Джеф Груб
Последният пазител (12)

Единадесет
Гарона

Младежът се завърна в своята (добре де, на Медив) библиотека и свари жената орк да преглежда бележките му. В душата му се надигна горчив гняв, ала той го потисна, сещайки се за нейните тежки юмруци и строгите забележки на магьосника. Все пак попита рязко:

— Какво си мислиш, че правиш?

Пръстите на пратеницата трепнаха едва забележимо.

— Пъхам си носа, където не ми е работа, струва ми се. Спокойно, просто ми е интересно с какво се занимаваш. Беше зарязал всичко ей така. Надявам се, че нямаш нищо против.

„Имам нещо против“ — помисли чиракът, но на глас изрече:

— Учителят нареди да се отнасям с подобаващо уважение към неговите гости. Не зная дали е имал предвид точно това, но лично аз нямам нищо против да вдигнеш цялата библиотека във въздуха с някое от заклинанията, които четеш в момента. И бездруго ми омръзна да я подреждам непрестанно.

Лицето на Гарона не изразяваше нищо, ала Каджар забеляза, че жената отдръпна ръката си.

— Магията не ме интересува изобщо — увери го тя.

— Печално известни последни думи — подигра й се младежът. — Мога ли да ти помогна за нещо по-специално, или просто си вреш носа, колкото да се намираш на работа?

— Казаха ми, че разполагате с книга за кралете на Азерот — рече пратеницата. — Бих искала да я прегледам.

— Нима можеш да четеш? — учуди се Каджар.

— Мога, колкото и да ти се вижда странно — отвърна Гарона сухо. — През годините развих доста неочаквани таланти.

Младият магьосник се замисли за секунда:

— Четвърти стелаж, втори ред от горе на долу. Червена корица със златен обков.

Гарона изчезна между лавиците. Чиракът се възползва от възможността и събра бележките си. Явно щеше да се наложи да ги държи под ключ, щом орката бе получила разрешение да се разхожда свободно из кулата.

Поне не беше попаднала на кореспонденцията на Ордена. Дори Медив щеше да възрази, ако се окажеше, че е сложила ръка на „Песен за Игуен“. Младежът погледна лавицата, където държаха свитъка, но той изглеждаше недокоснат. Не искаше да прави сцени, ала по-късно трябваше да премести и него.

Гарона се върна с тежък том в ръка.

— Да, това е — кимна чиракът.

— Човешките езици са толкова… многословни — рече жената орк, оставяйки книгата там, където до преди миг бяха стояли бележките на Каджар.

— Само защото винаги имаме какво да кажем — отвърна младежът с лека усмивка. Зачуди се дали орките имат книги. И дали изобщо четат? Вече бе разбрал, че сред тях има магьосници, ала това не означаваше, че непременно разполагат със записано познание.

— Надявам се, че не съм била прекалено груба с теб преди малко в коридора. — Тонът на пратеницата звучеше така, сякаш би предпочела да го види с избити зъби и изкормени вътрешности. Това ли минаваше за извинение в средите на орките?

— Ни най-малко. Тъкмо имах нужда да се поразкърша.

Гарона го изгледа мълчаливо, после се настани удобно на един стол и започна да прелиства тежкия том. Намери раздела, отнасящ се до управлението на крал Лейн, и се задълбочи в него. Каджар забеляза, че устните й помръдват, произнасяйки беззвучно непривичните думи.

Сега вече имаше възможност да я огледа по-добре. Оказа се, че чертите й наистина се различават от тези на орките, с които се беше сблъскал в тресавището. Гарона беше слаба и мускулеста — пълна противоположност на грубите и тромави воини. Кожата й бе по-гладка и съвсем леко по-светлозелена от техните. Бивните й не бяха толкова огромни и противни. Имаше по-големи очи, много по-изразителни и не толкова кървясали. Младежът се зачуди каква част от всичко това се дължеше на човешкия й произход и каква — на факта, че е жена.

Всъщност, ако се опиташе да не забелязва зелената кожа, безобразното лице и надменното й поведение, в известен смисъл Гарона дори бе привлекателна. И все пак се разхождаше съвсем свободно в неговата библиотека и сред неговите книги (точно така, в края на краищата магьосникът му ги беше поверил).

— Значи си пратеник, така ли? — рече Каджар най-сетне.

Жената орк кимна мълчаливо и продължи да се мъчи със съдържанието на книгата.

— Чий пратеник по-точно?

Този път Гарона го погледна раздразнено. Младежът изпита задоволство, че бе успял да наруши желязното й спокойствие, но в същото време се чудеше доколко е безопасно да продължи да я предизвиква. Не му се искаше върху главата му отново да завалят удари, нито да търпи укорите на магьосника.

Този път поне се надяваше да получи някаква информация преди битката…

— Искам да кажа, ако наистина си посланик, все някой трябва да ти дава заповеди. Кого представляваш всъщност?

— Сигурна съм, че твоят господар с радост ще ти разкаже всичко това — отвърна Гарона непринудено.

— Несъмнено — излъга чиракът. — Стига да бях достатъчно безочлив, че да го безпокоя за подобни дреболии. Вместо това реших да питам теб. Кого представяш? Какви правомощия имаш? Защо си дошла?

Гарона затвори книгата (Каджар се усмихна, доволен от малката си победа) и попита:

— Всички хора ли са като теб?

— Щеше да е доста скучно, ако беше така.

— Друго имам предвид… Всички ли мислят еднакво?

— Разбира се, че не. Повечето хора имат собствено мнение по всеки един въпрос. Тъкмо това е причината в библиотеката да има толкова много книги.

— Значи можеш да допуснеш, че сред орките също има различни мнения? Ордата е съставена от много кланове, ръководени от различни вождове. Всеки орк принадлежи на някой клан и се подчинява само на собствените си водачи.

— Как се наричат тези кланове?

— Стормрийвър^[1], Блекрок^[2], Туайлайтс Хамър^[3], Блийдинг Холоу^[4] — изброи Гарона. — Това са някои от по-големите.

— Имената им звучат доста войнствено — отбеляза младежът.

— Земите на орките не са особено приятно място за живот. Оцеляват само най-силните и най-добре организираните.

Каджар се замисли за кървавочервеното небе от своето видение. Такава ли бе родната земя на орките? Пустош в някакво далечно измерение на вселената… Но как бяха стигнали дотук?

— А кой е твоят клан? — поинтересува се той.

Орката изсумтя като булдог:

— Няма такъв.

— Но нали каза, че всеки от вашите принадлежи към някой клан?

— Казах всеки орк — подчерта тя. Когато младежът повдигна вежди въпросително, тя протегна ръката си напред. — Виж това. Какво забелязваш?

— Ами… ръка.

— Човешка или оркска?

— Оркска, естествено — отвърна Каджар. Беше очевидно: зелена кожа, остри жълтеникави нокти, масивни кости… Никой човек не притежава подобни крайници.

— А един орк би казал, че е човешка. Прекалено нежна, за да бъде полезна. Твърде слаба, за да размахва брадва. Бледа, непотребна и грозна. — Гарона свали ръката си и го погледна изпод вежди. — Ти виждаш оркското в мен, а моите господари виждат човешкото. Аз съм мелез, никому непотребен изрод…

Младежът се изчерви, спомняйки си за своята собствена първоначална реакция. Изобщо не беше помислил, че е възможно тя да е гост на Медив. Просто бе нападнал.

— Сигурно ти е трудно. Без клан, без приятели и другари…

— Отдавна съм го преодоляла — отговори тя. — Дори го смятам за предимство. Позволява ми да снова между племената необезпокоявана. Понеже нямам собствен клан, останалите орки са склонни да вярват, че гледам на нещата безпристрастно. Тъкмо поради тази причина някои вождове ценят високо моите услуги. Считат ме за добър парламентьор и незаменим шпионин.

— И кой от вождовете представяш в момента?

Гарона се усмихна криво.

— Ами ако ти река, че с тази мисия ме натовари самият Хикапик Кървавата отплата? Тази информация стига ли ти?

— Вероятно — рече Каджар уклончиво.

— Едва ли — поклати глава полуорката. — Понеже току-що си измислих това име. Сигурна съм, че названието на племето, което ме прати тук, няма да ти говори абсолютно нищо. По същия начин имената Лейн и Лотар са напълно непознати за нашите вождове. Преди да говорим за мир, преди изобщо да седнем да преговаряме, трябва да научим повече за вас.

— Това ли е причината да дойдеш тук?

Гарона въздъхна дълбоко.

— Това е причината, поради която се моля на всички богове да ме оставиш да чета. Ще ми се най-сетне да схвана за какво ми говори магьосникът по време на нашите срещи.

Каджар се умълча, а пратеницата вдигна книгата и запрелиства страниците към мястото, докъдето беше стигнала.

— Не мислиш ли, че същото важи и за нас? — обади се младежът след кратък размисъл. Гарона хлопна книгата разгневено. — Искам да кажа, хората също трябва да научат нещичко за орките, вместо да се сражават с тях…

Жената се втренчи в него и за миг младежът се почуди дали няма да скочи през масата и да го нападне. Ала внезапно ушите й се изправиха и тя попита:

— Чакай малко… Какво става?

Каджар също долови промяната. Хладен повей премина през прашната зала, сякаш някъде в кулата бяха отворили прозорец.

Чу се звук от нокти, стържещи в камък…

И после чудовището пристъпи в библиотеката.

Състоеше се от огън и сенки, с тъмна кожа, през която прозираха пламъците, бушуващи в неговите вътрешности. Вълчето му лице беше обградено от извити абаносовочерни рога. Ходеше превито на две и се подпираше на дългите си, възлести ръце. Металическите му нокти стържеха нетърпимо по мраморния под.

— В името на предците, какво е това… — изсъска Гарона.

— Демон — отвърна Каджар задавено, отстъпвайки припряно от масата.

— Икономът каза, че в кулата имало призраци… Сигурно е един от тях.

Младежът понечи да отговори, че призраците избягват да скърцат с нокти по пода, ала само поклати глава. Моментът не бе подходящ за остроумия. Звярът беше застинал в рамката на вратата и душеше въздуха, обръщайки глава във всички посоки. Огнените му очи горяха зловещо.

— Тичай към върха на кулата — нареди Каджар тихо. — Трябва да предупредим Медив.

С крайчето на окото си видя как Гарона кимна и започна бавно да заобикаля масата. Уви, това се оказа напълно достатъчно, за да привлече вниманието на демона. Той се извърна към жената, приклекна и се хвърли през помещението.

Най-после младежът дойде на себе си. Пое дълбоко дъх, завихри около ръката си достатъчно енергия и запрати мълния към тялото на звяра. Пращящата искра разцепи гръдния кош на чудовището и изригна откъм гърба му, разпръсквайки горяща плът във всички посоки, ала демонът не обърна никакво внимание на раната, сякаш го бе ужилило насекомо. Приземи се върху масата, забивайки нокти в твърдото дърво, след което скочи отново, но този път към Каджар. Умът на младия магьосник отново отказа за секунда — точно колкото бе необходимо на звяра, за да преполови разстоянието помежду им.

В този миг някой сграбчи младежа и го отмести от пътя на чудовището. Чиракът долови мускусния дъх на канела и чу гърлено проклятие. Демонът прелетя през празното пространство, където бе стоял Каджар преди секунда, и на свой ред изкрещя от ярост. От лявата му страна беше зейнала дълбока рана, от която се процеждаше пламтяща кръв.

Гарона пусна младежа на пода (слаба била… как пък не; беше му изкарала всичкия въздух) и се завъртя чевръсто. В ръката си стискаше огромен нож, окървавен чак до дръжката. Чиракът се зачуди къде го беше крила по време на разговора.

Създанието се завъртя към тях и ги нападна отново. Огромните му хищни нокти се протегнаха напред, устата се разтвори и от нея изригнаха пламъци. Каджар се хвърли по очи на пода. Приземи се право върху тежкия том на „Родословие на кралете на Азерот“. Книгата му се стори подходящо оръжие и без да се двоуми дълго, младежът я запрати в лицето на демона. Това бе достатъчно, за да извади чудовището от равновесие. Звярът се изтърколи тежко до вратата, а от дясната му страна се беше отворила нова огнена рана — Гарона бе нанесла поредния си удар.

— Повикай Медив! — изкрещя Каджар. — Ще се опитам да му отвлека вниманието от вратата.

— Ами ако иска мен? — За първи път младежът долови страх в гласа й.

— Не иска теб! Напоследък демоните преследват само магьосници.

— Но ти…

— Тръгвай!

Каджар се хвърли наляво и за негов ужас демонът го последва моментално. Гарона се възползва от това, ала вместо да се насочи към вратата, започна да се катери по най-отдалечената лавица за книги.

— Доведи Медив! — извика чиракът отчаяно и се стрелна между редиците стелажи.

— Няма време… — изсумтя жената орк, продължавайки да се изкачва. — Виж дали можеш да го задържиш между лавиците.

Каджар достигна края на тесния проход и се обърна. Демонът бе прескочил масата и се приближаваше към него. В сумрака между рафтовете очите му горяха като адски огньове, а от раните по гърдите му се извиваше смрадлив пушек.

Младежът прочисти съзнанието си, потисна напиращия страх и отново изстреля мистична мълния. Вероятно едно огнено кълбо или пък вълна от пламък биха имали далеч по-добър ефект, ала звярът бе заобиколен от купища безценни томове.

Светкавицата се заби в лицето на създанието и го забави за миг, но уви — съвсем за кратко. Чудовището изръмжа гърлено и продължи да напредва.

Каджар повтори всички движения, следвайки правилната последователност за заклинанието, сякаш изпълняваше свещен ритуал: прочисти съзнанието, преодолей страха, произнеси точните думи… Поредната мълния се разпиля по абаносовите рога и рикошира в тавана над книгите. Звярът пак спря, но само за частица от секундата. На лицето му се беше настанила налудничава, пламтяща усмивка.

Създанието бе дошло съвсем близо, когато го порази третата мълния. Единственият ефект от нея бе, че озари за миг чертите на развеселеното му лице. Каджар надуши гадната миризма на плътта му и чу басово бълбукане. Чудовището се смееше.

— Дръпни се оттам! — изкрещя Гарона някъде отгоре.

— Какво, по дяволите… — започна чиракът.

— Бягай! — кресна тя и събори рафта под себе си. Беше се качила върху първия стелаж от редицата и сега масивните дървени конструкции започнаха да падат една след друга, като всяка събаряше следващата. Грохотът стана нетърпим; тежките книги помитаха всичко по пътя си.

Последната лавица се удари в стената и стана на хиляди трески, които се разпиляха по пода. Гарона скочи от напречната греда, за която се бе заловила, и отново измъкна своя дълъг нож. Започна да се озърта през стелещия се прах.

— Каджар?

— Тук съм — чу се гласът му.

Младият чирак изпълзя от развалините край стената. Лицето му беше пребледняло.

— Убихме ли го? — попита орката. Продължаваше да стои нащрек, очаквайки поредната атака на демона.

Каджар посочи мълчаливо една особено внушителна купчина от натрошени дъски и разкъсани книги. Отдолу се подаваше безжизнена ръка от стихващ пламък и нечисти сенки. Металните й нокти бяха започнали да ръждясват, а на пода се бе образувала огромна локва кръв.

— Значи се свърши… — въздъхна Гарона облекчено и плъзна дългото острие на оръжието си в скритата ножница под своята блуза.

— Трябваше да ме послушаш — тросна се Каджар раздразнено, кашляйки от прахоляка. — Трябваше да повикаш Медив!

— Да, бе! И демонът щеше да те е нарязал на филийки, още преди да съм изкачила първите два етажа — заяви полуорката. — Тогава какво щях да обяснявам на стареца?

Каджар бе принуден да се съгласи с нея, ала следващата мисъл го накара да се намръщи отново:

— Магьосникът! Трябва да е чул данданията и…

— Вероятно е тръгнал насам — съгласи се Гарона. — Вдигнахме толкова шум, че сигурно сме събудили и духовете на предците.

— Друго имах предвид… — Каджар вече тичаше към вратата. — Ами ако не е бил само този демон? Да побързаме!

Гарона измъкна отново ножа и последва младия чирак по стълбите.

 

 

Откриха магьосника наведен над работната му маса. Каджар си помисли, че го заварват в почти същото положение, в което го бе оставил преди повече от час. Единствената разлика беше в това, че сега златният прибор, върху който работеше, бе разпилян на съставните си части, а до него се мъдреше тежък чук.

Когато Каджар и Гарона се втурнаха в лабораторията, Медив ги погледна стреснато. Изненадан, младежът се запита дали магьосникът не беше проспал нападението.

— Учителю! В кулата има демон! — избърбори чиракът на един дъх.

— Пак ли? — попита Медив уморено, разтърквайки очите си. — Първо, бе Сарджерас, после, ни нападна орк…

— Каджар е прав, господине — намеси се Гарона. — Бях с него в библиотеката, когато демонът ни нападна. Беше огромно създание с лукавството на дявол. Изглеждаше като направено от огън и мрак, а раните му отделяха пушек.

— Имали сте видение — отсече магьосникът и се върна към работата си. Вдигна един от смачканите златни чаркове и го огледа изненадано, сякаш го виждаше за първи път. — Виденията в кулата са често явление. Мислех, че Мороуз ви е предупредил за тях.

— Не беше видение, учителю — настоя Каджар. — Беше демон от същия вид като онзи в Стормуинд. Някак е успял да проникне през защитните заклинания.

Посивелите вежди на Медив се надигнаха:

— Почваш да ми досаждаш с тези вечни натяквания, че някой е успял да проникне през защитите ми. — Магьосникът затвори очи и изрисува някакъв сложен символ във въздуха. — Няма такова нещо. Всичко е наред. Защитите са непокътнати. Ние сме тук, готвачката е в кухнята, а точно в този момент Мороуз е в коридора пред библиотеката. В кулата няма никой друг.

Каджар и Гарона се спогледаха, после младежът рече:

— В такъв случай трябва да дойдете с нас, учителю.

— Трябва!? В момента трябва да се грижа за далеч по-важни неща!

— Моля ви, елате и вижте сам…

— Мисля, че звярът е мъртъв — добави Гарона, — ала не бива да рискуваме живота на вашата прислуга въз основа на подобно предположение.

Медив огледа тъжно разбитото устройство на масата, после поклати глава и стана.

— Дявол да го вземе, не знаех, че чираците са чак толкова досадно бреме…

Когато стигнаха до библиотеката, завариха там Мороуз. Икономът стърчеше мълчаливо сред развалините, стиснал лопата и метла. Изглеждаше потресен от щетите.

— Е, моите поздравления — рече Медив сухо. — Няма съмнение, че сега хаосът е многократно по-голям в сравнение с деня, когато пристигна. Тогава поне разполагах с рафтовете си… И къде е предполагаемият ви демон?

Каджар отиде до мястото, където беше стърчала ръката на звяра, ала под строшената лавица бяха останали само купища боклуци. Дори кръвта бе изчезнала.

— Беше тук — настоя Гарона, изненадана почти колкото младежа. — Влезе в библиотеката и ни нападна. — Тя опита да помести съборения стелаж, обаче масивната дъбова конструкция се оказа прекалено тежка дори за нея. След като се мъчи известно време, орката отпусна ръце и промърмори: — И двамата го видяхме с очите си…

— Имали сте видение — рече магьосникът строго. — Мороуз не ви ли предупреди?

— Казах им — потвърди икономът и посочи наочниците си като доказателство.

— Учителю, наистина бяхме нападнати от демон! — извика Каджар. — Борих се срещу него с мистични мълнии, а пратеникът го намушка два пъти с ножа си!

— Хммм… — проточи магът. — Според мен сте преиграли, виждайки призрака, и сами сте причинили всички щети. Забелязвам пресни драскотини по масата… И те ли са от демона?

— Имаше железни нокти. Следите са от тях — поясни младежът.

— Или пък от мистичните ти мълнии, които си разхвърлял наоколо като конфети на карнавала в Стормуинд. — Медив поклати глава тъжно.

— Сигурна съм, че ножът ми потъна в нещо твърдо и веществено — настоя Гарона.

— В някоя книга, несъмнено — съгласи се магьосникът печално. — И къде е тялото? Да не би някой да е почиствал след вас? Мороуз, случайно в чувала ти за боклук да има демон?

— Не ми се вярва — рече икономът, — но мога да проверя.

— Не е необходимо, Мороуз, върви да си почиваш. Не, остави метлата и лопатата тук. Имам предчувствието, че на тези двамата може да им потрябват… — Медив се обърна отново към своя чирак: — Млади доверенико, трябва да оправдаеш своето име. Ще трябва доста да се постараеш, за да възвърнеш блясъка на това място, но вярвам, че ще се справиш.

Ала Гарона не желаеше да се предава:

— Но аз видях…

— Видяла си призрак — прекъсна я магьосникът с авторитетен тон. Свъсените му вежди не търпяха възражение. — Видяла си къс от друга реалност. Нямало е да ти навреди по никакъв начин. Досега не се е случвало. А що се отнася до твоя приятел — тук Медив посочи Каджар, — на него му се насъбра твърде много. Надявам се, че поне докато чистите, ще се постарае да не вижда разни неща… Не желая да ме притеснявате, преди да сте свършили!

Магьосникът се врътна и излезе, следван по петите от Мороуз.

Младежът огледа стаята с отчаяние. Едва ли щеше да има голяма полза от метлата и лопатата. Повечето лавици бяха преобърнати и много от тях бяха натрошени. Навсякъде имаше разпилени книги, голяма част разкъсани или с повредени корици.

Възможно ли бе наистина да са станали жертви на видение?

— Сигурна съм, че не бяхме атакувани от призрак — произнесе Гарона мрачно.

— Така е — съгласи се Каджар.

— Защо тогава старецът не можа да го види?

— Не зная — отвърна чиракът, — ала взех да се притеснявам от възможния отговор, който можем да открием.