Джеф Груб
Последният пазител (16)

Петнадесет
Под Каразан

Дискусията в замъка Стормуинд ставаше все по-разгорещена и определено не вървеше на добре.

Веднага след вечеря сър Лотар повика младия магьосник и неговата спътница в личните покои на владетеля. За да успокои телохранителите, първият рицар помоли Гарона да му предаде дългата си кама, докато се намира в присъствието на краля.

Момъкът не успя да различи нито един заклинател сред пъстрата и шумна група, заобиколила господаря на Азерот. Предположи, че онези от магьосниците, които бяха преживели покушенията на Медив, са били изпратени, за да подсилят армията.

Що се отнася до самия крал Лейн, Каджар откри, че младежът от видението му бе пораснал и тъкмо навлизаше в златната си възраст. Беше невъзможно да го сбърка с някой от останалите присъстващи. Владетелят бе заметнат с разкошна лилава мантия, поръбена с хермелин, и стискаше под мишница полиран до блясък шлем, украсен със златни криле, сякаш всеки момент очакваше да го извикат на бойното поле.

Каджар се зачуди дали кралят не жадува именно това — да поведе лично своята войска на бран. Явно вироглавият младеж, мечтаещ за приключения, продължаваше да живее в него; дълбоко в себе си Лейн се радваше на възможността за открит конфликт и вярваше, че ще съумее да победи врага. Интересно, до каква ли степен увереността му се дължеше на очакваната подкрепа от страна на Медив? Но изглежда не само владетелят страдаше от тази заблуда — съветниците му също приемаха за даденост факта, че Стормуинд се намира под крилото на могъщия магьосник.

Чепатият език на Гарона също допринасяше за разгорещяването на спора. Придворните лечители се бяха справили с разцепената й устна, ала не можаха да направят нищо за нейния характер. На няколко пъти Каджар се изчервяваше от неудобство, когато тя без заобикалки изразяваше мнението си за невменяемостта на Медив, за скудоумието на бледоликите като цяло и в частност — на пълководците на Лейн.

— Орките са безмилостни бойци — рече тя, — няма ли да го схванете най-сетне!? Ще се върнат тук още по-многобройни отпреди!

— Последния път не успяха да се доближат дори на стрела разстояние от града — възрази Лейн. Каджар имаше чувството, че Негово величество е очарован от нейната откровеност.

— Да, така е — съгласи се тя. — Обаче следващия път ще се доближат. А по-следващия ще прехвърлят стените. Сир, мисля, че не приемате орките достатъчно насериозно.

— Уверявам те, че е тъкмо обратното — каза кралят. — Обаче ми е известно и с какви точно сили разполага Стормуинд. Знам всичко за укрепленията, армията и нашите съюзници. Вероятно и ти щеше да мислиш по различен начин, ако разполагаше с повече информация.

Лейн беше също толкова непреклонен и по въпроса за магьосника.

Каджар разказа всички свои преживелици, без да пести подробностите. Описа виденията си и променливите настроения на магьосника, не пропусна да спомене и подозрителното му бездействие при новината за атаката над Стормуинд, нито разтърсващата последна среща с Медив/Сарджерас.

Ала владетелят на Азерот просто отсече:

— Глупости! Ако бях получавал по една монета всеки път, когато някой обяви Медив за побъркан, щях да съм дважди по-богат. Не, млади момко, обяснението за всичко е много по-просто. Магьосникът си има план. Знаеш ли колко често се е случвало да се запилее нанякъде, а ние тук да седим и да кършим пръсти? И накрая винаги сме разбирали, че е било напразно… Освен това, нали неотдавна Медив унищожи един съвсем истински демон точно тук, в моя град? Едва ли би тръгнал да ловува своите, ако беше обсебен от Сарджерас.

— Напротив, съвсем логично е, ако се замислите малко повече — намеси се Гарона. — Искал е да намери подходящ виновник за собствените си престъпления! Някой да е видял с очите си как убива онова създание? Може просто да го е повикал, за да прехвърли отговорността върху него…

— Спекулации — прекъсна я кралят. — Не почиват върху никакви реални доказателства. Не, деца. Не си мислете, че не ви вярвам, дори за онези ваши… видения, но лично аз смятам, че Медив е хитър като лисица и всичко това е част от някакъв по-сложен план.

— Сир, позволете да не се съглася с вас — заяви Каджар. — Дори да предположим, че учителят има някакъв грандиозен план, Стормуинд и Азерот едва ли заемат някакво съществено място в него, освен може би ролята на примамка…

Останалата част от вечерта премина в подобни спорове. Владетелят беше непреклонен и не преставаше да твърди, че Азерот щял да изтласка орките с лекота с помощта на своите съюзници. Стормуинд щял да издържи на всяка атака, докато имало „сърцати мъже, които да защитават стените му“. А лорд магус Медив работел тайно над някакъв план, който никой друг не можел да прозре…

През цялото време Лотар мълчеше. Само понякога задаваше уточняващи въпроси и клатеше мрачно глава, чувайки отговорите на Каджар и Гарона.

Най-сетне първият рицар се прокашля и взе думата:

— Ваше величество, не допускайте да ви заслепява прекалено голямата увереност! Изложени сме на сериозна опасност, щом не можем да разчитаме повече на магус Медив. Чуйте добре онова, което ви казват двамата младежи!

— Изслушах всяка тяхна дума — увери го кралят, — ала слушам и съветите на сърцето си. Познавам Медив от дълги години. Сигурен съм, че няма да забрави своите приятели. Ти самият ще се смееш на глупавите си подозрения, когато разберем какъв е бил поредният му замисъл.

С тези думи кралят се изправи и освободи присъстващите. Разбира се, преди това обеща, че щял да обмисли внимателно новите сведения, а Гарона си промърмори нещо под нос, което подозрително много приличаше на „Да, бе, а пък аз съм трол“.

За свое собствено спокойствие предпазливият Лотар нареди бегълците да бъдат настанени в добре охранявани помещения — просто за всеки случай, ако примерно някой разсеян демон тръгне да обикаля из замъка.

Каджар прекара по-голямата част от нощта в обикаляне напред-назад из стаята. Имаше чувството, че току-що е склопил очи, когато някой почука на вратата.

Оказа се, че е самият първи рицар. Беше въоръжен до зъби и носеше преметната през ръката войнишка униформа.

— Уморен си до смърт, нали, синко? — усмихна се той и му подаде дрехите. — Облечи това. След петнайсет минути ще се срещнем на върха на кулата. Побързай!

Замаяният Каджар започна да навлича униформата. Намъкна бричовете и синята куртка със златния лъв на Азерот върху гърдите, после нахлузи високите до бедрото ботуши. Поколеба се, преди да посегне към меча, който вървеше в комплект с всичко това, ала накрая преметна портупея през рамо. Реши, че оръжието може да му бъде от полза.

На покрива вече очакваха шест грифона, размахващи нетърпеливо огромните си крила. Край тях стоеше Гарона и потропваше нервно с крак. И тя като него беше облечена в гвардейска униформа.

— Дори не си помисляй да правиш духовити коментари! — изръмжа сърдито младата жена.

— Изглеждаш отлично — подхвърли младежът небрежно. — Цветът на куртката отива на очите ти.

Гарона изсумтя:

— И Лотар каза същото. Накара ме да ги облека, понеже искал да бъде сигурен, че няма да ме застрелят по погрешка…

— Кой например? — Каджар се огледа и чак сега забеляза, че по съседните кули също са накацали грифони, готови за полет. Бяха най-малко трийсетина. Момъкът бе изненадан, че вижда толкова много от огромните зверове, събрани на едно място. Явно Лотар беше успял да се споразумее някак с дивите планински джуджета от Айрънфордж.

В този миг се появи и първият рицар. В движение оправи меча на гърба на Каджар, за да не го нарани по време на полета, и заяви мрачно:

— Да тръгваме! Негово величество вярва в силата на своите воини и дебелината на градските стени, ала за всеки случай не е зле да разполага и с верни хора, които да се погрижат за проблемите овреме, в случай че греши.

— Като нас?

— Като нас… — повтори Лотар, после изгледа Каджар и добави: — Спомняш ли си, че веднъж те попитах „как е той“?

— Да — отвърна чиракът. — Тогава ви казах истината, или поне онази част от нея, която можех да споделя, оставайки му верен.

— Разбирам те напълно. Аз също искам да му остана верен. Точно затова възнамерявам първо да се уверя, че не си измисляте. Ала няма да се поколебая да сторя каквото трябва, в случай че се окажете прави.

Каджар кимна:

— Значи все пак ми вярваш?

Лотар кимна на свой ред:

— Преди много години, когато бях приблизително на твоята възраст, прекарах дълги месеци край леглото на Медив. Беше по времето на продължителния сън, който отне по-голямата част от младостта му. Или поне тогава смятахме, че е сън. Но сега съм готов да се закълна, че заедно с мен край леглото бодърстваше и някой друг. Тялото му приличаше на статуя от бронз, над челото му се извиваха рога, а брадата му бе като от пламъци…

— Сарджерас — промълви младежът тихо.

Лотар въздъхна.

— Дълго време смятах, че това е невъзможно. Че просто съм халюцинирал. Ала кошмарното видение продължаваше да ме измъчва. Започнах да подозирам, че все някога ще се стигне до ден като днешния. — Първият рицар замълча за кратко, после продължи: — Съжалявам, синко, но трябва да ти кажа и още нещо. Не е изключено да ни се удаде да го спасим, но също така е вероятно злото да е пуснало прекалено дълбоки корени в душата му. В такъв случай ще ни се наложи да извършим нещо ужасяващо, окончателно и уви, абсолютно наложително. Въпросът е дали си готов за него.

В продължение на цяла минута Каджар обмисля думите му и накрая кимна. В стомаха му сякаш беше заседнала ледена буца.

Лотар вдигна ръка. По негов знак огромните зверове изпънаха крила и се приготвиха за отлитане. В този миг слънцето изгря и лъчите му позлатиха приказните кули на Стормуинд.

Неприятното усещане в стомаха на младежа така и не изчезна по време на цялото пътуване. Гарона се беше вкопчила в гърба му, ала никой от тях не проронваше и дума, докато земята отминаваше бавно и невъзвратимо под неуморните криле на грифона им.

 

 

Този път гледката от високо беше коренно различна. Обширните и плодородни поля се бяха превърнали в почернели стърнища, сред които тук-там се издигаха развалините на някоя къща. Горите бяха изкоренени, за да подхранят гладната паст на войната. На мястото им в земната твърд бяха останали неизлечими белези. Откритите мини разголваха безмилостно недрата на планините; зейналите им ями бълваха неуморно безценен метал. Над хоризонта се издигаха стълбове дим, ала Каджар така и не можа да разбере дали причината за тях бяха битки, или ковачници и леярни.

Когато достигнаха Каразан, денят се беше изтърколил неусетно и слънцето вече клонеше към заник. Кулата се издигаше като абаносова сянка в средата на нащърбения кратер. Сякаш всяка светлина умираше, докосвайки се до черните й стени. Тъмните отвори на прозорците зееха зловещо в мрака. Факлите, които винаги бяха огрявали вътрешността на цитаделата, сега бяха угаснали. Младежът се зачуди дали Медив не е напуснал своето убежище.

Лотар накара грифона си да се спусне към площадката над обсерваторията и Каджар го последва. Когато кацнаха, младежът скочи пъргаво от гърба на крилатия звяр. Веднага щом пусна юздите, животното нададе жален писък, вдигна се във въздуха и полетя на север.

Междувременно първият рицар на Азерот беше успял да заеме позиция край стълбите. Въпреки своя огромен ръст мъжът се движеше с котешка грация. Мечът проблясваше в десницата му. Гарона също се прокрадна напред с извадена кама.

Собственото му непривично оръжие ръчкаше Каджар немилостиво в хълбока. В сравнение с двамата си компаньони младежът се чувстваше безполезен и непохватен. Зад гърбовете им започнаха да кацат и останалите воини.

Горното ниво изглеждаше напълно изоставено. Навсякъде бяха разхвърлени инструменти, а на една от полиците се търкаляха парчетата от счупен златен астролаб.

Запалиха факли и започнаха да се спускат по безкрайните стълби.

Доскоро тези стени бяха представлявали дом за Каджар, нещо познато и вдъхващо сигурност. Сега обаче трепкащите пламъчета чертаеха безумна поредица от въоръжени сенки, придаващи на коридорите чужд и кошмарен вид. Сякаш самата зидария се беше просмукала със заплаха. Със свито сърце младежът очакваше засада от всяка тъмна врата и всеки мрачен проход.

Ала не се случваше нищо. Галериите бяха празни, банкетните зали — също. Както и допреди една седмица, гостните бяха също толкова лишени от живот, колкото и от мебелировка. Каджар провери дори собствената си стая, но там също нямаше никакви промени.

Скоро пламъците на факлите осветиха познатата библиотека, изтръгвайки нащърбени сенки от железните подпори и лавиците, изпълнени с книги. Томовете изобщо не бяха докосвани и дори записките на чирака все още лежаха разпръснати по масите.

Вниманието на момъка бе привлечено от някакви накъсани листове. Бързо прекоси стаята и застана при рафта с епическата поезия. Виж, това вече беше нещо ново: парчета от свитък, смачкани и раздрани.

Каджар вдигна един по-голям къс и кимна.

— Какво е това? — попита Лотар, който изглеждаше така, сякаш всеки момент очакваше някоя книга да го ухапе.

— „Песен за Игуен“ — отговори младият магьосник. — Епическа поема за майка му.

Каджар се зачуди. Явно магът все пак беше идвал тук след неговото бягство. Но защо си бе направил труда да унищожава свитъка? Неприятни спомени? Гняв, който Сарджерас изпитваше към Игуен заради своята загуба от нея? Или пък беше символичен жест, с който Пазителят се отказваше от ценностите на Ордена и поста, който бе заемал?

Младежът рискува да призове едно съвсем обикновено заклинание — с негова помощ се установяваше наличието на магия или остатъците й — но долови само обичайния фон от заобикалящите го книги. Ако Медив бе заложил капан в библиотеката, беше го бе скрил така, че ученикът му да не може да го открие.

Лотар забеляза, че младежът рисува символи във въздуха, и измърмори:

— По-добре си пази силите за момента, когато го открием…

Каджар поклати глава със съмнение. Вече не бе сигурен, че ще настъпи такъв момент.

Намериха Мороуз близо до приземния етаж, недалече от кухнята. Сгърченото му тяло лежеше в голяма локва кръв насред сводестия проход. Очите му бяха широко отворени, ала чертите му изненадващо пазеха привичното си незаинтересовано изражение. Дори смъртта не беше успяла да го изненада.

Гарона изтича до кухнята и се върна няколко секунди по-късно. Лицето й беше станало бледозелено, а в ръката си държеше нещо, което показа на младежа.

Натрошени лещи от розов кварц. Готвачката.

Зловещите находки явно стреснаха войниците. Продължиха напред доста по-предпазливо, прекосиха огромното, подобно на пещера, преддверие и излязоха на двора. Обаче тук също нямаше никаква следа от присъствието на магьосника.

Сър Лотар се обърна към чирака:

— Възможно ли е да разполага с друго скривалище? Някое място, за което не знаем?

— Не би ме учудило — отвърна Каджар. — Учителят отсъстваше често, понякога с цели дни, а после се появяваше съвсем неочаквано… — В този миг нещо помръдна на балкона над входната врата. С периферното си зрение младежът зърна някаква сянка, но когато вдигна очи, там нямаше никой.

— Дали пък не е избягал при орките, за да стане техен водач? — предположи първият рицар.

Гарона поклати глава:

— Никога не биха приели човек за вожд на ордата.

— Е, в такъв случай просто се е разтворил във въздуха! — рече Лотар раздразнено, после се обърна към войниците: — Добре, момчета, хайде да се връщаме.

Обаче орката не обърна никакво внимание на стария воин. Замисли се за секунда, после се плесна по челото:

— Ама разбира се…

С тези думи младата жена разблъска войниците и хлътна обратно в зиналата паст на входа.

Първият рицар погледна Каджар въпросително. Младежът сви рамене и тръгна след Гарона.

Завариха я втренчена в трупа на нещастния Мороуз. Кръвта му се беше разляла на вади по каменните плочи на пода. Едната от тях се проточваше от вкочаненото тяло чак до стената на коридора, обаче по-странното бе, че образуваше идеална дъга.

Гарона започна да почуква стената, сякаш търсеше нещо. Намръщи се, изруга и удари силно с юмрук, ала масивните каменни блокове не помръднаха.

— Трябва да е тук… — прошепна орката тихо.

— Кой? — учуди се Каджар.

— Вратата!

— Не си спомням някога тук да е имало изход.

— Сигурна съм — настоя тя. — Просто никога не си го забелязвал. Погледни следите от кръв по пода. Тази дъга е била очертана от долния ръб на вратата, докато са я затваряли.

Лотар изръмжа одобрително и на свой ред започна да почуква стената.

Каджар изгледа каменния зид объркано. Беше минавал оттук по пет-шест пъти на ден. Предполагаше, че от другата страна има само пръст и скала, и все пак…

— Отдръпнете се — нареди той внезапно. — Нека опитам нещо.

Първият рицар и полуорката му направиха място. Младежът се съсредоточи, готов да произнесе думите на познатото заклинание. Беше го прилагал многократно върху най-различни заключващи механизми, ала досега не бе пробвал подобен трик срещу нещо невидимо.

Представи си вратата, съобрази колко голяма би трябвало да бъде, за да очертае дъгата върху пода, и къде евентуално се намираше ключалката, после освободи съвсем тъничка струйка магия, само колкото да направи видението си реално и да разхлаби въображаемите резета. За негова изненада стената изщрака и върху повърхността й се появиха тънки процепи. Сега вече дори непредубеденото око можеше съвсем ясно да различи очертанията на врата, която само допреди миг изобщо не бе съществувала.

— Използвайте мечовете си, за да я отворите! — нареди Лотар и хората му побързаха да изпълнят заръката. В продължение на няколко секунди вратата се съпротивляваше на техните усилия, след което някакъв механизъм вътре се предаде и пред очите им се отвори широк проход. От другата страна се появи стълбище, което водеше дълбоко под земята.

— Значи магьосникът не е изчезвал — рече мрачно Гарона, — идвал е тук. Просто никой не е знаел за скривалището му…

Младежът погледна трупа на Мороуз в краката си и поклати глава:

— Или почти никой. Обаче се питам какво ли още е крил от нас.

Отрядът пое надолу към мрачните подземия на Каразан. С всяко изминато стъпало гнетящото чувство за опасност се засилваше. Грубо издяланите стени и подът бяха мокри от влага, проблясваща под светлината на факлите. За разлика от призрачните пусти коридори горе, проходите под кулата излъчваха съвсем осезаема заплаха и сякаш предвещаваща кървава разплата за нарушителите.

След известно време Каджар осъзна, че всъщност подземието представлява нещо като двойник на кулата над главите им, но обърнат с главата надолу. И наистина — там, където според спомените му трябваше да има празна стая, зейваше вратата на зандан, пълен с ръждясали вериги. А където горе имаше бална зала, групата се натъкваше на помещение с изрисувани върху пода мистични фигури и кръгове. Дори въздухът в катакомбите беше тежък и потискащ и напомняше излъчването, което младежът бе доловил в стаята на Хуглар и Хугарин. Предположи, че именно оттук Медив бе призовал демона, който ги беше нападнал в библиотеката.

Когато достигнаха нивото, съответстващо на библиотеката в кулата, откриха масивна двукрила порта, обкована с желязо по ръбовете. Стълбите продължаваха надолу към земните недра, ала всички се спряха, за да разгледат ужасяващите релефи, издялани в плоскостите на вратата. Всяка линия бе подчертана със съсирена кръв, сякаш самото дърво кървеше. От челюстите на два човешки черепа, заместващи обичайните дръжки, висяха две големи стоманени халки.

— Вероятно това е истинската му библиотека — обади се Каджар.

Лотар кимна. Той също бе забелязал приликите между кулата и мрачното подземие.

— Да видим какво държи тук — предложи рицарят.

— Обикновено стоеше в обсерваторията — намеси се Гарона. — Там провеждаше всичките си експерименти. Ако е тук сега, със сигурност се намира на дъното. Да продължим нататък…

Но го каза твърде късно. Каджар вече бе посегнал към обкованите с желязо порти. В същия миг от дланта му изскочи искра и потъна в дървото. Магически капан! Младежът успя само да изругае, преди вратата да се разтвори с трясък към мрака на библиотеката.

Ала господарят на демоните нямаше нужда от познание. Вместо рафтове, изпълнени с книги и свитъци, пред отряда се разкри бърлогата на неговите любимци.

В коридора нахлу задушливата смрад на демони. Отвътре ги наблюдаваха десетки немигащи очи, които започнаха да се приближават.

Каджар занарежда отчаяно магически слова, за да накара вратата да се затвори, а войниците се хванаха за металните халки и започнаха да теглят с всички сили. Ала нищо не бе в състояние да помръдне огромните крила — нито заклинание, нито здравите мускули.

Разнесе се бесният кикот на зверовете. Някои от тях вече бяха приклекнали, готови за скок. Каджар вдигна ръце, за да ги посрещне със заклинание, обаче Лотар го избута встрани:

— Не хаби време и сили! Това е наша работа. Върви да намериш Медив!

Рицарят пристъпи напред и вдигна меча си, готов да пресрещне първия звяр. Още докато измъкваше оръжието от ножницата, гравираните по острието руни засияха с яркожълта светлина. Младежът видя как в очите на чудовището проблесна страх.

После воинът замахна широко и мечът му се вряза шумно в плътта на демона, разполовявайки го напълно. Второто връхлетяло създание има време само колкото да изквичи отчаяно, преди мечът да разтроши черепа му. Останките на демона се изсипаха в димяща купчина в краката на рицаря.

— Тръгвайте! — прокънтя гласът на Лотар. — Когато свършим тук, ще ви настигнем…

Гарона сграбчи Каджар и започна да го тегли надолу по стълбите. Зад тях войници от отряда също бяха извадили оръжията си и руните по остриетата им танцуваха със смъртоносния си блясък в разкъсвания от пищящи сенки мрак.

Останали отново сами, двамата продължиха да се спускат в тъмнината. В едната си ръка Гарона стискаше факла, а в другата блестеше дългото острие на камата й. Едва сега, когато светлината беше намаляла, младежът забеляза, че стените фосфоресцират леко с бледия червеникав оттенък на отровни гъби. Освен това ставаше все по-горещо и потта започна да се стича на ручеи по челото му.

Когато най-сетне достигнаха следващото ниво, Каджар почувства как стомахът му се свива. Внезапно светът около тях се завъртя и в следващия миг двамата се озоваха на съвсем различно място. Видението ги връхлетя безмилостно и изненадващо като лятна буря.

Намираха се на върха на една от най-високите кули на Стормуинд, а градът под тях беше обхванат от пламъци. Отвсякъде се издигаха тъмни стълбове пушек, които образуваха плътен покров, закриващ слънцето. Местността пред външните укрепления изглеждаше като застлана с плътен килим, ала това бяха телата на стотици хиляди крещящи орки. От мястото си Каджар и Гарона виждаха ясно пълзящите като буболечки създания, изпълващи тучните ливади пред града. Забелязваха се и множество обсадни кули, над които се развяваха знамена с цветовете на различните кланове.

Околните гори бяха изсечени напълно, за да се превърнат в материал за катапултите, които обсипваха Стормуинд с огнен дъжд. Ниската част на града бе почти изпепелена. Внезапно един широк сектор от стените се срути. Сред пламъците на пожара се защураха сини и зелени фигурки, вкопчени в ожесточена схватка.

— Но как… — произнесе Гарона.

— Видение — обясни младежът. Нямаше представа дали се бяха натъкнали случайно на него, или това бе още един от триковете на демона, целящ да ги забави.

— Казвах му аз на краля… — промърмори орката. — Казвах му, но той не ме послуша. Това е видение от бъдещето, нали? Как можем да излезем от него?

Каджар поклати глава.

— Не можем. Трябва да изчакаме да свърши само.

Гарона въздъхна примирено и огледа бойното поле.

— Е, поне ги нападат единствено орките.

— Нима не е достатъчно? — Очите на младежа сълзяха от дима, който беше обгърнал кулата.

— Не виждам демони — отбеляза тя. — Ако Медив беше докарал пълчищата на Сарджерас, нещата можеха да бъдат и далеч по-лоши. Може би все пак сме успели да убедим стареца да застане на наша страна…

— Обаче не го виждам и сред нашите воини — намръщи се Каджар. — Може би е мъртъв? Или пък е успял да избяга?

— Интересно, колко далеч в бъдещето сме попаднали?

Зад тях се чуха мъжки гласове. Двамата се обърнаха и откриха с изненада, че всъщност са попаднали в една от кралските зали за аудиенции, сега превърната в щаб. В средата на помещението беше поставен подробен модел на града, около който бяха наредени мънички войничета, представляващи орки или хора. Крал Лейн и съветниците му се суетяха около масата; постоянно пристигаха вестоносци с доклади за текущото положение.

— Пробив при Стената на търговците!

— Нови пожари в ниската част на града!

— Атакуват портите още по-ожесточено! Този път с тях има и заклинатели!

Каджар забеляза, че сред съветниците на краля не присъства нито един от предишните му придворни. Тяхното място бе заето от мъже с мрачни лица, облечени в униформи, подобни на онези, които носеха двамата с Гарона. Сър Лотар не беше сред тях. Младежът можеше само да се надява, че рицарят е някъде край стените и се сражава срещу врага.

Крал Лейн беше в своята стихия. Изглеждаше напълно спокоен и уверен в действията си. Човек можеше да остане с впечатлението, че нападенията над града му са ежедневие.

— Изтеглете пета и шеста рота, за да запълнят пробива! Наредете на опълченците да образуват верига и да потушат пожара! Ползвайте водата от градските бани. И закарайте два взвода копиеносци при портала! Когато орките нападнат отново, контраатакувайте. Това ще ги накара да се замислят. Повикайте двамата магьосници от последното им назначение. Успяха ли да свършат нещо там?

— Справиха се — докладва някой в отговор, — обаче са изтощени.

Владетелят кимна:

— Оставете ги да починат за около час. Междувременно вкарайте в боя младите магове от Академията. Изпратете петима, но ги предупредете да бъдат внимателни. Командир Бортън, искам вашите части при източната стена! Ако бях на мястото на орките, следващият ми удар щеше да бъде именно там.

Заповедите към отделните командири валяха една след друга. Нямаше време за спорове, обсъждания или предложения. Воините кимаха и излизаха навън един след друг. Накрая Лейн остана сам с малкия макет на Стормуинд и обхванатия от пламъци истински град в нозете му.

Кралят се облегна на масата, подпрян върху свитите си юмруци. Лицето му изглеждаше уморено и старо, когато вдигна поглед и рече:

— Вече можеш да докладваш.

Завесите в противоположния край на помещението прошумоляха и отзад се показа Гарона. Полуорката до Каджар възкликна изненадано.

Гарона от бъдещето беше облечена по обичайния за нея начин — с черни панталони и черна копринена риза. Единствената разлика се състоеше в това, че носеше пелерина с лъвската глава на Азерот, пришита върху гърдите. В очите й проблясваше нещо диво.

Гарона от настоящето стисна младежа за ръката. Ноктите й се забиха в плътта му.

— Лоши новини, сир — каза новодошлата. Каджар долови трепет в гласа й. — Клановете се споразумяха и вече действат координирано под общото ръководство на Черната ръка. Вождовете се заклеха да прекратят разприте помежду си, докато не падне Стормуинд. Гул’дан събира вещерите си по здрач, за да помогнат при щурма на източната стена.

Лейн въздъхна:

— Точно от това се страхувах… Нищо, ще отблъснем и тази атака. Все някак ще издържим, докато дойдат подкрепленията. Стормуинд ще остане непокътнат, докато има сърцати мъже, които да защитават стените му.

Гарона от бъдещето кимна и младежът забеляза сълзите в очите й.

— Водачите на орките са съгласни с вашата оценка на положението — рече тя и ръката й потъна в пазвата.

Двамата безмълвни наблюдатели изкрещяха неволно, когато жената заби дългото острие на камата си в гърдите на владетеля. Атаката й бе толкова мълниеносна, че кралят не успя дори да извика.

— Водачите на орките са съгласни с вашата оценка на положението — повтори тя, но сега сълзите се стичаха открито по лицето й. — И стигнаха до заключението, че се налага да изпратят убиец…

С тези думи жената издърпа своето оръжие. Лейн, крал на Азерот и господар на Стормуинд, съюзник на могъщи магьосници и воини, се строполи мъртъв на пода.

— Съжалявам… — прошепна Гарона от бъдещето.

— Не! — изкрещя сегашната Гарона. Самата тя също бе паднала на пода, разтърсвана от ридания.

Внезапно двамата младежи бяха пренесени обратно в катакомбите под Каразан. Развалините на Стормуинд изчезнаха заедно с трупа на своя крал.

— Ще го убия… — промълви орката отчаяно. — Ще го убия… Отнасяше се толкова добре към мен, единствен той пожела да изслуша всяка моя дума… А аз ще го убия.

Каджар коленичи до нея.

— Успокой се. Това беше просто едно видение. Възможно е никога да не се случи…

— Сигурна съм, че е истина — възрази тя и посочи към гърдите си. — Чувствам го ето тук!

Младежът замълча, защото си припомни своето собствено видение от света с червеното небе и абсолютната увереност, че това предстои да се случи, която беше почувствал дълбоко в сърцето си.

— Трябва да тръгваме — рече момъкът след миг мълчание, ала полуорката поклати глава:

— Няма смисъл… Вярвах, че ще намеря нов дом в Азерот, ала сега вече знам, че така или иначе ще унищожа всичко…

Каджар огледа стълбите. Нямаше как да разбере дали Лотар и хората му се справят успешно с демоните. Нямаше представа и какво го очаква в недрата на мрачните подземия. Отчаяно се нуждаеше от помощта на орката.

Въздъхна тежко и зашлеви Гарона.

Ръката му се нарани от единия й зъб, но реакцията на младата жена не закъсня.

— Идиот такъв! — изкрещя тя и го хвана за яката. — Никога, никога повече не прави така! Чуваш ли ме? Ако го направиш отново, ще те убия!

Младежът така и не разбра как се беше озовал по гръб, с кама, опряна в гърлото му.

— Няма да го направиш — рече той със слаба усмивка. — И аз имах видение от своето бъдеще, за което съм уверен, че е истина. Точно в него съзрях червеното небе на твоя роден свят. А щом ми е писано да видя Дренор, значи сега няма да ме убиеш…

Гарона примигна насреща му и отдръпна своето оръжие.

— Искаш да кажеш, че щом съм орисана да убия краля, значи…

— … ще се измъкнеш оттук жива и здрава. Както и аз.

— Ами ако грешим? — каза тя. — Ако виденията са лъжливи?

Каджар се изправи и отупа прахоляка от своята пелерина.

— Тогава поне ще умреш с утехата, че кралят на Азерот няма да загине от твоята ръка.

За момент полуорката остана дълбоко замислена над парадоксалната ситуация. Накрая се изправи на крака и рече:

— Хайде да продължаваме.

Отново започнаха да се спускат по спираловидното стълбище, подминавайки етаж подир етаж. Най-сетне достигнаха последното ниво — там, където предполагаха, че се намира тайното убежище на магьосника. Ала вместо очакваната скромна лаборатория, пред тях се ширна червеникава равнина, сякаш направена от разтопен обсидиан. Тъмни, лъскави каменни плочи плуваха в огненото море точно под краката им. Каджар се отдръпна инстинктивно, ала подът изглеждаше солиден. Въздухът беше изпълнен със зной, но все пак в границите на поносимото.

В средата на огромната пещера бяха подредени семпли мебели от ковано желязо: работна маса, стол, шкафове с чекмеджета и няколко кресла. За момент младежът се зачуди откъде му е познато всичко това, но после си даде сметка, че вижда точно копие на обзавеждането в обсерваторията.

Широкоплещестият магьосник седеше и ги очакваше.

Каджар се взря изпитателно в него, като се опитваше да открие някое дребно издайническо несъответствие, отличаващо обсебения Медив/Сарджерас от онзи човек, на когото имаше доверие. Търсеше нещо несвойствено в чертите на измамника.

Ала нямаше нищо такова. Пред него беше само умореното лице на възрастния му учител.

— Здравей, млади доверенико — рече магьосникът бавно. Усмихна се и в същия миг от брадата му изригнаха пламъци. — Здравейте и вие, пратеник. Очаквах ви.