Лора Паркър
Риск (2)

Първа глава

Лондон, 28 август 1803 г.

 

Хенрис и Жюстин Фокан, грижливо облечени в обшити с дантела копринени рокли, седяха в салона си и чакаха обожателите, които не идваха. Малката им тухлена къща на улица „Кралица Ан“ се намираше точно до парка „Сейнт Джеймс“ и беше заобиколена с голяма градина, пазена от висока каменна стена. Тя се намираше точно в средата на триъгълника, образуван от Бъкингамския дворец, Уайтхол и Парламента. Мястото беше изискано, но отдавна остарелите околни къщи бавно западаха като обитателите си, макар да се стараеха да запазят поне част от предишната елегантност.

Като френски емигранти, избягали преди дванадесет години от революцията в родината си, двете сестри бяха наясно, че не означават почти нищо в този голям, чужд град и че никой не се спира пред скромната им врата. Макар че едната беше на четиридесет, а другата на четиридесет и три години, обществото не ги беше прогонило, задето бяха загубили красотата или здравето си. Напротив, и двете изглеждаха много добре. Сестрите Фокан бяха красиви и правеха силно впечатление с женствените си форми. Те бяха от малкото жени, които успяват да запазят привлекателността си до дълбока старост. Не, те бяха станали жертви на най-страшния проблем, който може да сполети жените с екстравагантен, безупречен вкус: бяха останали без средства.

Хенрис се изправи и се заразхожда напред-назад из стаята. Укрепеният с банели корсет, остатък от миналото десетилетие, не притесняваше стройната й талия.

— Ако имахме поне карета, кочияш и паж, можехме да се покажем в операта! — въздъхна угрижено тя.

Изведнъж спря, разпери театрално ръце и сивите й очи заблестяха като перлите на врата й. Преди двадесет и пет години един херцог с кралска кръв беше възложил на личния бижутер на краля да изработи тази огърлица специално за нея. Тогава тя беше известна като най-голямата трагична актриса на всички времена и славата й се носеше навсякъде. Всяка перла беше напълно еднаква с другите и носеше цвета на очите й. Сега в тези прекрасни сиви очи имаше унижение, което загатваше за много повече от наранена суетност. Унижено беше самото сърце на застаряващата красавица.

— Как можа лорд Джефри да ме напусне заради онази белолика мръсница! Толкова ли много исках от него: малка къща и собствена карета?

— Поиска толкова, колкото ти се полага — отговори спокойно Жюстин. Хенрис беше изгубила любовника си преди шест месеца. Той бе предпочел пред нея едно младо момиче, а това беше непростима обида.

— Как можа да ме замени с тази хлапачка! — Хенрис помълча малко и вдигна рамене. — Англичани! Le bon Dieu^[1] ги е създал, за да забавляват сухите англичанки. Мъже без дух, какво искаш!

Жюстин не каза нищо. Тя имаше всички основания да предполага, че именно театралният темперамент на сестра й беше уплашил виконта. Хенрис беше готова да се възползва от всеки удобен случай, за да заеме средата на сцената в мелодрамата на живота си. Ала френската любов към драмата не беше разбираема за англичаните. Те като че ли се чувстваха неудобно, когато се сблъскваха с цялата буйност на една страстна френска жена. А сега, когато Англия и Франция отново бяха във война, френските любовници съвсем бяха излезли от мода.

— Е, какво ще правим?

— Дай на дявола онова, което му принадлежи — отговори Хенрис.

Неприятна мисъл прониза Жюстин и по гърба й пролазиха студени тръпки.

— Нима намекваш, че някоя от двете ни трябва да приласкае мосю Валми?

— По-добре да отида в затвора за длъжници! — Гласът на Хенрис преливаше от упорство.

Тайнственият мосю Валми им беше помогнал да напуснат окървавения Париж срещу всички пари в брой, с които разполагаха, и срещу половината от накитите им. Това беше през 1791 година. Тогава помощта му дойде като дар от небето. Ала когато пристигнаха в Лондон, сред емигрантската колония се разпространяваха страшни слухове по негов адрес. Шепнеше се, че той е един от младите радикали, напуснали аристократичните си семейства, за да се присъединят към революцията на санкюлотите още в самото й начало. Когато революцията се изроди в кървава баня, мосю Валми започнал да живее двойствен живот. Срещу огромни суми прекарвал аристократите през Канала, за да ги спаси от смърт. В същото време правел услуги на Републиката, като продавал други аристократи на кръвожадната тълпа. Говореше се, че е напълно равнодушен към делата си. Когато щастието се отвърна от революцията и тя започна да изяжда собствените си деца, той пристигна в Англия. Никой не можеше да докаже колко истина има в слуховете за мосю Валми, а може би и никой не смееше да го обвини право в очите. Дьо Валми беше опасен и непредвидим мъж. Той познаваше всички тайни на французите в Лондон. Сега знаеше и тяхната.

Мисис Селдън, тънката и доста възрастна икономка, влезе в салона с мръсна престилка и измачкано боне и тръсна на масата омазана табла. Беше толкова невнимателна, че съдовете издрънчаха.

Двете жени не й обърнаха внимание. За тях тя не беше повече от вятъра, който свиреше в камината. Бяха живели в свят, който се отнасяше към слугите като към мебели. Те бяха необходими, но никой не се интересуваше за тях, ако не му трябваха в момента.

Когато икономката излезе, Жюстин притисна напоена с парфюм кърпичка към болезнено пулсиращото си чело. Тя страдаше от чести пристъпи на мигрена и единственото, което й помагаше поне малко, бяха компресите с настърган джинджифил. Проследи как Хенрис налива в чашата й рядка кехлибарена течност и се намръщи отвратено.

— Пак ли чай? Готвачката знае, че мразя тази напитка! Защо нямаме вино за вечеря?

— Останал ни е само чай — отговори делово Хенрис. — Търговецът на вино отказа да ни дава на кредит. Настоява да платим поне част от сметката. Опитах се да му обясня, че смисълът на кредита е да не се плаща нищо, но англичаните не са изискани хора и не обръщат внимание на такива подробности.

Жюстин се приведе и махна капака на чинията си. Помириса яденето и се потърси отвратено. Отново им бяха поднесли рядката супа с пържен лук и препечен хляб, която ядяха от две седмици насам.

— Господи, как ми се ще да имахме шаран с лук, вино, подправки и масло!

— По-добре е да си мълчиш — отговори остро Хенрис, но видя лицето на сестра си и наостри уши: — Ти май имаш да ми кажеш нещо?

Жюстин се изчерви под острия й поглед.

— Неловко ми е да го призная, но аз… Знаеш ли, днес се опитах да измоля от момчето на рибаря една сьомга…

— Жюстин!

По-голямата сестра отметна глава назад и грижливо фризираните къдрици се разпиляха по раменете й. Тя не можеше да се отърве от двата си малки порока: любовта към хазартните игри и кокетната слабост към младите мъже.

— Ма foi^[2], той беше прекрасен младеж, едър, тъмен, с такива сладки розови устни… Всъщност, имах намерение да не му позволявам много. Ала когато протегнах ръце към него, той хукна да бяга. И което беше най-лошото, взе рибата със себе си.

— Le bon Dieu! Даже ако трябва да гладуваме, не бива да падаш толкова ниско — ядоса се не на шега Хенрис. — Та ти си държала в обятията си принцове! Позорно е да хабиш способностите си с момчетата от пазара!

— Това беше твърде малка жертва за една прясна сьомга — отговори сърдито Жюстин. — Но какво да се прави. И без това мина доста време, откакто за последен път съм била с истински млад мъж. Няма нищо по-прекрасно от целувка на млада уста, повярвай, а от прегръдките им оставам без дъх!

— Минаха цели два месеца. Помниш ли, това беше вечерта, когато загуби и последната си скъпоценност на масичката за фараон? Защо забравяш какво ни казваше Maman: „Mes filles^[3], никога не пийте, когато играете!“ Тя беше мъдра жена.

Жюстин изобщо не изпитваше срам и отдавна си позволяваше тази petite indulgence, този малък грях, както наричаше слабостта си към младите мъже. Това беше част от щедрата й натура и тя не можеше да им устои, макар да съзнаваше, че те се стремят повече към парите й, отколкото към леглото й. Нито един от младите й обожатели не я посети повече, когато се заговори, че онази вечер е загубила и последния си франк.

Но както и да е. Тя беше свикнала да отхвърля всички обвинения на сестра си. Усмихна се наивно и заговори направо:

— За всичко е виновен английският любовник на Ондин. Той е причината, че сега седим тук и гладуваме. Още преди да докаже, че тя няма никакво значение за него, като си строши врата при онова нещастно падане от коня, аз знаех, че не е истинският мъж за нашата сладка малка сестра.

— Не бива да говориш лошо за мъртвец — възрази Хенрис. — Въпреки това съм съгласна с теб. Аз също не го харесвах особено.

Доволна от забележката на сестра си, Жюстин продължи:

— Англичанинът на Ондин трябваше поне да си направи труда да й остави всичко необходимо за нормален живот. Все пак тя имаше семейство, имаше нас!

Хенрис се изправи гордо.

— Никога не съм чувала някое аристократично семейство да е отказало исканията на вярната метреса за добър доход и собствена къща. Онази къщичка беше толкова удобна и елегантна, а ние почти не заемахме място в нея, само втория етаж. Ондин, какви обиди трябваше да изтърпи, когато ни изхвърлиха на улицата! Нищо чудно, че избяга да търси призраците от миналото.

Жюстин и Хенрис потънаха в кратко мълчание. И двете мислеха колко неразумно бе постъпила младата им сестра, която само преди седмица беше решила да замине за Франция, за да търси мъжа, когото от години смяташе за мъртъв.

— Ти наистина ли повярва в твърдението на мосю Валми, че граф Д’Артоа е още жив? — прошепна след малко Жюстин.

— Млъкни! — изсъска ужасено Хенрис. — Англия е във война с Франция, проклет да е онзи petit caporal^[4], Наполеон Бонапарт. Мосю Дьо Валми ни предупреди още миналата седмица, че англичаните ни нямат доверие, защото сме французойки. Ако не си намерим английски покровител, лоялността няма да ни опази от обвинението в шпионаж и затвора. Не бива да допускаме да се понесе и най-дребен слух за семейството ни!

— Права си. — Жюстин сви рамене. — В последно време не обичам да мисля за тези неща. За съжаление обаче не знам за какво по-приятно бих могла да мисля…

— Крайно време е да променим положението си — заговори решително Хенрис. — Все пак сме от семейство Фокан. Прабаба ни е била между най-близките приятелки на Краля Слънце. Пралеля ни Хенриета е била най-известната съперница на великия Луи XV. Бихме могли да се хвалим пред всички, че сме петото поколение красиви жени, които са се ползвали с вниманието на най-благородните домове във Франция, включително на кралете. Но ние с теб стоим над това дребно чувство, нали?

— Значи смяташ, че някоя от нас трябва да си потърси покровител, така ли?

— Не е точно това — отговори замислено Хенрис, макар че мисълта за това не й беше неприятна. Знаеше обаче, че е по-практично да я отхвърли. Нито тя, нито сестра й имаха големи шансове да си намерят подходящ мъж.

Жюстин се изправи рязко, напълно забравила летаргията си.

— Хенрис, да не би да имаш предвид Мадлен?

— Разбира се, че имам предвид Мадлен — отговори раздразнено Хенрис. — Това е единственият изход. Още преди седмици убеждавах Ондин, че е крайно време да си вземе Мадлен. Трябваше да го направи още в деня, когато ни изхвърлиха на улицата. Мислех, че присъствието на дъщеря й ще я утеши. Сега обаче смятам, че Божието провидение ме е накарало да го сторя. Пристигането на Мадлен ще разреши всичките ни проблеми.

— Не, Хенрис! Ондин искаше друго бъдеще за дъщеря си. — Жюстин понижи глас, изпълнена със страхопочитание пред следващите думи. — Тя искаше Мадлен да се омъжи.

Хенрис поклати недоволно глава.

— И да изхаби красотата си за един-единствен мъж? Смешно! Нали ни помоли да се грижим за дъщеря й, докато се върне? Е, добре. Аз мисля за бъдещето на Мадлен. — Тя хвърли презрителен поглед към изстиващия чай в чашата си. — Бракът не е голямата цел на жените от рода Фокан, макар че в много случаи са се ползвали от предимствата му. Ние сме родени и възпитани да носим с гордост титлата метреса. По-добре това, отколкото да я омъжим принудително за някой англичанин, който мирише на коне и обор. — Тя разтърси глава, за да прогони страшното видение. — Не! Мадлен ще заеме мястото си до нас!

— Кой знае — прошепна замислено Жюстин и издърпа едно копринено конче от дантелата на блузата си. — Може би не са им стигнали парите, за да се прехвърлят оттатък.

— Не, имаха достатъчно пари. Много добре помня какво казваше на Ондин, когато й предлагаше да отнесеш писмата й на пощата. Всеки път я упрекваше, че е твърде щедра и пилее парите си.

— Права си. Помня, че всеки път ми даваше прекалено голяма сума — отговори тихо Жюстин, без да вдига глава.

— Не му мисли много, сестричке — проговори утешително Хенрис. — Мадлен ще пристигне скоро и ще ни развеселява със сладката си усмивка.

— Ами ако не дойде? — прошепна угрижено Жюстин.

— Трябва да дойде! Писмото на майка й би размекнало и камък. Ще видиш, щом се появи тук, семейство Фокан ще си възвърне заслужената гордост.

Жюстин задърпа дантелата на полата си.

— Ами ако Мадлен не иска да стане метреса?

— Невъзможно. — Хенрис затвори рязко ветрилото си. — Сигурна съм, че тя уважава семейната традиция, макар да признавам, че Ондин не я възпита с оглед на това бъдеще. Аз ще й обясня всичко необходимо и тя ще разбере, че не може да стори нищо друго, освен да следва предопределението си. Честта на семейство Фокан е заложена на карта. Само Мадлен може да ни спаси!

— Ma pauvre petite — промърмори унило Жустин. — Кой ли ще я спаси от нашата участ?

Настроението на сестра й започна да изнервя Хенрис.

— Аз нямам намерение да я захвърля в устата на вълка, Жюстин! Обмислих много подробно бъдещето й и знам какво ще направя. — Тя приседна грациозно в едно кресло. — Както знаем, най-важното е какъв ще бъде първият любовник. Трябва да го подберем много внимателно. Необходим й е богат покровител, благородник с голямо сърце, от онези, които живеят на континента, джентълмен с изискан вкус и чувствителна душа. Какъв още трябва да бъде? Преди всичко…

— Млад! — прекъсна я разгорещено Жюстин.

— Щедър…

— Галантен!

— С въображение и опит в любовта…

— Умен и красив!

— Не мислиш ли, че искаш твърде много? — попита сухо Хенрис.

— Тя е още съвсем млада — възрази решително Жюстин и в гласа й прозвуча любов към племенницата. — Не си ли спомняш първия си любовник?

Лицето на сестра й омекна.

— Разбира се, че го помня. Сега обаче трябва да мислим с главите си. Красивото лице не е достатъчно. Трябва ни мъж с титла и добре напълнена кесия. Само така ще имаме бъдещето, което заслужаваме.

Светлосивите й очи изведнъж се разшириха от радостта на прозрението.

— Защо не се сетих веднага? Ма foi! Имаме познат англичанин, който отговаря на всичките ни очаквания.

— И аз се сетих за него — отговори с лека усмивка Жюстин. — Майка му е била французойка.

— А баща му беше истински дявол!

Двете сестри се наведоха една към друга и проговориха едновременно:

— Себастиян Д’Арси!

— Планът е готов. Мадлен трябва да дойде колкото се може по-скоро.

— Да, да… — промърмори с отсъстващ вид Жюстин. Но и тя знаеше, че без Мадлен са загубени.