Джеф Груб
Последният пазител (9)

Осем
Уроци

Магьосникът се настани удобно на един от все още здравите столове, върху който като по чудо бе останала съвсем цяла възглавница, и започна:

— За да разберем по-добре същността на Ордена, трябва да научим повече за демоните и да вникнем в същността на магията…

— Учителю Медив — осмели се да попита Каджар, — ако в Стормуинд действително броди демон, не трябва ли да се концентрираме върху залавянето му, вместо върху уроците по история?

Магьосникът сведе очи и младежът предположи, че току-що беше предизвикал още едно от неговите избухвания. Вместо това учителят му поклати глава и се усмихна:

— Оценявам твоята загриженост, но в случая чудовището не представлява заплаха за околните. Давам ти дума, че е така. Дори да е измежду най-могъщите водачи на Пламтящия легион, демонът е изразходвал значителна част от силите си, докато се е разправял с двамата магьосници. Затова можем да го приемем за относително безопасен, поне за момента. Сега е по-важно да разбереш какво представлява Орденът, какво представлявам аз и защо останалите проявяват толкова голям интерес към тези въпроси…

— Но, господарю… — прекъсна го Каджар отново.

— И колкото по-бързо свърша, толкова по-скоро ще мога да се заема с този жалък демон, нали така?

Младежът понечи да възрази, но бързо размисли. Въздъхна и се отпусна върху широкия перваз на отворения прозорец. Въпреки всички усилия на прислугата, отвратителната воня на изгорена човешка плът продължаваше да се носи из въздуха.

— И така. Какво наричаме магия? — попита Медив, връщайки се към професорския тон.

— Енергийно поле, което ни заобикаля и което прониква в същността на света — отвърна Каджар, почти без да се замисля. Знаеше дефиницията наизуст; имаше я в катехизиса, който изучаваха още при постъпването си като послушници. — На определени места е по-силно изразено отколкото другаде, но съществува във всяка една точка от пространството.

— Вярно е — съгласи се по-възрастният магьосник, — поне в днешно време. Обаче какво те кара да мислиш, че винаги е било така?

— Магията е универсална — рече младежът неуверено. — Като въздуха или водата.

— Да, като водата… Добре, а можеш ли да си представиш, че в началото на Сътворението цялата налична вода на света е била събрана на едно-единствено място? Един огромен кладенец, съдържащ всички морета, реки и поточета, а също и облаците, дъжда и сълзите?

Каджар кимна бавно.

— А сега си представи, че вместо за вода говорим за магия. Един-единствен първоизточник, съдържащ цялата мистична енергия на света. А също и проход към другите измерения; блещукаща врата към земите отвъд Великата празнота. Някои от първите хора се заселили около този кладенец и започнали да извличат сурова енергия направо от него. Така се появили заклинателите. По онова време ги наричали калдореи. Не зная под какво название са известни сега.

Медив погледна своя чирак изпитателно, ала Каджар остана безмълвен.

— Благодарение на тази сурова магия калдореите ставали все по-могъщи — продължи магьосникът, — но така и не успели да проумеят нейната същност. Нямали дори най-малка представа за огромните енергии, които съществували във Великата празнота. А там бил домът на отвратителните, злосторни сили, които ние съвсем простичко наричаме демони. Чудовищата непрекъснато търсели начини да проникнат в поредния непокварен свят, където магията е в изобилие. Единствената им цел била да го унищожат и да заграбят енергиите му. А най-великият измежду тях, господарят на Пламтящия легион, бил Сарджерас.

Младежът си спомни за своето видение и потрепери. Медив се направи, че не е забелязал, и продължи да разказва:

— По онова време повелителят на демоните бил могъщ и неуязвим. Наумил си да подчини калдореите на злата си воля и успял да го стори, без да срещне никакви спънки. Над душите на първите магьосници легнала тъмна сянка, а сърцата им се изпълнили с копнеж за богатства и власт. Започнали да изграждат своята покварена империя, поробвайки останалите раси.

Магьосникът въздъхна, сякаш му беше тежко да разказва за този кървав период от историята на света. Помълча за миг, после подхвана отново лекцията си:

— Но дори чудовищното робство не могло да възпре прогреса на човечеството. Скоро се появили хора с далеч по-широк светоглед, които съумели да прозрат чии мрачни сили стояли зад всичко. Станало ясно, че Сарджерас е успял да поквари света още в зародиш, полагайки върху него гнусния си отпечатък… Ала калдореите не пожелали да изслушат предупрежденията на мъдреците. Напротив, дори отворили още по-широк проход за демоничния Пламтящ легион. Тогава свободомислещите люде започнали да кроят планове как да отхвърлят потисничеството и да сломят нарасналата мощ на повелителя на прокълнатите… В крайна сметка, благодарение на героичните усилия на малцината бунтовници, порталът към Великата празнота бил запечатан, а Сарджерас — пропъден в изгнание заедно със своите последователи. Но победата била удържана на висока цена — кладенецът на Вечността избухнал. Експлозията откъснала самото сърце на нашия свят, унищожавайки земите на калдореите. Всъщност тогава изчезнал целият им континент. А онези от героите, които били поели тежката задача да запечатат прохода, никога повече не били видени живи.

— Калимдор! — възкликна развълнувано младежът. Медив го изгледа въпросително и Каджар обясни: — Това е една стара легенда, която съм слушал като дете в Лордерон. Някога имало зъл народ, който се занимавал с черни, безчовечни магии. За наказание земите му били потопени под вълните на морето. По-късно хората нарекли катаклизма Разделението на света. Калимдор се наричал изчезналият континент.

— Калимдор — повтори магьосникът замислено. — Това, което си чувал, е съвсем опростен преразказ на действителните събития. Сигурно е възникнал от детската приказка, която магьосниците разказват на децата си, за да им втълпят колко е опасно да си играят със сили, които не разбират. Ала все пак в основата на преданието лежат действителни събития. Калдореите са съществували наистина, постъпили са глупаво и са били унищожени. Кладенецът на Вечността също не е измислица. Когато е избухнал, съдържанието му се е разпръснало по четирите посоки на света и оттогава насетне над нас се сипе вечен дъжд от мистична енергия. Ето защо магията е универсална. Това е резултат от древната експлозия.

— Но, господарю — рече Каджар, — това се е случило преди хиляди години…

— Десет хиляди, ако трябва да бъдем точни — поясни Медив.

— И все пак по какъв начин е достигнала до нас легендата за Калимдор? Хрониките на Даларан обхващат едва последните двайсетина века, а най-ранните истории са забулени в неясноти и догадки…

Магьосникът кимна, но вместо да отговори на въпроса на чирака си, продължи да разказва:

— Мнозина загинали при потъването на Калимдор, ала имало и такива, които оцелели, за да пренесат познанието със себе си. Неколцина от тях основали Ордена на Тирисфал. Никой, и тук включвам дори себе си, никой не знае със сигурност какво означава наименованието Тирисфал. Може да произлиза от името на личност, на местност или на някаква древна религия… Ала едно е сигурно — основателите на Ордена искали да запазят живи спомените за падението на Калимдор и се заклели никога повече да не допуснат ужасът да се повтори.

Медив помълча кратко, после продължи:

— Расата на хората успяла да преживее онези ужасни дни, съвзела се от удара и скоро отново отправила взор към мощта на магията. Сега мистичната енергия била навсякъде, пропита в самата тъкан на света, и това я правело още по-желана и достъпна. Не след дълго отделни заклинатели на свой ред достигнали границите на реалността и също се заели да призовават създания от Мрака. Някои дори успели да надникнат отвъд портите на затвора, в който бил заключен повелителят на демоните… Виждайки новата заплаха, надвиснала над света, оцелелите калдореи събрали най-изтъкнатите между младите магьосници и им припомнили тъжната история за грешките, допуснати от изчезналата империя. Хората схванали бързо същността на разказа. Станало им ясно, че заплахата от Пламтящия легион продължавала да виси като сянка над човечеството, защото винаги щяло да има алчни, продажни или просто глупави люде, готови да пуснат демоните обратно в нашия свят… Именно тогава били изковани новите правила на Ордена на Тирисфал. Най-могъщите от младите заклинатели се влели в тайното общество и възприели неговите традиции. Избирали най-изтъкнатия маг и го провъзгласявали за Пазител. Този човек получавал огромна власт и се превръщал в защитник на целия свят. А това е най-тежката отговорност, която можеш да си представиш…

Медив замлъкна, сякаш задавен от вълнение. Тръсна глава, ала не каза нищо повече.

— И сега вие сте водач на Ордена на Тирисфал — каза простичко Каджар.

— Да — кимна магьосникът. — Могъществото на най-великия Пазител за всички времена ми бе предадено по рождение. За съжаление то се оказа… твърде голямо бреме за мен. Наложи се да заплатя за него с част от младостта си.

— Но нали казахте, че маговете избирали Пазителя измежду самите тях — посочи Каджар. — Защо Магна Игуен не е посочила друг за свой наследник? Защо е избрала за тази роля собственото си дете?

Медив пое дълбоко дъх:

— Отначало магьосниците наистина избирали своите водачи от собствения си тесен кръг. Съществуването на Ордена било пазено в дълбока тайна, съгласно желанието на неговите основатели. Ала с времето политиката и личните интереси започнали да надделяват и Пазителите постепенно се превърнали в пазачи на заграбените привилегии. Над Ордена надвиснала сянката на развалата. През стените на реалността успявали да проникнат все повече демони, изпратени от Сарджерас. Това била съвсем нищожна част от истинската сила на Пламтящия легион, но напълно достатъчна, за да покосява армии и да унищожава цели народи.

Каджар си припомни отново своето видение за Сарджерас. Нима бе станал свидетел на една нищожна част от реалното могъщество на демона? Беше му трудно да го повярва.

— Магна Игуен — започна Медив и преглътна мъчително, сякаш не беше свикнал да произнася тая фраза, — моята майка, се е родила преди близо хиляда години. На младини притежавала уникален талант, ала все още едва бледа сянка на невъобразимото могъщество, за което си чел в поемите. Останалите магове я избрали за Пазител, защото вярвали, че лесно могат да я контролират, да я превърнат в поредната пионка от своите политически интриги… Ала тя ги изненадала. — При тези думи учителят на Каджар се усмихна. — Отказала да бъде манипулирана и повела самотна борба срещу заклинателите, обсебени от Сарджерас. Всички мислели, че делото й е обречено, но тя ги изненадала отново. Научила се да направлява мъдро вродената си сила, успяла да прочисти Ордена от покварените магьосници и спасила хората от участта на калдореите. И за капак надживяла всичките си врагове с цели столетия.

В съзнанието на Каджар изплува образът на безсмъртната магьосница, изправила се дръзко срещу самия повелител на ужаса. Сякаш прочел неговите мисли, Медив продължи:

— В продължение на повече от хиляда години Игуен се борила срещу Мрака, дори предизвикала Сарджерас, когато демонът опитал да унищожи митичните дракони, за да добави силата им към своята. Победила го, а после заключила останките му на незнайно място, отделяйки го завинаги от извора на неговата мощ. Тъкмо за това се разказва в онази поема, която е поискал Гузба, „Песен за Игуен“… И все пак майка ми не била безсмъртна в истинския смисъл на думата. Наистина била могъща, но плътта й стареела, макар и бавно. Всички очаквали от нея да предаде властта си най-после, защото светът не можел да остане без Пазител, ала ето че тя ги изненадала отново… Дарила със син един от магьосниците на Азерот и провъзгласила детето за свой приемник. После заплашила, че ще отнесе могъществото на Пазителя в гроба, ако Орденът не уважи решението й. Маговете отстъпили, решавайки, че детето — всъщност това съм аз — няма да е толкова костелив орех.

Гласът на магьосника трепна отново:

— Но тази власт се оказа тежко бреме. Когато бях съвсем млад, по-млад дори от тебе, нещо вътре в мен се пречупи и аз заспах за повече от двайсет години. Междувременно злото отново пропълзя в света. Първо се появиха орките, а ето че сега дори членовете на моя собствен орден се поддадоха на покварата… Да, Хуглар и Хугарин бяха едни от нас, а също и старият Арексис от Кирин Тор. Ти си любопитен младеж, едва ли си пропуснал да изровиш някоя съмнителна подробност около мистериозната му смърт, макар че съветът се постара да потули нещата. А те го направиха, защото се страхуваха от мен, точно както са се страхували от Игуен, нищо, че моята задача е да ги предпазвам от наистина страшните неща… Такава е участта на Пазителя на Тирисфал.

Медив въздъхна и стана.

— Време е да тръгвам.

— Да тръгвате? — възкликна Каджар, изненадан от внезапния край на увлекателния разказ.

— Както съвсем правилно посочи, между нас се разхожда демон — заяви магьосникът с усмивка. — Трябва да го намеря, преди да е възстановил силите си, в противен случай още хора ще изгубят своя живот.

Младежът също се изправи:

— Откъде започваме?

Медив изгледа своя чирак с леко объркано изражение:

— Откъде започваме ли чух? От никъде. Имаш голям потенциал, млади доверенико, но още не си готов за среща с демон. Тази битка е изцяло моя.

— Учителю, сигурен съм, че…

Магьосникът вдигна ръка, за да го накара да млъкне, после прошепна съвсем тихо:

— Освен това ще ми бъдеш много по-полезен, ако останеш тук и си отваряш очите на четири. Изобщо не се съмнявам, че старият Лотар е прекарал последните десет минути залепен за вратата. Обзалагам се, че очите му са се зачервили от взиране през дупката на ключалката. Тъкмо затова ти разказах всичко. Нуждая се от човек, на когото мога да разчитам. От човек, който да пази Пазителя.

Медив намигна на своя чирак, после отиде на пръсти до вратата и я отвори рязко. Оказа се прав — Лотар стоеше отпред. Или беше подслушвал, или тъкмо се бе наканил да влезе.

— Мед — рече рицарят с усмивка, — Негово величество…

— … би одобрил желанието ми първо да се срещна с изтървания демон — заяви магьосникът, докато го подминаваше. — Между другото ще наглеждаш ли моя чирак? — Изстреля всичко това на един дъх и бързо изчезна по стълбите в дъното на коридора.

— Винаги е толкова припрян… — въздъхна старият воин и потърка оплешивялото си теме, после се обърна към младежа: — Предполагам, че си гладен. Да видим дали ще успеем да си намерим нещичко за хапване.

 

 

Обядът им се състоеше от студено пиле, което откриха в килера на кухнята, и две халби бира с размерите на кани, които Лотар понесе в огромните си ръце. Въпреки напрегнатата ситуация, рицарят изглеждаше в добро настроение. Предложи на Каджар да се качат няколко етажа по-нагоре до широк балкон, откъдето се откриваше прекрасна гледка към Стормуинд.

— Милорд, знам, че имате и други задължения — извини се Каджар. — Независимо от молбата на учителя, ще ви разбера, ако се оттеглите…

Лотар махна с ръка:

— Погрижих се за повечето от тях, докато вие двамата с Медив разговаряхте. Подсилих охраната пред покоите на краля и назначих допълнителни патрули, в случай че демонът все пак е решил да се укрие в двореца. В града изпратих шпиони, за да се ослушват за всякакви подозрителни слухове, защото последното нещо, от което се нуждаем сега, е да възникне паника. Освен това моите лейтенанти знаят прекрасно, че по това време на деня обикновено съм на този балкон и се наслаждавам на късния си обед.

„Колко си приличат Лотар и Медив в някои отношения“, помисли си Каджар. И двамата имаха навика да планират действията си с няколко хода напред, но от друга страна направо си умираха да разясняват на околните своите гениални предвиждания.

Младият чирак избра парче бяло месо, а рицарят си откъсна бутче. Известно време двамата се храниха мълчаливо. Пилето бе много вкусно, шпиковано с бекон и запечено до хрупкаво червено. Дори студено, месото просто се топеше в устата. За сметка на това обаче, бирата бе леко вкисната.

Градът се разстилаше под тях, шумен и необятен. Цитаделата се възвисяваше гордо над него и дори само височината й бе достатъчна, за да отделя краля от неговите поданици. Гледани от издадения балкон, жителите на Стормуинд приличаха на хиляди забързани мравки, щъкащи из претъпканите улици. Денят бе пазарен и навсякъде бяха разпънати ярки сергии, а около тях обикаляха търговци и гръмогласно хвалеха своите стоки.

Запленен от прекрасната гледка, Каджар си бе позволил да забрави за миг тъжния повод, който ги беше довел тук, ала басовото изръмжаване на Лотар го върна към реалността.

— Е — попита рицарят, — как е той?

Каджар зарея поглед над града, чудейки се дали и той като своя учител не може просто да игнорира неудобния въпрос, ала знаеше, че не трябва да постъпва така. Сър Лотар беше ценен съюзник и не биваше да го обижда. Медив залагаше на старото приятелство и доверието, но младежът трябваше да потърси друг начин.

Въздъхна и рече:

— В добро здраве. И сам можахте да се убедите в това, милорд.

— Така изглежда — изсумтя Лотар, — но знам, че Мед може да изиграе всекиго, стига да ся науми… Добър учител ли е?

— Много е взискателен. И направо неуморим. Понякога имам чувството, че съм станал чирак на вятъра.

Лотар се засмя:

— Ха, вятъра… По-скоро на ураган!

Каджар сви рамене от неудобство.

— И той, като всеки друг, също има своите настроения.

— Хм, да… — проточи рицарят. — И все пак, когато един селянин е ядосан, той сритва кучето си. Обаче, ако се разгневи магьосник, може да изчезне цял град. А Медив е най-могъщият измежду тях…

„Което не ти дава основание да се тревожиш за душевното му здраве“, помисли си Каджар, но на глас изрече:

— Между другото учителят има много високо мнение за вас.

— Така ли? И какво по-точно ти е разказвал за мен? — попита воинът може би малко по-бързо, отколкото искаше.

— О, нищо конкретно — отвърна младежът, подбирайки думите си внимателно. — Само че сте били неотлъчно до него, когато е боледувал.

— Вярно, така беше — измърмори Лотар и откъсна второто бутче на пилето.

— Също спомена, че сте изключително наблюдателен — добави Каджар. Надяваше се, че е успял да отклони темата от своя наставник.

— Радвам се, че го е забелязал — заяви рицарят с пълна уста. За момент се възцари тишина, докато прославеният воин дъвчеше крехкото пилешко месо, ала само миг по-късно чиракът чу въпроса, от който се притесняваше най-много:

— А разговаряхте ли вече за Пазителя?

— Ами… — Сега вече Каджар наистина се почувства така, сякаш се намира на ръба на пропаст. Само една дума бе достатъчна, за да полети в бездната. Медив бе пропуснал да му спомене каква част от истината е известна на Лотар, затова реши да премълчи, макар че по този начин само подчертаваше факта, че не е напълно искрен.

— Смяташ, че чиракът трябва да бъде дискретен, нали? — рече Лотар с усмивка. — Разбирам, все пак идваш от Даларан. Това гнездо на усойници пази повече тайни на квадратен сантиметър от всяко друго място на този свят. Надявам се, че не съм те обидил…

Каджар вдигна рамене и отвърна възможно най-дипломатично:

— Забелязах, че тук съперничеството между магьосниците е далеч по-слабо изразено в сравнение с отношенията в Лордерон.

— Нима искаш да ме убедиш, че учителите ти не са те снабдили с добре обмислен списък от секрети, които да изровиш по време на стажа ти при магус Медив?

Каджар почувства как лицето му се облива от внезапна топлина. Възрастният воин копаеше все по-наблизо и с всеки следващ удар се доближаваше до заветното съкровище.

— Още с пристигането си информирах учителя за всички инструкции, които бях получил. Той прояви разбиране по въпроса.

— Хм — изсумтя Лотар, — явно съветът не е избрал подходящия човек за тази задача. Вярвай ми, познавам много магьосници. Примерно Хуглар и Хугарин. Двамата не оставяха Мед на спокойствие. Вечно го врънкаха за разни услуги, а после идваха да ми се оплакват, че не им съдействал, сякаш мога да му повлияя по някакъв начин.

— Едва ли някой може да го направи — съгласи се Каджар и отпи от бирата.

— Доколкото зная, същото е важало и за майка му — вметна рицарят съвсем небрежно, ала младежът се почувства така, сякаш го бяха пронизали с кама. Прииска му се да зададе цял куп въпроси за Игуен, но се въздържа:

— Боя се, че съм твърде млад, за да съм в течение. Само Съм чел за нея. Доколкото зная, била е могъща магьосница.

— И това могъщество сега е в него — натърти Лотар. — Знаеше ли, че той е син на магьосник от Стормуинд? А това, че майка му го е откърмила с чиста магия? Да, известни са ми доста неща, ала повечето от тях само ме карат да се притеснявам още повече.

— Нима се опасявате, че е прекалено силен? — попита Каджар и си спечели смразяващ поглед от страна на своя домакин. За кой ли път младежът прокле своята простосърдечност, караща го да говори онова, което мисли.

— Дори напротив, млади момко, тревожа се, че не е достатъчно силен! Напоследък из земите на Азерот се навъдиха доста неприятни създания. Орките, които видя преди месец, се множат като гъби след дъжд. Смятахме троловете за изчезнали, а ето че сега ги забелязват едва ли не всеки ден. И докато ние двамата с теб си бъбрим сладко, Медив преследва избягал демон. Задават се лоши времена и се надявам, не, моля се, да не се случи нещо с магьосника. Изкарахме цели двайсет години без Пазител. Не ми се ще отново да преживеем това, особено в такъв напечен момент.

Каджар се изчерви от неудобство:

— Значи затова ме питахте как е той…

— Че защо иначе? — учуди се Лотар. — Неговата слабост може да се окаже опасна в тези времена. Обграждат ни орки, тролове, демони и… — Рицарят го погледна изпитателно: — Надявам се, вече знаеш достатъчно за Пазителите?

— Да кажем, че са ми известни някои подробности.

— Както и за Ордена, нали? — Рицарят се усмихна: — Погледът ти е достатъчно красноречив, млади човече. Никога не играй карти с мен, става ли?

Каджар се вцепени. Медив го беше предупредил да не говори за тези неща пред Лотар, ала воинът очевидно знаеше поне толкова, колкото него, а може би дори много повече.

Първият рицар продължи съвсем спокойно:

— Уверявам те, че никога не бихме си позволили да викаме Пазителя заради някаква дреболия. Дори заради двама магьосници, имали неблагоразумието да надхвърлят своите възможности. Ала Хуглар и Хугарин бяха едни от най-добрите ни заклинатели. Имаше и трети, още по-могъщ от тях, но с него също се случи неприятност. Преди не повече от месец. Според мен и тримата са били членове на Ордена на Тирисфал.

Каджар усети как по гърба му полазиха тръпки. Събра кураж и заяви:

— Не мисля, че е редно да разговарям с вас за това.

— Недей тогава. — Веждите на Лотар се бяха свъсили като непристъпните хребети на древна планинска верига. — Тримата най-могъщи магьосници на Азерот. Не бяха дори наполовина толкова велики, колкото Мед или майка му, но наистина бяха силни. А сега са мъртви. Да беше един, или дори двама… но цели трима наведнъж? Подобно съвпадение ми изглежда твърде подозрително. Като пръв рицар на кралството не мога да си позволя да го подмина!

Огромният воин изръмжа ядно, но после се опомни и продължи малко по-спокойно:

— Ала това не е всичко… Не се чуди, разполагам с много начини да научавам подобни неща. Наемниците, авантюристите и всички останали хора от този сорт винаги могат да разчитат на цялото внимание на стария Лотар. А слуховете пристигат отвсякъде. От Айрънфордж^[1], от Алтерак, че даже и от Лордерон. И всичките говорят едно и също. Навсякъде злополуки, навсякъде покушения. Започвам да си мисля, че някой, или по-скоро нещо, е решило да избие един по един магьосниците от Ордена.

Уплашен, Каджар си даде сметка, че думите на възрастния воин напълно потвърждават онова, което беше дочул в коридорите на Виолетовата цитадела. Могъщи магьосници изчезваха внезапно, а в същото време техните колеги предпочитаха да запазят мълчание и да потулят случая. Добре охраняваната срамна тайна на Кирин Тор очевидно бе само парченце от пъзела на далеч по-голям и сериозен проблем.

— Да, явно и в Даларан положението е същото — отбеляза Лотар, разчел безпогрешно реакциите на младежа. — Рядко получавам новини оттам, но се обзалагам, че съветът също се е видял в чудо.

— Мислите ли, че учителят е в опасност? — попита Каджар с тревога.

— Най-вече смятам, че Медив сам по себе си представлява опасност — поправи го Лотар. — И се възхищавам на всеки, който доброволно е избрал участта да живее под един покрив с него. — Последното прозвуча като шега, но първият рицар на Азерот не се усмихна. — Ала навън наистина броди някаква демонична сила. И ще се почувствам предаден, ако изгубим най-силния си коз.

Каджар изгледа високия воин, опитвайки да разчете израза на лицето му, приличащо на безжизнена маска. За какво по-точно се тревожеше ветеранът? Да не изгуби своя приятел? Да не се лиши от магическата му защита? До този момент бе възприемал мъжа пред себе си като обикновен рицар, посветен на своя крал, но изглежда Лотар беше нещо повече от това. Държеше се така, сякаш решенията до голяма степен зависят от него.

И все пак младежът не можеше да проумее каква бе целта на целия разговор.

„Нуждая се от човек, който да пази Пазителя“ — бе казал Медив.

Да го пази от кого?

— С пълно право се тревожите за моя учител — заяви Каджар. — Напълно споделям вашата загриженост. И все пак ви уверявам, че той е добре и се справя чудесно. Съмнявам се, че нещо може да представлява опасност за него.

За момент бездънните очи на стария воин останаха безизразни. После понечи да каже нещо, но откъм коридора се разнесе врява, която отвлече вниманието му.

Медив се появи, следван от група слуги и стражи, които шумно и настоятелно го увещаваха, че нямал право да нахълтва по този начин. И все пак, както забеляза Каджар, никой не беше дотолкова неблагоразумен, че да опита да го възпре.

Странната процесия излезе на балкона и магьосникът се приближи до парапета.

— Знаех си, че не можеш да преодолееш старите навици, Лотар — рече той. — Бях сигурен, че ще те намеря тук да пиеш следобедния си чай! — На лицето на Медив грееше топла усмивка, ала Каджар забеляза несигурната му походка. Държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше нещо.

Лотар се изправи. В гласа му се долавяше загриженост:

— Мед, добре ли си? Демонът…

— А, да, демонът — кимна магьосникът и извади една отрязана глава иззад гърба си, после я подхвърли небрежно към двамата.

Във въздуха пръснаха остатъци от кръв и мозък. Главата тупна в краката на воина. Очевидно бе принадлежала на демон. Челото беше разцепено сякаш от удар с брадва, попаднал точно между двата извити рога, обаче най-странно впечатление правеше изражението, изписано върху лицето — на страхопочитание и едновременно с това, на възмущение.

— Рекох си, че би искал да я запазиш като трофей — подметна Медив. Стараеше се думите му да звучат небрежно, но за Каджар бе очевидно, че е много напрегнат. Бръчките около очите му като че ли бяха станали още по-дълбоки. — За съжаление се наложи да изгоря останалото. Не ми се мисли какво би могъл да направи някой профан с няколко капки от кръвта му.

— Справи се доста бързо — отбеляза Лотар.

— Детска игра! — възкликна магьосникът. — Щом младият ми довереник посочи вероятния начин, по който демонът е избягал от замъка, оставаше само да проследя дирите му из близките укрепления. Накрая го сгащих в едно празно караулно помещение. Всичко свърши, преди още да е започнало.

— Трябва да известим краля. Сигурен съм, че ще организира пир в твоя чест!

Магьосникът го спря с ръка:

— Боя се, че този път ще пирувате без нас. Трябва да се връщаме. Чака ни много път. Нали така, доверенико?

Рицарят погледна Каджар въпросително. Медив също извърна очи към него, надявайки се поне този път да получи подкрепата му.

Младежът се прокашля:

— Разбира се. Оставихме онзи експеримент недовършен…

— Наистина! — подхвана лъжата учителят му. — Бях забравил за него в цялата тази бъркотия. Дори се налага да побързаме! — Той се обърна и извика на насъбралите се слуги: — Пригответе грифоните! Тръгваме незабавно!

Слугите се пръснаха като ято пъдпъдъци, а магьосникът каза на Лотар:

— Моля те да ни извиниш пред Негово величество.

Воинът ги огледа скептично, сетне въздъхна и рече:

— Както искаш. Нека поне ви изпратя до кулата.

— Води тогава — съгласи се магьосникът. — И не забравяй черепа. Бих го запазил за себе си, но вече имам един.

Лотар погледна замислено главата на демона, заобиколи я и влезе в кулата.

В момента, когато рицарят изчезна, Медив изпъшка и се отпусна изтощено, подобно на часовник, чиято пружина се беше развила докрай. Изведнъж доби много по-уморен и посърнал вид. Каджар се пресегна и го улови под лакътя. Докосването беше съвсем леко, ала магьосникът подскочи стреснато, сякаш го бяха ударили през лицето. Когато вдигна очи към чирака си, погледът му беше премрежен.

— Учителю?

— Сега пък какво има? — попита Медив раздразнено.

— Изглеждате болен…

Магьосникът кимна:

— Бил съм и по-добре. Обаче не искам да оставам тук повече, отколкото е необходимо. Твърде дълго боледувах на това място… По-добре да си почина у дома. — Медив замълча за миг, после добави. — Ще се наложи ти да водиш по обратния път до Каразан, защото аз може и да подремна.