Джеф Груб
Последният пазител (17)

Шестнадесет
Падението на един магьосник

Беше впечатляващо, мой верни чирако. Наистина чудесно хрумване. Да призовеш част от собственото ми минало и по този начин да ми попречиш да те хвана…

Каджар погледна Гарона и кимна едва забележимо. Полуорката схвана намека и пое бавно край стената, целейки да се озове зад гърба на Медив.

— Учителю, какво е станало с вас? — попита младежът, пристъпвайки напред, за да привлече вниманието върху себе си.

Магьосникът се изсмя.

— Нищо не е ставало с мен. Винаги съм бил такъв. Развалата е в мен още от самото ми зачеване. Нали знаеш, лошото семе ражда горчиви плодове. Просто никога не си виждал истинския Медив.

— Учителю, каквото и да станало с вас, сигурен съм, че може да бъде поправено… — Каджар хвърли неспокоен поглед вдясно. Гарона продължаваше да се прокрадва край стената.

— Че защо? — поинтересува се магьосникът със злобна усмивка. — Всичко се развива точно според плановете ми. Когато орките изтребят човечеството, ще поведа уродливите създания към гробницата, където е заключено тялото ми. Тя е защитена срещу демони и хора, но не и срещу зеленокожи. Най-сетне ще бъда свободен отново! И след като захвърля тази отвратителна обвивка, ще изгоря света ви до основи. Не ми казвай, че не го заслужавате.

— Значи ти наистина си Сарджерас?

— На твоите услуги, макар и в чуждо тяло… — поклони се демонът с насмешка. — Когато Игуен унищожи предишната ми обвивка, успях да се промъкна в нейната утроба и обсебих душата на все още незаченатото й дете. По този начин злият близнак на Медив стана едно със самия него.

— Това е чудовищно! — възмути се младежът.

Магьосникът се ухили:

— И не по-различно от онова, което направи самата Игуен, влагайки цялото могъщество на Тирисфал в своя наследник. Не е за чудене, че остана толкова малко място за истинския Медив. Мракът и Светлината изядоха душата му в борбата си за надмощие.

Докато задаваше следващия въпрос, Каджар се стараеше да не поглежда към Гарона.

— И все пак останало ли е нещо от него?

— Не много и все пак достатъчно, за да заблуждава крале и магьосници, точно според моя замисъл. Медив е маска. Оставих от него само толкова, колкото да прикрива истинската ми същност. — Устните на демона се изкривиха в хищна усмивка: — Не зная дали долавяш хумора в така създалата се ситуация. Медив бе изваян от две противоположни сили. Затова не се учудвай, ако ти се струва непоследователен.

Гарона пристъпваше безшумно, а камата й проблясваше. В очите й се четеше стоманена решителност. Каджар се беше втренчил упорито в своя бивш учител, стремейки се да не я издаде.

— Виждаш ли? — продължи умопобърканият магьосник. — Аз съм просто поредното колелце в машината, която тиктака още от времето, когато е бил взривен Кладенецът на вечността. Поне в едно отношение мненията ни с истинския Медив съвпадат напълно: цикълът трябва да бъде нарушен.

Гарона беше на крачка от него. Камата й се издигна във въздуха…

— Извини ме за секунда — рече Медив и се извърна със свит юмрук. Около кокалчетата му затанцуваха синкави пламъчета. Ударът отхвърли орката далеч назад.

Каджар изруга и вдигна ръце, за да запрати заклинание към демона. Нещо, което да го извади от равновесие. Нещо просто и ефикасно…

Ала Медив се оказа по-бърз. Обърна се отново към него, изкриви неестествено пръсти и въздухът около младежа моментално се сгъсти до такава степен, че повече не можеше да помръдне дори кутрето си.

Магьосникът вдигна и другата си ръка и през тялото на Каджар протече влудяваща болка. Сякаш нещо изсмукваше всичките му жизнени сокове и се стремеше да го превърне в празна черупка. Почувства как магията се отцежда от него, оставяйки го неспособен да извърши и най-простото заклинание.

Хватката се отпусна чак когато на Медив му омръзна да се наслаждава на агонията му. Младежът се свлече на пода почти безчувствен. Дори идеята да си поеме дъх му се струваше болезнена.

Междувременно Гарона беше успяла да се съвземе. Скочи на крака и връхлетя върху демона с див крясък, вдигнала високо камата си.

Вместо да отстъпи, магьосникът се протегна и обхвана главата й с ръка. От пръстите му започна да извира болнавожълта светлина. Жената увисна неподвижно между сключените му нокти.

— Бедната Гарона — изрече демонът подигравателно. — Смятах, че поне ти, с конфликтния си произход, ще се опиташ да ме разбереш. Че съвсем ясно ще доловиш нуждата да поемем по нов път. Но и ти си като тях, нали?

Очите на орката бяха разширени от ужас. От устата й излизаше несвързано гъргорене.

— Нека ти покажа моя свят, Гарона — предложи полуделият магьосник. — Позволи ми да те посветя в собствените си съмнения и разногласия. Никога повече няма да си сигурна на кого да служиш и защо. И няма да намериш покой…

Жената понечи да изпищи, ала викът й бе пресечен от ярката светкавица, избликнала от дланта на магьосника.

Медив се изсмя и позволи на Гарона да се свлече на пода. Тя остана да се гърчи в нозете му. Гледаше подивяло, дъхът й излизаше накъсан и задавен от напиращите сълзи.

В това време Каджар беше възвърнал способността си да диша. Понечи да се изправи и дори успя да се надигне за кратко, но после видя собственото си отражение в излъсканите обсидианови плочи…

И съзря там стареца от своето видение. С натежали, уморени очи, обкръжени от бръчки и бели кичури. Дори брадата му беше побеляла.

— Нека това ти послужи за урок — обърна се Медив към него. Сърцето на Каджар почти престана да бие. С ограбена младост и изсмукана магия, вече не бе уверен, че може да спечели тази битка.

— Знаеш ли — започна демонът, — една от отрицателните черти на настоящата ми форма е, че човешкото винаги се стреми да излезе на повърхността. Да завързва приятелства. Да помага на хората. Повярвай, никак не ми беше лесно да го преодолея. Едва не се разплаках оня ден, когато се наложи да убия Мороуз и готвачката. Но все пак се свиква. Когато ти стане навик, вече не е толкова трудно да убиваш дори своите приятели.

Сега магьосникът стоеше само на няколко крачки от Каджар. Раменете му бяха изправени, от очите му бликаше енергия. До този момент чиракът не бе виждал учителя си в толкова добра форма. Изглеждаше уверен и напълно спокоен.

— А сега дойде време да умреш, млади доверенико — рече магът. — Все пак излиза, че доверието ми в теб не е било напълно оправдано…

В този миг откъм стълбището се чу задавен вик:

— Медив!

Магьосникът вдигна поглед и за момент изражението му се смекчи:

— Андуин Лотар! Стари приятелю, защо си тук?

— Престани веднага, Мед — каза воинът. Каджар долови болката в гласа му. — Спри, преди да е станало твърде късно. Не искам да се бия с теб.

— Аз също не искам това, стари приятелю — рече магьосникът и вдигна ръка. — Затова пусни оръжието и се наслаждавай на представлението. Медив разтвори длан и от нея полетя сноп искри, който обля рицаря.

— Искаш да ми помогнеш, нали така, стари приятелю? — Усмивката на магьосника бе жестока и самонадеяна. — Ела тогава и ми помогни да накажа това непослушно дете. И после отново ще бъдем приятели.

Хилядите искри около Лотар започнаха да избледняват и воинът направи неуверена крачка напред, после втора и трета. Скоро се затича, понесъл високо меча си. Но атакуваше Медив, а не Каджар. От устните му се отрони проклятие, задавено от сълзи и безкрайна скръб.

Магьосникът отскочи в последния момент и острието профуча на сантиметър от главата му. Рицарят замахна отново, принуждавайки го да отстъпи още повече.

Най-сетне Медив успя да стъпи здраво на крака и следващият удар срещна блестящ щит от синя светлина. Жълтите руни по острието на меча изсипаха дъжд от искри. Обаче Лотар не се отказваше лесно. Оръжието му свистеше ожесточено ту отгоре, ту отдолу, но всеки път се сблъскваше със сигурната защита на магьосника.

Медив изръмжа и вдигна ръката си, изкривена в грозен жест. Дрехите на рицаря пламнаха внезапно и мъжът запищя от ужас. Магьосникът се усмихна самодоволно и с още едно движение на китката отхвърли Лотар като парцалена кукла.

— Става все по-лесно — заяви Медив и се извърна отново към мястото, където беше оставил Каджар.

Ала чиракът не беше там. Объркан, магьосникът започна да се озърта, за да открие, че остарелият младеж стои зад гърба му, стиснал здраво меча, даден му от Лотар. Върхът на острието опря в сърцето на магьосника. Руните грееха като миниатюрни слънца.

— Дори не мигвай — предупреди го Каджар.

Изминаха няколко дълги секунди. По бузата на демона се плъзна тежка капка пот.

— Значи стигнахме дотук — заключи магът. — Не ми се вярва да притежаваш нито волята, нито умението, необходими, за да ползваш този меч, млади доверенико.

Чиракът отвърна с немощния си глас:

— Смятам, че човешкото в теб, Медив, предпазва околните, независимо от собствените ти намерения. Наречи го резервен план, ако щеш. В случай че в края на краищата се побъркаш окончателно. За да могат приятелите ти да те погубят. И да сложат край на кръговрата веднъж завинаги.

Магьосникът въздъхна тежко:

— Повярвай, не съм възнамерявал да наранявам никого. Просто исках да разполагам със собствения си живот… — Докато произнасяше това, ръката му, обвита с мистична енергия, се стрелна нагоре в опит да обърка ума на Каджар по същия начин, по който го бе направил с Гарона.

Така и не успя да реализира замисъла си. Още при първия знак за намеренията му Каджар натисна рязко оръжието напред. Острието потъна между ребрата на магьосника и прониза сърцето му.

Медив изглеждаше изненадан. Устните му продължиха да се движат беззвучно, сякаш искаше да каже още нещо.

Чиракът натисна още по-силно и мечът влезе в гърдите на магьосника почти до дръжката, а острието се показа откъм гърба му. Медив падна на колене и Каджар се наведе над него, стиснал здраво оръжието.

Със сетни сили учителят му успя да прошепне:

— Благодаря ти… Борих се толкова… колкото можах…

Сетне лицето на магьосника започна да се променя. Брадата му избухна в пламъци, рогата изникнаха напълно от челото му. Сарджерас се показваше в истинския си вид. Чиракът усети как дръжката на руническия меч започна да се нажежава, когато пушещото тяло на Медив постепенно се трансформира, придобивайки очертанията на адското същество.

Забеляза как Лотар се изправи и полетя напред с високо вдигнат меч. Острието описа идеална дъга и при допира с врата на демона избухна в пламъци. Главата на Сарджерас се отдели и тупна на пода.

Всичко, което някога бе обитавало тялото на Медив, изведнъж се устреми навън през разкъсаните останки от врата му, сякаш бяха отпушили бутилка. Фонтанът от сенки и огън, от ярост и дим, изхвърлени нагоре, достигна почти до тавана на пещерата. През този хаос от отприщена енергия се виждаше едно рогато лице, което крещеше отчаяно.

А когато всичко свърши, от магьосника бяха останали само дрехите. Продължилата с години битка вътре в него беше изяла абсолютно всичко.

С върха на меча си Лотар разрови парцаливите останки и рече:

— Да се махаме оттук. Всичко свърши.

Каджар се огледа. Едва сега забеляза, че Гарона беше изчезнала. Отрязаната глава на Медив се бе стопила и от пода към тях се взираше озъбен червено-бял череп.

Бившият чирак въздъхна тъжно:

— Налага се да остана тук, за да се погрижа за някои неща.

— Най-голямата опасност отмина — изръмжа първият рицар, — но сме изправени пред още няколко проблема. Налага се да изтласкаме орките и да затворим портала…

— Но първо искам да погреба останките на Медив и да открия Гарона. Едва ли е стигнала прекалено далече.

Лотар кимна мълчаливо и тръгна към изхода. Когато достигна подножието на стълбището, той се обърна и рече:

— Нали разбираш, че не можеше да стане по друг начин? Опитахме да променим нещата, ала всичко е част от далеч по-голяма картина.

Каджар кимна.

— Зная. Всичко е част от големия кръговрат. Цикъл, който може би прекъснахме завинаги.

 

 

Бившият чирак се зае да събира останките на своя учител. Намери лопата и дървена кутия в конюшнята. Сложи вътре черепа, дрехите и накъсаните листове от „Песен за Игуен“ и зарови всичко дълбоко под калдъръма в двора на кулата. Може би впоследствие щеше да издигне паметник на мястото, но засега му се струваше по-безопасно никой да не знае къде почиват мощите на великия магьосник. След това изкопа още два гроба, този път с човешки размери — за Мороуз и готвачката.

Когато приключи и с тази задача, Каджар въздъхна дълбоко и вдигна очи към кулата. Белокаменният Каразан, домът на най-могъщия магьосник на Азерот, последния Пазител от Ордена на Тирисфал, се възправяше мълчаливо над главата му. Небето над цитаделата бе започнало да изсветлява и слънцето докосваше върха й с първите си лъчи.

Погледът му бе привлечен отново от някакво раздвижване на балкона над зейналия главен вход. Там бе застанала висока призрачна фигура, която следеше всяко негово действие:

Каджар кимна на фантома и рече:

— Вече те виждам, да знаеш.