Карън Робърдс
Робиня на любовта (11)

Единадесета глава

Лиза се събуди с усещането, че нещо не е наред. Остана още малко, без да мърда, в положението, в което беше заспала. Изглежда, беше вече утро. Дъждът шибаше безмилостно по сламения покрив. Звукът не предвещаваше скорошен край.

Ръката на Сам беше все още върху нея и тя чуваше дишането му до самото си ухо, но той като че ли дишаше прекалено тихо и учестено за спящ човек. По устните на Лиза пропълзя усмивка, когато си помисли, че е буден и я желае. Очевидно раната му не беше чак толкова лоша, за да притъпи сексуалния му инстинкт.

После Лиза отвори широко очи и усмивката й отлетя, когато усети, че тялото му се тресе от силни спазми. Осъзна, че вероятно точно това я беше разбудило. Очите на Сам бяха затворени и не беше нужно да слага ръка на челото му, за да разбере, че има висока температура. Това й подсказа парещата топлина, на тялото му, когато я притисна още повече към себе си.

— Сам! — името му изхвръкна от устата й още преди тя да се опомни. Разбираше, че за него не е добре да го събужда, но се нуждаеше от увереността, че е в съзнание. Когато той не даде никакъв признак да я е чул, тя се обезпокои. Боже господи, те бяха сами в някаква враждебна пустош, при най-примитивни условия, и той беше съвсем определено тежко болен. Какво, за бога, би трябвало да направи?

Тя отчаяно се опита да го събуди, противно на всякакъв здрав разум. Горещо се молеше да отвори очи и да й даде по някакъв начин да разбере, че я разпознава. Опитваше се да си внуши, че той поне би могъл да й каже какво да предприеме, когато се върне в съзнание. Но усилията й бяха напразни. Идваше й да се разплаче. Никога досега не се беше чувствала толкова безпомощна и толкова неспособна да предприеме нещо. За нищо ли не я биваше? Не би ли могла поне този един път да бъде силна и да се погрижи за двамата, вместо автоматично да се обръща към него, за да дири съвет и подкрепа?

Когато една следваща тръпка прониза тялото на Сам, той притисна Лиза още по-здраво към себе си, за да се стопли от нейната топлина, и зъбите му затракаха. Този зловещ звук накара Лиза да предприеме нещо. Трябваше да решава сама. Нямаше никой, който да може да й помогне или да я посъветва — а Сам спешно се нуждаеше от помощта й. Един път в живота си трябваше да се справи сама.

Когато най-сетне се освободи от прегръдката на Сам, той простена, уви се още по-плътно в одеялото и се сви така, че коленете му опряха брадичката. По тялото му не се виждаше никаква капчица пот. Ръката на Лиза докосна първо челото, а после и бузите му. Лицето му гореше.

В първия момент Лиза застина от страх. После се насили да мисли спокойно. Ясно беше, че той има висока температура и тя трябва да предприеме нещо, за да я свали.

Заради тях двамата тя трябваше да се постарае той да оздравее.

Реши, че най-напред трябва да прегледа раната му. Може би нейната намеса е причина да се влоши състоянието му. Снощи, след операцията, той се беше чувствал доста добре, като се вземе предвид цялата ситуация. А инфекция на раната не би следвало да се прояви толкова скоро. Или пък…? Тя не беше наясно. Не разбираше почти нищо от оказване на първа помощ и от грижи за болния.

Разтрепери се от студ и усети как тръпки пробягват по тялото й и как зърната на гърдите й се стягат болезнено. Трябваше веднага да се облече, но първо искаше да види как е той.

Превръзката беше окървавена, но това можеше да се очаква. Във всеки случай не изглеждаше да е загубил много кръв. Внимателно отстрани превръзката и отново се стресна, когато докосна сухата му пламтяща кожа. Ако не предприемеше нещо срещу тази температура, можеше да има тежки последици. Възможно беше дори да умре… Лиза беше изненадана и същевременно изплашена, когато разбра колко зле се почувства при тази мисъл. Невероятно много се страхуваше да не го загуби, но и насън не си беше представяла, че ще може отново така да страда заради друг човек след смъртта на Дженифер.

Раната направи добро впечатление на неопитния й поглед. Кожата около отвора продължаваше да е отекла и потъмняла, но раната не изглеждаше възпалена. Поне не приличаше на такава. Смътно си спомняше, че беше чела в някакъв криминален роман как по отвратителната миризма може да се разбере дали раната гноясва, а тя долавяше с носа си само мириса на дезинфекционния разтвор. Оправи с облекчение превръзката и се изправи на крака.

Дрехите й бяха мръсни и корави, но все пак — сухи. Когато ги облече, й стана малко по-топло. Извади всичко, за да види с какво разполагат. После напъха дрехите на Сам в торбата и му я подложи под главата.

Знаеше, че е нужно лекарство за смъкване на температурата, но повечето от таблетките и мехлемите, които откриваше, й бяха непознати. Названията по етикетите също не й говореха нищо за начина им на употреба — с едно изключение. Тя откри аспирин, който, доколкото й беше известно, помагаше при температура. Но как да накара Сам да изпие таблетките? И без това почти нямаха вода. Лиза не знаеше какво ще прави, когато свърши и тази последна глътка. Когато чу дъжда, трополящ по покрива, тя тръсна глава. Липсата на вода, изглежда, беше най-малкият й проблем.

Тъкмо Лиза обмисляше как да накара човек, изпаднал в безсъзнание, да глътне няколко таблетки, Сам се обърна настрана и за нейно облекчение отвори очи.

— Вода — простена той и прокара език по сухите си устни. Сините му очи бяха трескави и замъглени. Сякаш изобщо не възприемаше присъствието на Лиза.

Първата й реакция беше да поднесе шишето с вода към устните му, но тогава пък нямаше да може да му даде таблетките.

— Вода… — повтори Сам с такъв умолителен скърцащ глас, че сърцето й се късаше.

— Ей сега — обеща тя и положи главата му в скута си. После я повдигна внимателно и я придържаше, за да може да преглъща по-добре. — Преди това ще трябва да вземеш лекарство. Можеш ли да глътнеш тоя аспирин? Направи го заради мен!

Несъзнателно разговаряше с него като с болно дете. Очите му се затвориха. Тя се, изплаши, че отново е изпаднал в безсъзнание. Но той пак ги отвори и сякаш я позна.

— Сам? — прошепна тя с надежда.

Той смръщи чело и замята неспокойно глава.

— Бет? — промърмори Сам.

Лиза усети как я заболя сърцето при споменаването на това непознато женско име. Коя беше Бет? Задаваше си този въпрос, докато пъхаше аспирина между устните му, после бързо поднесе шишето и го надигна така, че да го принуди да преглътне. Негова приятелка, сестра, дъщеря… или пък жена? Лиза се сепна, когато се сети, че дори не знае дали е женен или не. Досега това като че ли не беше имало никакво значение. Но като си помислеше, струваше й се доста вероятно да има жена и деца. Беше невероятно хубав мъж — и можеше да бъде изключително чаровен, когато пожелаеше. Беше почти невъзможно на неговата възраст, трийсет или четирийсет години — дори и това не знаеше — да не е паднал в капана на нито една жена. Представи си го редом до съпругата му — някоя пухкава, дребна, ограничена жена, която обича да се занимава в кухнята и с много деца. Тази мисъл я бодна неприятно. Тя разсеяно махна косата от лицето му и забеляза, че бе почнала да гледа на Сам като на своя собственост, макар и по един толкова странен начин. Това беше наистина смешно!

Внезапно забеляза, че продължава да притиска главата му към гърдите си и че сините му очи я наблюдават и създават впечатление, че е почти на себе си. Лиза бързо положи главата му върху импровизираната възглавница.

— Сам? — попита тя още веднъж, но този път гласът й беше неприятен.

— Вода — беше отговорът, който той произнесе с пресипнал и умоляващ глас. — Моля те, вода!

Съвсем ясно бе, че още не се е съвзел напълно. Лиза усети топка в гърлото си, когато грабна тенджерата, за да я изнесе навън под дъжда.

Сам прекара целия ден в състояние на делириум. Лиза седеше до него и разхлаждаше тялото му със студената дъждовна вода, когато той отметнеше одеялото от себе си, а когато треската надделееше и той почнеше да трепери от студ, пропълзяваше под завивката и го притискаше към себе си. Но през цялото време си мислеше с горчивина, че той си представяше Бет. Ревността й към тази жена — която и да беше и каквото и да означаваше за Сам — избуяваше като плевел в цветна леха, макар че Лиза не желаеше да си признае какво чувство изпитва в действителност. Тя механично го тъпчеше с аспирин и студена вода. Когато той се събуди и заяви, че трябва да пикае, помогна му дори и в това. Но през цялото време имаше чувството, макар и съвсем неоснователно, че той й е нанесъл удар, който беше засегнал не само тялото й, но беше стигнал чак до сърцето.

Накрая Сам почна така да трепери, че тя рискува да запали огън, тъй като не виждаше никаква друга възможност. Натрупа сухи съчки върху пода, защото й трябваше само слаб, затоплящ огън. Не искаше да подпали цялата колиба. Надяваше се само димът да излиза през пролуките, защото в никакъв случай не искаше да отваря вратата. Дори и да не искаше да мисли за това, все пак беше много възможно войниците, които ги преследваха, да са някъде наблизо.

Опитите й да нахрани Сам останаха безуспешни. Всяка лъжичка храна, която успяваше да вкара в устата му, се връщаше обратно и тя реши да го остави само на аспирин и вода.

Когато нощта се спусна, Лиза беше на ръба на отчаянието. Положението на Сам изобщо не се подобряваше. Не беше изключено даже да се чувства и по-зле. Дори и това не можеше да определи.

Тялото му се тресеше на все по-кратки интервали, а зъбите му тракаха. Тъй като не знаеше какво да направи, за да му помогне, Лиза се съблече, пъхна се гола при него под одеялото и обви ръце около тялото му, за да го топли. Той мърмореше несвързани фрази, размахваше неспокойно ръце и крака и Лиза се изплаши, че може по невнимание да разбута раната си. Тогава тя се обърна и легна по гръб. После притегли главата му върху гърдите си, обви ръце около врата му и започна да го милва по косата, небръснатите бузи и тила, за да го успокои и да престане да се мята. Инстинктивно нашепваше безсмислени нежности и дори, забила нос в косата му, тананикаше някаква приспивна песничка. Често я беше пяла на Дженифер, но в момента съвсем не мислеше за нея. След няколко минути беше възнаградена за усилията си: Сам спря да се върти. Тя обаче продължи да пее, докато и двамата потънаха в сън, унесени от песента.

Когато се събуди, беше съвсем ранно утро, защото в колибата не проникваше почти никаква светлина. Сам продължаваше да лежи така, както беше заспал. На Лиза й се стори, че тялото му не пари толкова много. Може би все пак се е почувствал малко по-добре. Докато тя размишляваше за това, ръката му я прегърна още по-здраво. После го видя, че отваря очи. Това не беше нещо необичайно и ново. Предния ден често се бе вторачвал в нея, беше я гледал право в лицето, без да я познае — но поне бе спрял да я нарича Бет. Лиза сви устни, когато си помисли, че вече почваше да изпитва благодарност дори и за такива дреболии. Но когато този път погледът му се плъзна по нежната й заоблена гръд, която беше попаднала точно в полезрението му, и се задържа върху нея, преди да се насочи към лицето й, тя беше готова да се закълне, че той беше в пълно съзнание.

— Лиза? — попита Сам с грачещ глас.

Лиза отвори широко очи. Ръцете й от само себе си се обвиха около главата му и я притиснаха до тялото. Щеше да се разплаче от облекчение.

— О, Сам, слава богу! — произнесе тя с гореща благодарност. — Толкова много се тревожех за теб!

Когато забеляза, че ръцете й нежно милват лицето и косата му, тя ги отпусна смутено.

— Не спирай — промърмори той. Устните му топло докоснаха тялото й. — Моля те.

Послушно, макар и с известна плахост, Лиза продължи да гали нежно косата му. Той въздъхна, подпря се на нея и отново притвори очи.

— Как си? — попита тя след известно време.

Той зарови лице между гърдите й, докосна с наслада кожата й, мека като коприна, и едва тогава отговори:

— Уморен до смърт, а и рамото ужасно ме боли. Успя ли да извадиш куршума? Очевидно не мога да си спомня.

— Да. Но това беше по-миналата нощ. Беше много болен…

— Треската… — думата прозвуча примирено и той продължи да лежи със затворени очи.

Беше действително смъртно уморен, но думата, която каза, накара Лиза да се замисли.

— Да, ти имаше треска. Но откъде знаеш? Ти не беше на себе си…

— Имал съм я и друг път — стори й се, че ще спре дотук, но малко по-късно той продължи: — Това е нещо, което си навлякох във Виетнам. Появява се от време на време. От три или четири години не съм имал пристъпи. Мислех си, че може би най-сетне окончателно се е излекувала.

— Що за болест е това? — Лиза се разтревожи, че той вероятно често изпада в подобно състояние. Но с положителност съвременната медицина можеше да се пребори с подобни неща.

— В болницата ми казаха някакво много дълго название, но не мога вече да си го спомня. Обикновено се нарича „треска от джунглата“. И до днес не са в състояние да я лекуват — каза той и изпревари по този начин следващия й въпрос. — Но не е опасно за живота. Мога да живея с нея без особени проблеми. Обикновено усещам предварително кога ще имам пристъпи, но този път нищо не забелязах. Пък и моментът беше дяволски неподходящ.

— Мислиш ли, че продължават да ни търсят? — гласът й почти отказа.

Сам отвори очи и я погледна замислено. За момент се поколеба, сякаш не можеше да се реши дали да й каже истината.

— По всяка вероятност, да — отвърна накрая. От една страна, Лиза беше доволна, че реши да не я мами, но, от друга страна, би го предпочела, макар че всъщност дълбоко в себе си предчувстваше какъв ще бъде отговорът. — Но при този проливен дъжд няма да стигнат далече. Ако не останат на шосето, бързо ще заседнат някъде с джиповете. Мисля, че тук сме на доста сигурно място, поне докато дъждът не отслабне.

Лиза затвори очи и прошепна кратка благодарствена молитва за пороя, който само преди няколко минути беше проклинала.

— А треската — все така ли става, че просто идва и си отива? Толкова бързо? — въпросът беше по-скоро случаен и целеше най-вече да я разсее, за да не си представя как войниците нахълтват в колибата със заредено и готово за стрелба оръжие.

— Най-лошото вече мина — той млъкна и после каза с усилие: — Но днес може би още няколко пъти ще губя съзнание, няма да съм така зле, като вчера, но ще мине време, преди треската наистина да отзвучи. След това обикновено се чувствам крайно изтощен още един-два дена.

Лиза го погледна разтревожено. Щом като се опасяваше, че отново ще изпадне в безсъзнание, то тя трябваше непременно да разбере какво би могла да направи за него.

— Имаш ли някакви лекарства у себе си, които взимаш в такива случаи? Аз ти давах аспирин, защото не познавах другите медикаменти.

— Защо не и аспирин? И без това няма много други неща, които помагат. Просто трябва да мине известно време, това е всичко. За няколко дни треската минава от само себе си.

Сам свали ръката си от кръста й и я премести върху гърдите. Нежно я помилва и Лиза изведнъж осъзна прекалено ясно своята голота. Усети с притеснение как някаква тръпка на желание пробягва по тялото й чак до петите.

— Казвал ли ти е някой някога, че имаш прекрасни гърди? — промърмори Сам. Лиза усети как се изчервява, макар да знаеше колко е глупаво.

— Да или не? — настоя той. Пръстите му продължаваха заниманието си.

— Не — призна тя истината и се изви, за да му се изплъзне.

Въпреки болестта и раната той успя да я задържи без всякакво усилие.

— Дори и мъжът ти… как му беше името? — гласът му беше много тих и той й хвърли един доста неопределен поглед.

— Джеф. Не, не ми е казвал — Джеф да й каже, че има красив бюст или дори да си помисли такова нещо!

— Сигурно е луд или пък сляп — Сам предпазливо и сякаш случайно търсеше информация. Лиза усети, че сърцето й почва да бие по-силно. Изплаши се, че той можеше да чуе тези удари в гърдите й. Имаше усещането, че в гласа му прозвуча ревност, но си помисли, че това може би се дължеше на въображението й. Вътрешно се надсмя на себе си. После обаче си помисли: от къде на къде пък трябва да желае той да изпитва ревност?

— Гладен ли си? — беше решена да върне мисълта си назад от тази опасна посока, преди да се е превърнала безвъзвратно в пътека, опасна за нея. Сам остана още малко мълчаливо облегнат и Лиза се обезпокои, че ще продължи темата. Но той махна ръце от гърдите й и я погледна отново с невероятните си сини очи.

— Да. Но имам един по-спешен проблем — трябва да посетя тоалетната.

— О! — след като се беше грижила за него, беше глупаво да изпада сега в смущение, но все пак не можа да се овладее. Да се грижиш за човек, не на себе си от някаква треска, беше, в края на краищата, нещо доста по-различно, отколкото да помагаш на мъж, който е в съзнание. На мъж, прекалено атрактивен, за да остане спокойна и безразлична.

— Ако ме пуснеш, ще ти донеса…

— Значи си го правила? — каза той и направи гримаса на отвращение. — Не, благодаря. Мисля, че ще успея да изляза сам навън.

— Съмнявам се дали ще можеш дори да станеш — възрази Лиза. Представата, че би могъл да се изправи, да хукне и вероятно да припадне, й беше крайно неприятна. — Наистина нищо не ми коства — каза Лиза нехайно, за в случай — макар и невероятен — че му беше просто само неприятно да се остави тя да му помогне.

— На мене обаче ми коства — заяви той решително.

Преди Лиза да успее да приведе други аргументи, Сам се изправи на крака. Очевидно беше много отпаднал и се олюля заплашително. Лиза притича към него и преметна здравата му ръка през рамото си. За нейна изненада той прие помощта й без уговорки — но само до вратата. После настоя да продължи сам. Лицето му изразяваше такава гневна решителност, че Лиза нищо не възрази. Десетина минути си хапа нервно ноктите, докато той се върна. Подпираше се с ръка на колибата. За миг се полюбува на прекрасното му голо тяло, а после изтича насреща му, за да му помогне. Той отблъсна ръката й и Лиза закрачи неспокойно до него, мъчейки се да не се чувства обидена, че я е отблъснал. Но щом заключиха вратата след себе си, Сам се остави доброволно на помощта й, когато трябваше да си легне отново.

— Измокрил си се — каза тя с укор, когато той се облегна изтощено назад. В косата му проблясваха малки дъждовни капчици, а други се стичаха по лицето и гърдите му.

— Не спомена ли преди малко нещо за ядене? — попита Сам. Гласът му прозвуча уморено.

Лиза се обезпокои, че малката му разходка из дъжда би могла доста да му навреди. Мълчаливо разтвори една консервна кутия.

Трябваше да го храни. След като прие няколко лъжици, той почна да трепери и отблъсна яденето от себе си.

— Студено ми е — каза той и все по-силни тръпки взеха да го разтърсват.

Лиза остави яденето настрани, легна под одеялото и пое Сам в прегръдките си, полюшвайки го леко, докато той целият се тресеше от спазмите. Не беше си направила труда да се съблече, но главата му се търкаше болезнено о грубата й риза и накрая тя я разкопча. Сега той се поуспокои. Лиза сметна, че пак е заспал или отново е изпаднал в безсъзнание. Изненада се, когато вдигна поглед към нея и я прегърна през кръста.

— Изпей ми нещо — прошепна той — песента, която ми пя миналата нощ. Много ми хареса.

Лиза трябваше първо да се пребори с една силна вълна от нежност, която заплашваше да я погълне цялата, и после запя тихо люлчината песен на Брамс, която Дженифер най-много беше обичала. Постепенно изпя целия текст и след малко Сам задиша тежко и изглеждаше вече заспал.

През целия ден той се събуждаше много пъти, но за малко време и се вкопчваше в нея независимо дали зъзнеше, или се потеше, дали будуваше, или спеше. Говореше несвързани неща, повечето от които Лиза не успяваше да разбере. От малкото думи, които разбра, узна, че той си въобразява, че е някъде много далеч на война. Един или два пъти повика Бет и гласът му беше толкова нещастен, че съчувствието към него надделя над собствената й болка. Бет можеше да бъде много щастлива, смяташе Лиза. Изпитваше чувство на безутешност и се мъчеше да не отдава прекалено голямо значение на впечатлението си, че Сам всъщност копнее за нейното, на Лиза, присъствие. Беше доста вероятно да я смята за далечната Бет.

Но поне един-единствен път той знаеше коя бе тя, когато се опита да се измъкне от прегръдката му. Сините очи се отвориха и я погледнаха право в лицето. Тя притаи дъх и не знаеше дали ще говори нещо несвързано, или ще дойде в съзнание.

— Не ме оставяй сам — промърмори той. — Не си отивай, Лиза. Нека те държа в ръцете си. Толкова си топла и мека… Моля те, не ме напускай!

Той помоли нея, Лиза, да не го оставя сам. Лиза се усмихна с треперещи устни и усети как отвътре я облива топлина.

— Няма да те оставя, Сам — без малко да каже и „скъпи“, но успя навреме да преглътне думата.

— Обещаваш ли ми? — попита той, без да я изпуска от очи. Изглежда, знаеше много добре какво говори.

— Обещавам ти — потвърди тя. Това изглежда, го удовлетвори, защото той въздъхна дълбоко и затвори очи.

На следващия ден се чувстваше значително по-добре, беше преодолял делириума. Не се вкопчваше непрекъснато в Лиза и тя успя да хапне, да се измие и да му помогне и на него. По обед той отново излезе навън, но когато се върна, не легна веднага, а седна и се облегна на стената на колибата. Беше гол, както през последните три дни, но това, изглежда, не го притесняваше ни най-малко. Погледът му беше насочен към нея, но тя не беше сигурна дали наистина я гледа. Изглеждаше доста замислен.

— Дръж — каза тя, след като той беше поседял може би пет минути, без да усеща студа, вдигна одеялото от земята и го уви около него. Той прие жеста й, без да каже нито дума, но я хвана за лакътя и я притегли към себе си, когато тя се накани да се отдалечи. Лиза приклекна до него и го погледна въпросително — разглеждаше я замислено.

— Благодаря ти, че се погрижи за мен — каза той накрая. — Длъжник съм ти.

Лиза го изгледа студено. Все едно какво искаше от него — а тя съвсем не беше наясно дали изобщо иска нещо от него, — но то с положителност не бе благодарност.

— Аз ти бях длъжница — отвърна тя рязко. — Сега сме квит — дръпна ръката си и стана.

След още едно денонощие състоянието му се подобри дотолкова, че раната почна да го притеснява много повече, отколкото последните пристъпи на треската. Продължаваше да вали, но силата на дъжда като че ли намаляваше. След ден-два трябваше да продължат пътя си, независимо дали дотогава Сам щеше да е в състояние да се движи или не. Лиза се сети за многото мили, които трябваше да извървят, докато отвсякъде по пътя щяха да ги дебнат опасности и може би смърт, и ледена тръпка на ужас смрази кръвта в жилите й. Сви решително устни и направи всичко, за да не се поддава на страха, но успя само донякъде да прогони това чувство. Въпреки това си каза, че ако се наложи, ще се изправи пред трудностите и ще ги преодолее. А дотогава трябваше да насочи цялата си енергия и всичките си действия за оздравяването на Сам.

Той си беше обул панталона и за пръв път от началото на болестта беше що-годе облечен. С дрехи изглеждаше съвсем чужд и непознат.

За да убият времето, те рисуваха кръстословици по пръстения под, лежаха по корем пред тях, като малки деца, и не се притесняваха, че могат да се изцапат. Легнала така до него, Лиза отново си помисли, че беше доста атрактивен мъж, и внезапно изпита почти непреодолимо желание да го целуне.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита тя нехайно, като гледаше в кръстословицата. Сам се беше замислил, търсейки усилено дума с осем букви и „г“ в средата. — Коя е Бет?