Джеф Груб
Последният пазител (8)

Седем
Стормуинд

Отново летяха през нощта, прекосявайки мразовитото небе върху гърба на своите грифони. Познанието, вложено от Медив в главата на неговия ученик, продължаваше да действа безотказно. Каджар беше престанал да изпитва пареща болка в онази част от съзнанието си, където се намираха новите му умения, и сега усещането приличаше по-скоро на лек сърбеж, сякаш тъканта на мозъка му бе започнала да заздравява след грубото вмешателство. Вече се чувстваше толкова уверен, че дори бе започнал да насочва крилатия звяр само с коленете си.

До разсъмване оставаха едва няколко часа, но Каджар започна да задрямва, омаломощен от приключенията през изминалия ден. Събуди се тъкмо когато слънцето бе започнало да се показва над хоризонта.

В първия момент младежът се паникьоса — огромният звяр под него се беше наклонил и падаше към земята. Оказа се, че бяха достигнали своята цел и сега се спускаха плавно към нея. Пред очите им, блестящ на утринната светлина, се издигаше Стормуинд.

Най-голямата постройка, която бе виждал Каджар до този момент, беше Виолетовата цитадела, издигната на Крос Айлънд^[1] недалеч от Даларан. Дори кулата на Медив не можеше да се сравнява с величествените шпилове на Кирин Тор, с огромните зали и сините покриви, покрити с дебели плочи лазурит. Младежът беше убеден, че е невъзможно да съществува по-внушително и по-красиво нещо от тази древна крепост.

Ала това бе, преди да види Стормуинд.

Градът на краля изглеждаше като направен от злато и сребро, а стените му грееха на слънчевата светлина. Покривите искряха ослепително и за момент младежът си помисли, че са обсипани със скъпоценни камъни.

Примигна, разтърси глава и постепенно приказната илюзия започна да се разсейва. Златните стени се оказаха направени от обикновен камък, макар и полиран и украсен с причудливи орнаменти. Среброто по покривите се превърна в слюдени плочи, а скъпоценните камъни — в капки утринна роса, проблясваща в светлината на зората.

И все пак размерите на града поразяваха. Беше огромен, по-голям от всичко, което бе виждал младежът досега. Дори от такава голяма височина Стормуинд изглеждаше необятен. Каджар преброи цели три защитни стени около вътрешната цитадела, както и множество по-малки съоръжения за отбрана около административните сгради край нея.

Независимо от ранния час градът не спеше. Във въздуха се носеше дим от огньове, а по откритите пазари и площади вече се тълпяха хора. През огромните порти трополяха коли и се точеха върволици от земеделци, поели към нивите, простиращи се до самия хоризонт.

Каджар не беше наясно с предназначението на повечето от сградите, които виждаше. Високите кули пред очите му можеха да бъдат както убежища на магьосници, така и силози за зърно. Водите на разпенената река, протичаща през града, бяха уловени и задвижваха чудовищни по размер воденични колела, но с каква цел — младежът не можеше да отгатне. Вдясно от него в небето периодично се издигаха високи пламъци. Нямаше как да узнае дали огънят се дължеше на работата на някоя леярна, на уловен дракон или причините за него бяха още по-мистериозни.

Ала безспорно това бе най-великолепният град на света.

И в сърцето му се издигаше замъкът на крал Лейн. Тази сграда поне не можеше да бъде сбъркана. Тук стените наистина бяха покрити със злато, а первазите на прозорците — с чисто сребро. Покривът бе застлан със син камък, чийто цвят беше толкова дълбок и изящен, че не можеше да бъде нищо друго освен сапфир, а по върховете на многобройните кули се развяваха разкошни знамена с лъвската глава на Азерот — символ едновременно на държавата и на кралската фамилия.

Сам по себе си дворцовият комплекс можеше да мине за малък град. Във вътрешността му имаше множество отделни постройки и резиденции, свързани помежду си с ефирни въздушни мостове, които бяха толкова дълги, че изглеждаше невъзможно да се крепят във въздуха без помощта на магия. Всъщност нищо чудно това да бе една от причините, поради които кралят на Азерот ценеше Медив толкова много, помисли си Каджар.

В този момент неговият учител вдигна ръка и посочи една от кулите, чийто последен етаж бе оформен като платформа. Махна му веднъж, после втори път, малко по-нетърпеливо. Явно искаше неговият чирак да се приземи пръв.

Ползвайки чуждите спомени, които магьосникът беше натъпкал в главата му, младежът поведе грифона си в плавна спирала. Миг преди да достигнат платформата, големият звяр изпъна широко крила, въздухът ги изду като платна и двамата кацнаха съвсем леко върху каменния покрив.

На платформата го очакваше цяла делегация посрещачи. Неколцина мъже в сини ливреи се втурнаха напред, поеха юздите и сложиха тежка качулка на главата на грифона. Каджар се досети, че го правеха, за да ограничат зрението на хищника и по този начин да избегнат възможните неприятни инциденти. Някакъв мъж довлече кофа с топли кравешки карантии, които поднесе предпазливо към щракащия заострен клюн на звяра.

Каджар се плъзна от гърба на своето добиче и бе приветстван топло от самия сър Лотар. В своите дворцови одежди — къса пелерина и богато украсена тога — големият мъж изглеждаше дори още по-огромен.

— Чирако! — възкликна той. Ръката на младежа се изгуби в месестата му длан. — Радвам се да видя, че все още имаш работа!

— Милорд — рече Каджар официално, мъчейки се да не показва колко го е заболяло от юнашкото ръкостискане на рицаря, — летяхме цяла нощ, за да дойдем навреме. Не…

Думите му бяха отнесени от резкия порив на вятъра, който се надигна при кацането на Медив. Неговото животно се приземи доста по-тромаво от грифона на Каджар. Магьосникът опъваше юздите бясно, ала огромното същество се плъзна по каменната площадка и едва не падна от другата страна. В последния миг ноктестите му предни лапи се вкопчиха в парапета, а Медив за малко не изхвръкна от седлото.

Каджар не дочака коментара на сър Лотар и се хвърли към своя учител, следван по петите от облечените в ливреи мъже.

Медив се свлече от седлото и подхвърли юздите на един прислужник.

— Проклет насрещен вятър! — заяви раздразнено. — Разправях аз, че това е възможно най-неподходящото място за летателна площадка, ама кой ще ти слуша мнението на някакъв прост магьосник… Ти се справи далеч по-добре, момко — добави Медив сякаш след кратък размисъл, докато слугите се тълпяха около животното му и се опитваха да го успокоят.

— Мед. — Лотар подаде ръка за поздрав. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Магьосникът се намръщи:

— Пристигнах веднага щом можах. — В тона му се долавяше обида, чиято причина убягваше на Каджар. — Добре би било понякога да се опитвате да се справяте със своите затруднения и без моята помощ.

Дори да бе изненадан от отношението на Медив, Лотар не го показа с нищо.

— Така или иначе, радвам се да те видя. Негово величество…

— … може да почака — довърши магьосникът. — Първо ме заведете до въпросната стая. Всъщност не, и сам зная пътя. Хуглар и Хугарин, нали така каза? Насам, тогава. — Медив се насочи енергично към стълбите, които се спускаха спираловидно към вътрешността на кулата, като продължаваше да мърмори: — Десет етажа над земята… щеше да е неприятно падане… какво ужасно място за летателна площадка…

Каджар и рицарят се спогледаха. Едрият воин потърка оплешивялото си теме и поклати глава. Сетне двамата поеха надолу по дългото стълбище.

Когато стигнаха до основата, магьосникът се беше скрил от погледите им, макар все още да чуваха нестихващите му оплаквания и проклятия.

— Май не е в много добро настроение — отбеляза Лотар и посочи към друга висока кула. — Лабораторията на маговете е в тази посока. Предполагам, че е тръгнал натам.

— Още от снощи е раздразнителен — рече младежът извинително. — Тъкмо се беше върнал в Каразан и явно е искал да почине малко, преди да се впусне в поредното пътуване.

— Той не ти ли каза за какво става дума, чирако?

Каджар поклати глава.

Първият рицар на Азерот се намръщи:

— Този път случаят не търпеше отлагане. Двама от най-могъщите магьосници в кралството са обгорели до такава степен, че е трудно човек да ги разпознае. Сърцата им са изтръгнати от гърдите. Мъртви са, естествено. Освен това има доказателства за… — Лотар се намръщи, сякаш търсеше подходящи думи — за демонична активност. Тъкмо затова пратих най-бързия си вестоносец. Вероятно Медив е единственият, способен да открие какво се е случило.

 

 

— Къде са телата? — извика магьосникът, когато рицарят и Каджар най-после успяха да го догонят.

Намираха се близо до върха на една от най-високите кули на двореца. През огромните прозорци, изрязани в дебелите стени, градът се виждаше като на длан.

В стаята цареше невероятен хаос. Изглеждаше така, сякаш вътре бяха тършували орки, при това от най-усърдните в племето. Всички книги бяха съборени от рафтовете. Пергаменти и свитъци се въргаляха по земята и много от тях бяха накъсани на ситни парченца. Навсякъде се виждаха натрошени стъкла от изпочупените алхимични прибори, както и всевъзможни магически съставки и прахове, изсипани от своите шишенца и кутийки.

Върху каменния под близо до прозореца личаха две обгорени петна с човешки размери, но самите останки липсваха.

Насред помещението беше очертан магически кръг. За разлика от по-простия символ, ползван от младежа предишната вечер, този тук бе съставен от две окръжности, между които бяха изписани заклинания. Каджар се вгледа по-внимателно и установи, че очертанията не бяха нарисувани, а всъщност бяха врязани дълбоко в камъка и после бяха запълнени с някаква тъмна, лепкава течност.

Доколкото му бе известно, подобни пръстени се използваха с една-единствена цел…

— Къде са телата? — повтори Медив застрашително. Младежът беше доволен, че този път от него не се очаква да даде отговор. — Къде са останките на Хуглар и Хугарин?

— Наредих да ги преместят — отговори Лотар спокойно. — Не знаех кога ще дойдеш, а не можех да ги оставя тук да се вмирисват.

— Не си знаел дали ще дойда… — поправи го магьосникът остро. — Да се надяваме, че твоите хора не са съсипали всичките следи. Кой друг е влизал в помещението преди тях?

— Първо, двамата магьосници… — започна рицарят.

— За тях ми е ясно. Все пак е трябвало да наминат оттук, за да могат да ги убият. Кой друг?

— … един от прислужниците, който ги е открил — продължи Лотар невъзмутимо. — Веднага след това ме повикаха. Дойдох с няколко гвардейци и ги накарах да изнесат телата. Все още не сме ги погребали, ако случайно искаш да им хвърлиш един поглед.

Магьосникът се беше замислил дълбоко.

— Ммм? Телата или гвардейците? Няма значение, ще се погрижа за това по-късно. Значи прислужникът, ти и неколцина войници? А сега аз и моят чирак. И никой друг?

— Никой, за когото да ми е известно.

Магът затвори очи и промърмори нещо. Нямаше как да разберат дали бе изрекъл проклятие или заклинание. После отново отвори очи.

— Интересно. Доверенико?

Каджар си пое дъх дълбоко:

— Лорд магус?

— Нуждая се от твоята младост и липса на опит. Навярно моите уморени очи ще ми покажат тъкмо онова, което искам да видя. Трябва ми необременен поглед към събитията. Не се страхувай да задаваш въпроси. Ела тук и застани в центъра на стаята. Не, не пресичай окръжността. Все още не сме сигурни дали в нея не е останала някаква магия. Застани тук. А сега… Какво долавяш?

— Виждам напълно разрушена стая — започна Каджар.

— Не казах „виждаш“ — поправи го Медив нетърпеливо, — а „долавяш“.

Младежът се стегна и призова едно незначително заклинание, което изостряше сетивата и служеше за намиране на изгубени предмети. Беше го ползвал стотици пъти по време на престоя си във Виолетовата цитадела. Магията се справяше особено добре с откриването на неща, които някой друг би искал да останат далеч от погледа на любопитните.

Още докато произнасяше първите думи, чиракът усети, че този път е различно. Имаше нещо мудно и провлачено в мистичното поле, обгърнало стаята. Усещането бе като от застоял въздух в помещение, непроветрявано от години. Каджар се опита да обхване потоците от енергия и да ги събере в едно, но срещна силна съпротива.

Младежът се напрегна. Заклинанието, което прилагаше, бе съвсем обикновено. Ако не друго, поне трябваше да не се затруднява при използването му на място, където правенето на магия бе всекидневна практика.

Внезапно изпита неприятно усещане. Магическото поле го обля — беше навсякъде около него, сякаш бе измъкнал най-долната тухла от стената и целият зид се беше срутил върху него. Силата на мрачната и тежка магия го обгърна като одеяло и го застави да падне на колене. Против волята си чиракът изкрещя.

Тутакси Медив се озова до него и му помогна да се изправи.

— Чудесно — каза. — Не очаквах да се справиш толкова добре. Отлична работа.

— Какво стана? — попита Каджар задъхано. — Досега не бях срещал подобно нещо…

— Значи си почувствал онова, което трябваше — увери го Медив. — Магическото поле тук е особено силно, ала се опасявам, че освен него си доловил и следите от нечие противно присъствие.

— Искате да кажете, че мястото е обсебено? Нещо като призраците в Каразан?

— Не, този път е много по-лошо. Двамата магьосници са призовали демон. На това се дължи развалата, която долавяш, тежестта в магията… А после чудовището ги е убило, бедните глупаци Хуглар и Хугарин.

 

 

За момент се възцари тишина, след това Лотар се обади:

— Демони? В двореца на краля? Не мога да повярвам…

— По-добре повярвай — отвърна Медив. — Без значение колко добре обучени, могъщи и изтъкнати са били тези двамата, за такива хора винаги остава по някое предизвикателство, трошичка знание, което им убягва. Магьосниците обожават неразкритите тайни. Мисля, че случаят е именно такъв. Хуглар и Хугарин са се занимавали със сили, които произлизат направо от сърцето на Мрака. И са платили с живота си за своето любопитство. Със съжаление трябва да отбележа, че сред моите колеги има много глупаци.

— Но как? — зачуди се Лотар. — Нали са имали защита? В края на краищата това е двоен пръстен на силата…

— Който може да бъде преодолян съвсем лесно, както изглежда — изсумтя магьосникът и се наведе над изпълнените с кръв окръжности. Посегна и вдигна малка сламка, която дотогава бе лежала напряко на очертанията. — А-ха! Ето ти едно възможно обяснение! Най-обикновена клечка от метла, но ако е била тук по време на ритуала, нито едно заклинание и никой талисман не биха могли да опазят онези двамата. Кръгът е бил нарушен и демонът е проникнал в нашия свят, а после е избълвал върху тях всичките огньове на ада. И друг път съм виждал резултата от подобни глупави постъпки…

Каджар поклати глава. Струваше му се, че теорията на Медив издиша. Дори ако малката сламка наистина беше станала причина за трагичния инцидент, как така не бе издухана след това? В яростта си чудовището беше разкъсало, изпотрошило и стъпкало всичко, което бе попаднало пред очите му, и помещението изглеждаше така, сякаш вътре беше вилняло торнадо.

— В каква поза са били телата? — попита той.

— Какво? — не можа да схване магьосникът. В гласа му се долавяше острота, която накара младежа да подскочи.

— Съжалявам — рече бързо Каджар. — Казахте, че мога да задавам въпроси…

— Да, да, разбира се — съгласи се Медив, смекчавайки малко тона си. После се обърна към рицаря: — Е, Лотар, в каква поза бяха телата?

— Заварих ги да лежат на пода. Прислужникът каза, че не ги бил докосвал.

— По гръб ли лежаха, или по корем? — попита Каджар, опитвайки да запази хладнокръвие. Направо можеше да почувства, как леденият поглед на магьосника дълбае дупки в черепа му. — Главите им към окръжността ли сочеха или към прозореца?

Рицарят се опита да си припомни.

— Бяха по корем, а главите им сочеха към магическия кръг. Толкова зле бяха обгорени, че се наложи да ги обърнем, за да ги разпознаем.

— Какво точно се опитваш да докажеш, млади доверенико? — поинтересува се Медив. Говореше с измамно благ тон, поглаждайки бавно прошарената си брада.

Каджар погледна още веднъж двете изгорели петна край прозореца. Стараеше се да не мисли за тях като за останки от хора. Накрая изрече:

— Когато удариш някого отпред, обикновено той пада по гръб. И обратното. Сър Лотар, беше ли отворен прозорецът, когато пристигнахте?

Рицарят се замисли.

— Май да. Но може да го е отворил и слугата — вонята беше направо нетърпима. Ще пратя да го извикат, за да го разпитаме.

— Не е необходимо — намеси се Медив. — Най-вероятно прозорецът вече е бил отворен, когато прислужникът е дошъл.

Магьосникът се изправи и отиде при двата отпечатъка от изгорено.

— Значи ти, млади доверенико, смяташ, че Хуглар и Хугарин са стояли тук и са гледали към кръга, когато нещо е дошло през прозореца и ги е нападнало в гръб? — За по-голям ефект той се плесна по врата. — После са паднали по корем и са изгорели?

— Да, сър — потвърди Каджар. — Такава е моята теория.

— Добър опит — съгласи се магьосникът. — Все пак опасявам се, че си на погрешен път… Първо, абсолютно е сигурно, че двамата магьосници са призовали демон. Убеден съм, че дори в Кирин Тор сте чували за какво се ползва двойният пръстен на силата.

— Но… — започна Каджар, ала занемя от острия поглед, който му отправи магьосникът.

— Второ, подобно нападение в гръб повече се връзва с някой нападател, ползващ нож или тояга — продължи Медив, — а не с тъмните енергии, които обладава един демон. Когато е издишало огън срещу тях, чудовището ги е заварило съвсем неподготвени. Обхванати от пламъци, двамата са се свлекли на пода и са издъхнали почти мигновено.

Магьосникът се обърна към Лотар:

— Нали каза, че са обгорени и отпред, и отзад?

— Да — потвърди рицарят.

Медив вдигна ръка пред себе си, демонстрирайки предполагаемите събития:

— И така, демонът издишва огън. Изгаря ги отпред. Хуглар и Хугарин падат по лице, пламъците се разпространяват и ги изгарят отзад. Разбира се, съществува и вероятността чудовището да ги е нападнало в гръб, после да ги е обърнало, за да е сигурно, че са се опекли добре, и накрая да ги е положило отново по корем, желаейки да ни озадачи. Все пак това е твърде малко вероятно. Демоните не са толкова методични в действията си.

Каджар се изчерви от срам:

— Съжалявам, сър. Беше просто една теория…

— И то добра — отсече Медив, — но изградена върху погрешни предпоставки. В едно си прав, обаче. Прозорецът е бил отворен. Именно това е пътят, по който демонът е напуснал кулата. И в този момент е на свобода в града.

Лотар изруга и попита:

— Сигурен ли си?

Магьосникът кимна:

— Напълно. Но вероятно ще кротува за известно време. Убийството на двама души, пък били те и лековерни глупаци като Хуглар и Хугарин, е способно да засити и най-кръвожадния демон на света.

— Отивам да организирам отряди за преследването. Ще сме готови най-много след час — заяви рицарят.

— Не — спря го Медив. — Ще свърша тази работа сам. Безсмислено е да губим още хора. Но първо искам да видя останките. Само така мога да разбера с какъв точно демон си имаме работа.

— Преместихме ги на хладно в избата — каза Лотар. — Ще те заведа веднага.

— След малко. Преди това ще огледам лабораторията още веднъж. Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме за десетина минути?

Воинът се поколеба за миг, след което рече:

— Разбира се, че не. Ще ви чакам отвън.

Рицарят хвърли остър поглед на Каджар, врътна се и напусна стаята. Резето на вратата изщрака и в помещението се възцари тишина.

Медив започна да оглежда наоколо, прокарвайки пръсти през разкъсаните документи и книги. Вдигна едно писмо с червен восъчен печат и поклати глава замислено. Съвсем бавно смачка парчето хартия в ръката си.

— В цивилизованите страни — започна магьосникът тихо — чираците не противоречат на своите учители. Поне не на публично място.

Ужасен, младежът видя, че лицето на Медив е потъмняло от гняв.

— Съжалявам — запелтечи чиракът. — Казахте, че мога да задавам въпроси… Разположението на телата ми се стори странно, но след като ми разяснихте как са изгорели…

— Достатъчно! — Магьосникът вдигна ръка и Каджар млъкна. — Постъпи съвсем правилно, независимо дали съм те молил за това или не. Ако не го беше направил, едва ли щях да забележа, че демонът се е измъкнал през прозореца. Щяхме да изгубим време, претърсвайки замъка. — Медив въздъхна. — Обаче цялата ти теория бе провокирана от факта, че не знаеш нищо за демоните, а това е невежество. Не мога да търпя невежеството.

Тъй като бурята бе започнала да отминава, Каджар се успокои и рече:

— Сър Лотар е отвън…

— Ще почака — отсече Медив. — Андуин Лотар умее да чака. А сега ми кажи какво знаеш за демоните. Не може да не сте учили за тях във Виолетовата цитадела…

— Чувал съм легендите за тях. Бродели по земята в първите дни след Сътворението. Срещу тях се изправили могъщи герои и ги прогонили. — Пред очите на младежа се появи образът на Игуен. Припомни си начина, по който майката на Медив се беше разправила със самия господар Сарджерас, но не го спомена. Нямаше смисъл да гневи магьосника отново.

— Това го знае и простолюдието — изсумтя учителят му. — Какво друго си научил?

Каджар продължи да декламира:

— В Кирин Тор твърдят, че демонологията трябва да бъде ограничавана, избягвана и дори преследвана. Всеки опит за призоваване на демони трябва моментално да бъде издирван и възпиран, а онези, които практикуват забраненото изкуство, да бъдат прогонвани или наказвани по още по-ужасен начин. Сред учениците се разказваха много истории за подобни случаи.

— Несъмнено основаващи се на реални събития… Но ти си любопитен момък. Сигурен съм, че си издирил повече сведения по темата?

Каджар наклони замислено глава и продължи, подбирайки думите си внимателно:

— Кориган, нашият библиотекар, разполагаше с богата колекция от ръкописи…

— И се нуждаеше от някой, който да му я подреди? — вметна Медив иронично. Младежът сигурно бе подскочил, защото магьосникът се постара да го успокои: — Нищо лошо, млади доверенико, очевидно тази работа ти се удава.

Каджар преглътна и продължи:

— Текстовете съдържаха предимно легенди и доклади на градската стража, свързани с поклонниците на различни демонични култове. Повечето се отнасяха до отделни личности, извършили гнусни дела в името на един или друг демон. Нямаше никакви конкретни подробности, като например какви техники са били ползвани за призоваването. Не се съдържаха никакви заклинания — тук младежът посочи към пръстена на силата, очертан на пода, — нито описание на символите и ритуалите.

— Естествено — съгласи се Медив. — Дори завеян книжен плъх като Кориган не би показал подобно нещо на някой любопитен студент. Сигурен съм, че държи подобни описания отделно от останалите ръкописи.

— Все пак имаше достатъчно обща информация. Повечето източници твърдяха, че демоните били победени и прокудени окончателно от нашия свят. Понастоящем обитавали своите първоначални владения, нямащи никакъв досег със светлината.

— Великата празнота^[2] — произнесе магьосникът тържествено.

— Също така книгите твърдяха, че демоните все още таели мечтата си да се завърнат. Понякога се появявали в сънищата на слабите и ги подтиквали да извършват мрачни ритуали и да правят жертвоприношения. Често тази тактика успявала и това им позволявало да се материализират сред нас. Според други автори целта на ритуалите била светът отново да заприлича на мястото, каквото е бил преди, изпълнен с кръв и жестокост. Едва тогава демоните щели да могат да се завърнат.

Медив подръпваше брадата си замислено. Накрая попита:

— Нещо друго?

— О, чел съм още доста неща, фрагменти и цели разкази. Виждал съм литографии на демони, картини, диаграми… — Младежът отново се поколеба дали да не разкаже на учителя си за демоничната армия от своето видение. Вместо това рече: — Освен това съм чел и онази стара поема за Магна Игуен и нейното сражение с ордата на демоните.

Последното изявление предизвика лека усмивка по устните на Медив:

— Да, „Песен за Игуен“. Едва ли можеш да намериш копие от нея в повечето библиотеки.

— Моят учител Гузба се интересуваше от нея. Даже искаше препис, обаче не ми остана време да го направя.

— Нима? При цялото ми уважение, не съм сигурен дали Гузба е готов за нея. Не и в пълната й версия. — Магьосникът вдигна вежди. — Казано в най-общи линии, схванал си нещата вярно. Демоните съществуват и са огромна заплаха за нас, а също и за обитателите на всички останали светове, огрявани от лъчите на някое слънце. Като стана въпрос за това, вече съм напълно сигурен, че онова твое видение с червеното небе е било картина от друг такъв свят, намиращ се отвъд Великата празнота. Самата тя е като затвор, място, напълно лишено от светлина и мистична енергия. Това кара демоните да ни завиждат отчаяно…

Каджар кимна и Медив продължи:

— Обаче твоето предположение, че жертвите им имат слаба воля, е погрешно. Вярно е, има твърде много глупаци, които са склонни да призоват чудовище, за да отмъстят загубата на любим човек, или пък алчни търговци, които изгарят разписките на своите длъжници над пламъка от черна свещ, мълвейки изопачено името на някое древно изчадие. Ала освен тях има и такива, които пристъпват в бездната по своя собствена воля, чувствайки се уверени и изпълнени с решимост да нарушат всички забрани, за да подчинят могъществото на демоните на своята воля. В много отношения те са далеч по-опасни от първите, понеже, както и сам си разбрал, в едно заклинание дребната грешка може да бъде много по-пагубна от голямата.

Каджар кимна, чудейки се дали не е подценил могъществото на самия Медив. Вероятно беше глупаво да прави заклинания в собствената му библиотека и да се надява, че учителят му няма да разбера. Все пак се осмели да попита:

— А нима Хуглар и Хугарин не са били достатъчни могъщи и без това?

— Бяха най-могъщите в Азерот — рече учителят му. — Най-мъдрите и изтънчените, съветници на самия крал Лейн. Имаха лека и доходна работа.

— Не са ли знаели, че е опасно…

— Първото, което би помисли човек, нали? И все пак стоим сред останките на тяхното могъщество, а овъглените им трупове са в избата.

— Все пак защо са постъпили по този начин? Щом са знаели толкова много, защо са се опитали да призоват демон?

— Поради много причини. — Медив въздъхна. — Високомерието, тази прокълната гордост, която неизбежно води до падение. Самоувереността им, която се е умножила по две, когато са се събрали да работят заедно. А също и страхът, предполагам, най-вече страхът.

— Страхът? — озадачи се Каджар.

— Страхът от по-силните, пред които си беззащитен.

Младежът тръсна глава:

— Че кой би могъл да бъде по-силен от двамата най-могъщи магьосници на Азерот?

Медив се усмихна:

— Аз, например. Не бих се учудил, ако Хуглар и Хугарин са се забъркали в тази опасна игра със сили, за които е по-добре дори да не помисляш, само защото са се страхували от мен.

— От вас? — Каджар бе толкова изненадан, че изтърси тази реплика, без изобщо да се замисля, а после се уплаши да не е обидил магьосника отново.

Ала вместо да избухне, неговият учител въздъхна тъжно и рече:

— Да, от мен. Те бяха глупаци, но виня за случилото се преди всичко себе си… Лотар може да почака още малко. Време е да ти разкажа историята за Пазителите и за Ордена на Тирисфал, който е единственото, което стои между нас и тъмнината на Великата празнота.