Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Risque, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Лора Паркър. Риск
ИК „Ирис“, София, 1998
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–455–023–0
История
- —Добавяне
Трета глава
— Яхнете ме, мой галантни жребецо! Ах! Вие ме убивате! Умирам! Умирам!
Докато моята изпаднала в екстаз партньорка и аз наближавахме примамващата пропаст с ритмичните движения на слетите си тела, аз размачквах нежно тежката й гръд (хватка, която увеличава още повече чувствителността на жени, свикнали с интимните нежности на мъжа) и я яздех до удовлетворяването на желанието ни.
И наистина, хватката подейства, защото в най-високата точка на общата ни наслада тя извика:
— О, господарю! О, господарю! О, вие ме убихте с вашето могъщо копие!
След прилична пауза аз се оттеглих от пищното съвършенство на тялото й и се облегнах удобно на възглавниците. Тялото ми беше влажно от еликсирите на плътските радости.
След няколко минути, когато сърцата ни забиха по-спокойно, както можах да установя от проверката на пулса й, си записах някои неща, като използвах прекрасния й задник за импровизирано писалище и сложих върху него пергамента си.
Въпреки напрежението, аз се бях поставил изцяло в служба на научните изследвания и дори в мига на блаженството бях съсредоточен единствено върху наблюденията си. Забелязах как се зачерви лицето й и как устните й потръпваха в тихите стонове на насладата. Държах се по-далече от нея, за да мога да виждам какво става. Така забелязах ясната, трескава червенина, която превърна обикновено белите й гърди в розови хълмчета с корави рубинено червени зърна.
Както вече съм имал възможност да наблюдавам при други случаи, това се случва с всяка жена, притежаваща истински чувствена природа, все едно херцогиня ли е или кухненска прислужница. Гласът, думите, движенията, въздишките и женският любовен екстракт: всичко това може да бъде заблуда. Ала втвърдените връхчета на гърдите и „любовната руменина“ са истинските признаци на възбудата у жената.
Докато работех трескаво с перото си в служба на науката, постоянно имах пред себе си съвета на една бивша метреса, че никога не бива да оставям моята „petite amour“, без да я дарявам с по някоя малка нежност. Всички мои женски обекти за изследване са ме уверявали, че твърде малко мъже, с изключение само на съвършените любовници и пламенно влюбените, обръщат внимание на нежностите. Трябва да се съжалява, казват те, защото нежностите не само успокояват или възбуждат жената, но могат да имат най-приятни последствия.
Когато оставих перото си, аз отново посветих вниманието си на лейди Х, излегнах се върху пищното й тяло като върху най-мека възглавница и затворих очи. Тя ме погледна и попита:
— Доставих ли ви удоволствие, господарю мой?
— О, разбира се, cara mia — отговорих аз, загрижен еднакво за галантността и за истината, защото усърдието й да участва активно в моите експерименти имаше за резултат най-съвършеното изпълнение, което съм наблюдавал някога досега. Все пак не ми се искаше да призная открито какво сме изживели заедно. — Извънредно!
Дамата се усмихна очарователно и докосна брадичката ми с пълните си устни. Гласът й се понижи и зазвуча настойчиво, черната й коса се разсипа по голото ми рамо:
— Вие сте точно такъв, какъвто ви описват, скъпи мой, имате си всичко необходимо, та чак в излишък. — Дръзките й пръстчета се спуснаха по корема ми и обхванаха интимните ми части. — А вярно ли е, че и издръжливостта ви е невероятна?
Смела като куртизанка, тя притискаше и милваше обекта на желанието си и по този начин много скоро го докара до състояние, в което й беше най-приятен. Ала това не беше всичко. За да увеличи издръжливостта му, тя сведе къдравата си главица и с голямо усърдие се зае да го възбужда с устни.
Най-после, когато плътското желание и напорът на природата заплашваха едва ли не да ме разкъсат, тя се опря на лакът и ме погледна право в очите.
— Има още по-добри възможности за вашия могъщ жребец, скъпи мой. Не желаете ли още веднъж да пояздите между моите хълмове?
С усмивка, присъща само на жените, които съзнават колко са привлекателни за мъжете, тя привлече върху себе си сгорещеното ми тяло и едва не ме задуши в пищните му извивки.
Тези весели игри продължиха, докато утринната зора докосна тъмновиолетовото небе с розовите си пръстчета.
След час бях в собственото си легло, удовлетворен във висша степен, но и изтощен.
Почтеният мистър Питър Елиът, по-малкият брат на виконт Пристли, остави настрана ръкописа, който беше прочел с голямо внимание.
— Велики Боже! Вие сте истински спортист, Д’Арси!
Той извади от ръкава си дантелена кърпичка и попи капчиците пот по челото си. Макар че за късната си вечеря двамата бяха поръчали най-закътаното сепаре при „Уайтс“, той имаше чувството, че го наблюдават поне дузина любопитни очи.
Само този неприличен текст беше виновен за състоянието му. Пикантната история го настрои похотливо. Неспокойството му беше разбираемо.
— По дяволите — промърмори тихо той. — Ако е вярна, историята е наистина страхотна. — Погледът му се плъзна към купчината листове. — Да яздиш между хълмовете й значи! Наистина ли това бяха думите на дамата, Д’Арси?
— Това беше опит за изразяване на чувства. — Себастиян Д’Арси, маркиз Брейкън, седеше срещу приятеля си и яркосиният му поглед блестеше от задоволство. След богатата вечеря двамата бяха останали да изпият по чаша бордо. — Като участник в забавлението — добави той — трябва да призная, че мислите ми бяха твърде замъглени и не съм съвсем сигурен какво съм чул.
— Ха! Мога да си представя! — изкиска се Елиът, за да прикрие неловкостта си. Той познаваше Д’Арси бегло и сега се питаше защо този човек хареса именно него и го покани на вечеря, макар че можеше да избира между дузини мъже от клуба. Д’Арси принадлежеше към по-високопоставен слой на доброто общество в сравнение с него.
— Поласкан съм, разбира се. Дяволски поласкан! — промърмори той. Езикът му вече се заплиташе от изпитото вино.
Себастиян беше пил не по-малко от него, но по вида му не личеше нищо. Този мъж изглеждаше дяволски добре и се държеше с подчертана небрежност. Нежните, ясни сини очи отразяваха удоволствието, което изпитваше от живота, макар да не го разбираше напълно. Меки златно кафяви къдрици покриваха високото му чело като на малко дете и никой не можеше да му даде двадесет и осем години. Все пак той беше човек с богат и отчасти горчив опит. Дори само заради модната смелост да облече под жакета в цвят бордо обшита със злато небесносиня жилетка, мнозина биха го сметнали за чужденец. По-близкото познанство би разкрило, че Себастиян Д’Арси е човек на удоволствията, че обича самотата и не допуска никого близо до себе си.
Обзет от похотливо безпокойство, Елиът се обърна с надежда към придружителя си:
— Вероятно съм прав в предположението си, че не желаете да издадете името на дамата?
— Не, за съжаление не мога да го кажа на никого. — Себастиян се усмихна обезоръжаващо. — Освен това името й надали ще ви бъде от полза, освен ако не възнамерявате да посетите Италия. Дамата е неаполитанка.
Елиът вдигна рамене и на лицето му се изписа разочарование. И друг път беше имал възможност да прочете еротична книга, най-вече френска, но никога не беше правил това в присъствие на автора. И никога не беше срещал толкова откровен текст. Странно защо, но през цялото време, докато четеше, имаше чувството, че той, а не Д’Арси, е записал на хартия най-интимните си преживявания.
— Искам да ми разкажете лондонските новини — отбеляза Себастиян, като умело смени темата. — Все пак отсъствах почти две години, а не обичам да куцукам след времето.
— Много бих искал да прочета още няколко страници — възрази Елиът.
Себастиян извърна глава към еротичния текст, който беше написал, и на устните му заигра странна усмивка.
— Ще трябва да се задоволите със страниците, които ви дадох. И без това ви оказах твърде голямо доверие, като ви запознах с най-новия си научен труд още преди да съм го публикувал.
Елиът го изгледа стреснато.
— Научен труд? Вие май се шегувате!
Себастиян се усмихна съжалително.
— Признавам, че стилът на разказвача е доста… пикантен, но тук не става въпрос за любовните приключения на някой обикновен авантюрист. Текстът е част от сериозно изследване. Вероятно ви е направило впечатление, че съм се постарал да се съсредоточа върху интимните подробности от срещата? Отбелязал съм точно и подробно женските реакции в процеса на интимния контакт.
— О, да, наистина сте ги отбелязали подробно. — Все пак Елиът се съмняваше, особено като имаше предвид собствената си реакция, че Д’Арси се е ръководил единствено от научното усърдие, като е записвал еротичните си завоевания.
Във всеки случай се знаеше, че бащата на Д’Арси беше истински Дон Жуан. Обществото помнеше как маркизът си отиде твърде рано, пронизан от шпагата на един удостоен с рога съпруг. Себастиян изглеждаше съвсем друг. И все пак…
Преди две години Д’Арси се беше дуелирал с Ленгли и цял Лондон го знаеше. Знаеха също, че това е вторият дуел, в който Себастиян се беше забъркал. Ала подробностите бяха така упорито премълчани, че никой не се осмели да твърди пред познатите си, че знае какво всъщност се е случило. Ленгли изчезна от Лондон, а Д’Арси веднага замина за чужбина. Предполагаше се, че дуелът е свършил зле и че е била засегната честта и на двамата участници.
Сега Елиът се запита дали пък слуховете не са били твърде преувеличени. Стигаше му само да погледне спокойното лице на Себастиян, за да се усъмни, че тогава се е ръководил единствено от необузданата си страст.
Това беше най-странното в цялата история. Слуховете твърдяха, че Д’Арси извикал противника си на дуел не по причина на жената, а за нея, за нейната чест. Безсрамните клюкари обясняваха, че жените направо го обожавали. Собствената сестра на Елиът наричаше Д’Арси chevalier sans reproche[1].
Елиът хвърли жаден поглед към изписаните листове. Той беше познал плътските радости на седемнадесетгодишна възраст, но през изминалите оттогава единадесет години никога не беше чул жената в обятията му да го нарича галантен жребец и да го моли да я язди. Камо ли пък думи като: „О, умирам! Умирам! Вие ме убихте с могъщото си копие!“
Себастиян наблюдаваше Елиът с повече от бегъл интерес. Истинското намерение, с което даде на този млад мъж да прочете текста, беше да проследи реакцията му. И тя се оказа точно според очакванията му. Очевидно в природата на човека беше да изпита завист, като чете за еротичните приключения на друг човек, още повече пък на свой познат.
— Да приема ли, че не одобрявате написаното? — попита благодушно Себастиян.
Елиът прехапа долната си устна.
— Не, разбира се, че нямам нищо против, но не виждам къде е смисълът. Всеки може да се хвали, нали?
— Това не е хвалба. — Съвършено извитите вежди на Себастиян се повдигнаха леко. — Това е научно изследване и то има определена цел.
— Каква цел? — изпръхтя недоволно Елиът.
— Да развие и усъвършенства човешките знания по този проблем. — Лицето на Себастиян се оживи. — Ние постоянно изследваме птиците, звездите и така нататък, но продължаваме да живеем в пълно незнание за собствената си същност. Това е нечувано!
Елиът никога не се беше замислял по този въпрос, но това не го възпря да изкаже мнението си.
— Незнанието е нещо нормално и разбираемо. Ако безмилостната светлина на научното изследване огрее сексуалността, може да стане така, че тя да се сгърчи и почти да изчезне! — Уморен от тези трудни думи, той се изкашля и продължи: — Безмилостна светлина! Тя предизвиква свиване, нали разбирате?
Себастиян разбираше много добре за какво става дума.
— Нали постоянно се стремим да отглеждаме по-бързи коне, по-тлъст добитък, да доим от кравите по-гъсто мляко и да стрижем от овцете по-здрава вълна? За да постигнем това, въздействаме върху сексуалната природа на животните. Всеки добър селянин си води точна сметка кога и с кого е заплодил животните си. Родословното дърво на състезателния кон прави дори нероденото конче много ценно. Знаете ли колко по-добри бихме станали, ако внимавахме малко повече кога и за кого се женим? Не мислите ли, че лондонските салони са нещо като оборите на мистър Татърсал? И тук, както и там, най-важното е съвкуплението.
Елиът избухна в луд смях и опръска още повече жабото на ризата си.
— Ако жените и мъжете умееха да избират — продължи невъзмутимо Себастиян, — светът щеше да бъде много по-здрав и красив. Така например, ниският, набит мъж би трябвало да се ожени за висока, тънка жена, за да има силни и здрави наследници.
Той спря за малко и отпи глътка вино.
— Все още никой не може да каже със сигурност какво дете ще се роди: високо или дребно, тънко или дебело, красиво или грозно. Там е трудността, разбирате ли? — Лицето му пламтеше. — Проблемът е наистина сложен и изисква голямо внимание.
— Това ли е единствената цел на книгата ви? Да научите мъжете и жените да избират подходящ партньор и да се любят по-добре?
Себастиян въздъхна едва забележимо. Очевидно Елиът не беше разбрал нищо от пламенната му реч.
— Докато работех, стигнах до няколко любопитни хипотези. Една от най-интересните е, че единствената разумна роля в живота на една умна, духовита жена е тази на метресата.
Елиът едва не се задави.
— Наистина ли казахте метреса?
— Да, разбира се. Трябва да признаете, че и най-добрият съпруг се отнася с жена си като с дете. Той управлява имотите й, разрешава й да замине или й заповядва да остане, определя с кого ще се среща тя и с кого не. Ако е авантюрист, пияница или глупак, тя няма друг изход, освен да го понася. Метресата обаче има всички възможности да определя сама живота си. Тя е свободна да споделя живота и леглото си, с когото иска. Ако любовникът й омръзне, може веднага да го замени с по-добър. Коя съпруга има право да се отърве от безполезния си съпруг?
— Вероятно имате известно право — въздъхна Елиът. — Но трябва да признаете, че куртизанките нямат защита от обидите и жестокостите на света, че са жени без чест и име.
Нещо опасно просветна в дълбоката синева на Себастиановите очи. Елиът се сети за убитата му метреса и потръпна. Стоманените искри му бяха напълно достатъчни, за да си състави точно мнение за опасния темперамент на Д’Арси.
— Жените имат нужда да вярват, че имат власт. Във всеки случай метресата има същите предимства като омъжената си сестра, която е успяла да си извоюва независимост и урежда живота си като мъж. Лошата слава е твърде незначителна цена за свободата.
— Наистина ли твърдите — попита Елиът с тон на клерикал, който разговаря с неверник, — че за всяка жена е по-добре да стане куртизанка, вместо да се омъжи?
Себастиян се усмихна студено.
— Не съвсем. По този начин двата пола бързо биха застанали на едно и също стъпало. То би се уравновесило, като…
— Тогава любовта няма да ни доставя и половината от сегашното удоволствие! — изкиска се Елиът, тъй като посоката, която беше взел разговорът, вече не му причиняваше неловкост. — Велики Боже! Ловът е най-голямото дразнение на мъжа, познато откак свят светува! Той трябва да има някакви мотиви, за да сменя партньорките си, нали? Мисълта, че жената, която принадлежи на друг мъж, е по-сладка, че устните й са по-красиви, че гърдите й… И така нататък!
Себастиян се усмихна съжалително.
— Значи няма да имате нищо против, ако някой ден си опитам късмета при вашата сладка Флора?
Елиът хвърли изпитателен поглед към събеседника си. Този мъж изглеждаше дяволски добре, а под гънките на жакета му се криеха добре оформени хълбоци. За да защити собствените си скромни възможности, той отговори кисело:
— Направете жените равноправни и ще унищожите правата на мъжете. Жените трябва да си останат там, където са, иначе ще престанат да се интересуват от нас.
— Не мисля, че равноправието ще унищожи плътското желание — отговори категорично Себастиян. — Аз бих предпочел компанията на жена, с която да мога да разговарям както сега с вас. Прекрасно би било жената да знае кога да мълчи и кога да говори, да вниква в настроението ми и да предвижда потребностите ми.
— Никой никога не е срещал такава жена!
— И аз съм се питал дали това е възможно — призна сериозно Себастиян. — Но ако не съществува, може би е възможно да бъде създадена.
В душата на Елиът се надигна луда завист. Този мъж имаше бърз ум и го караше да се чувства нищожен и глупав.
— Готов съм да се обзаложа на пет хиляди фунта, че никога няма да успеете да създадете съвършената куртизанка.
— Не прибързвайте, Елиът. Това е само теория.
Елиът се ухили злобно.
— Май дочувам липса на убеденост във вашата научна хипо… хипот…?
— Хипотеза. Не, в никакъв случай. — Очевидно мисълта му беше попаднала на добра почва. — Теоретично е напълно възможно. Хайде да преброим предпоставките. — Той изпъна пръсти. — Момичето трябва да е младо и недокоснато от жестокостите на живота. Колкото се може по-красиво, това се разбира от само себе си. Девствена, но да не се отвращава от мъжете. С бистър ум и да може да чете и пише. Освен това трябва да умее да се държи като дама, да има сърцето и смелостта на лъвица, практичността на мъжа и дебелокожието на уличница. — Той избухна в тих смях. — Как мислите, къде бих могъл да намеря такава жена?
— Няма съмнение, че още не се е родила — промърмори мрачно Елиът. Дълбоко в завистливата му душа пламтеше надеждата, че ако все пак такава жена съществува, Себастиян Д’Арси никога няма да я види и докосне.
Себастиян вървеше с енергична стъпка по опасните лондонски улици. Късата кама под кадифения жакет влизаше рядко в употреба, но винаги улучваше точно.
Тъй като усещаше, че главата му е натежала, след разговора с Елиът той побърза да излезе от „Уайтс“. Щом стъпи на улицата, бе обзет от добре познатото му неспокойство.
Гадната миризма на загоряло зеле от отсрещната къща и тихото цвърчене на мишките по дупките им опънаха нервите му. Леката мъгла дразнеше чувствителната му кожа. Виждаше фигури, които се стрелкаха като фантоми в безлунната нощ.
Тези „мозъчни бури“, както той наричаше пристъпите на трескава умствена активност, връхлитаха върху него без предупреждение и го тормозеха още от детските му години. Те проникваха в съзнанието му с почти непоносима стремителност и го правеха чувствителен към всяко сетивно впечатление. По-рано това го изпълваше с ужас и той се скриваше някъде, докато пристъпът отмине. Баща му, който се боеше, че поведението на сина му е знак за духовна слабост или неспособност, го биеше, за да прогони неприятните пристъпи. Боят не помагаше. Когато изпаднеше в някое от тези трескави състояния, Себастиян усещаше как мислите му стават бистри и ясни, как се оформят и подреждат в главата му и не го напускат, докато напрежението не се разсее. Когато порасна, той се научи да използва тези състояния. Те му помагаха да стига до блестящи научни изводи. В други случаи му помагаха да се отпусне и да изживее състояние на дълбок мир, почти като в транс.
Тази вечер му се искаше да се занимае с някой от многото парещи въпроси, които го измъчваха. Например с кодираните писма, които още сутринта беше получил от кантората на гвардейската кавалерия. Съдържанието им беше толкова тревожно, че ако станеше известно, по цялото южно крайбрежие на Англия щеше да избухне паника.
Френската флота, която беше разпратила корабите си по всички световни морета, сега се събираше в няколко френски пристанища. Шпионите предполагаха, че по продължение на канала между Булон и Остенде са се събрали над сто и петдесет хиляди души и десет хиляди коня. Очевидно намерението им беше да нахлуят в Англия.
Въпреки това темата за националната сигурност не заемаше първото място във възбуденото му съзнание. Съдържанието — не изискаността — на казаните от Елиът думи го занимаваше повече от всичко друго, докато вървеше през мъгливите улици.
Според него законите, измислени от мъжете, за да подчинят жените, бяха наистина позорни. Те бяха създали брачната институция, за да си осигурят господство над жените, да ги превърнат в слугини и покорни любовници. Това горчиво и унищожително заключение му беше предадено от баща му.
Като мъж с неутолими страсти, непредвидими настроения и ярко изразена нетолерантност, склонен дори към насилие, Саймън Д’Арси поддържаше по три метреси наведнъж, докато семейството му едва успяваше да се изхранва. Когато жена му се разболя, той доведе една от любовниците си в собствения си дом. Ужасът и срамът убиха бедната му съпруга.
Старият гняв отново се надигна в гърдите на Себастиян. Годините на бащината тирания го бяха белязали неизличимо. Въпреки усилията си да води редовен, скромен живот, съзнанието му беше обременено със смъртта на една метреса.
— Бедната малка Мег — промърмори полугласно той. Когато беше на деветнадесет години, я загуби заради един застаряващ светски лъв, който я примами с неизпълними обещания. Алчността й струваше живота. И до днес Себастиян се чувстваше отговорен за станалото. Тогава не можа да стори нищо, за да избави майка си от тираничния съпруг, нито Мег от собствената й глупост.
Натрупаният опит му помогна да разбере по-пълно човешката склонност към жестокост и да оцени безпристрастно собствените си недостатъци. Той призова убиеца на Мег на дуел, защото съдилищата изобщо не си дадоха труд да разследват убийството, и получи удовлетворение и извинение. Ала това не можеше да върне Мег към живота.
Той беше продукт на просвещението: учен, философ, изследовател в областта на естествените науки. Знаеше, че наследствените качества много често се проявяват у синовете и дъщерите. Той беше наследил от баща си вътрешната склонност към порока и към търсенето на развлечения. Ами ако въпреки усилията си станеше ярко изявен светски лъв и развратник като баща си? Последствията за всяка жена, която би могла да стане негова съпруга…
— Непоносимо!
Думата се изплъзна неволно от устата му и изрази цялото му безсилие. Той харесваше и уважаваше жените, дори им се възхищаваше, знаеше обаче, че не може да направи нито една жена зависима от себе си. Той не можеше — и нямаше — да изложи на несигурната си природа нито една дама, която ценеше.
И все пак, в облога с Елиът ставаше дума да се намери една наистина необикновена жена и да й се помогне да извоюва независимостта си от онази най-голяма несигурност, която изобщо можеше да съществува на света: от мъжа.
Когато зави зад следващия ъгъл, все още потънал в мислите си, той установи изненадано, че е попаднал на улица „Кралица Ана“, в един някога заможен квартал, който днес изглеждаше захабен и западнал. Изненадата му нарасна, когато под мътния кръг светлина на един уличен фенер видя стройна фигура в расо на католическа монахиня.
Главата й беше леко сведена, ръката й стискаше кръста, който висеше на дървена верижка на врата й. В другата си ръка държеше лист хартия.
Себастиян усети несигурността й и по гърба му пробягаха тръпки. Усети колебанието й и дълбоко в него пламна искра. Нетърпеливата й въздишка отекна като гръм в ухото му. Смаян от тази невероятна гледка, той спря в мрака и се ослуша.
Дори беглият оглед на крехката й фигура, обляна от светлината на фенера, му помогна да разбере, че монахинята не е бедна — въпреки следите от морска пяна по полата на расото й. Добре обученият му поглед разпозна, че прозирното було над челото й е с прекрасните шарки на фламандската дантела. Яката й беше от най-фин лен, качулката обрамчваше лицето й от брадичката до веждите. Той познаваше обичаите на континенталните манастири и знаеше, че в тях се приютяват както заможни вдовици, нелюбими съпруги и отблъснати метреси, така и дъщерите и незаконните отрочета на благородниците. Каква ли е тя, запита се с отсъстващ вид Себастиян.
Младата жена пое дълбоко въздух и изкачи стълбите към първия вход на къщата. Въпреки слабата светлина, Себастиян видя с неземна яснота стиснатите до болка пръсти на юмручето й, когато тя вдигна ръка да почука.
— На ваше място не бих го направил.
Гласът му отекна в мрака и я стресна толкова силно, че Себастиян изпита съжаление. Той излезе от сянката и свали цилиндъра от главата си.
— Жителите на тази улица са известни с навика си да хвърлят нощните гърнета по главите на хората, които ги будят нощем — обясни любезно той.
Младата жена извика ужасено и отстъпи назад. Стърженето на сандалите й по уличните камъни подразни и без това опънатите му нерви, по тялото му се разля сладостна топлина. Никога преди това не беше изпитвал симпатия към непознат човек в такава ситуация. Мозъкът му винаги беше пълен с най-разнообразни и важни мисли. Но в момента, когато тя вдигна глава към затворения прозорец на първия етаж, той усети как облекчението й го полъхва като нежен бриз.
Макар да беше облечена в безформената одежда на божия невеста, изострените сетива на Себастиян усетиха в присъствието й нещо дълбоко земно и чувствено. Може би, каза си развеселено той, виновни са блещукащите по небето звезди, които се отразяваха в черната й одежда. А може би беше само прастарото изкушение на пълната невинност. До преди минута той беше погълнат от размишления за природата на жените, които — ако искаше да бъде честен — трябваше да назове проститутки. А сега случайността го срещна с една мадона. Какво можеше да означава това?
Той чу тихия й смях, тя се обърна отново към него и бялата яка заблестя на бледата светлина на лампата.
— Бихте ли ми помогнали, мосю?
Нежният глас, който се появи тайнствено между гънките на тъмната наметка, звучеше по френски. Мислите му полетяха надалеч. В Англия рядко се срещаха монахини. Без съмнение, тази сестра имаше интересна история. Само да можеше да я отклони от…
Обезпокоен от насоката, която вземаха мислите му, той отстъпи крачка назад. В състоянието, в което се намираше в момента, не можеше да разчита на самообладанието си и да предвижда действията си.
— Мосю? — Той видя как младата монахиня протегна несигурно ръка в мрака. Знаеше, че тя го вижда само като сянка, докато той я виждаше съвсем ясно под светлината на фенера с изострения си, чувствителен поглед.
— Тук съм, сестро. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Едва сега разбра, че не иска тази среща да свърши скоро. Той й се усмихна омайващо, макар да знаеше, че тя не може да различи чертите му в мрака. — Как да ви помогна?
Той чу отново дълбоката й въздишка, сякаш очакването я изпълваше с радост и я изкушаваше.
— Да, мосю, бихте ли го направили?
Тя пристъпи към него и той възприе лекото движение на въздуха като облекчение. Онази част от същността му, която беше запазила поне малко чувство за благоприличие, се учуди на лекотата, с която тази непозната прие помощта му. Това го накара да анализира случката и да проумее безусловната наивност на природата й. Тази жена се вслушваше в думите на един скрит в мрака чужденец и ги възприемаше сериозно! Отново изпита съжаление към нея.
След малко си каза, че малката монахиня е имала късмет. Добре, че срещна него, а не някой от многото безбожни и нагли типове, които изобщо нямаше да се трогнат от расото или девствеността й. Той се поддаде на вътрешния си глас, все едно колко тъмна беше мотивацията му, и попита:
— Какво мога да направя за вас, сестро?
Тя прошепна едва чуто, сякаш нощта имаше уши:
— Може би адресът е грешен. — Вдигна листчето и му го показа. — Търся жилището на мадам Фокан.
— Не е вярно, по дяволите!
Монахинята се стресна от резкия му тон. Себастиян изтръгна листчето от ръката й, а с другата я сграбчи за рамото. Той прочете написаното и потръпна при вида на почерка, който познаваше по-добре от собствения си. Изненадата му беше пълна.
— Коя сте вие? — попита той и вдигна глава.
Мадлен Фокан предположи, че е извършила непростима грешка. Тя бе приела, че добрият Господ й е изпратил този човек в нощния мрак, а сега се оказа, че пред нея стои същински дявол. Може би причината беше в гласа му. Дълбок, мъжествен, настойчив, той й беше подействал в мрака като изкушение. Този човек говореше твърдо, авторитетно, с чувство за хумор. Ала сега, когато в гласа му се примеси гняв, тя се почувства неловко и се уплаши.
— Не си играйте с мен, сестро. Откъде познавате семейство Фокан? — Гласът му отново прозвуча любезно, но ръката продължаваше да стиска рамото й.
— Мосю? — попита остро тя, но веднага съжали, че се е поддала на чувствата си. — Аз съм тяхна роднина, мосю, и току-що пристигнах в града.
— Още една Фокан? Каква радост. — Гласът му преливаше от ирония. — Възхитен съм.
Младата жена потрепери от нерви. Топлината на ръката му и уплаши, особено когато дланта му покри нейната. Тя се опита да се изплъзне, но не успя.
— Не бива да се страхувате от мен, сестро. — Мъжът вдигна ръката й към устата си и притисна топлите си устни върху дланта й.
Това я уплаши до смърт и в същото време беше толкова приятно, че Мадлен забрави да протестира. Никога досега не бяха целували ръката й и сетивата й потрепериха от сладостно усещане. Реакцията на тази първа проява на нежност беше толкова силна, че я стресна. Устните и дъхът му стоплиха студените й пръсти и тя за първи път изпита чувството, че има тяло и че то е живо. Инстинктът й подсказа правилния отговор:
— Не биваше да правите това.
— Какво? Нима на монахините не са позволени дори най-простите прояви на учтивост? Много жалко. — Въпреки тези думи, тя остана с чувството, че мракът е скрил усмивката му.
— Трябва да вляза, мосю. Чакат ме.
Прошепнатата дума „чакат“ се стори странна на Себастиян, а безпокойството й от малкото разстояние помежду им го трогна по необясним начин. Той хвърли бърз поглед към приведеното й тяло и веднага разбра какво я вълнува в момента. Ако пренапрегнатите му сетива не го лъжеха, тази малка монахиня се стремеше да се отърве от него. Дали този път мозъчната буря беше осветлила някой тъмен ъгъл от съзнанието му и го беше направила способен да чете мисли?
Той вдигна глава и се огледа внимателно. Инстинктът го предупреждаваше за опасност. Дали пък не му бяха устроили клопка, за да го ограбят? В този квартал бродеха съмнителни личности.
Само след миг той чу непознат човек да си поема дъх някъде съвсем наблизо. В черния мрак дебнеше още някой!
Миризмите на маринована херинга, пот и кисела бира преминаха покрай ноздрите му за частица от секундата. Какво ставаше тук? Може би невинната монахиня до него съвсем не беше толкова невинна и безпомощна.
Той обгърна с ръка раменете й и я повлече към тясната уличка между двете къщи. В тази безлунна нощ нямаше да ги види никой, освен ако не беше надарен с неговата проницателност. Всеки щеше да мине покрай тесния процеп, без дори да го забележи. Той притисна монахинята до стената и застана пред нея, за да я защити с тялото си.
Усети как младата жена пое дъх, за да изкрещи, и бързо притисна ръката си в устата й. При това докосване сетивата му пламнаха от възбуда и това го тласна към ново прозрение. Формата на устата й сякаш се запечата като с нажежено желязо в кожата му. Никога не беше усещал под пръстите си такава прекрасна, чувствена уста. Твърде нежна и прелестна за Христова невеста, реши той, и се учуди безкрайно на дълбоките чувства, които се надигнаха в сърцето му.
Бързи стъпки минаха толкова близо до тях, че той чу ясно тежкото дишане на мъжа. Малката монахиня също го чу, но не престана да се брани от прегръдката му. Натискът върху устата й не отслабваше и тя не можеше да диша. Страхът й го обгърна с потискаща настойчивост, ранимостта й трогна онази част от съществото му, която беше потискал толкова дълго, и почти беше повярвал, че я е унищожил. Беше улучен право в сърцето. Въпреки това беше достатъчно циничен да приеме, че страхът й вероятно идва от опасението, че съучастниците й могат да я изоставят.
Той я притисна още по-близо до себе си и забеляза цяла редица подробности, които го обезпокоиха още повече. Тя беше крехко същество, толкова мъничка, че му стигаше едва до носа, и твърде слаба. Долепил тялото й до своето, той усещаше ясно изпъкналите й кости, но свръхчувствителната му кожа се наслаждаваше на женската й закръгленост. Дори през многото дрехи, които носеше, твърдите й гърди изпъкваха примамливо. Само още пет или десет фунта и тази малка монахиня щеше да се превърне в истинска Афродита.
Мъжът спря само на метър от тях. Себастиян го чу да души, сякаш искаше да открие присъствието им по миризмата.
— Видя ли ги? — попита шепнешком той.
— Не, по дяволите! — прозвуча отговорът от другата страна на улицата. — Да се махаме оттук! Няма да ги търсим повече.
Когато стъпките на двамата мъже заглъхнаха, Себастиян освободи устата на пленницата си.
— Много бих искал да узная кой и защо ни следеше, уважаема сестро.
За първи път Мадлен изпита истински страх от мъжа до себе си.
— Нямам представа.
— Не можете да ми кажете или не желаете? — Мъжът намери гърлото й, сложи пръстите си върху тънкия лен и натисна само толкова, колкото заплахата му да прозвучи убедително. — Вие сте чужденка тук, Франция и Англия са във война, следователно сте мой враг. Откъде да знам, че не ми мислите злото?
Мадлен поклати решително глава.
— Не бях помислила за това, мосю. Съжалявам. Направете онова, което смятате за правилно.
— Да го направя ли? — Той се приведе към нея и лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго. — О, мила сестро — прошепна в ухото й той, — вие май изобщо не подозирате какво опасно искане ми отправяте.
Той забеляза как тя преглътна конвулсивно под палеца му и с учудване установи, че страхът й не идва от угризенията на съвестта.
— Аз ще крещя и ще хапя, мосю, и надали ще ви доставя удоволствие. Използвайте уменията си с друга жена, която ще ги посрещне с желание.
Високият смях на Себастиян стресна и двамата. Значи тя знаеше! Това добродетелно и надуто пингвинче беше разбрало, че мъжът в мрака е достатъчно безсъвестен, за да я пожелае, макар да носеше монашески одежди. Въпреки това тя не се боеше от него толкова, колкото беше очаквал.
Себастиян поклати глава и я пусна.
— Кажете ми още веднъж коя сте. Ще разбера дали ме лъжете, защото познавам добре сестрите Фокан.
Той проследи с възхитен поглед как двете крехки, безжизнени ръце, които досега стискаха сковано дървения кръст, се разтвориха като две бели лилии.
— Аз съм Мадлен Фокан, мосю.
Мадлен? Името му беше непознато, но кой знае по каква причина й повярва.
— Е, добре, малката ми… — Той излезе на улицата и пъхна листчето в ръката й. — Адресът е същият, но ако е верен… — Той не доизказа мисълта си. Ако това наистина беше новото жилище на сестрите Фокан, значи в негово отсъствие доста неща се бяха променили. — Вървете! Ще почакам, докато влезете в къщата.
— Мерси, мосю. — Тя докосна леко ръкава му и той усети полъх от пеперудено крило. Не можа да разбере дали го е направила нарочно. — Мосю?
— Да, сестро?
— Вие сте много лош човек.
— Знам.
— Ала съвсем не сте толкова лош, колкото си мислите!
Тя вдигна глава и се засмя. Себастиян видя очите й и отново усети болка в сърцето. Тази малка монахиня беше проникнала до дъното на душата му!
Какви очи! Дълбоки като летни сенки и блестящи като огряно от луната море. Тъмните й очи не бяха просто черни или кафяви, в тях имаше тъмносиня сянка, което ги правеше подобни на ясна звездна нощ.
Себастиян затвори очи. Мозъчната буря пак ми погажда номера, каза си уморено той. Как иначе да си обясни това внезапно прозрение, че малката е проникнала до самата му същност?
Засрамен от слабостта си, той отвори очи. Светът се бе променил. Той не се намираше на улица „Кралица Ана“, а стоеше в сянката на Уайтхол. На другия бряг на Темза вече се развиделяваше, а зад него Биг Бен удари кръгъл час. Той изруга полугласно и осъзна, че мозъчната буря е свършила и че за кой ли път чувството за време му е изневерило. Бяха минали часове, а той си мислеше, че всичко това се е случило само преди секунди.
Той повика един файтон и се отпусна уморено на седалката. Като се сети, че след няколко поколения куртизанки семейство Фокан е създало монахиня, избухна в луд смях. Най-интересното беше, че тази монахиня беше най-красивата от всички.
Себастиян, каза си той с обичайната си самоирония, макар че този път в нея имаше диво отчаяние, ти със сигурност ще идеш в ада!