Лора Паркър
Риск (1)

Пролог

Фалмът Харбър, Англия, 21 август 1803 г.

 

Маркиза Маркони погледна замечтано надолу към голото си, порозовяло от възбуда тяло и се взря в прекрасното мъжко лице, което лежеше между пълните й бедра. Мъжът отговори спокойно на погледа й и ясните му, ангелско сини очи светнаха така лукаво, че заприлича на млад дявол.

Той се отдели умело от нея, полегна отстрана и се притисна до бедрото й. Тя протегна ръка и проследи в мека милувка трапчинките на бузите му, пълната, нежна извивка на долната му устна, която блестеше от влага. Той имаше талантлива уста, еднакво способна да води изискан светски разговор на половин дузина чужди езици и да доставя невероятно чувствено удоволствие на жените. Меки златно кафяви къдрици се виеха по главата му и падаха ниско над челото, което му придаваше момчешки вид. Челото беше ярко доказателство, че освен плътските страсти този млад мъж притежава и извънредна духовна сила.

— Dolcemento, mio cicisbeo — прошепна жената, когато той се обърна към нея, протегна шия и отново започна да милва с устни корема й. — Толкова сте красив, че трябваше да се родите жена — усмихна се тя и помилва рамото му.

Мъжът се засмя и се претърколи върху нея.

— Е да, но тогава нямаше да имам необходимите атрибути, за да ви доставя наслада. — Той потърка бузи в чувствителното място между краката й. — Прав ли съм, маркизо?

Когато светът отново започна да придобива ясни очертания след поредното небесно опиянение, маркизата се усмихна изтощено.

— Когато се стараете да докажете нещо, обикновено го правите по изключително убедителен начин, caro.

Любовникът й вдигна глава от рамото й.

— Знаех, че ще се съгласите с мен.

— Нахално момченце! — Маркизата помилва влажната му буза, после нежно пощипна твърдата плът. Никой не й беше доставял такова невероятно удоволствие, както този английски младеж. Младеж ли? Макар да беше млад на години, той беше истински мъж и не се уморяваше да доставя радост на жените по най-разнообразни и задоволяващи начини.

Макар че беше осем години по-възрастна от него, тя се чувстваше красива и възбуждаща като млада девойка. Той умееше да й внушава това усещане и когато я докосваше, очите й се напълваха със сълзи. Когато се любеха, й се искаше да умре, за да отнесе със себе си във вечността спомена за силното му, красиво тяло. Беше готова да плати най-високата цена, само и само той да остане при нея. Темпераментът му можеше да се сравни само с този на далечните й роднини, скандалните Борджии. И той като тях подлудяваше жените от любов. Единственото, което не разбираше в него, беше, че той не се продаваше.

Когато младият мъж се отдели от нея, тя не се възпротиви. Само го проследи с изпитателен, мрачен поглед, докато се обличаше, за да се наслади до последно на безупречното му тяло.

— Защо трябва да ме напуснете? — попита разтревожено тя и се подпря на лакът. — Желая… не, заповядвам ви да останете още малко с мен.

Мъжът я погледна съжалително. След кратко колебание захвърли жилетката, която се готвеше да облече, и застана пред леглото.

— Сага, вие отдавна знаехте, че тази последна нощ ще дойде. — Той приседна на края на леглото и улови ръката й. — Стигнахме Англия и аз трябва да ви напусна.

Отчаяна, жената взе главата му между двете си ръце и я привлече към парфюмираната закръгленост на гърдите си.

— Не е нужно да слезете на сушата още тази нощ. Всъщност, изобщо не е нужно да ходите в Англия. — Тя обсипа с целувки тъмнорусите му къдрици. — Можем да обърнем гръб на този бряг и да отплаваме към Гибралтар. В Менорка имам вила и там можем да прекарваме по цял ден без дрехи. — Тя притисна устни към челото му и се ядоса да го намери хладно и сухо. — Там няма да носим тези проклети дрехи.

Тихият му смях прозвуча похотливо, същият беше и погледът в красивите очи.

— С удоволствие бих хапвал сварен омар на всеки три дни. А картината, която ми нарисувахте, прозвуча ужасно примамливо. Може би при друг случай…

— Кога, caro, кога? Какво толкова ви задържа в Англия? — Тя се забрави и от устата й се изплъзнаха ревниви слова: — Сигурно имате друга жена!

Мъжът помилва треперещите й гърди и внимателно спусна ръка към черното хълмче между краката й.

— Коя жена би могла да ми достави по-голямо удоволствие от вас, сага?

— Какво тогава? — Тя отметна глава назад и яркочервената й уста се нацупи. — Какво може да бъде по-важно от… О, колко сте лош! — Тя пое дълбоко въздух, когато палецът му помилва чувствителното място.

— Дългът, сага. Дългът ме зове у дома.

— Не играете… честно…

— Права сте, маркизо, наистина не играя — отговори той, надигна се и се настани върху нея. — Ще го направя още веднъж, преди да ви напусна. Съжалявам, но не мога другояче.

Маркизата се отпусна върху копринените възглавници и разпери ръце, за да го приеме с цялото си тяло. После отвори бедрата си и се надигна срещу търсещата му ръка.

— Няма да ви простя, че бягате от мен, да го знаете! О!

— Знам — промърмори мъжът, наведе се и взе в уста зърното на гърдата й. — Знам…

След секунди маркизата извика задавено, когато силната му мъжественост нахлу в утробата й. Този път не беше като предишния, когато той влезе в нея меко и с умелото самообладание на майстор, който изисква от ученика си пълно отдаване. Този път той не й даде възможност дори да си поеме дъх, да се нагоди към ритъма му. Тласна я с невероятна бързина към ръба на пропастта, преди тя да е успяла да осъзнае какво точно е станало. Порой от задавени италиански нежности, израз на диви и необуздани чувства, се изля от устните й.

— Очаквам да ми отредите най-доброто място в книгата си за Atore, caro — прошепна задъхано тя, когато той се отдели от нея.

— Вие ще присъствате във всеки ред, във всеки епизод и във всяка глава, сага — отговори с усмивка той. — Вие сте наистина завладяващо същество. — В гласа му имаше топлина, на която всяка друга жена би повярвала.

— Ben trovato — отговори тя и леко го плесна по бузата. — Добре го казахте, макар че е лъжа. Обещавате ли някой ден да се върнете в Неапол и при мен?

Тя видя истината в изразителния му поглед още преди да си е отворил устата. За да предотврати изричането на глас на лъжата, бързо затисна с пръст устните му.

— Benissimo. Все пак бих искала…

Тя остави изречението недовършено. Нямаше да се унижава да го моли, нямаше да се държи като отхвърлена любовница. Тя беше маркиза, неаполитанска аристократка, уверена в предимствата на титлата и богатството си. Омъжена за стар, болнав мъж, който не й отказваше нищо, тя беше свикнала да властва неограничено над околните. Единствено този младеж не бе успяла да покори, нито дори част от него, макар че двамата бяха преживели невероятни любовни часове. През цялото време той беше успял да запази своята тайна. Сигурно не я разкриваше пред никоя жена, а още по-малко пред мъжете. Дори само по тази причина маркизата беше сигурна, че винаги ще обича и ще мрази Себастиян Д’Арси.

Докато го гледаше как се облича, на устните й се появи доволна усмивка. Тя имаше повече късмет от другите жени. Той беше прекарал в леглото й цял месец. В момента не можеше да стори нищо друго, освен да го пусне да си отиде. Тя беше поредната жертва на боговете и богините на любовта.

 

 

На френския бряг, 21 август 1803 г.

 

Същата нощ, точно на четиристотин километра по-нататък в източна посока, една английска фрегата под командата на капитан Райт успя да се изплъзне от блокадата и френските крайбрежни постове и хвърли котва край стръмните скали в близост до Бивил в Нормандия.

Малко след полунощ осем французи, водени от Жорж Кадудал, водача на обявените извън закона заради верността си към Бурбонския крал шуани, се качиха на тъмната палуба. Дадоха сигнал и някой отговори от най-високата скала. Докато хората му се катереха по въжетата, спуснати от местните симпатизанти на шуаните, мислите на Кадудал се въртяха около една цел. Снабден с менителници за един милион франка, с помощта на които трябваше да организира въстание, той идваше във Франция, за да отвлече Наполеон. Имаше пълномощия дори да го убие, ако окажеше съпротива.