Карън Робърдс
Робиня на любовта (10)

Десета глава

Лиза хапеше устни от страх. Сам сигурно кървеше от часове. Ако не успееше отново да превърже раната, той можеше да умре от загуба на кръв.

Сам дойде на себе си почти толкова бързо, колкото бързо беше изгубил съзнание.

— Не се движи — ръцете на Лиза, които го държаха през кръста, придадоха значимост на думите й. Той простена, погледна я и се подчини. Щом се увери, че няма повече да мръдне, тя разкопча ризата му.

— Боже мой, пак ли съм бил в безсъзнание? — гласът му беше отпаднал.

— Не ми трябва помощта ти, за да си съблека ризата! — тонът му беше почти враждебен.

— Не е вярно — отвърна тя с всичкото търпение, на което беше способна. „Нима никой никога не е бил нежен с него, нима никой никога не се е грижил с обич за него?“ — запита се тя. Очевидно не беше свикнал да се нуждае от помощ или доброволно да я приема, дори и когато беше болен.

— Не, по никой начин — упорстваше той. Гласът му беше отново укрепнал и той сякаш се канеше да се изправи.

Лиза го задържа.

— Слушай — процеди тя през зъби, защото търпението й изведнъж се беше изчерпало. — Раната ти отново се е разтворила и от теб тече кръв като от заклан шопар. Сигурно си го знаел! Но ти, упорит и безразсъден глупак, трябваше, разбира се, да продължиш да се движиш, нали? Сега обаче ще лежиш мирно и ще ме оставиш да превържа раната още веднъж. В противен случай, заклевам се, ще те прасна с дръжката на пистолета по черепа! Разбра ли ме?

Лиза кипеше от ярост, когато свърши речта си. Сам не каза нищо, но я погледна леко развеселено. После, за нейна изненада и облекчение, около устните му заигра усмивка.

— Плашиш ме до смърт — промърмори той подигравателно. — Наистина ли ще ме пернеш по главата?

Лиза малко се успокои. Може би нямаше да й създава трудности. Тя го изгледа мрачно. Когато съблече ризата му, видя, че превръзката се крепи само на едно място. Сигурно дъждът я беше отлепил.

— Как изглежда? — осведоми се той.

— Отвратително — отвърна тя приглушено. Изобщо не възнамеряваше да му спестява неприятните подробности. Трябваше да разбере колко тежко е състоянието му, за да може да й каже какво би могла да направи за него. С положителност знаеше много повече от нея за рани от огнестрелно оръжие.

— Какво означава отвратително? — попита той търпеливо и обърна глава, сякаш би могъл сам да види раната. Това, разбира се, беше невъзможно, колкото и да се мъчеше да си изкълчи врата.

— Около раната всичко е подуто, а цялата горна част на рамото ти, чак до средата на гърба вляво, е в черно и жълто. Освен това раната кърви, наистина не твърде много, но кръвта изглежда някак гъста и не тече, а пръска внезапно от време на време. Сигурно боли невероятно. Можеш ли изобщо да движиш ръката си?

Сам се опита и раздвижи лявата ръка напред и назад. Лицето му пребледня още повече и той задиша шумно. Лиза, която видя как от раната му бликва кръв, му извика да престане. Той затвори очи и по челото му избиха капки пот. За момент Лиза се изплаши, че отново е изпаднал в безсъзнание.

— Сам?

— Всичко е наред.

Напрежението в гласа му обаче показваше ясно, че нищо не е наред. Лиза го погледна разтревожено. Беше невероятно колко безпомощен можеше да изглежда този огромен, силен човек!

— Какво да направя? — попита тя предпазливо. — Да превържа ли отново раната?

— Спокойни ли са ръцете ти?

Лиза премига, без да разбира, и после погледна към тънките си слаби пръсти, които го държаха през кръста. Докато разкопчаваше ризата му, те трепереха.

— Не… не са много спокойни — призна тя.

Той издаде звук на недоволство. Очите му продължаваха да бъдат затворени и беше блед като статуя от мрамор.

— Тогава ще трябва да направиш нещо, за да ги успокоиш. Виж най-долу в пакетчето. Ще намериш бутилка уиски. Отпий една по-солидна глътка и ми го дай.

— Защо? — попита Лиза и гласът, както и лицето й, отразиха ужаса й. Боеше се, че вече знае отговора.

— Защото ще трябва да извадиш куршума. После ще зашиеш раната. Игла и конец ще намериш в пакета.

Лиза беше изумена.

— Не… мога — заекна тя и се отпусна на пети.

— Ще трябва да го направиш — каза той. — Ръката ми изтръпва. До утре изобщо няма да мога да я движа. Чувствам вътре онова проклето нещо как дращи по костта. При всяко движение ми причинява адска болка. Куршумът трябва да се извади и ти трябва да го направиш. Няма кой друг.

— Не — каза Лиза отпаднало.

Сам продължи с неумолим глас:

— След като извадиш куршума — не би било трудно да го намериш, само трябва да следваш отвора, който си е направил на влизане, — ще трябва да дезинфекцираш раната и да съшиеш ръбчетата както парчета плат. Внимавай само всичко, което използваш, предварително да обработиш с антисептично средство, конеца също. Не искам рамото да се възпалява, тогава бих се чувствал още по-зле, отколкото сега. Разбрано?

Лиза седеше неподвижно и го гледаше втренчено. Не можеше да преодолее страха и да го направи. Дори само видът на кръвта беше достатъчен, за да й прилошее. И все пак беше почистила съсирената кръв от отвратителната рана на гърба му и я беше превързала, без да й трепне окото.

— Сам, сигурен ли си, че трябва? — попита тя накрая. Чувстваше се замаяна. — А ако… ако ти причиня болка?

Той се търкулна по корем и облегна глава върху здравата си ръка. Лицето му беше обърнато на другата страна, но й се струваше, че съзира бледа усмивка.

— Не се тревожи, скъпа, наблизо няма жизненоважни органи — дори и да би се опитала, пак не би могла да ме убиеш. А ако не се постараеш, няма да мога изобщо да си движа ръката и тогава ще ни бъде дяволски трудно да се измъкнем от тук. Хайде, прави каквото ти казах — донеси уискито. После ще ти обясня какво ще е следващото действие.

Лиза се подчини без желание и пропълзя до мястото, където беше оставила багажа. Порови малко и намери почти пълна бутилка уиски. Докато я изваждаше, ръката й трепереше. Колкото повече премисляше какво иска Сам от нея, толкова по-сигурна беше, че нямаше да може да го направи.

— Няма да стане — каза тя, когато откри слаба надежда, че ще може поне да отложи това, което я караше да направи. — Нямаме достатъчно светлина. Ще трябва да почакаме поне до разсъмване.

Той й обясни как да закачи лампата. В никакъв случай не желаеше да чака до следващия ден.

— Сам, обаче… — накани се да възрази Лиза, но после се отказа. Той наистина смяташе тази импровизирана интервенция за неизбежна, макар и той, както и тя, добре да знаеше, че му предстоят силни болки.

— А сега какво? — попита тя, след като закачи лампата по най-добрия начин.

— Потърси иглата и конеца. Не вдявай много дълъг конец, около трийсет сантиметра ще са достатъчни.

Той лежеше неподвижно, докато Лиза изпълни казаното. Мина известно време, докато вдене конеца, тъй като ръцете й не бяха много спокойни, но най-сетне успя.

— Готово — заяви тя.

— Не забравяй да дезинфекцираш иглата и конеца, преди да ги използваш — предупреди я той. Тя кимна мълчаливо. — А сега извади ножа от ботуша ми — продължи той. — Нали знаеш къде го държа?

Лиза знаеше, разбира се. Тя извади застрашително изглеждащия нож от кончова на десния ботуш на Сам. Острието му беше извито и остро. Сам й беше разказвал, че африканците го наричат „Крие“… Пребледня, като си представи как ще използва ножа, за да разрязва здравата плът на Сам.

— Не мисля, че ще се справя — тя преглътна, приседна до него и се вторачи в лъскавото острие, сякаш никога не го беше виждала.

— Не, ще се справиш — на нея й се прииска и тя да бъде така уверена, както се представяше той. — Трябва да се справиш — добави Сам.

Въпреки безпокойството си Лиза разбра, че няма друг избор.

Погледа ножа още известно време и после сви решително рамене. Трябваше. Трябваше да го направи заради самата себе си. И заради Сам.

Тя изпълняваше указанията на Сам и извади марля, антисептичното средство и пластир от санитарния пакет. С това приготовленията сякаш бяха приключени.

— Готово? — попита Сам, когато стана ясно, че тя се бави само за да отложи колкото може повече това, което беше неизбежно.

— Мисля, че да — ако този отговор прозвуча неуверено, това си имаше своите причини — тя се чувстваше неуверена.

— Добре. Отпий сега една глътка уиски и ми подай бутилката. Мисля, че ще ми потрябва.

— Само да си посмял да се напиеш! — предупреди го Лиза с писклив глас. Изведнъж й се стори, че той би могъл така да се напие, че да не може повече да й помогне, когато стане необходимо.

— Докато ти си с този нож в ръката? За това изобщо не може и дума да става — отвърна той и направи гримаса. — А сега можеш да започваш. Първо гледай да глътнеш уискито си. Може би на теб ще ти трябва повече, отколкото на мен.

През целия си живот никога досега Лиза не беше пила ракия, но Сам беше прав — имаше нужда непременно от нещо с повече градуси. Отвори бутилката, вдигна я до устата си и отпи голяма глътка. Всичко — от устната кухина чак до стомаха й пламна като залято с лава. Тя се закашля и задъха, но беше принудена да признае, че й стана по-топло, когато тялото й се отпусна малко след шока, и тя се чувстваше вече по-смела.

— Ето — подаде бутилката на Сам. Той я пое със здравата си ръка и отметна глава, за да може да отпие. Количеството, което погълна, беше толкова голямо, че Лиза се изплаши.

— Обеща ми да не се напиваш — припомни му тя с упрек, когато той най-сетне свали бутилката.

Сам я изгледа презрително.

— Скъпа, та тези няколко капки не са в състояние дори да ми замаят главата — отвърна той саркастично. Лиза хвърли поглед към бутилката, от чието съдържание липсваха почти три четвърти, и можеше само да се надява, че той казваше истината.

— Сам, съвсем сигурен ли си наистина, че го искаш? — тя му даде за последен път възможност да премисли.

— Съвсем сигурен съм — отвърна той. Отново й подаде бутилката и затвори очи. Когато Лиза остави бутилката на земята и се наведе над него, насочвайки ножа към раната, той отново я погледна. — Смяташ ли, че ще можеш да ми свалиш колана? — попита Сам най-неочаквано и при тези думи посегна към токата му.

Лиза блъсна ръцете му и свали колана.

— Какво да правя с него? — запита тя неуверено.

— Дай ми го — тя го направи. Той сгъна внимателно колана.

— Какво смяташ да правиш с него?

Той я погледна бегло и за неин ужас пъхна колана между зъбите си.

Тя издаде приглушен звук. Нямаше да се справи! Чисто и просто не беше в състояние да го направи! Сам трябва да беше разбрал по лицето й, че се колебае, защото протегна здравата си ръка и улови нейната.

— Не се тревожи — каза той твърдо, докато я държеше успокоително за ръка. — Случвали са ми се вече много по-лоши неща от това, което ти сега можеш да ми причиниш. Освен това нямаш никакъв друг изход — трябва да го направиш. Ясно ли е?

Лиза погледна в сините му очи, които сега бяха много по-тъмни поради болката. Тя преглътна. После кимна уморено.

— Добро момиче — той стисна ръката й още веднъж и после я пусна. — А сега гледай да приключим по-скоро с това.

Отвърна глава настрани, затвори очи и захапа колана между зъбите си. Лиза само седеше и го гледаше. Не можеше просто така да пъхне ножа в рамото му…

Накрая той пак извади колана от устата си и я погледна:

— Е, какво има?

— Ами… не зная какво трябва да направя.

Той изпъшка и повтори още веднъж напътствията, които й беше дал. После я накара да повтори всичко и когато се увери, че тя наистина знаеше какво трябва да направи, захапа отново колана, легна и зачака.

Лиза изля дезинфекционния разтвор върху ръцете си и върху ножа. Вече нямаше какво друго да прави и трябваше да започне с изрязването. Хвърли бегъл поглед към лицето на Сам. Беше напрегнато и всички мускулчета се бяха свили в очакване на болката, която тя неминуемо щеше да му причини. Белите му зъби се бяха забили в колана, а ръцете му бяха свити в юмруци. Когато го погледна и възприе в него мъжа, с когото се беше любила и спорила през последните седмици и от когото напоследък беше зависима във всяко едно отношение, тя цялата затрептя от безпокойство. Решително отвърна поглед от лицето му, разгледа рамото му и се насили да гледа на него като на неживо същество, може би като на жабата, която беше разрязвала някога в час по биология.

Успя. След няколко минути стомахът й се беше успокоил. После се залови за работа.

Когато ножът потъна на около пет сантиметра в рамото на Сам, Лиза така силно прехапа долната си устна, че усети кръв в устата си. Гъста яркочервена кръв бликна от дупката, която почна бързо да потъмнява. Лиза не направи нищо, за да я отстрани, така че скоро кръв имаше навсякъде — по ръцете й, по ножа, по гърба на Сам и по панталона му. Когато натисна ножа по-дълбоко в раната, Сам направи внезапно движение с ръка, като че ли да я спре, но веднага се овладя. Лиза хвърли бърз и измъчен поглед към лицето му. Беше бяло и лъщеше. Капки пот се стичаха по челото и бузите му. Очите му бяха здраво стиснати, ръцете продължаваха да са свити в юмрук. Зъбите му почти бяха прегризали кожата на нагънатия колан. Лиза усети как в очите й бликват сълзи. Премигна, за да може да вижда по-добре, но дойдоха нови сълзи, които потекоха безпрепятствено по лицето й. Тя се опита да си внуши, че не я вълнува дали му причинява болка и съзнателно си припомняше многото случаи, когато я беше унижавал. Тези болки бяха най-малкото, което беше заслужил — но докато се мъчеше да повярва в това, Лиза разбра, че е чиста загуба на време да си втълпява такива глупости. Който и да беше той и каквото и да беше направил — тя не можеше да понася да го гледа как страда. Тя беше шокирана, когато осъзна, че би предпочела да поеме върху себе си болките от тази импровизирана операция, само и само да му ги спести. Това беше нелогично и не за вярване, като се вземеше под внимание фактът, че през повечето време, откакто го познаваше, го беше мразила с цялото си сърце, но точно такива бяха чувствата й сега. Лиза усети прималяване, когато осъзна, че с течение на времето може би се беше привързала към него много повече, отколкото би трябвало.

Сълзите почти я заслепяваха, но това не пречеше, тъй като от раната бликаше толкова кръв, че и без това не би могла да види нищо. Принудена беше да се осланя единствено на чувствителността на пръстите си, докато изследваше бавно рамото му. Беше вече готова да изпадне в отчаяние, когато най-после върхът на ножа — с лек металически звук — опря в нещо твърдо.

— Мисля, че го намерих — каза тя може би повече на себе си, отколкото на Сам. Гласът й изразяваше такава дълбока благодарност, че думите прозвучаха като молитва. Разбира се, Сам не отговори, но на нея й се стори, че мускулите на лицето му малко се поотпуснаха.

Лиза си припомни указанията на Сам и започна да действа колкото се може по-бързо. Дезинфекцира дългата пинсета, която беше намерила, и я провря по кървавата следа, която беше прокарала с ножа. Обтегна мястото около раната и за изненадващо кратко време — особено като се имаше предвид колко дълго се бе мъчила да открие куршума — достигна до него с пинсетата. Сега й бяха необходими само секунди, за да го хване и да го изтегли от раната. Разглеждаше окървавеното късче метал и изпитваше такова облекчение, че й идваше да крещи от радост.

— Извадих го, Сам, извадих го! — викаше тя радостно.

Сам потрепери, когато тя изля дезинфекционния разтвор право в отворената рана, и трепна още веднъж, когато я усети да съшива разкъсаната кожа с внимателни, макар и неумели движения, но Лиза разбираше, че мускулите му не са вече така напрегнати, и знаеше, че и той се радваше като нея, задето беше устоял на тези мъки.

Когато заши раната и почисти гърба му от кръв и когато най-сетне залепи пластирите със стерилната превръзка, тя се усети така изтощена и изцедена, сякаш я бяха въртели в центрофуга. Премига, отпусна се на пети, избърса ръцете си в ризата на Сам и го погледна. Той лежеше по корем със затворени очи. Там, където кожата му не беше окървавена или изпотена, беше бледа, почти пепелявосива. Лиза внимателно издърпа колана, който той почти беше прегризал. После навлажни малко парче марля и избърса лицето му.

— Добре ли си? — попита тя пресипнало, когато й се стори, че Сам не дава ни най-малък признак да е възприел жеста й. Той не отговори. Лиза прехапа загрижено устни и се изплаши, че отново е изпаднал в безсъзнание. Впрочем би могла твърде добре да го разбере. И без това се беше чудила как издържа толкова време на болките. Лиза си представи Джеф при подобна ситуация и беше убедена, че би крещял от болка и страх още от момента, в който куршумът попадне в тялото му.

За огромно нейно облекчение Сам отпусна юмруци и бавно отвори очи.

— Да, добре съм — каза той. — Добре си свършихте работата, доктор Колинс. Гордея се с вас — и вие също можете да се гордеете със себе си.

— Б-благодаря — беше глупаво, но тя наистина заекна.

Сам усети, че гласът й трепери, и бавно се обърна на здравата си страна, надигна се и се подпря с дясното си рамо на стената.

— Сам, ти не бива…

— Плакала си — прекъсна я той. Прозвуча като упрек. Лиза вдигна ръце и плахо избърса навлажнелите си очи.

Чувстваше се като десетгодишно момиченце. Значи беше плакала — но си каза упорито, че това още нищо не означава. И друг път беше плакала заради някой тъжен филм, или защото някое домашно животно се е наранило, беше плакала заради книги, които четеше, беше плакала за какво ли не. Но във всеки случай сълзите й сега съвсем определено нямаха това значение, което Сам предполагаше — че е почнала да изпитва добри чувства към него! Тя подсмръкна с нос не съвсем изискано и се помъчи да спре сълзите, които пак се канеха да бликнат от очите й.

— Плакала си, нали? — упорстваше той с омекнал глас. Не я докосна, но очите му се забиха като свредели в нея.

— Е, и? — отговори тя рязко. Не искаше той да се занимава повече с този въпрос, щом като тя дори и пред себе си не можеше да признае защо се съпротивлява толкова.

— Защо, Лиза?

Лиза видя, че той няма намерение да се откаже от въпросите си, но тя за нищо на света не би се съгласила да признае слабостта си пред него. Несъмнено би й се присмял и би я подигравал, а по отношение на него тя беше толкова не наясно с чувствата си, че той в никакъв случай не би трябвало да научи нещо за нежността, която изпитваше към него.

— Плача винаги когато изживявам стрес — отвърна тя мрачно. После добави, за да смени темата: — Не е ли по-добре да полегнеш?

Сам не обърна внимание на последната й забележка. Би трябвало да го знае предварително. Изви глава назад и я загледа замислено. Лиза усети как червенината пропълзя по бузите й, тъй като той не преставаше да я наблюдава изпитателно.

— Откакто те познавам, ти винаги си била по една или друга причина в стрес — забеляза Сам внимателно. — И никога досега не съм те виждал да плачеш. Защо не си признаеш, Лиза? Плакала си, защото ти е било трудно да ми причиниш болка.

Лиза не каза нищо. Клепачите й се спуснаха от само себе си, за да прикрият очите й от проницателния му поглед. Този негодник, помисли си тя раздразнено. Все още ли се мъчи да я постави натясно?

— Така ли е? — настояваше той.

Устните на Лиза трепереха от смущение. По-добре да умре, ако почнеше сега да й се надсмива.

— И какво от това? — попита тя войнствено и отвори очи, за да го погледне в лицето. За нейно учудване устните му се разтвориха в оная влудяваща усмивка, която винаги я беше разтърсвала до мозъка на костите.

— Представата за това много ми харесва — произнесе той тихо и очите му, плъзнали се по леко изчервеното й лице, станаха внезапно топли и дружелюбни. — Ела тук, скъпа.

При тези думи Сам протегна здравата си ръка към нея. Без да осъзнае как всъщност стана, Лиза вече се беше озовала до него и се беше сгушила до здравото му рамо. Главата й полегна на врата му, здравата му ръка я прегръщаше и притискаше към тялото.

— Беше ужасно да ти причинявам болка — призна тя с треперещ глас.

За да я утеши, Сам я привлече още по-плътно към себе си.

— До не много отдавна ми се струваше, че би предпочела да ми прережеш гърлото — каза той и в гласа му се усети някаква насмешливост. — Какво те накара да промениш отношението си?

Точно от това се беше опасявала Лиза. Тя трепна и се помъчи да се освободи от него. Въпреки раната си той все още беше много по-силен от нея и можеше да я задържи без особено усилие.

— Не ми се надсмивай! — извика тя с остър, разтреперан глас.

Той моментално отслаби хватката си и я погледна в лицето. Главите им бяха извън обсега на фенерчето, което се полюшваше от едно въже над тях, и в тъмнината беше трудно да се види ясно изразът на лицето му.

— Не съм ти се надсмивал, скъпа — странно, но тези думи прозвучаха някак сериозно. — Само се питах как се е стигнало до тази промяна.

— Не знам. Но и не искам да говоря за това.

Сам продължи да се вглежда в нея, после отново я привлече към себе си.

— Съгласен съм — каза той добродушно. — Няма да говорим за това, поне засега — прошепна тези думи в ухото й и устните му издухаха косата й настрани. Дъхът му докосваше нежната й кожа. Лиза усети как главата й против волята й полягва на широкото му рамо. Тя въздъхна и се отпусна успокоена до него. Беше така изморена…

— Хей, не заспивай отгоре ми — каза той, след като бяха помълчали известно време.

Лиза сънено отговори нещо. Сам внимателно я разтърси с ръката, с която преди това я беше държал през кръста. Лиза го погледна недоволно и в големите й очи ясно можеше да се прочете, че умира за сън. Сам се вгледа за миг във финото й лице, а после подпря с пръст брадичката й. Преди Лиза да разбере какво става, той се наведе и я целуна нежно по устните. Тя трепна от този допир.

— Студено ти е — каза той, мръщейки чело. За щастие неправилно бе разтълкувал трепването й. — Съблечи мокрите си дрехи, преди да си си навлякла някоя пневмония.

Лиза и не беше помисляла за дрехите си. Те не бяха вече толкова мокри, както преди, а само малко влажни и студени. Но като се концентрира сега върху тях, установи, че мокротата им беше доста неприятна за кожата й. Тя потрепери отново и този път наистина поради студа.

— Ще го направя, ако и ти се съблечеш — отговори тя. Изправи се и погледна мокрия панталон, който беше полепнал като втора кожа около бедрата и краката му.

— Дадено! — каза той небрежно, но сините му очи блеснаха издайнически.

Когато Лиза го погледна, изпита някакво много странно чувство.

Сърцето й сякаш се преобърна в гърдите. За да отклони мислите си в друга посока, тя се зае припряно да разкопчава ризата си. Беше живяла вече толкова дълго заедно с него, че не се стесняваше да се разсъблича пред погледа му. Той беше виждал всеки милиметър от тялото й, а и не само виждал…

Той се наведе и почна да събува ботушите си. После се облегна със стон на стената. Лиза го погледна и видя как спазъм разкривява лицето му. Моментално отиде при него и го изгледа ядосано.

— Нали ти казах да не се движиш — скара се тя с тон, какъвто имат любещите майки, чието търпение се е изчерпало. — Кога най-сетне ще почнеш да ме слушаш?

Сам вдигна очи. Беше блед и кожата му се беше опънала по черепа, но около устата му се появи нещо като усмивка.

— Извинявай — измърмори той.

Лиза го възнагради с поглед, пълен с упрек, и клекна до него, за да му свали ботушите.

Когато се зае с чорапите, й мина мисълта, че краката му са всъщност много хубави. Бяха големи и загорели и изглеждаха така силни — крака, на които можеш да разчиташ, помисли си тя и веднага се ужаси от себе си, че може да мисли за такива глупави неща. Чувал ли е някой някога за крака, на които може да се разчита? Повтори си отново, че трябва да се помъчи да не мисли толкова много за него. Върнат ли се веднъж у дома, пътищата им щяха да се разделят.

Тя събу панталона му. Движенията й бяха напълно естествени и лишени от каквото и да било, неудобство. Той не я изпускаше нито за миг от очи, докато му разкопчаваше ципа. И при най-добро желание не можеше да си представи, че в този момент той си мислеше колко красива гледка представляваше сега, когато сребристата й коса обгръщаше като ореол на светица нежното, поруменяло лице и тя, както обикновено, хапеше долната си устна, съсредоточена изцяло върху дейността си. Ризата й беше разкопчана до кръста и само прозрачният сутиен скриваше гърдите й. В този момент тя вдигна очи, забеляза погледа му, насочен към нея, и се усмихна.

— Можеш ли да се поизправиш малко? — наложи се да повтори въпроса, преди той да я разбере.

Сам се понадигна малко и тя можа да събуе панталона без особени затруднения. На Сам отново му мина мисълта, че тя наистина има опит в събличането на мъже, но веднага я прогони. За него това и бездруго нищо не променяше…

Лиза донесе единственото одеяло, с което разполагаха, и зави Сам. Зъзнейки, той се уви по-плътно с него.

— Ела, като сме двама, ще е по-топло.

Едва при тези думи на Сам тя усети отново колко много й е студено. Припряно съблече дрехите си и застана гола и мръзнеща пред него. Беше притиснала ръце към гърдите си, за да се постопли.

— Подай ми оръжието и загаси фенера. Трябва да пестим батериите — каза Сам. Лиза направи всичко и той отметна одеялото до себе си. — Хайде, скъпа — гласът му беше приглушен, провлечен и нежен. Лиза послушно припълзя до него под одеялото и се изненада колко много й харесва звукът на гласа му.

Сам я прегърна през кръста и тя се сгуши до него, за да се топлят взаимно. Говориха малко, легнали един до друг под завивката, но телата им се докосваха и разговаряха на собствения си език. Тази близост не излъчваше сексуални желания, а по-скоро усещането, че са добри стари приятели или любовна двойка, познаваща се много-много отдавна.