Кристина Дод
Правилата на капитулацията (24)

24

— Казвам ви, милейди, ако лично не бях видяла и чула малката бяла фигурка в коридора, и аз щях да си помисля, че това са само истерични фантазии на едно младо момиче! — Мисис Сиймс подръпваше нервно ресните на любимия си шал. — Лош знак, защото мисис Сиймс беше практична жена. Но очевидно призракът бе уплашил и нея.

— Скъпа Сиймс, изобщо не се съмнявам в думите ви, но трябва да кажа, че точно сега, когато подготвяме сватбата на сина ми, нямаме никакво време да се занимаваме с някакъв си призрак. Шивачката непременно ще избяга, а роклята на Шарлът изобщо не е готова! Булката упорито отказва да яде и сигурно ще се наложи в последния момент да я стесним още веднъж. — Адорна с мъка удържаше гнева си. Тъкмо седеше зад писалището си и правеше списък на нещата, които трябваше да свърши. След като бяха решили Шарлът и Уинтър да се венчаят преди приема за серемианското кралско семейство, историята с призрака й се струваше само злобна шега.

— Никога не сме имали призраци. Не можете ли просто да се отървете от този, Сиймс?

— Правя, каквото мога, милейди. Поставих постове, но мъжете или заспиват, или треперят от страх и не може да се вярва на думите им. Слугинчетата бягат, затрупани сме с работа, а до сватбата остава по-малко от седмица.

— Знам, Сиймс, знам. Вие сте най-добрата ми помощница. — Адорна помилва силната и ръка. — Чакайте да помисля… Може би ще намеря човек, който разбира от прогонване на зли духове.

— Божичко, милейди!

— Какво има?

— Не е ли малко… преувеличено?

— Не разбирам защо. Как иначе да се отървем от призрака? — Хрумна й още една идея. — Ако не е възможно да се отървем от него, защо не се опитаме да го превъзпитаме? Вероятно и той обича да си играе, също като Уинтър. Да му намерим гувернантка.

— Гувернантка на призрак? — повтори невярващо мисис Сиймс.

— Или да апелираме към съвестта му. — Адорна кимна, явно много доволна от решението си. — Точно така! Оставете призрака на мен, Сиймс. Аз ще го изслушам и ще разбера какви са проблемите му. Но не сега. Скъпа Сиймс, чака ме много работа.

Икономката направи реверанс и Адорна се посвети отново на списъка си. Как обичаше такива задачи! Два големи приема един след друг. Сватба и прием за крале. Нищо не можеше да бъде по-добро.

— Мамо! — На вратата застана Уинтър. — Трябва да обсъдя нещо с теб.

— Скъпи, идваш точно навреме. Поканите са изпратени. Поканили сме наистина всички, затова искам да ми обещаеш, че ще внимаваш за маниерите си. Рансъм и Джейн — каква щастлива случайност! — се върнаха от Италия и ще присъстват на сватбата. Готвачът е изготвил менюто. Децата са толкова развълнувани, че… — Адорна спря да пише и погледна смаяно сина си, който куцукаше към камината. Да не би Шарлът да беше нанесла удар по чувствителната му мъжественост? Ала когато откри бялата превръзка на босото му стъпало, се уплаши истински.

— Защо куцаш?

— Нищо ми няма, мамо. — Уинтър смръщи чело и Адорна беше готова да избухне в смях. Нея не можеше да уплаши. — До сватбата ще зарасне.

Адорна се отпусна успокоено на крехкия си стол.

— Да не би Шарлът най-сетне да ти е показала, че не си… непогрешим?

— Шарлът няма нищо общо.

— Знам, че умееш да лъжеш, скъпи. В момента Шарлът има общо с всичко. — Тя остави перото върху попивателната и попита невинно: — Или може би не?

— Защо най-после не ми признае любовта си? — извика гневно Уинтър, но бързо понижи тон и повтори: — Ако признае, че ме обича, ще бъде много по-щастлива.

Адорна се наслаждаваше на ситуацията. Макар че отначало нямаше никакво намерение да ожени Уинтър за Шарлът, сега, след като сватбата бе станала неизбежна, беше убедена в правилността й. Двамата много си подхождаха.

По-точно, щяха да заживеят много добре, след като бурите утихнат. Сега Уинтър беше толкова съкрушен, че бе дошъл да поплаче на рамото на майка си — не беше правил това от единадесетата си година, когато онази ужасна грубиянка Прунела му разкървави носа.

Ами Шарлът? Строгата линия около устата й не беше в състояние да измами Адорна. Под показното примирение със съдбата се криеше бунтовен, решителен дух. Как би могло да бъде друго? Достатъчно беше да си спомни начина, по който малката се бе противопоставила на плановете на чичо си. Но Уинтър беше много по-силен характер от тази очарователна издънка на семейство Портърбридж и Адорна се наслаждаваше на битката между титаните.

— Шарлът е умно момиче. Ако любовта към теб я правеше щастлива, щеше да ти признае чувствата си. Даже да не изпитва никакви чувства.

— Така е. — Уинтър скръсти ръце под гърдите, разкрачи се леко и се вгледа в огъня. Като капитан на мостика, каза си Адорна и тази мисъл я развесели още повече. — Как е възможно да не обича мъж с моето телосложение и честен характер?

Адорна избухна в луд смях — дамската версия на гръмогласния смях на Уинтър. Опита се да се овладее, но като видя възмутеното изражение на Уинтър, се разкиска неудържимо.

— Уинтър, скъпи, помисли! Ако това, което каза, е вярно, значи всички жени в Англия би трябвало да се влюбят в теб! — Тя вдигна ръка, за да предотврати възражението му, и продължи — Но аз те уверявам, че повечето от тях не са. А аз разбирам от тези неща, момчето ми.

Трябваше да се сети, че Уинтър няма да остави смеха й ненаказан.

— Не проумявам как можеш да се представяш за експерт по любовните въпроси, мамо, след като не постигна успех с лорд Бъкнел. Той престана да те посещава и ти не си особено щастлива от това, нали?

Адорна усети пронизваща болка. Все още не вярваше, че Бъкнел я е изоставил. Надяваше се, че в момента е зает другаде. Но по-добре да погледне фактите в очите. Бъкнел отказваше да приеме условията й, тя отказваше да приеме неговите. Край на историята. Даже егоцентричният Уинтър го бе разбрал.

— Глупости — отговори смело тя. — Мога само да се радвам, че Бъкнел си е намерил по-добро забавление. — Но очите й се напълниха със сълзи.

Уинтър не й позволи да го излъже.

— Поканила ли си го на сватбата?

— Разбира се, скъпи. — Тя изпробва обичайната си сияеща усмивка. — Все пак сме приятели.

— Бяхте повече от приятели.

Защо бе изпуснала контрола над разговора? И откога Уинтър мислеше и за други неща, освен коне и сделки?

— Лорд Бъкнел не притежава яркия дух на баща ти.

— Това заключение, скъпа майко, ми се струва доста повърхностно.

— Но не е. За мен мъжът трябва да притежава излъчване. Това важеше с пълна сила за баща ти, но Бъкнел е… безличен. — Преди Уинтър да е успял да отговори, тя продължи:

— И е непоносимо почтен. Но постоянно търсеше компанията ми и за първи път след смъртта на баща ти аз се почувствах… привлечена. — Сега й хрумна как можеше да отклони вниманието му и да заговорят отново за него. — Явно и ти, и аз имаме желание да попаднем на по-темпераментен партньор. Аз и Бъкнел, ти и Шарлът — колко сме различни един от друг.

— Мъжете и жените са коренно различни. Това е едно от нещата, на които ме е научил Баракх.

Още една от арабските му мъдрости! Шарлът не беше за завиждане.

— Не са, скъпи. Ние чувстваме същата болка и същата радост, а в сърцата си искаме едно и също. Само че съсредоточаваме усилията си върху различни неща. Ти искаш Шарлът. Но Шарлът иска твоята любов. — Дано благоволи да се замисли над този въпрос! Тя се зае отново със своя списък и каза: — Аз размислих.

Уинтър познаваше тази тактика. Майка му се готвеше да смени темата, но в момента това беше добре и за него.

— Понякога това може да стане опасно, мамо. За какво размисли?

— За злоупотребите във фирмата. Всъщност сумата не е толкова голяма.

Уинтър се учуди от думите й и още повече от небрежния тон.

— Не е толкова голяма?

— Не са взети много пари, глупчо. Който и да е бил, не е грабил с пълни шепи. — Адорна посегна към перото и го потопи в мастилницата.

— Аха — промърмори Уинтър. Какво целеше майка му?

— Как да ти обясня? Сумата не изглежда много голяма, защото сметките всеки път са различни. Очевидно крадецът е разтревожен и връща парите — обясни той.

— Естествено е да е разтревожен. — Адорна си записа нещо. — В нашата фирма няма нечестни хора. Сигурен съм, че човекът е имал сериозни причини да вземе парите. Само ги е заел, разбираш ли, и сега ги връща.

Уинтър зяпна слисано.

— Ами ако пожелае пак да „заеме“ пари, какво тогава? Ще му позволим ли? Какво говориш, мамо?

— Че той съжалява искрено.

Уинтър обичаше майка си, но понякога тя беше загадка за него. Даже баща му често клатеше глава и се усмихваше на идеите на жена си. А сега и това…

— Мамо, тук не става въпрос за дете, което взема играчка и не знае кое е редно и кое не. Говорим за човек, който е откраднал пари — твои пари — и трябва да бъде наказан.

— Това е много… коравосърдечно. — Адорна въздъхна угрижено.

— За кражба няма извинение.

— О, Уинтър, защо си толкова непоколебим? — Смехът й се разля като поточе. — Винаги има извинение. Подозираш ли някого?

— Подозирам всички.

— О! — Тя се наведе отново над списъка и продължи да пише. — Кои са най-подозрителни?

— Ходжис, например. Той твърди, че се възхищава от теб. Моето завръщане и намерението ми да управлявам фирмата са пречка за плановете му. Шилботл подчертава, че се е възхищавал от татко, и това го прави подозрителен. Другите нямат достатъчно интелект, за да измислят и осъществят такъв план.

Адорна спря да пише.

— Значи вече не подозираш Стюарт?

Уинтър искаше да премълчи, но знаеше, че няма право.

— Той е главният заподозрян. Заложил съм му капан и, кълна се в брадата на Пророка, ще го хвана!

Адорна скочи и ужасено размаха ръце.

— Стюарт? Добрият Стюарт? Как можеш дори да мислиш такива неща за него? Той беше най-здравата ми опора.

— Тъкмо затова — кимна Уинтър. — Имал е свободен достъп до всички сметки.

— Той ти е братовчед!

— Той е крадец.

— Крадец? Господи, Уинтър, каква страшна дума!

— Кражбата е страшно изкуство.

— Е, добре. — Адорна приглади нападалите по челото й кичури. — Дръж ме в течение на всичко, което правиш.

Да не би да искаше да му попречи?

— Ти май си решила да го предупредиш, мамо? Не би било особено умно.

— Но Уинтър… — изохка тя.

— Няма „но“. — Той си бе поставил за цел да залови крадеца и щеше да го направи. Стъпи на ранения си крак, изохка и закуцука към вратата.

— Чакай! Уинтър, какво всъщност искаше да ми кажеш?

Трябваше да се сети, че в разговор с майка си непременно ще забрави най-важното.

— Моля те да наредиш още преди сватбата да прегледат всички балкони. Някои парапети са изгнили и започват да падат.

 

 

Денят на сватбата беше ясен и слънчев и Шарлът сърдито си каза, че мъжете контролират дори времето. През последните три седмици емоциите й се люшкаха между двете крайности, но сега седеше във вана с топла парфюмирана вода и наблюдаваше как слънчевите лъчи се плъзгат по стената насреща. Чувстваше се примирена със съдбата. Щеше да се омъжи за Уинтър. Щеше да му благодари както подобава за проявеното великодушие. Щеше да му позволи да я вземе…

Тя посегна решително към сапуна и кърпата. Теоретично най-доброто беше да му предостави тялото си. И без това вече не беше в състояние да контролира това тяло. Дори да си заповядваше да остане хладна, когато той я докосваше, това беше неосъществимо.

— Шарлът, скъпа, нямаме никакво време — извика Адорна зад паравана. — Приготвили сме роклята, но ще ни трябва повече време за косата. Уинтър, естествено, иска да я носите разпусната, но аз му казах, че ще му достави още по-голямо удоволствие сам да я разпусне. Мисля, че ще му позволите да се позабавлява, нали? Надявам се, че нямате намерение да се заключите тук и да… — Тя млъкна изведнъж.

След малко се обади леля Джейн.

— Шивачката довърши роклята едва миналата нощ. Всеки бод е на мястото си. Този гладък, бляскав сатен е сякаш специално създаден за живите цветове на Шарлът. Откъде ти хрумна тази блестяща идея, Адорна?

Шарлът неволно се ухили. Леля Джейн беше тук едва от вчера, но Шарлът беше възхитена от праволинейността и сухия й хумор. И Адорна, и Джейн правеха всичко, за да й бъде добре. Те й заменяха липсващото семейство и в този важен момент от живота й я подкрепяха с всички сили.

— Ти не вярваш в мен, нали, Джейн? — въздъхна Адорна.

Сега вече Шарлът се засмя с глас. Роклята беше толкова скромна само защото тя настояваше. Адорна предпочиташе разкошни украшения, но Шарлът беше убедена, че те ще задушат крехката й фигура.

— Редицата от копченца на гърба изглежда отлично, но е много неудобна, когато седиш — каза Джейн.

— Съмнявам се, че Уинтър ще издържи цялата вечеря — довери й Адорна. — Нали знаеш колко е нетърпелив.

Шарлът изпусна сапуна във водата и оттатък паравана се възцари тишина.

— Тези дълги маншети са прекрасни — продължи след малко леля Джейн. — Придават на роклята нещо средновековно. А булото ми е познато.

— От две сватби — допълни Адорна.

И двете бяха носили булото на своите сватби и Шарлът беше много трогната, когато Адорна й го предложи.

— Харесват ли ти накитите? Да беше видяла как Уинтър ги връчи на Шарлът! — Адорна се закиска, но изведнъж млъкна, сякаш някой я беше сръгал с лакът.

— Цветът на кехлибара ми напомня за… — рече Джейн, но и тя замлъкна рязко.

Шарлът престана да търси сапуна и наостри уши. Какво говореше Джейн за цвета на кехлибара? Да не би да бе направила петно на сватбената рокля? Или в булото се бе появила дупка от молци? Или пък…

До ваната застана Уинтър.

Шарлът се вцепени.

В черния, отлично ушит костюм той изглеждаше като олицетворение на изискан англичанин. Обаче беше бос — и бе дошъл в стаята й, докато тя се къпеше. И я зяпаше с неприкрито любопитство.

Адорна първа възвърна гласа си.

— Уинтър, излез веднага оттам. Носи нещастие да видиш булката преди церемонията!

— Адорна, скъпа — гласът на Джейн беше леко задъхан, — мисля, че ти забрави съществения фактор.

Шарлът сложи кърпата на гърдите си и се потопи до брадичката.

— Изчезвай! — пошепна тя. Дали имаше на света друг такъв безсрамен жених?

Вместо това той се приближи и се загледа във водата.

Шарлът се постара да прикрие всички съществени части от тялото си с кърпата, но бързо разбра, че усилията й са осъдени на провал.

— Изчезвай! — повтори тя и се потопи още по-дълбоко. Той коленичи до ваната и потопи ръка във водата.

Зад паравана се появи възмутената Джейн и направи няколко крачки към тях. След това се появи ръката на Адорна, която издърпа Джейн. Последва възбуден шепот, от който Шарлът не разбра нищо. Уинтър беше до нея, грамаден и нахален.

— Какво искаш? — попита задъхано тя.

— О, Шарлът. — Той помилва бузата й с мокри пръсти. — Теб. Искам само теб. И днес ще те получа. — Наведе се през ръба на ваната и я целуна по челото. — Искам да не го забравяш.