очите й бяха окъпани в сълзи. — Обичам те, Сам Истман. Защо не направиш най-сетне нещо, вместо да седиш така и да ме зяпаш като че ли съм теле с две глави?

— Господи! — прошепна той и затвори за миг очите си. После протегна ръце към нея, прегърна я и я притегли към себе си. Лиза безмълвно вдигна глава и обърна лице към него. После сключи ръце около врата му и устните й се поотвориха, когато тя без стеснение го окуражи да я приеме.

— Целуни ме — произнесе тя неволно, когато той оглеждаше лицето й, обърнато към него, с такава мнителност, подобно на купувач на кола, който щеше да прави пробно пътуване. — Моля те, Сам, целуни ме!

Устните му заглушиха последната дума. Целуваше я ненаситно, сякаш искаше да заличи всичките години, които не бяха прекарали заедно. Лиза реагира с всеотдайност, отвръщаше на нежността му и имаше чувството, че за пръв път в живота си е наистина жива. Обичам го, си повтаряше тя непрекъснато, сякаш се боеше, че това е сън, от който можеше да се събуди всеки момент. Обичам го, обичам го!

Сам почти не обръщаше внимание на раната си, докато отпускаше Лиза на земята и я обсипваше със страстни целувки. Лиза усети, ликувайки, как тръпка пробяга по тялото му. То й каза, че я обича, макар че Сам още не беше облякъл в думи това признание.

— Дяволски те желая — прошепна тя смело в ухото му и езикът й се плъзна по меката му част.

Въпреки възбудата си Сам се разсмя.

— Напомни ми при удобен случай да поговорим по изразните ти средства. Не са съвсем подходящи за една дама.

— Това ли е, което искаш? Дама? — тя съзнателно го провокираше с думи и докосвания и той реагираше така, че тя дори не би могла да си представи да желае нещо друго.

Той я притегли към себе си с треперещи ръце.

— Не, още не — каза пресипнало и после положи отново устни върху нейните, довеждайки я в състояние на екстаз по най-прекрасния начин, познат на човека, откакто свят светува.

С тръпнещи пръсти те почнаха да се разсъбличат. Лиза му помагаше там, където му беше трудно, и накрая легнаха голи на пръстения под. Телата им пламтяха едно за друго, ръцете молеха и обещаваха, докато всеки изследваше тялото на другия, сякаш това беше за пръв път. Лиза искаше да овладее тялото й, преди да е загубила разсъдъка си от сладостните мъки, на които я подлагаше, но Сам беше решил да не бърза. Ръцете и устните му не оставяха нищо недокоснато, сякаш искаше да определи границите на владенията си. Тялото на Лиза се извиваше под неговото, ръцете й се вкопчваха в него и настояваха безмълвно за още. Сам не беше в състояние да се въздържа повече и почти грубо разтвори краката й. Лиза се изви срещу него, но той я възпря.

— Кажи ми — заповяда той дрезгаво. — Искам да те чуя да го казваш!

— Кое? — Лиза го погледна и премига изненадано. Не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за това, колко много го желаеше.

— Кажи, че ме обичаш! Искам да го чуя.

— Обичам те! — отвърна послушно Лиза. — Обичам те, обичам те, обичам… о!

В мига, в който произнесе тези думи, той я взе и облада с такава дълбока нежност, за която тя не бе и сънувала. Чувстваше се на седмото небе и й се струваше, че ще издъхне в прегръдките му.

Когато свършиха, Лиза продължи да лежи тихо до него и да се гуши до тялото му. Сам я целуна по бузата с нежна като полъх целувка и Лиза се усмихна замечтано. Очите и ръцете й запечатваха израза на лицето му. Сините очи й се усмихваха и на нея й се струваше, че никога в живота си не беше виждала такава гледка, която караше сърцето й да замира в гърдите.

— Надявам се, че ще побързаш да се разведеш — каза той провлечено, докато тя очертаваше с пръст устните му. — Щом се върнем у дома, ще се омъжиш за мен.