Кристина Дод
Правилата на капитулацията (26)

26

Сватбата беше триумф.

Уинтър изслуша с внимание произнесените шепнешком брачни клетви на Шарлът, след това с твърд глас, който изпълни цялата църква, и се закле във вярност и преданост. Това беше начинът му да й покаже, че не само е разбрал клетвата за вярност, но и възнамерява да я спазва. Обеща да се грижи за нея и никога да не проявява неискреност и невнимание, камо ли пък жестокост. Уинтър беше сигурен, че Шарлът ще оцени високо чувствителността му.

Приемът в балната зала и салоните на Остинпарк Мейнър не беше чак такъв триумф. Уинтър знаеше, че по тази точка двамата с Шарлът са на едно мнение, защото усмивката й, на която винаги се възхищаваше, беше изкуствена и измъчена. Заедно с Адорна и Портърбридж новобрачните трябваше да приемат поздравите на всички гости — безкрайно дефиле от хора, с които разменяха нищо незначещи любезни думи. Хауърд с жена си, оголила зъби като хищник. Лейди Смитуик и дълбоко разочарованата й дъщеря. Ходжис и Шилботл. Дрейк и Рийд. Стюарт.

Стюарт.

— Братовчеде. — Стюарт разтърси здраво ръката му. — Поздравявам те, че си избрал тази прелестна, цивилизована англичанка. Най-сетне ще заживееш като уседнал мъж и ще започнеш да идваш всеки ден в кантората.

Проблемът със Стюарт беше, че изглеждаше като олицетворение на честността. Комплиментите, отправени към Шарлът, звучаха напълно искрено, без капчица подигравка. Може би наистина желаеше да вижда Уинтър всеки ден във фирмата. Ако беше мошеник, братовчед му беше съвършен артист.

— Благодаря ти, братовчеде — отговори Уинтър с дълбокия си глас. — Но първо трябва да се насладим на медения си месец. Нали трябва да въведа съпругата си в изкуството на любовта.

Шарлът шумно пое въздух. Някъде назад в редицата на гостите мисис Морган припадна и Адорна избухна в смях. Уинтър се наведе към Шарлът.

— Стонът ти личен коментар ли беше?

— В смесено общество не се говори за меден месец. — Гласът й прозвуча твърдо, но не издържа на погледа му.

— Тогава няма да го споменавам повече.

Уинтър не искаше жена му да загуби и последните остатъци от цвят по лицето си. Затова повиши глас и се обърна към чакащите да ги поздравят гости:

— Моята млада съпруга е изтощена. Ще прекъснем поздравленията, за да може Шарлът да седне, а вие, скъпи гости, да се насладите на празничното ядене и опияняващите напитки. По-късно ще продължим.

Гостите избухнаха в смях и моментално се разпръснаха.

— Това беше… — Шарлът въздъхна и се отказа да продължи.

— Знам, знам. — Уинтър я хвана подръка. — Но ти не си зачервена булка. Много си бледа.

— Добре направи, синко! Краката ме заболяха да стоя прав. Освен това трябва да потърся Пипър, за да разбера още ли ми се сърди. — Граф Портърбридж потупа племенницата си по рамото и се отдалечи, клатушкайки се.

— Годините в пустинята са направили от теб началник на казарма. — Адорна се усмихна на Уинтър и помилва студената буза на Шарлът. — Наистина си бледа, скъпа. Хапни малко и изпий чашка бренди. Това е най-доброто средство.

Уинтър беше твърдо убеден, че познава вкуса на жена си.

— Шарлът не обича бренди. Не пие и кафе. Значи чай.

— Предпочитам чаша вино — възрази Шарлът.

— Не, никакво вино. — Сега щеше да го нарече деспот, но той й мислеше само доброто. — Днес не, мое пустинно цвете. Не искам сетивата ти да са замъглени, когато по-късно осъществим истинското си сливане.

Цветът се върна на лицето на Шарлът. Уинтър изпита задоволство, че хитростта му е успяла. Отведе Шарлът до едно удобно кресло, прогони седналия в него и я настани грижливо.

— Остани тук. Имам подарък за съпругата си.

— Уинтър? — Най-сетне го бе нарекла по име. Това му хареса. — По късно няма да има сливане.

Защо продължаваше да го предизвиква? Това изобщо не му харесваше. Коленичи пред нея и вдигна ръката й, на която блестеше златната брачна халка.

— Аз ти се заклех във вярност. Затова ще ме приемеш.

Целуна ръката й, стана и се отдалечи.

Беше подготвил изненада за нея. Много специална изненада. Най-доброто, което можеше да й даде. Това щеше да й покаже колко е загрижен за щастието й. Бракът с него щеше да я направи щастлива — той беше убеден в това.

От стълбището забеляза Бъкнел, който стоеше като вкаменен на входа към балната зала и гледаше Адорна. Само я гледаше, не правеше нищо. Не се помръдваше от мястото си, макар че явно искаше да отиде при нея.

А Адорна? Тя стоеше в отсрещния край на залата и се правеше, че не го забелязва.

Този проклетник Бъкнел караше майка му да плаче. Уинтър нямаше особено желание да се занимава сега с него, но по-късно надали щеше да намери време, а като син на Адорна беше длъжен да подтикне Бъкнел към дела.

Когато скучният мъж на честта го забеляза, Уинтър му направи знак да го последва. Както се очакваше, Бъкнел се отзова на поканата. Уинтър го отведе в библиотеката и застана зад писалището.

— Сър, искам да ми кажете дали намеренията ви по отношение на майка ми са почтени или само си играете с чувствата й.

Бъкнел се наду като войнствен паун.

— Почтени? Естествено, че намеренията ми са почтени. Но тя не иска да ме чуе!

За момент Уинтър загуби дар слово.

— Адорна… вашата майка… лейди Ръскин…

— Кажете какво е станало между вас — подкани го сухо Уинтър.

— Тя отказва да се омъжи за мен. Помолих я най-учтиво, умолявах я, изложих й всички предимства на една такава връзка, но тя иска… — Бъкнел се изчерви като рак. — Тя иска афера.

— Афера значи. — Уинтър си каза, че е трябвало да се сети. Майка му не беше обикновена жена.

— Колкото и да е болезнено за мен, тя отказва да се оженим. Твърди, че сме много различни и бракът ни няма да бъде успешен. Заяви ми, че не ставаме за дълготрайна връзка. Смята, че ни остава — само… — Бъкнел нервно попила вратовръзката си. — Леглото.

Уинтър го гледаше възхитено.

— Но тя ви обича! Нали я виждам!

— И аз мислех така. Уверявам ви, лорд Ръскин, че аз обичам Адорна с цялото си сърце. — Бъкнел сложи ръце на гърба си и направи няколко крачки пред писалището. — Но аз съм човек на честта и отказвам да опетня моето и нейното име с неприлично държание.

Уинтър никога не бе помислял, че възрастният господин ще има нужда от поучения, но се оказа точно така.

— Намирам, че е глупаво от страна на майка ми да иска афера.

Бъкнел явно се зарадва, че поне по тази точка двамата с Уинтър са на едно мнение.

— И аз й казах същото — изгърмя той.

— Тогава ви остава само едно. Да я отвлечете.

— Да я отвлека? — Бъкнел го погледна втренчено и Уинтър разбра, че семето бе паднало на плодородна почва. — Наистина ли смятате, че трябва да прибягна до… насилие?

Уинтър помисли малко и отговори:

— Да, според мен това е най-подходящият начин.

— Сигурно — при вас в пустинята, но ние, англичаните, не сме такива варвари.

— Сериозно? — Уинтър се уплаши, че Бъкнел ще получи удар. — Аз пък си мислех, че това не е въпрос на култура, а на човешката природа. Моята съпруга, чийто съвети и указания ценя извънредно високо, ми обясни, че жените и мъжете не се различават по способността си да се учат.

— Ами! Аз не съм съгласен с това твърдение. Жените са крехки цветя и…

— Повечето, но не и нашите. Моята съпруга и вашата обожавана лейди Адорна са се доказали в много тежки ситуации: моята съпруга през годините като гувернантка, а вашата любима като главен директор на семейното предприятие през моето отсъствие.

— Да, прав сте. И двете лейди Ръскин са необикновени жени, но…

— Моята жена — Уинтър не се уморяваше да повтаря тази дума — ми обясни, че няма принципна разлика между жените в Ел Бахр и тукашните. Че ако имат същите възможности да се образоват и същите свободи, те ще станат като англичанките. Вярвате ли, че ще стане така?

— Може би — призна неохотно Бъкнел.

— Затова ми се струва логично една англичанка, третирана като жена от Ел Бахр, да реагира като нея. Но може би трябва да ви обясня по-подробно. Когато бедуин пожелае жена от друго племе, отвлича жената в пустинята и я държи при себе си, докато задуши протестите й с пламенната си страст. Всички в Арабия знаят, че това са истинските бракове по любов, защото жената е възхитена от смелостта и предаността на своя мъж.

— В Англия това е абсолютно неприемливо, млади човече.

— Не. Неприемливо е цял живот да бъдеш нещастен.

Нищо чудно, че Адорна не искаше да се омъжи за Бъкнел.

Никой бедуин не би ухажвал обичаната жена така колебливо. Как да разясни на този човек на честта, че скучното английско ухажване е неефективно!

— Единствената разумна стъпка е да преминете към дела, за да подсигурите щастието и на двамата.

— Майка ви няма да реагира на такава варварска постъпка.

— Моята майка обича смелите мъже, но според мен не е в състояние да направи разлика между чистото желание и истинската любов. Но ако види, че любовта върви редом със смелостта, тя ще последва своя похитител в пустинята. — Уинтър смръщи чело, сякаш току-що му беше хрумнала нова мисъл. — Мама привлича мъжете като цветето — пчелите. Учудвам се, че още никой не я е отвлякъл.

— Англичаните не отвличат годениците си.

В гласа на Бъкнел вече звучеше колебание. Уинтър си каза, че е направил, каквото е могъл.

— Решението, естествено, е ваше, лорд Бъкнел… Във всеки случай имате позволението ми да отвлечете мама в удобен за вас момент.

 

 

Сватбата беше мъчение.

Уинтър постоянно й се натрапваше. Застана съвсем близо до нея, докато тя изричаше брачните си клетви. После произнесе своите с толкова силен глас, че го чуха чак в селото. Приемът беше също така ужасен. Гостите погълнаха учудващи количества храна и алкохол и много скоро забравиха сдържаността си. Говореше се открито за някогашния отказ на Шарлът да се омъжи за лорд Хауърд и се правеха сравнения със сегашния скандал с Уинтър. Както можеше да се очаква, всички щадяха лорд Хауърд, който стоеше в един ъгъл мъртвопиян и я гледаше заплашително. Щадяха и Уинтър, който бе излязъл от залата и го нямаше вече половин час. Вместо това обсъждаха подробно всеки неин грях, а тя, мис Прайс, нямаше право да им отговори, както заслужаваха. Трябваше да остане в креслото си и да отговаря с усмивка на глупавите забележки на гостите си.

— Ето го и младоженецът. Крайно време беше да се появи. — Мистър Рийд се олюляваше застрашително. — О, я виж ти!

— Какво не е наред? — поинтересува се Стюарт.

— Води със себе си две жени — отговори Рийд. Директорът във фирмата беше отвратителна личност и заслужаваше един хубав бой.

Братовчедът Стюарт се изкиска тихо.

— Ако знам нещо, то е, че Уинтър е честен човек. Само глупак би повярвал, че не е изцяло отдаден на новата лейди Ръскин.

Шарлът погледна новите пръстени на ръката си. Стюарт беше прав. Уинтър беше изцяло отдаден на съпругата си. Въпреки че сърцето му оставаше незасегнато. Как беше възможно това? Даже леля Пипър имаше повече късмет от нея, макар че беше живяла тридесет и пет години с чичо Портърбридж, преди да чуе признанието му.

— Шарлът, водя ти изненадата! — Уинтър говореше гордо като Лейла, когато й бе поднесла голям букет диви цветя.

— Шарлът!

Тя позна гласа, но си помисли, че сънува.

— Шарлът, дойдохме на твоята сватба!

Памела. Хана. Шарлът вдигна глава и видя най-добрите си приятелки отляво и отдясно на Уинтър. Сигурно беше халюцинация. Не беше възможно да са тук. Каква прекрасна изненада… нямаше думи да му благодари. Искаше да запее и да затанцува, да прегърне Хана и Памела и да им каже, че е прещастлива да ги види.

Вместо това избухна в сълзи.