Кристина Дод
Правилата на капитулацията (11)

11

На следващата вечер, докато вървеше към старата детска стая, Шарлът все още страдаше от леко главоболие. От днес нататък Адорна щеше да си пие брендито сама. Младата дама беше убедена, че никога нямаше да преживее снощната сцена с Уинтър, ако не беше изпила цяла чаша бренди.

Да възпитава възрастен мъж! И то човек като Уинтър. Какво можеше да постигне с него? Да си цивилизован човек не означаваше само да знаеш кога се носят ръкавици…

… или кога се носят обувки. О, не! Нали бе взела твърдото решение да не мисли за босите му крака.

… или как се дебнат млади жени в тъмни коридори…

… и в никакъв случай да не се чуват забележки, че тя би могла да стане негова метреса… или негова жена.

Негова жена! Шарлът с мъка потисна желанието да се изсмее истерично. Или по-добре да изпръхти, както беше направил Уинтър. Предложението на Лейла баща им да се ожени за гувернантката можеше да бъде извинено с детското незнание. Обаче Уинтър много добре знаеше какво прави. Той я желаеше.

Точно така. Макар че й трябваше време, тя бе разгадала скандалния му план. Този необикновен мъж не искаше женитба. Искаше същото, което искаха всички мъже от всяка що-годе симпатична жена, дошла да живее под покрива им.

Е, от лейди Шарлът Далръмпл нямаше да получи нищо. Веднъж вече беше доказала, че не може да бъде купена. Колко жалко, че Уинтър не знаеше тази история.

Жалко ли? Шарлът се потърси отвратено. Тя не искаше Уинтър да научи историята й. Никога. Невъзпитан, какъвто си беше, той щеше да я разпитва, а тя избягваше да говори за болезнените си преживявания.

Невъзпитан? Да. Лейди Ръскин нямаше представа какво различава коминочистача от истинския джентълмен. Поведението. Уинтър нямаше поведение на джентълмен. Той се държеше така, сякаш разполагаше с всичко необходимо, за да събере батальон от смели мъже и да завладее с тях целия свят. Тази арогантност беше крайно изнервяща за англичаните, които не познаваха бурното море, златните пустини и войнствените араби.

Тя спря за миг, облегна се на стената и се опита да се пребори с глупавата си склонност да романизира приключенията на Уинтър. Май беше чела прекалено много приключенски истории на децата. Или появата на Уинтър в ориенталски одежди беше възбудила фантазията й. Надали можеше да има по-неприлична одежда. Свободна и въздушна, тя не изпълняваше нито едно от предписанията на цивилизованите нации.

Когато за първи път го видя в джелаба, тя беше поразена и неспособна да разсъждава трезво. След този първи удар мислите й не преставаха да се реят в различни посоки. Как ли щеше да се почувства, ако захвърлеше корсета? Да се облече в памучно платно като него? Оттам нататък й оставаше само една крачка по хлъзгавата пътека на греха — особено след като бе дръзнала да се запита дали под такава одежда се носеше бельо. Винаги когато поглеждаше Уинтър, си мислеше… о, не, нямаше никакво значение какво си мислеше. Подобни фантазии без съмнение бяха последствие от прекаляването с алкохола. Никакво бренди повече.

Тя изпъна рамене и продължи към старата детска стая, където трябваше да се срещне с обекта на фантазиите си.

Почука тихо и когато никой не отговори, влезе колебливо. Голямата, просторна стая беше празна и тъмна. Само около камината се виждаше светло петно от сиянието на огъня. Пламъците пращяха и съскаха. Върху дългата ниска масичка пред камината, покрита с чисто бяло платно, бяха наредени няколко свещи. Десетина квадратни възглавници бяха струпани на купчина на пода, до тях се виждаха грижливо сгънати одеяла. Подът беше покрит с килим, чиито сложни шарки искряха в златно, зелено и яркочервено.

Защо обаче липсваше провокиращо небрежната, властна фигура на нейния ученик? След кратко колебание Шарлът извика:

— Лорд Ръскин?

— Добре дошла, лейди мис Шарлът. — Гласът дойде иззад здраво затворената врата в отсрещната стена. Името беше произнесено топло; всяка сричка нежно увита в чуждоземния му акцент. — Влезте в моите скромни покои и ги украсете с изисканото си присъствие.

Тонът му я накара да забрави, че е само гувернантка, а той е виконт и неин работодател. Накара я да осъзнае, че е жена, желана жена, и това опасно съчетание направи ситуацията още по-опасна.

Ако не беше достатъчно бдителна, този мъж щеше да я прелъсти!

— Милорд, ако чувството не ме лъже и това наистина са вашите лични помещения, приличието ми забранява да пребивавам тук заедно с вас.

— Лични помещения? Това е старата ми детска стая. — В гласа му имаше искрено учудване. — Само една минута. Разположете се удобно.

— Хъм… — Не му повярва докрай, но реши, че е изразила достатъчно ясно становището си. Тя не беше глупачка и не желаеше да остава насаме с него.

Но как да се разположи удобно, като в помещението нямаше столове? Задоволи се да застане до масата, която й стигаше до коленете, и да разгледа таблата, на която бяха сложени самун хляб, кръгла питка сирене и купа с тъмночервено грозде. Никъде не се виждаха прибори, нито диван за сядане и тя се запита с нарастваща неловкост дали пък недоверието й към намеренията на Уинтър няма да се окаже оправдано.

От купата с грозде се носеше сладък аромат. Тя се наведе и вдъхна дълбоко свежата миризма, смесена с уханието на хляба. Ала като чу гласа на Уинтър, се изправи като свещ.

— Моля ви, лейди мис Шарлът, вземете си, не се стеснявайте.

Той стоеше на вратата и за нейно облекчение беше облечен в изискан костюм. Липсваха му само обувките. По дяволите, защо пак беше с боси крака?

— Не, благодаря, милорд, вече вечерях.

— О, вземете си, моля ви! Не мога да изям всичкото това грозде, защото ще се издуя.

Шарлът с мъка потисна напиращия на устните й остър вик — или пристъп на смях. Под влиянието на Уинтър разликата постепенно се заличи. За да спечели малко време, тя откъсна едно зърно и го сложи в устата си. Свежо, сладко, пълно със семки. Докато дискретно плюеше семките в шепата си, той обикаляше стаята като природна стихия. Носеше черна жилетка, черен панталон и бяла риза и ако не бяха босите крака, можеше да го възприеме като английски джентълмен. Ризата беше леко отворена и разкриваше тънки черни косъмчета. Мускулестите бедра се очертаваха под панталона. Но не можеше да пренебрегне босите му стъпала. Просто не можеше.

Той излезе под светлината и зае обичайната си поза: ръцете опрени на хълбоците, брадичката властно вирната.

— Е, да започваме.

Шарлът бързо хвърли семките в камината и стисна зъби, за да се съсредоточи.

— Добре, започваме. Искам първо да кажа, че задачата да ви направя достоен за поява в обществото никак не ми е по вкуса, но ще дам най-доброто от себе си…

— Да, знам, знам. Вие сте жена, която винаги дава най-доброто от себе си. В това няма съмнение. Е, с какво ще започнем?

Шарлът се ядоса, че бе прекъснал внимателно обмислената й реч, но успя да запази външно спокойствие.

— Моят опит ми показва, че първата тема, с която трябва да се заемем, е вашият навик да задавате въпроси за твърде лични неща.

Уинтър наклони глава.

— Твърде лични ли? Да не би да искате от мен да не говоря повече за децата си?

— Не, разбира се. Имам предвид лични неща, които се отнасят до тялото ви. Не бива да се говори за… дейността на органите, особено когато присъстват лица от другия пол. — Тя изчака той да размисли над мъглявите й описания.

Много скоро лицето му се разведри.

— Май разбрах! Не бива да говоря, че ще се издуя.

— Точно така. Не е прилично. Никакви описания на физически оплаквания или болести.

— Но нали възпитаните дами и господа винаги питат как съм!

Шарлът се направи, че не е разбрала тънката подигравка.

— Чисто реторичен въпрос. Когато някой ви попита как сте, коректният отговор гласи: „Благодаря, добре съм, а как сте вие?“

— Това обяснява защо повечето дами ме поздравяват, но вече не питат как съм. — Той отиде до масата и се отпусна на една голяма възглавница.

Смелостта я напусна. Точно както се беше опасявала. Той се показваше от грубиянската си страна, може би, за да я ядоса, а може би и за да се разбунтува срещу указанията й. Със сигурност не защото си мислеше, че на нея й харесва да види на мъж, седнал на възглавница.

— Имам ли право да се осведомя за здравето на дамите? — попита невинно той.

— Имате право само да попитате как се чувстват. Най-общо, нали разбирате. — Той се бе разположил удобно точно срещу нея, с гръб към огъня, и изглеждаше спокоен и весел, съвсем не опърничав. Може би, каза си примирително тя, просто има желание да си почине след дългия ден в кантората.

Уинтър си спомни нещо и прехапа устни.

— Лейди Скот роди наскоро и аз я попитах за сина й.

— Напълно приемливо.

— Попитах и дали раждането е минало леко.

Шарлът въздъхна.

— Жените обсъждат тези теми помежду си, но това се случва рядко. Никоя дама не говори за раждане с господин.

Уинтър кимна.

— В Ел Бахр жените си говорят много за тези неща, но мъжете не ги обсъждат.

Поне един миг на съгласие, колкото и кратък да беше.

— Виждате ли, дори в Ел Бахр има правила.

— Но това ме интересува! — протестира той като малко момче.

— Интересът ви не е по-важен от традицията и етикета.

— В Ел Бахр интересът на мъжа е по-важен от всичко друго.

Невъзпитан, разглезен хлапак!

— Сега ще ми кажете, че вече не съм в Ел Бахр и че тук протоколът владее живота на хората. — Както бе направила преди малко Шарлът, и той подуши гроздето и хляба. Като забеляза, че тя се е оттеглила настрана, помоли учтиво: — Ще ми позволите ли да хапна, лейди мис Шарлът? Още не съм вечерял.

— Но разбира се, милорд. Вече е късно и сигурно сте гладен.

— Гладен като камила, която търси финикова палма. — Като видя смръщването й, той се постара да обуздае цветистия си език. — Да, гладен съм. — Направи широк жест и попита: — Ще ми направите ли честта да се присъедините към мен? Много сте тънка, макар че примамливите очертания на гърдите ви ми напомнят за зелени оазиси и сладки питиета.

Тя бе шокирана и… само шокирана.

— Не бива да казвате такива неща!

— Само на вас, лейди мис Шарлът. Повечето жени не са толкова тънки. Ако не искате да ядете, поне седнете.

Нерешителността беше лукс, който Шарлът по правило не си позволяваше, но сега не събра смелост да обясни на Уинтър, че гърдите й не са подходяща тема за разговор. Нейните или на която и да било друга жена, макар да не можеше да се отърве от чувството, че той го знаеше.

— Моля ви, седнете — покани я отново той. — Нищо няма да науча, ако стърчите над мен.

Вероятно нямаше никакви непочтени намерения спрямо нея. Макар че това не обясняваше какво точно беше искал от нея миналата вечер в галерията. Но мъжете бяха неразбираеми същества.

— Бих могла да си донеса стол…

— Пак ще стърчите над мен. Поканих ви тук, защото съм уморен и само тук мога да бъда сам. Нима една англичанка не може да седне удобно на възглавница?

— Не е толкова лесно — отговори сухо тя. Не можеше да му обясни какво препятствие представляват три колосани фусти за жена, пожелала да седне на пода. Натрупа няколко възглавници една върху друга и се извърна, за да скрие усмивката си. Каква неподходяща реакция! В много отношения Уинтър беше останал пощаден от лицемерието на обществото и тя неволно се запита как опитните светски дами и господа реагираха на забележките му. Страшно й се искаше да е видяла лицето на лейди Скот, когато я е попитал леко ли е минало раждането.

Когато отново се обърна към Уинтър, вече контролираше напълно израза на лицето си. Той огледа със смръщено чело полите й, но тя не разбра какво го притеснява.

— Естествено, ще събуете обувките си.

— Обувките…? — Едва се удържа да не го нарече варварин. — Не, няма да събуя обувките си!

— Как тогава си позволявате постоянно да ми внушавате какво не е прилично?

— Това не включва…

— Лейди мис Шарлът, това е моето убежище. Донесъл съм килима и възглавниците от Ел Бахр. Като скъпоценен спомен за времето, което прекарах там. Не мога да ги заменя с нищо и треперя при мисълта, че един ден ще се износят и ще излинеят… и няма да ми остане никакъв спомен от горещо обичаната родина.

Мекият мъжки глас звучеше едновременно лирично и обвинително. Въпреки това Шарлът не можеше да се отърве от подозрението, че той я манипулира. Но както и да е. Тя знаеше, че той обича Ел Бахр, и предполагаше, че пустинята му липсва. Ако това наистина бяха единствените му спомени, той имаше пълното право да я помоли да ги щади. С всички средства.

Но да си събуе обувките… Гледа го цяла минута, за да установи дали се шегува.

Не, не се шегуваше.

— Е, добре, милорд — произнесе отчетливо тя, — щом заема мястото си, ще си събуя обувките.

— Оказвате ми висока чест с учтивостта си. Както винаги.

Ако се радваше на победата си, той го криеше много умело. По лицето му не пролича нищо, в очите не светна дори една искра. Шарлът укорно си каза, че сама се подлудява, като търси във всяка негова дума скрита подигравка. По-добре да остави тази тема. В този миг усети приятната миризма на печено кафе и забеляза керамичната кана до камината.

— Да ви налея ли една чашка?

Уинтър, който тъкмо белеше кората на сиренето, спря.

— Ще се присъедините ли към мен?

— Щом така желаете. — Шарлът завлече възглавниците до масата, донесе каната и две чашки, стоплени от огъня. Мина доста време, докато подреди полите си така, че да седне прилично. За съжаление възглавниците бяха по-меки, отколкото очакваше. Настани се срещу Уинтър — не, не точно срещу Уинтър, защото той беше в средата на масата, а тя към края. Разделяха ги само няколко стъпки. Най-трудно й беше с краката. Да ги протегне ли? Или да стъпи на пода и да свие колене? Накрая реши, че полите скриват достатъчно и може да седне като него — с отворени колене и кръстосани крака. Когато най-сетне се настани удобно, забеляза, че той я наблюдава възхитено. Гласът му прозвуча меко, почти нежно:

— Вие превърнахте един прост акт в представление.

Да не би да я укоряваше? Тя нямаше представа как се седи върху възглавници и не беше в състояние да се отпусне на пода като него. За последен път беше седяла на пода, когато беше дванадесетгодишна, но не си спомняше точно как. Помнеше, че обичаше да слуша разказите на майка си в тази поза, а понякога дори се излягаше на килима, взираше се в тавана и мечтаеше.

— А обувките? — настоя той.

Шарлът се наведе и развърза бързо шнуровете на високите до глезените полуботушки, като внимаваше да крие чорапите си от погледа му. Удаде й се да ги събуе почти незабелязано.

Той проследи как тя постави износените черни обувки до възглавниците, сложи ръка на сърцето си и изрече тържествено:

— Благодаря ви, лейди мис Шарлът.

Тя се усмихна с усилие, защото се разкъсваше между гнева срещу него и облекчението, че най-сетне се е отървала от неудобните обувки. Със спокойна ръка наля кафе в двете крехки чашки и му подаде едната.

— Надявам се, че денят ви в Лондон е минал добре.

Той наряза сиренето с нож, много приличен на този, който бе подарила на Роби, само дето острието беше по-дълго, извито и със сигурност по-опасно.

— Лондон се простира нашироко и олицетворява една стара страна, която обича да се хвали с кралското си достойнство и с богатата си история. Палатите и църквите са великолепни, всеки за себе си, но се гордеят с мястото си в града. Доковете и къщите под наем западат и потъват, но това е само загниващата долна част на тялото, останалото заслепява с блясъка си. — Той взе парче сирене, размачка го между пръстите си и заключи трезво: — Лондон е като лондончаните.

В думите му имаше предостатъчно поезия и истина — два гряха, които английското аристократично общество нямаше да му прости.

Мразеше да го укорява, но…

Когато го погледна колебливо, той се ухили.

— Естествено. Забравих. Така не се говори на публично място. Там се допускат само празни приказки. Без дълбочина. Коректният отговор гласи: „Денят ми мина добре, лейди мис Шарлът. А как беше вашият?“

— Прекрасен. Благодаря. — Ала не се удържа да изкоментира забележката му. — Разговорът е изкуство, милорд. То позволява на двама души да се опознаят и с помощта на думите да се сближат, а с малко повече късмет да станат приятели. Никой не иска да изложи душата си на показ пред случаен познат, защото рискува най-дълбоките му тайни да станат за посмешище на злите хора.

Той спря с хляба в ръце и тя помисли, че ще чуе язвителен коментар на своята сериозна и дълбокоумна забележка. Но той каза само:

— Умна сте както винаги. Радвам се да чуя, че денят ви е минал добре. А сега бъдете така любезна да ме информирате за напредъка на децата ми.

Шарлът се усмихна одобрително. В тази тема нямаше капани.

— За мен е радост да преподавам на децата ви, милорд. И двамата са много добри по математика, по-добри от всички други деца на тази възраст, а способността им да овладяват чужди езици е учудваща. Напредват бързо по природните науки, по реторика, изразителност на речта и рисуване, а Роби става все по-добър по четене.

Уинтър се засмя доволно като всеки баща, който слуша хвалби за децата си, но после въздъхна угрижено.

— А Лейла? Тя не напредва ли в четенето?

Шарлът неохотно поклати глава.

— Лейла не чете.

Искате да кажете, че не може да се научи?

— Искам да кажа, че не разбира. — Шарлът мразеше да говори за своите недостатъци, но реши, че почтеността изисква да му признае истината. — Аз съм виновна, милорд. Може би нямам достатъчно опит в общуването с толкова малки деца. Не разбирам защо Лейла скръства ръце и отказва да прави това или онова. Не знам как да я накарам да чете. Обясних й с много думи, че ако се научи да чете, пред нея ще се разтвори цял нов свят.

— Тя предпочита да ви слуша как четете. — Уинтър отхапа малко хляб и пийна глътка кафе.

— Да, и децата, и аз харесахме извънредно много „Хиляда и една нощ“. Казах й, че ако се научи да чете, вече няма да чака новата история от мен, а ще си я прочете сама и ще разбере за какво става дума. Но това изобщо не й направи впечатление.

Очите му засвяткаха, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно.

— Какво ви е, милорд? Има ли нещо, което би трябвало да знам за Лейла?

Той се усмихна и поклати глава.

— Лейла ще започне да чете, когато настъпи моментът.

По лицето на Шарлът пролича загриженост и той посегна през масата. Стъписана, тя се отдръпна. С протегната ръка той втренчи укорен поглед в нея, докато тя се поддаде и отново се премести напред.

Палецът му се плъзна по бръчката на челото й.

— Не се притеснявайте. Преди вашето пристигане имах силни съмнения, че гувернантката ще е в състояние да дисциплинира децата ми с предписания, поучения и удари през пръстите, ако проявят невъзпитание, както и че ще ги презира заради произхода им. Вие мислите, че не знам, Шарлът, но аз наблюдавам вас и децата много внимателно, чувам какво си говорят те за вас. Искам да ви благодаря най-сърдечно за умението и добротата, с които възпитавате децата ми.

Тя не му попречи да помилва челото и слепоочията й, защото повярва, че той не знае колко неприлични са подобни докосвания между непознати. Остави думите му да милват гордостта й, защото… защото се нуждаеше от похвалата му. Досега винаги бяха смятали, че тя е длъжна да дава това, което дава. А сега, когато се боеше да не се провали с децата, които вече беше обикнала, Уинтър й вдъхна увереност.

Старата детска стая се потопи в мълчание. Пламъците пращяха весело, докато поглъщаха дървото. Нощта влизаше свободно през отворените прозорци, пълзеше по паркета и си играеше с ресните на килима. Трепкащите свещи обгръщаха двете фигури в мека топлина. Двамата не правеха нищо, само се гледаха. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузата и носа й, докоснаха ресниците. Очевидно се наслаждаваше на равните й черти. Тя беше запленена от грапавите, мазолести ръце, докосванията му я успокояваха и възбуждаха едновременно. След малко той отдръпна ръката си и се облегна назад. Едва тогава Шарлът усети, че бе забравила да диша. Той бе предизвикал у нея толкова силна реакция, че тя неволно го оприличи на някой заклинател на духове от „Хиляда и една нощ“. Ала лейди Шарлът Далръмпл не вярваше в духове.

— Дори не сте разбъркали кафето си — отбеляза спокойно той. — Сладко ли го предпочитате?

— Не, аз не пия… нямам нужда от захар. — Когато той вдигна недоверчиво вежди, тя поднесе чашата към устните си и отпи.

— Какво ужасно нещо! Отвратително горчиво. Вкусът нямаше нищо общо с аромата, който се разпространяваше от каната. — Шарлът стисна здраво зъби и преглътна, но не можа да потисне тръпката, която премина през тялото й.

Съсредоточеността, с която я наблюдаваше, отстъпи място на веселие.

— Лейди мис Шарлът, вие не обичате кафе.

Нямаше смисъл да го лъже. Не и преди да се е научила да се преструва.

— Аз… да, прав сте.

— Както не обичате и бренди.

— Още по-малко от кафето.

— Въпреки това пиете с мен, за да не ме обидите. Приемате чаша бренди от майка ми, за да не я обидите. Според мен, лейди мис Шарлът, вие сте прекалено… отзивчива.

Точно в този момент тя изобщо не се чувстваше отзивчива. Смущаваше се, че е останала насаме с мъж, който има непочтени намерения спрямо нея, макар че досега не проявяваше нищо друго, освен искрена, макар и чуждоземна учтивост.

Дори докосванията му не бяха похотливи. Уинтър бе успял да й внуши, че многото й самоограничения и липсата на надежда са проява на еснафство. И начинът, по който го бе направил, беше крайно обезпокояващ.

— Боя се, че твърде малко хора ще се съгласят с вас, милорд.

— Не ме интересува съгласието на дилетанти и глупаци. Нали имам очи и виждам. — Той се почука по челото. — Имам и глава, за да мисля. И мисля, както на мен ми харесва, а не както другите очакват от мен.

В този момент Шарлът разбра, че харесва Уинтър. Харесваше праволинейността и непринудеността му, но най-вече й допадаше самоувереността му. Ако не беше приемът за серемианското кралско семейство, сигурно никога нямаше да се подложи на мъчението да взема уроци при нея, за да се приспособи към изисканото общество. Той се харесваше такъв, какъвто беше, и беше доволен от онова, което бе постигнал в живота си.

Чувствата, които изпитваше, бяха крайно обезпокоителни. За нея беше опасно да харесва, който и да било мъж, камо ли пък своя работодател.

Уинтър взе чашата й.

— За утре вечер ще ви поръчам чай. А сега, лейди мис Шарлът, искам да ви попитам дали е прилично да нося със себе си старата чанта за документи на баща ми. На времето сигурно е била много модерна, но аз се движа днес в лондонските салони, затова трябва да знам дали хората няма да ме гледат накриво.

 

 

Докато Шарлът и Уинтър обсъждаха правилата на светския етикет, в една друга част на къщата новата кухненска слугиня Франсис се промъкваше към стаичката си на третия етаж. Обикновено тя си лягаше заедно с другите, когато икономът ги отвеждаше в определеното за тях крило. Но тази нощ Трийв Джеймс, най-хубавото момче, което някога беше виждала, я бе помолил да го посети в обора и сега трябваше да стигне до стаята си по тъмните коридори. Навсякъде цареше мрак и тя виждаше само неясни очертания.

В петнадесетгодишната й главица се гонеха всевъзможни ужасяващи представи. Беше чувала какви ли не истории. Знаеше, че в старите къщи бродят духове и призраци, а тази къща беше по-стара от баба й, която помнеше даже крал Джордж Лудия. Не предшественика на кралица Виктория, бог да я пази, а този преди него.

Под краката й изскърца дъска. Тя подскочи, притисна устата си с ръка и се закле, че никога вече няма да иде при Трийв, все едно колко сладко й се усмихва.

Кой знае какви престъпления са били извършени тук, какви духове прехвърчат коридорите в търсене на спасение или разплата…

Селското момиче, наскоро излязло от къщичката на баба си в дълбоката провинция, трепереше все по-силно. През последните две нощи бе лежала будна, вслушвайки се в шумовете от горния етаж. Ужасни шумове, например приглушени стъпки. По едно време нещо падна на пода и се затъркаля със звън. Нещо метално… Франсис веднага си представи веригите, изковани за прокълнатите в ада.

Опряла гръб в стената, тя напредваше бавно по коридора и броеше вратите. Стаичката й беше последната отдясно, след нея коридорът извиваше и завършваше пред стълбата, която водеше към складовете на четвъртия етаж.

Франсис вече се бе качвала на тавана. В първия ден на пролетта мисис Сиймс поведе нагоре армия от прислужници, за да изчистят шестмесечната мръсотия. Голямото помещение не изглеждаше зле. С високи прозорци, които пропускаха светлина, и с безброй малки стаички от двете страни. Някои от тях не бяха по-големи от гардероби, Франсис трябваше да измете няколко такива стаички и коленете й затрепериха от ужас.

Защо стаята й не беше по-близо до покоите на мисис Сиймс? Никой призрак — дори мишка — не би посмял да смути покоя на страшната икономка.

Само една врата преди нейната Франсис чу протяжното, сухо скърцане на несмазана панта. Замръзна на мястото си, опитвайки се да се убеди, че се е излъгала, че не е чула добре. Но не — в края на коридора се появи мътно сияние, сякаш някой или нещо бе отворил вратата на голямата зала.

Тя чу далечно тътрене, после тежък стон. Накрая отново скърцане на панта.

На следващия ден Франсис разказа на другите слугинчета, че косите й стърчали на всички страни. Впила поглед в тъмното място, където коридорът се разклоняваше, тя направи крачка назад, после още една. Светлината се приближи, чуха се тихи стъпки.

Някой си играеше с нея. Или някой се бе скрил на тавана, за да избяга от мисис Сиймс и никога неугасващата й восъчна свещ. Или пък…

Нещо зави зад ъгъла. Нещо дребно в развяна бяла одежда, което държеше свещ точно пред ужасяващото си лице.

Франсис изпищя с все сила. Изпищя още веднъж и хукна като безумна по коридора. Докато другите слуги се събудят и запалят свещи, призрачната фигура беше изчезнала.