Лора Паркър
Риск (8)

Седма глава

— Затова и избягах — завърши обяснението си Мадлен.

— Разбирам. — Ауделия отпи глътка чай. — Истинска дилема.

Мадлен изчака търпеливо приятелката й да смели информацията, която току-що беше чула. Не й беше трудно да излезе от къщата на лелите си към осем часа сутринта, защото те не ставаха никога преди обед. Ала сега, след като разказа цялата си история, й стана ясно, че трябва да погледне истината в очите. Онова, което само преди ден беше немислимо, сега изглеждаше не само възможно, а и неизбежно. Тя се нуждаеше от съвет как да събуди еротичния интерес на един всеизвестен Дон Жуан!

— Изглеждате толкова сериозна — проговори меко Ауделия и подръпна сатенената покривка на леглото си. — Може би защото сте станала твърде рано. Аз не мога да се събудя преди десет часа. Ала в сравнение с трудностите, пред които сте изправена, изражението на лицето ви е по-скоро делово, отколкото загрижено. Как да ви помогна?

Мадлен се усмихна с благодарност.

— Искам да ми помогнете да събудя интереса на лорд Д’Арси, за да мога да спася майка си.

Ауделия се прозя сладко.

— Та вие дори не сте сигурна дали майка ви е в затвора за длъжници!

— Права сте. Обаче знам, че лелите ми се нуждаят спешно от пари, за да спасят майка ми, все едно в какво затруднение е изпаднала. Първо реших да говоря направо с лорд Д’Арси, но се боя да не ме отблъсне.

— Защото е казал на леля ви, че няма да вземе дете от семейството й за своя метреса? Защо мислите, че ще промени решението си, когато ви види?

— Няма да му казвам коя съм.

— Вие май искате на всяка цена да се хвърлите в обятията му? Защо ли? — По лицето на Ауделия заигра дяволита усмивка. — Сетих се! Вече съм виждала вашия лорд Д’Арси. Преди две години на една боксова среща, където Ричард ме заведе.

— Той е невероятен — отговори тихо Мадлен.

— Невероятен? Правилната дума е „дяволски красив“ и тя съвсем не е преувеличена. — Ауделия сведе глава. — Той е страхотен мъж. Изглежда много добре, но е недостъпен. Не мога да си представя, че ще успея да се доближа до него. След няколко дни Ричард ми разказа, че онзи ден той се е бил на дуел. И то с боксови ръкавици, представяте ли си!

Мадлен вдигна поглед и се опита да прогони образа му от съзнанието си.

— Във Франция дуелът е цяло изкуство. Каква е била причината за дуела?

Ауделия се замисли.

— Вече не помня. Смятам, че, както обикновено, причината е била жена. Лорд Д’Арси спечелил, но заради начина, по който са се били, трябвало още на следващия ден да напусне страната. Учудвам се, че още не съм чула за връщането му. Очевидно има много дискретни познати. Знаете ли, той се ползва с голяма слава сред жените! Ако слуховете са верни, няма друг като него.

— Какви слухове?

Ауделия се изкиска съзаклятнически.

— Казват, че завладявал жените, както котките ловят мишки. Трябвало само да му пресечеш пътя, за да привлечеш вниманието му.

— Тогава вероятно няма да ми е трудно да го изкуша.

— О, това няма да бъде най-лошото, миличка. — Ауделия вдигна ръка към дантелените панделки, които прибираха къдриците й за през нощта. — Трудното ще започне едва когато стане ваш. Ако има и най-малката прилика с баща си… просто ме е страх да си го помисля!

— Какъв е бил баща му?

— Той почина доста отдавна. Шпагата на един рогоносец го улучи право в сърцето. — Ауделия си играеше нервно с къдриците си. — Казват, че старият лорд Д’Арси изпитвал голямо удоволствие да прелъстява добрите съпруги, защото лекомислените не представлявали никакво предизвикателство.

— Разбирам — въздъхна Мадлен. — И въпреки това синът му каза на леля Хенрис, че не се интересувал от девственица, защото било много вероятно тя да се влюби до смърт в него.

— Не бива да му вярвате. Онова, което сте чули, е веруюто на всеки закоравял ерген — отговори мъдро Ауделия. — Той не иска да го примамят в брачните окови, това е всичко. А останалото е само игра. Мъжете намират някакво извратено удоволствие в лова и прелъстяването на колкото се може повече жени.

— Значи аз ще бъда нещо като ловен трофей?

— Това, което ви казах, се отнася до бащата, Мадлен. Склонна съм обаче да вярвам, че славата на сегашния маркиз Брейкън загатва за същите качества на прелъстител у сина му. Ричард казва, че един мъж, който може да получи всяка жена, която е пожелал, никога не се влюбва.

— Интересна мисъл. — Мадлен се опита гласът й да прозвучи весело. — Вие много ми помагате, Ауделия. Аз нямам понятие как стават тези неща. Какво например означава някой да те включи в списъка си?

Ауделия се изчерви.

— Къде сте чули тези думи?

— Неприлични са, нали? Така си и мислех.

— Това е вулгарен израз, който намеква, че мъжът вече е опознал жената физически.

Мадлен смръщи чело. Значи това е имала предвид мисис Селдън…

— Следователно метресата е жена, която предоставя тялото си на мъжа срещу пари?

— Не, никога за пари! Метресата не е проститутка! — Ауделия защитаваше убедено мястото си в живота. — Никога не бих се продала на мъж, все едно колко красив и богат е той, дори на Ричард не бих се продала. Не бих могла да го направя, защото все още имам гордост. Моят Ричард е силен, честен и мил, освен това ме обича. Аз също го обичам, затова му се отдавам. За да ме възнагради, той ми нае тази малка къща и всяка седмица ми купува по една рокля. Даже ми обеща, че след сватбата му ще имам собствена карета.

Мадлен не можа да разбере становището на приятелката си, но предположи, че скоро ще има възможност сама да се убеди в предимствата и недостатъците на метресата.

— Не съм съвсем сигурна, че лорд Д’Арси ще ме хареса толкова, че да ми подари карета.

— Защо не? — Ауделия я погледна изпитателно. — Вие изглеждате невероятно добре, моли моя, видът ви е толкова континентален с тези тъмни къдрици. Лорд Д’Арси е известен с изискания си вкус. Ще ви хареса, сигурна съм!

Мадлен попипа несигурно късата си коса.

— Дори ако ме намери привлекателна, какво трябва да направя, за да ми даде carte blanche? Как се казва на английски?

— Да ви подаде ръка — отговори с усмивка Ауделия.

— Да, точно така! Именно от ръката му имам нужда.

— Тогава трябва да действаме бързо. Какво смятате да направите?

— Имам план. Снощи лорд Д’Арси спомена нещо, което ме наведе на тази идея. Сигурно ще ме сметнете за луда.

— Толкова по-добре! — Ауделия я погледна несигурно и посегна към чашата с чай. Момичето насреща й изглеждаше толкова живо и непредсказуемо, че тя се запита как е могла да я сметне за монахиня. — Разкажете ми какво възнамерявате и аз обещавам да ви помогна с всичко, което мога. Знаете ли колко обичам лудите планове!

 

 

— Mon Dieu! — Изпълнена с разкаяние, Хенрис захвърли писмото, което току-що беше получила, и падна в едно кресло. — Ма pauvre petite! Аз я накарах да го стори. Но кой би могъл да предположи, че една Фокан… — Тя се опита да запази самообладание. — Жюстин, момичето ни е напуснало!

— Защо бяхме толкова сигурни, че ще се съгласи с плана ни? — проговори през сълзи сестра й. — Как ще обясним на Ондин какво сме сторили?

— Решила е да се върне в манастира! Оставила ни е това кратко писъмце и е заминала! — Брадичката на Хенрис трепереше. — Това вече не са само лоши маниери. Това е жестокост!

Когато се позвъни, сестрите не се помръднаха. Не очакваха никого. По-лошо не можеше да стане.

— Писмо от лорд Д’Арси — каза мисис Селдън, която влезе безцеремонно в салона, и подаде плика на Хенрис.

— Няма ли да го отвориш? — попита Жюстин, когато сестра й безучастно остави плика на масичката.

— Каквото и да пише в него, вече е твърде късно, за да ни помогне — отговори горчиво Хенрис. — Себастиян ме разочарова. Мадлен замина.

Жюстин посегна към писмото.

— Тогава аз ще го прочета. — Тя скъса плика и от него изпадна някакъв документ. — Nom de Dieu! — проговори невярващо тя. — Това е чек за петстотин фунта!

 

 

Слънцето грееше топло от септемврийското небе. След няколко дни щеше да дойде есента и да стане по-хладно. Днес обаче областта Кент се наслаждаваше на спокойствието на късното лято.

Кочияшът постоянно подканваше конете да бързат, сякаш искаше най-после да се отърве от последния си пътник, преди да достигне брега.

Мадлен не се сърдеше на лошото му настроение. Ако знаеше пътя, тя с удоволствие щеше да измине последните десет километра пеша. Единственото, за което съжаляваше досега, беше писмото, което беше оставила на лелите си и в което заявяваше, че се връща в манастира. Те никога нямаше да се сетят, че племенницата им е тръгнала да търси мъжа, когото й бяха избрали за любовник, за да се хвърли доброволно в обятията му.

Тя разглеждаше с копнеж просторните поля, обградени с живи плетове. Скоро се появиха първите ниски хълмове, замириса на мащерка и рози. Във въздуха отекваха крясъци на чайки, а небето придоби металносиния отблясък на крайбрежието.

Докато пътуваше, Мадлен постоянно си преповтаряше ролята, която трябваше да изиграе. Не можеше просто да почука на вратата му и да го помоли да я направи своя метреса. Той сигурно щеше да я изгони, особено след като идеята не беше негова. Затова беше измислила претекст, с чиято помощ да си осигури достъп до къщата му. Беше много доволна от намереното решение, защото то щеше да й позволи да остане най-малко една седмица, достатъчно дълго време за човек със склонност към жените като маркиза, за да я забележи и да я направи своя любовница.

Добрата Ауделия я бе подслонила при себе си за през нощта и дори й бе заела някои от роклите си. При мисълта за тази великодушна жена Мадлен се запита дали и тя като нея ще познае някога любовта или подобни чувства са неподходящи за една метреса. Тя предполагаше, че ще успее да заключи сърцето си, преди да влезе в бърлогата на лъва, тоест в дома на лорд Д’Арси, маркиз Брейкън. Първо обаче трябваше да му разкаже убедително лъжата си.

Господарският дом, който се провидя зад редицата дъбове, беше стара и великолепна английска вила. Във Франция нямаше такива покриви. Красиво облицованите стени бяха обрасли с бръшлян, циглите в топъл тъмночервен тон блестяха на светлината на късното утро и сякаш я поздравяваха с добре дошла. Мадлен разбра веднага, че именно това е селската къща на маркиз Брейкън.

Минути по-късно тя застана пред вратата с малката си чанта, в която беше прибрала роклите на Ауделия и единствената си придобивка, тиган за сос с медено дъно. Тя извади от джоба си дълга червена панделка, на края на която беше привързано писмо, и го закачи на врата си така, че написаното на плика име на маркиза да се вижда ясно.

 

 

Себастиян беше в лабораторията си и се занимаваше с химия. В момента наблюдаваше как водородът се надига на мехури в една стъклена колба. Това беше най-новият му опит да намери начин за по-добро и по-бързо производство на важния газ.

Влезе икономът и Себастиян вдигна глава от работата си.

— Простете, милорд. Дошла е една жена и иска да ви види.

Себастиян се намръщи недоволно.

— Жена ли? Не очаквам никаква жена. Отпратете я, Хорас.

— Опитах се, милорд, но тя настоява да ви види и твърди, че е дошла чак от Лондон само за да ви бъде в услуга.

— В услуга? Аз не се нуждая от услуги. — Себастиян махна към вратата. — Отпрати я.

— О, милорд — продължи икономът с измъчено лице, защото знаеше, че не бива да пречи на господаря си, — тя твърди, че някакъв ваш приятел я изгубил на карти и че вие сте я спечелили.

— Какво?

— По-точно, милорд, тя каза, че била наградата, която сте спечелили при облога с някакъв джентълмен.

— Става все по-странно. — Ала вниманието на Себастиян остана приковано в апаратите пред него. — Не си спомням да съм се обзалагал за жена. Каза ли ви кой я изпраща?

— Младата дама носи… носи писмо, завързано с панделка на врата й, милорд. Каза, че само вие лично можете да го отворите.

Най-после Себастиян се заинтересува от странната посетителка.

— Наистина ли носи писмото като табелка на врата си? Това да не е подарък за рождения ми ден?

— Да, милорд, така изглежда — кимна сериозно икономът.

Себастиян го погледна замислено.

— Минаха почти две години, откакто не съм се обзалагал, Хорас. Трябва обаче да призная, че като младеж в Лондон сключвах най-невероятни облози. Не е невъзможно да съм се обзаложил с някой приятел за услугите на красива проститутка. Сигурно изгубилият е узнал за връщането ми и желае да се отърве от стария си дълг. Трябва да поговоря с нея, за да узная за какво става дума.

Той завъртя кранчето на газта и още веднъж изгледа изпитателно врящата течност. След малко се обърна към иконома:

— Ще трябва да я поканите вътре. Не, по-добре да чака в библиотеката. — Усмивката му беше многозначителна. — Не мога да разопаковам този единствен по рода си подарък в химическата лаборатория, нали?

Мадлен бе принудена да чака точно два часа и двадесет и пет минути в библиотеката на маркиз Брейкън. Малкият часовник на камината отброяваше неумолимо минутите. След първите двадесет минути й омръзна да гледа часовника и започна да обикаля библиотеката.

Намираше се в огромно помещение с високи шкафове за книги с обковани в олово врати, които заемаха всички стени. Книгите бяха с кожени подвързии в персийско синьо, тъмнозелено, мароканско червено и наситено кафяво. Високите прозорци бяха закрити с червени китайски завеси, а в единия край огромна френска врата — прозорец извеждаше в градината отстрана на къщата. Мадлен виждаше за първи път такова великолепно помещение.

Колкото и да беше впечатлена от величието му, Мадлен не можеше да остане на едно място. Започна да разглежда шкафовете и да чете заглавията на книгите. Намери Макферсъновия „Осиан“, „Валенщайн“ на Шилер в оригинал и в превода на Колридж от 1800 година. Произведения на Платон, Овидий и много други гръцки и латински автори пълнеха етажерките редом с модерните писатели. Имаше книги по архитектура, медицина, история, математика и химия. Тъй като открай време имаше усет към подробностите, Мадлен много лесно установи, че повечето томове се използват редовно. Значи тази библиотека не беше за украса, а помагаше в работата на един забележително многостранен дух.

След половин час тя посвети вниманието си на картините. Очевидно това беше галерията на предците, при това доста подробна. Най-старите портрети бяха отпреди три столетия и на пръв поглед никак не си приличаха. Ала когато успя да не обръща внимание на пъстрите костюми и разнообразните живописни стилове, Мадлен забеляза общите черти. Почти всички имаха високо чело, учудващо блестящи очи и гъста, буйна коса и бяха запазили тези черти в течение на поколения и столетия.

След като й сервираха чай и й позволиха да се освежи, тя се спря пред мраморните бюстове, разпределени по цялата стая. Най-много я възхити величествената двойка, която красеше двете страни на камината. Беше невероятно с каква прецизност беше работил скулпторът, за да изсече всички подробности на младите тела в белия мрамор. С прилив на срам Мадлен установи, че това е първият гол мъж, който вижда в живота си, нищо, че беше от камък.

След известно време тя отиде до един прозорец и се загледа навън. Вече беше почти обед. Ако искаше да сготви първото си ядене още тази вечер, беше крайно време да я отведат в кухнята. При вида на прекрасния парк отвън разбра колко й е липсвала природата през последните седмици в Лондон. Ако й позволяха да остане тук, утре щеше да стане много рано и да се поразходи по ливадите.

Беше толкова погълната от гледката, че не усети как широката й наметка се закачи за една кожена папка, оставена в края на голямата маса, и я събори. Листовете хартия, с които беше пълна папката, се разпръснаха по пода като отворено ветрило.

— Mon Dieu — промърмори ужасено младото момиче и бързо се наведе да ги събере, преди някой да е влязъл. Ала когато погледът й падна върху най-горния лист, тя спря насред движението. Не можеше да повярва в онова, което виждаха очите й.

Пред нея беше рисунка на модно облечена жена, която седеше на ниска пейка под едно дърво. На главата си дамата носеше широкопола шапка, около врата кадифена панделка, а по деколтето и на лактите имаше богати рюшове. Нагоре от талията това беше съвсем нормален портрет. Но надолу картината се променяше така внезапно, че Мадлен се ужаси. Не, това не беше заблуда. Пред дамата беше коленичил мъж и в първия момент човек можеше да помисли, че й се обяснява в любов… докато погледнеше по-внимателно и установеше, че дамата е вдигнала полите и единия си крак, за да разголи най-интимната част от тялото си.

Мадлен никога не беше виждала жена в тази поза и се взираше в картината с отворена уста. Господинът също изглеждаше възхитен от гледката. Той беше скръстил ръце пред гърдите си и се навеждаше напред с широко отворени очи и изваден език. Едва след няколко секунди Мадлен успя да разчете надписа под рисунката: „Клетва за вярност пред олтара на Венера“.

— Nom de Dieu! — Мадлен сложи ръка върху скандалната рисунка, но бързо я издърпа. — Може би е някаква алегория — промърмори тя и бузите й пламнаха. После вдигна следващия лист с надеждата да намери някой по-изискан израз на тази алегория, но рисунката разсея всичките й съмнения.

Под заглавието „Похотливата лястовица“ там беше нарисувана млада двойка in flagrante delicto^[1]. Роклята на младата дама беше вдигната до талията, гърдите и дупето й бяха голи и изложени на любопитните погледи, тя лежеше на килима с високо вдигнати крака. Мъжът беше коленичил между краката й със свален панталон и насочваше огромния си член към мястото, където се съединяваха бедрата й. Двамата се усмихваха с такава радост, че не можеше да има съмнения в похотливите им намерения.

Мадлен скочи, обзета от толкова силно чувство, че й беше трудно да го овладее. Притисна ръце към пламтящите си бузи. Макар че трябваше да се почувства обидена до дън душа, да прокълне рисунките като отвратителни, вулгарни, греховни, тя изпитваше…

След многократните й настоявания Ауделия й беше обяснила с много кискане и изчервявания основните моменти на съвкуплението. Сега беше видяла по-точна, макар и малко драстична картина. Но нали беше дошла тук именно за да се предложи като любовница на маркиз Брейкън! Затова трябваше да знае какво я очаква.

Тя погледна страхливо към затворените врати на библиотеката, после хвърли бърз поглед към разпръснатите по пода картини. Може би това беше единствената й възможност да събере малко знания.

Минаха пет от най-дългите и мъчителни минути на живота й, преди да се реши да разгледа цялата купчина листа. Макар че умираше от страх да не я заловят, тя успя да съсредоточи вниманието си върху картините. Най-много я учуди големината на изобразените в тях мъжки органи.

„Джентълмени и метреси във вихъра на любовната игра“ беше заглавието на последната рисунка и на нея наистина бяха представени изискани господа, както личеше от великолепното облекло и обкръжаващата ги обстановка.

Когато започна да й се гади, тя напъха рисунките в кожената папка и я остави обратно върху масата.

Част от напрежението, което стягаше тялото й в продължение на половин час, се беше разсеяло, когато чу стъпките пред вратата. Дори успя да застане строго изправена и да изглежда спокойна, когато вратата се отвори. В следващия миг обаче забрави всичко и й се дощя да заплаче при вида на мъжа, който пристъпи насреща й.

Той беше облечен, сякаш идваше от обора. Яката на ленената риза беше отворена до гърдите, ръкавите навити до лактите, огромна кожена престилка стягаше талията му. Краката му бяха обути в изподраскани черни ботуши. Ако не го беше виждала и друг път, никога нямаше да го сметне за джентълмен, камо ли за маркиз.

Косата му беше разрошена и висеше по челото на златночервени къдрици. Лицето му, единствено по рода си, прикова толкова силно вниманието й, че тя се забрави и го зяпна с отворена уста. Никога не беше наблюдавала тази невероятно красива игра на мускулите под наболата брадичка. Усмивката му беше подкупващо мека.

— Аха, това ли е приятното развлечение? — С ленивия си поглед с цвета на скъпоценния персийски аквамарин на Жюстин той я измери от глава до пети. Мадлен носеше проста пътническа рокля от сив лен с наметка на бели точки от индийски муселин, обшита по краищата с червено-зелен ширит. На главата й беше кацнала малка шапчица, скромно завързана под брадичката със сива панделка.

Когато погледът му се вдигна към лицето й, в очите му светеше любопитство.

— Правилно ли съм разбрал, госпожице? Наистина ли принадлежите на мен?

— Oui, monsieur.

— Французойка, значи. Сигурно сте и републиканка — установи той и Мадлен се сети, че трябваше да каже „милорд“. — Колко мило.

Той направи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Тогава бъдете така добра, хубавице моя, и се съблечете, за да мога да се насладя на всичките ви прелести.

Това внезапно нападение не я изненада, по-скоро я учуди. Мислите й направиха скок към една от картините, които беше разгледала. Елегантната млада дама с тюрбан на главата лежеше на килим, много подобен на този в библиотеката, фактът, че тази рисунка принадлежеше на красивия мъж насреща й, не й помогна да скрие нервността си.

Докато сваляше наметката и ръкавиците си, тя се запита дали пък този мъж няма обичай да прелъстява жените на килима в библиотеката си. И дали дамите го приемаха с благосклонност като жените от рисунките…

— Страх ли ви е, малката ми? — Обезпокояващо дълбокият му глас сложи край на фантазиите й. Той се приближи и сложи ръка върху корсажа й. — Може би имате нужда от помощ.

Мадлен отстъпи крачка назад, но той я последва по петите.

— Мисля, че е най-добре първо да прочетете писмото, мосю.

Големите й, тъмни и странно познати очи привлякоха вниманието на Себастиян, но момичето побърза да отвърне поглед. Той я видя да се изчервява и неволно вдигна пръст да помилва пухкавата й бузка.

— Вие май не сте от обикновените уличници.

Думите се изплъзнаха неволно от устата му и той се зарадва, когато малката вдигна гордо глава и отново го прониза със среднощно тъмните си очи. Нослето й беше класически съвършено и правеше лицето й не просто мило, а истински красиво. Пълната, сладка уста му напомни за невероятните мадони на Рафаел, които беше видял в Милано. В тази проста рокля и с шапчицата на главата тя изглеждаше олицетворение на невинност и неумение. Ала той беше убеден, че посетителката му е съвсем друга.

Себастиян сведе поглед към плика, който беше завързан с червена панделка на врата й, като при това не забрави да огледа с одобрение гърдите й. Изненадата беше повече от приятна.

— Искате ли да го прочетете, мосю? — попита тихо Мадлен и попипа писмото.

— Не. — Мъжът я погледна право в очите. — Не искам да знам кой те е загубил. Първо трябва да се убедя, че наградата, която ми е изпратил, ми харесва.

— Та вие изобщо не знаете каква е наградата — възрази смело Мадлен.

— Не знам, но скоро ще узная. — Около момчешката му уста играеше чувствена усмивка. — Няма ли най-после да се съблечете изцяло за мен? — Погледът й се стрелна към вратата. — Никой няма да ни попречи. Можете да бъдете абсолютно сигурна, че само аз ще се наслаждавам на прелестите ви.

Само с няколко изречения той беше унищожил всичките идеи, с които беше дошла тук, за да се опита да привлече вниманието му. Май Ауделия не познаваше мъже като него…

— Значи вие очаквате… да се съблека?

Мъжът сложи топлите си ръце на раменете й.

— Може би желаете да отидем другаде? В салона? В балната зала? В шкафа за бельо на задната стълба? Във всички тези места вече съм помагал на красиви дами да се събличат.

Здравият човешки разум си проби път под смущението.

— Вижте писмото, мосю.

В погледа му блесна нетърпение, но само за миг. Гласът му прозвуча спокойно:

— Добре, дайте ми го, защото искам по-скоро да продължим.

Когато посегна към плика, Мадлен стисна здраво зъби. Ала мъжът не свали панделката от врата й, както беше очаквала. Когато взе писмото, ръката му докосна бегло лявата й гръд. Сигурно това беше начинът, по който мъже като него се отнасяха с жените. Това не й хареса, но сега имаше да мисли за по-важни неща. Тя също щеше да стане една от жените, които беше събличал в този дом. В този миг Мадлен се закле пред себе си, че този мъж ще трябва да положи доста повече усилия, за да я има.

Себастиян счупи печата на плика, извади писмото и го прочете набързо.

— Значи са ви изпратили, за да ми замените уволнената готвачка?

— Oui, monsieur.

Мъжът избухна в тих смях и дланта му се плъзна по дясната й гърда.

— Сигурна ли сте, че не самата вие сте ястието, което трябва да опитам?

Сърцето на Мадлен заби като лудо и тя сведе глава. Значи беше много лесно да събуди еротичния интерес на един мъж? Прекалено лесно.

— Обидих ли ви? — Макар че не го виждаше, тя усети във въпроса му искрен интерес. — Бях много несръчен, прощавайте.

Но в тона му нямаше извинение, а по-скоро забава. Мадлен повдигна леко глава и го изгледа под полуспуснатите си мигли.

— Къде желаете да отседнете?

Този път тя се осмели да го погледне в очите.

— В кухнята, мосю.

— В кухнята? Аха, значи играта ще продължи още малко. — Мъжът вдигна рамене. — Е, добре, тогава нека икономът ви покаже кухнята. Поне засега.

Мадлен се наведе да вземе чантата си, но той улови китката й.

— Не си правете труда. Хорас ще се погрижи за багажа ви. — Той се огледа търсещо. — Къде са останалите ви вещи?

— Това е всичко, мосю.

Мъжът я погледай изненадано, после сложи ръка на рамото й.

— Мисля, че е редно да ви подаря една-две рокли. Това е почтено от моя страна, не мислите ли?

Той сложи ръка под брадичката й и я огледа изпитателно. С другата развърза връзките на бонето и бързо го свали от главата й.

Мадлен видя как очите му се разшириха от изненада при вида на късите й къдрици и цялата смелост я напусна.

— Не съответствате на обичайния ми стил, но нищо.

Той хвърли бонето, но с другата ръка продължи да стиска брадичката й. След малко разроши нежно косата й.

— На харизан кон зъбите не се гледат, нали така се казваше…

Мадлен го изгледа хладно.

— Струва ми се, че не ви разбирам, мосю.

— Не се тревожете, мадмоазел. — Опитният му поглед сякаш я разсъбличаше. — Сигурна съм, че когато заговорим на езика на любовта, вече няма да имаме затруднения.

Мадлен се изчерви и потръпна под милувката на пръстите му.

— Вие очевидно не сте разбрали добре съдържанието на писмото, мосю.

— Естествено, че не съм го разбрал — промърмори той и се приведе да помилва с устни ухото й. Когато Мадлен се сви и се отдръпна от него, той се отдалечи малко, но не я пусна от прегръдката си. — Вътре пише от ясно по-ясно, че ви изпращат да се погрижите за апетита ми, все едно от какъв род е той.

Тази дръзка лъжа я уплаши. Тя вдигна глава и го погледна сърдито.

— Не вярвам, че пише точно това.

— Така значи? — В сините очи засвяткаха опасни искри. — Да не би да сте го чела? — Мадлен отвори уста, но бързо млъкна и стисна зъби. Нима можеше да му каже, че тя го е писала! — Аз казвам, че сте изпратена, за да ми бъдете в услуга. Само аз мога да реша коя услуга ще ми достави удоволствие.

За първи път й хрумна мисълта, че може би планът й няма да протече така, както се беше надявала. Този мъж беше много по-опитен от нея в изкуството на прелъстяването.

— Аз съм чудесна готвачка, мосю. Няма ли поне да опитате ястията ми?

— Точно това смятам да направя, малката ми. — Той я привлече отново към себе си и сведе глава да я целуне.

Целувката беше изненадващо нежна, топла и когато устните му се отделиха от нейните, Мадлен усети силното им въздействие.

— Първата проба. — Той се усмихна, забелязал разнежения й поглед. — Все още ли сте сигурна, че искате да отидете в кухнята и да се занимавате с тенджерите и тиганите, вместо да останете тук с мен?

— Oui — отговори твърдо Мадлен и се изненада от себе си.

— Е, добре. — Себастиян я пусна, решен да продължи играта според нейните правила. Тази жена наистина щеше да се окаже приятно разнообразие в тихия, монотонен живот в Кент. Писмото не беше подписано, но това не беше необичайно при подобни деликатни истории. Не му се вярваше обаче, че някой от приятелите му е изпратил тази прекрасна жена, за да я заточи в горещата кухня. Не се и съмняваше, че само след пет минути малката ще изскочи навън с обидено лице, готова за други игри.

— Значи наистина искате да ми сготвите нещо? — Думите прозвучаха развеселено.

— Да, мосю.

— Никой ли не ви е предупредил, че имам големи изисквания към кулинарното изкуство?

— Какво искате да кажете, мосю?

— Че имам някои особени потребности. Имам свои предпочитания, но има и ястия, които не понасям.

— Не, мосю, не ми казаха — отговори спокойно Мадлен, която вярваше в себе си. — Но с удоволствие ще ги узная.

— Е, добре. — Мъжът отиде до писалището и придърпа едно кресло. — Най-добре седнете и си запишете най-важното.

Мадлен го изгледа недоверчиво.

— Нима имате толкова много изисквания, че да не мога да ги запомня?

— Зависи от паметта ви. Добре, да започваме. — Той сложи ръце зад гърба си и се заразхожда напред-назад. — Първо, във вторник и четвъртък не ям месо. Предпочитам го в събота и неделя. В понеделник, сряда и петък ям само храни, които започват със същите букви. — Той спря за миг и попита: — Следите ли мисълта ми?

— Разбира се, мосю.

— Умно момиче. Да продължим тогава. — Той отиде до другия край на голямата библиотека и заговори през рамо: — Не обичам особено млякото и сиренето, ям ги само когато са включени заедно в едно ядене. Харесвам пикантните ястия, но не с лук, праз или зелен лук.

Остават обаче чесън, лук шалот и мечи лук, установи с усмивка Мадлен.

— Това ли е всичко, мосю?

Мъжът се обърна рязко.

— Та ние едва сега започваме. — Той й посочи отново креслото пред писалището, но Мадлен поклати глава. — Предпочитам пиперът да е счукан, не смлян, а солта да е фина като прах. Хлябът да бъде с хрупкава коричка, но вътре съвсем мек. Никога препечен. Обичам морските плодове, но ям само онези, които са ми поднесени по-малко от час след изваждането им от морето. Не обичам ориз, зеле и грах. Отвращавам се от домашни пернати, сметанови сосове, наденици, шунка, печива, градински зеленчук с оранжев и зелен цвят, а най-много от кокоши яйца. — Той вдигна въпросително едната си вежда. — Май ви дойде твърде много?

Мадлен поклати решително глава. Не беше очаквала, че мъжът, който раздаваше така щедро чувствеността си, ще бъде толкова ограничен по отношение на яденето. Ала прие, че е още твърде неопитна и не може да разбере сложността на света, в който беше попаднала.

— Очаквам кафето ми — не чаят — да бъде сервирано горещо и толкова сладко, че да се точи на конци. Храня се в десет сутринта, в два следобед и в осем вечерта. Кафето ми се поднася в четири и половина следобед, никога в четири. Очаквам вечерята да се състои най-малко от пет ястия и разбира се, да има десерт. Моля ви да запомните, че не понасям ванилия, канела, мента и най-вече шоколад.

— Шоколад ли? — повтори недоверчиво Мадлен.

— Да, защо? Проблеми ли ви създавам?

— Не, мосю, мисля, че ще се справя — отговори с лека усмивка тя. Със собствените си уши го беше чула да казва, че умира за шоколадова торта, когато дойде на гости у лелите й. Значи беше наговорил всичките тези лъжи само за да я затрудни максимално. Е, добре, тя щеше да му даде да се разбере, и то с удоволствие. — Това ли е всичко?

Себастиян я изгледа остро. Това момиче изобщо не се беше разсърдило от изброяването на странните му желания.

— Да, мисля че това е всичко. О, забравих! Днес е вторият вторник на месеца. В този ден винаги имам странни желания, особено когато датата е четна. А днес е дванадесети.

Той не обърна внимание на недоверчиво вдигнатите й вежди, защото беше напълно погълнат от лъжата си.

— Във втория вторник от всеки месец, който се пада на четна дата, желая да ми сервират месо от животно, което живее на сушата, но няма копита, плува във водата, но няма перки, и се движи във въздуха, но няма криле.

— Може ли всичко това да бъде събрано в едно животно? — попита иронично Мадлен.

— Надявам се вие да се справите — кимна тържествено мъжът.

— Разбирам. — Мадлен сведе глава, защото не искаше той да забележи задоволството й. — Вероятно ще ми трябва малко време, за да свикна. Освен това още не съм видяла килерите.

— Хорас ще ви покаже всичко. — Себастиян се усмихна прелъстително. — Освен ако не предпочетете да погасите дълга на приятеля ми по много по-прост и приятен начин. — В гласа му имаше съжаление, но сините очи блестяха коварно. — Има различни видове апетит, мадмоазел.

Мадлен се учуди, че този мъж, толкова богат на хрумвания, прие на доверие лъжите й.

— Засега ще се задоволя с първоначалната уговорка, мосю.

— Тогава е време да започнете с приготовленията за днешната вечеря. След това ще решим дали наистина предпочитате работата в кухнята пред забавленията в леглото. — Той дръпна шнура на звънеца и икономът се появи толкова бързо, че Мадлен предположи, че е подслушвал на вратата. — Хорас, покажете на мадмоазел…

— Миньон — допълни бързо Мадлен.

Себастиян се усмихна загадъчно.

— Покажете на мадмоазел Миньон кухнята и килерите, Хорас.

 

 

— Какво ли смята да прави?

— Наистина не знам, милорд.

Господарят и икономът вървяха по просторната морава зад къщата към малкото езеро. Хорас изглеждаше доста объркан, нещо твърде странно за човек като него, свикнал да ръководи многобройния персонал в голямото семейно имение на маркизите Брейкън в Западен Уелс.

— Мадмоазел помоли за руло дебел конец и дръжка от метла. После взе една от големите вилици за месо и я завърза за дръжката. Когато след това ме попита за най-близкото езеро, реших, че е най-добре да ви уведомя, милорд.

— Разбирам. — Ала Себастиян не разбираше нищо. След разговора с момичето се беше скрил отново в лабораторията си, без да престава да мисли за малката френска готвачка. Тя беше завладяващо същество. Късите й тъмни къдрички бяха омагьосващи, да не говорим за също така тъмните очи, които не бяха нито сини, нито кафяви. Вече се радваше на следващата среща, когато икономът влезе забързано в стаята му, докато се преобличаше за вечеря, за да го отведе навън в парка.

Двамата наближиха езерото, което от едната си страна беше засенчено от големи дървета, а от другата заобиколено с непроходими тръстики.

— Кога е дошла тук, Хорас?

— Най-много преди десетина минути, милорд. — Икономът изпухтя презрително, но това не беше заради момичето. — Смятате ли, че тя има намерение да улови вечерята ви в това езеро, милорд?

— Нямам представа, но ще го открия, повярвайте. — Себастиян спря на десет метра пред тръстиката. — Трябваше по-рано да се сетя, че са я изпратили да ме отрови.

— Нима имате толкова кръвожадни врагове, милорд? — Хорас го изгледа недоверчиво.

— Не в обичайния смисъл — отговори Себастиян. — Но сега сме във война, а аз работя за военното министерство. Ако шпионите са научили, нищо чудно да поискат да ме премахнат.

— Тя е французойка — напомни на господаря си Хорас, който, подобно на повечето англичани, се отнасяше подозрително към всичко френско.

Себастиян си спомни още нещо: предположението на Брам, че след като той е избягнал дуела, Шерууд може да поиска да си отмъсти по друг начин. Този неочакван дар под формата на едно младо момиче, уж майстор готвач, вероятно трябваше да отклони вниманието му, докато коремът му се напълни с отрова.

— Какво друго прави тя днес, Хорас?

— Прекара повече от час в гората, милорд, и се върна с пълна кошница корени, гъби и листа.

— Гъби ли казахте? Майчице, това момиче има странни хрумвания! Как мислите, Хорас?

— Наистина ми изглежда странно, милорд.

— Е, добре. Върнете се в къщата. Аз ще се оправя сам.

 

 

Когато стигна на сигурно разстояние от къщата, Мадлен събу бързо обувките и чорапите си и напъха полите на роклята под връзките на престилката си. С тези импровизирани панталони можеше да се движи по-свободно. Оставаше й съвсем малко време. Скоро щеше да се стъмни, а лорд Д’Арси изрично беше заявил, че не иска на масата си месо, извадено от водата преди повече от час.

Тя пое дълбоко въздух и нагази в тинята. Въпреки горещия ден, водата беше доста студена. Отдалечи се малко от брега и закрачи бързо към сенчестото място, където се чуваше многогласен жабешки концерт. Беше толкова заета с дейността си, че не забеляза шпионина, който се беше скрил зад дърветата.

Себастиян се промъкваше предпазливо през тръстиката, като през цялото време се питаше защо се крие като крадец в собственото си имение. Не той, а момичето беше натрапникът. Високата и гъста тръстика го скриваше от очите й, но по същата причина и той не можеше да види какво прави тя. Когато в тръстиката полъхна вятър и стъблата се раздвижиха, той се отдръпна назад. Изведнъж се чу силен плясък и го стресна.

— Аха! Хванах ли те, мосю първи тенор? — чу се тържествуващ вик от другия край на тръстиката.

Себастиян се надигна на пръсти, но видя само шапката й. По дяволите, малката ловеше жаби!