Джеф Груб
Последният пазител (7)

Шест
Игуен и Сарджерас

Този път Медив се забави малко повече от седмица и Каджар се постара да оползотвори времето добре. Беше се установил в библиотеката и бе помолил Мороуз да му носи храната там. Понякога дори не си правеше труда да ходи до стаята си, а спеше седнал в някой стол. В края на краищата нали търсеше видения…

От това ново увлечение най-много пострада личната му кореспонденция. Целодневно се ровеше из древните томове и ръкописи в търсене на отговори за природата на времето, без да обръща внимание на нищо друго. По-ранните му писма бяха предизвикали светкавични отговори от Виолетовата цитадела: Гузба искаше препис на епическата поема за Игуен; лейди Делт не бе могла да разпознае нито едно от заглавията, които й беше пратил, и настояваше да ги получи отново, този път заедно с първия абзац от съответното произведение, за да добие по-пълна представа за какво става дума; Алонда пък беше сигурна, че трябва да има пета порода тролове, и твърдеше, че Каджар не е прегледал правилните бестиарии. Младият магьосник си достави удоволствието да пусне нарежданията им в кошчето за отпадъци. В момента единствената му задача бе да открие ключа към виденията.

Беше уверен, че е необходима съвсем проста магия, вероятно най-обикновено заклинание за ясновидство, осигуряващо поглед към отдалечени обекти и местности. В един стар ръкопис, посветен на някакъв забравен култ, младежът бе открил описание на вълшебство за предизвикване на свещен транс, което също можеше да свърши работа. Кой знае, може би заклинанието, действащо през разстояние, щеше да проработи и през времето…

Естествено, Каджар осъзнаваше, че в една ясно дефинирана вселена, работеща на принципа на механичния часовник, преодоляването на времето би било невъзможно. Ала по всичко личеше, че между стените на Каразан реалността се беше объркала изцяло и се подчиняваше на други закони. Младият чирак бе изградил своя собствена теория и беше сигурен, че ако човек сполучи да се свърже към дадена частица от времето, след това лесно би могъл да я премести в настоящето.

Ако въобще някой бе опитвал да постигне подобно нещо, то записките му се бяха изгубили или стояха заключени сред кориците на сериозно защитените томове, наредени по най-високите лавици. Или пък Медив пазеше тази информация на друго място.

Така или иначе, Каджар бе решен да провери своята хипотеза, но за целта трябваше да свърши още много работа. Промяната на едно заклинание не се заключаваше в прости действия, като използването на друга дума или на различно движение. Изискваше се дълбоко разбиране за същността на магията, за начина, по който тя общува с реалността. Съставките трябваше да се изчислят съвсем точно, иначе всичко можеше да завърши с пълен провал. Най-често единствената неприятна последица от това бе, че магьосникът си скубеше брадата от яд, но в други случаи заклинанието можеше да излезе извън контрол.

От лекциите Каджар бе запомнил, че когато някое вълшебство завърши с шумна експлозия, това обикновено означава, че заклинателят е съвсем близо до успеха. Магическите сили се опитваха да запълнят зейналата празнина и поне по някакъв начин да отговорят на призива, макар и невинаги с желания краен резултат. Разбира се, не всички експериментатори получаваха възможност да направят повторен опит, коригирайки съставките — доста често такива хора губеха живота си по време на различни злощастни инциденти.

На всичкото отгоре Каджар се страхуваше, че Медив може да се появи в най-неподходящия момент, търсейки някоя поема или друга незначителна дреболия. Не беше съвсем сигурен дали учителят му щеше да одобри тези импровизирани научни занимания.

След пет дни младежът разбра, че е готов. Като цяло заклинанието си оставаше същото — ясновидство на големи разстояния, но сега в него беше вплетен стабилизиращ фактор, който му позволяваше да се справя с непоследователността, съществуваща в кулата. Според хипотезата на Каджар, магията трябваше да намери търсените късчета разместено време по дребните разлики, които съществуваха между тях и реалността. С други думи, те бяха малко по-светли или пък по-тъмни, мъничко по-горещи или в съвсем незначителна степен по-странни от обкръжаващата ги действителност, ала това бе достатъчно, за да позволи на заклинанието да ги проследи.

Освен това магията щеше да събере всички звуци и да премахне онези от тях, които си пречеха взаимно, след което щеше да ги концентрира със същия резултат, който постига старец, поставил длан до ухото си, за да чува по-добре. Така младежът щеше да разбира какво казват хората, присъстващи във видението.

Късно вечерта Каджар завърши изчисленията си и ги подреди в спретнати колонки, съдържащи необходимите съставки и техните количества. Всичко това бе изписано грижливо върху готовия пергамент. По този начин, ако нещо се объркаше, поне Медив щеше да е наясно какво се бе опитал да направи чиракът му.

В кулата имаше богата колекция от съставки за заклинания, включително цял шкаф с ароматни билки и множество гърнета, пълни с натрошени скъпоценни камъни. Младежът бе подбрал аметисти и розови кварцови кристали, за да положи магическия си кръг върху пода на библиотеката. Още веднъж прегледа думите, които трябваше да произнесе (повечето от тях му бяха познати още от обучението в Даларан), после направи няколко сухи тренировки, упражнявайки съответните жестове. Накрая облече церемониалната си роба — повече за късмет, отколкото поради някаква необходимост — и пристъпи в кръга.

Постара се да успокои дишането си и да подготви съзнанието си за предстоящата задача. Този път не ставаше дума за някоя бърза и груба магия по време на сражение, нито за импровизирано вещерско врачуване. Беше на път да направи нечувано досега заклинание, което би вдигнало накрак всички преподаватели във Виолетовата цитадела.

Пое си дълбоко дъх и започна да рецитира думите.

Магията започна да се оформя в ума му — топло, нагорещено кълбо от енергия. Усещаше нюансите, които се разливаха по повърхността му, като леки вълнички по водата на спокойно езеро. Това бе ядрото на заклинанието. Оставаше му само да го освободи и щеше да получи възможност да надникне в най-съкровените тайни на миналото.

Бързо довърши сферата в ума си, придавайки й свойствата, от които имаше нужда, за да пресее блуждаещите песъчинки време и да избере онези, които носеха желаното видение. В отговор въображаемото кълбо се нагорещи още повече, готово да бъде насочено.

— Донеси ми видение — прошепна Каджар. — Видение за младия Медив.

Разнесе се експлозия и магията изтече от ума му, за да се подчини на дадената заповед. Въздухът се раздвижи и библиотеката взе да губи очертанията си. Както и предния път, когато го беше връхлетяло видението от джунглата, реалността започна да се трансформира, измествайки се постепенно във времето и пространството.

Внезапно го лъхна студена вълна, сякаш някой бе отворил прозореца на помещението. Младежът започна да се опасява, че е допуснал някаква досадна грешка и няма да види онова, което бе пожелал. Течението премина бързо през всички степени от лек хлад до арктически мраз и макар да знаеше, че е илюзия, Каджар започна да трака със зъби.

Стените на библиотеката пропаднаха и отстъпиха място на ослепителна белота. Леденият вятър започна да обръща страниците на манускриптите, навявайки едри снежни парцали. Масите и столовете потънаха бързо, затрупани от дебелите преспи.

Младежът се озова върху склона на някакъв хълм, затънал до колене в сняг, ала без да оставя следи в него. За реалността на видението той бе като призрак. Въпреки това от устните му излизаха облачета пара и се кълбяха около главата му.

Каджар се огледа. Вдясно от него имаше малка горичка от мрачни борове, чиито клони бяха провиснали под снежния товар. От лявата му страна хълмът се спускаше към подножието на огромна бяла скала. Отначало младежът помисли, че е от някакъв вид светъл варовик, но бързо осъзна, че вижда стена от лед — сякаш някой бе изправил замръзнала река. Беше по-висока от повечето планини в Даларан, а във висините над нея се мержелееха малки черни точици. Вероятно бяха орли или други грабливи птици, ала сигурно имаха огромни размери, щом се виждаха от такова далечно разстояние.

А пред него имаше долина, през която прииждаше страховита армия.

Бойците бяха облечени в червено, с черни плащове и големи рогати шлемове. Носеха най-разнообразни оръжия и имаха целеустремения вид на воини, тръгнали да преследват някого. Снегът се топеше под нозете им и зад дългата, плътна колона оставаше зловеща черна диря, изпускаща пара.

Предводителят носеше пика, върху която бе побита прясно отрязаната глава на огромен звяр със зелени люспи. Главата на дракон.

Каджар бе изучавал черепа на подобно създание във Виолетовата цитадела, но никога не беше предполагал, че ще срещне чудовището наяве. Зачуди се колко ли назад във времето го бе запратило нескопосаното му заклинание.

Приближаващите бойци крещяха нещо — може би маршова песен или просто бойни викове и предизвикателства. Гласовете им стигаха до него неясно, сякаш от дъното на дълбок кладенец, но поне можеше да ги чува.

Когато наближиха достатъчно, юношата започна да придобива по-ясна представа за воините. Създанията бяха направо огромни и определено не бяха хора. Изобщо не носеха шлемове — рогата изникваха направо от главите им. И плащове нямаха. Илюзията за тях се дължеше на големите ципести крила, които израстваха от гърбовете им. А онова, което беше взел за червено облекло, всъщност се оказа голата им кожа, нажежена и разтапяща снега под краката им.

Не ги бе виждал досега, но мигом разпозна чудовищата, чиято кръвожадност и садизъм надминаваше дори тази на орките. Беше слушал за тях на лекциите, които изнасяше Гузба, беше чел за делата им в тайните свитъци на Кориган.

Пред него бе Пламтящият легион.

Огромните мечове с широки остриета бяха обагрени с кръв и вече можеше да види ясно, че телата на демоните са целите окъпани в нея. Бяха тук, където и да бе това, и бяха тръгнали на лов за дракони.

Зад Каджар се разнесе тихо шумолене от леки стъпки върху дебелия снежен килим. Обърна се и видя, че не е сам на хълма.

Дори да го бе забелязала, предпочиташе да не му обръща внимание. Ботушите й от бяла кожа оставяха едва забележими следи по снега, сякаш не ходеше, а се носеше над повърхността му. И тя като демоните беше обвита от мистична енергия, но за разлика от тяхното нездраво излъчване, нейната аура искреше жизнерадостно.

Беше висока и силна жена и очевидно не се страхуваше от гнусните твари в долината. Облеклото й бе също толкова чисто и светло като белия сняг наоколо. Носеше лека ризница, изработена от сребристи люспи. Широкото й наметало от зелена коприна беше поръбено с пухкава кожа, а закопчалката бе изработена от красив изумруд, който съответстваше на цвета на очите й. Русата й коса беше прихваната със сребърна диадема. Изглежда студът не я притесняваше ни най-малко.

Вниманието на Каджар бе привлечено най-силно от очите й — зелени като лятна гора, като океан след буря. Веднага разпозна този изумруден поглед. Често беше изпитвал всепроникващата му сила, макар и от страна на сина й.

Игуен. Майката на Медив, могъщата и почти безсмъртна магьосница, която бе живяла толкова дълго, че се беше превърнала в легенда.

Най-сетне младежът съобрази къде се намира. Беше попаднал на мястото, където се бе провела легендарната битка между Магна Игуен и ордата на демоните. Събитието беше описано в една старинна поема, която чиракът бе изровил измежду останалите предания, песни и всякакви други литературни фрагменти, пазени в библиотеката на Каразан.

Едва сега започна да му просветва защо се беше провалило грижливо подготвеното му заклинание. Последния път, когато бе виждал Медив, учителят му беше търсил именно тази поема. Навярно магията бе пропуснала целта си, подчинявайки се на далеч по-силната воля на неговия наставник.

Игуен се намръщи, докато наблюдаваше ловните отряди на демоните. Между веждите й се появи лека бръчка. Очите й проблеснаха и добре школуваният чирак безпогрешно долови зараждащата се буря.

Магьосницата вдигна ръка и произнесе няколко фрази. По пръстите й затанцуваха искри.

Дори най-ужасната лятна мълния не би могла да се сравнява с електрическата дъга, която разсече студеното пространство и се заземи сред изненаданите демони. По протежението й въздухът се разцепи на елементарните си частици. Разнесе се оглушителен грохот. Замириса на озон. Въпреки всичките си знания, въпреки своята увереност, че всъщност не присъства на това място, независимо че звуците достигаха до него силно приглушени, Каджар подскочи от тътена на разреждащата се мистична мълния.

Ударът бе насочен право към знаменосеца, понесъл обезобразената глава на зеления дракон. Демонът изчезна сред облак пара, а взривната вълна отхвърли неговите другари надалече и ги натъркаля като парцалени кукли. Някои не се изправиха повече.

Все пак по-голямата част от чудовищата се оказаха незасегнати от заклинанието, независимо дали бе станало случайно, или се бяха предпазили по някакъв начин. Объркването сред техните редици продължи само един миг. Най-едрият демон произнесе няколко команди на език, който звучеше като дрънченето на счупени камбани, и част от армията му се издигна във въздуха, за да нападне Игуен. Другите се прицелиха с тежките си лъкове и скоро облак от черни стоманени стрели се понесе към билото на хълма. Острите им наконечници се възпламениха от триенето във въздуха и отстрани изглеждаше така, сякаш огнен дъжд се кани да се изсипе върху магьосницата.

Без да й трепне окото, Игуен просто махна с ръка и цялото небе между нея и демоничните създания изригна и бе погълнато от синкав пламък, който скри оранжево-черните стрели.

И все пак атаката на лъконосците целеше единствено да прикрие напредването на техните другари, които влетяха през разсейващата се огнена стена и се спуснаха върху самотната жена на хълма. Трябва да бяха поне двайсетина, всеки един от тях бе огромен и закриваше небесата с разперените си криле.

Каджар погледна към Игуен и забеляза, че магьосницата се усмихва по същия начин, по който се бе усмихвал и Медив по време на сражението с орките. Беше уверена в себе си.

Когато разбраха, че е недосегаема за лъковете им, стрелците се скупчиха в плътна група и започнаха да напяват с нисък глас. Въздухът около чудовищата се изкриви и в самата тъкан на реалността се появи дупка — злокачествено образувание на фона на девствената белота.

От пролуката се изсипаха още демони — неописуеми създания с глави на животни, горящи очи, с крила като на прилепи или на лешояди. Новодошлите се присъединиха към напевите на призовалите ги събратя и цепнатината се разшири още повече, засмуквайки нездравите обитатели на пъклените дълбини през себе си.

Игуен не обърна внимание на новопристигналите изчадия, а се концентрира върху онези, които я атакуваха отгоре. Вдигна ръка с дланта нагоре, промълви нещо и половината от тях се превърнаха в стъкло и изпопадаха от небето. Достигайки земята, телата им се разбиха с нестроен звън.

Останалите се приземиха тежко в снега и измъкнаха покритите си със съсирена кръв мечове.

Игуен постави юмрук в изпънатата си длан и четирима от оцелелите се стопиха като восъчни свещи, забравени пред камината. Имаха време точно колкото да издадат по един последен приглушен писък, преди яркочервената им плът да се отдели от костите и да се свлече в снежните преспи.

Оставаха още шестима.

Магьосницата замахна във въздуха и трима от демоните експлодираха. Вътрешностите им се бяха превърнали в рояци хищни насекоми, които мигом си прогризаха път навън. Този път жертвите дори не можаха да извикат. Телата им буквално се разлетяха, извиха се във въздуха като тънка мараня и се понесоха към гората.

Оставаха трима.

Игуен събра дланите си и после рязко ги раздели. Крайниците на единия отхвръкнаха, откъснати от тялото. Без да губи време, магьосницата кръстоса пръсти и вторият се разсипа на пясък, разнасян от вятъра.

Остана само най-едрият. Онзи, който беше ръководил атаката.

Вече бе съвсем близо и Каджар можеше да забележи множеството белези по оголените му гърди. Едната му очна яма бе празна. Единственото му око гореше от омраза.

Чудовището не бързаше да атакува. Игуен също не предприемаше нищо. Вместо това двамата стояха безмълвни един срещу друг, а долината се изпълваше с демони.

Най-сетне огромният звяр изръмжа. Гласът му, макар и далечен, звучеше съвсем ясно:

— Колко си глупава, Пазителко на Тирисфал — произнесе той, произнасяйки с мъка думите на непривичния за него човешки език.

Смехът на Игуен зазвъня в студения въздух:

— Нима ти развалих удоволствието от лова на дракони?

— Самоуверена глупачка — изсъска чудовището. — Докато се биеше с неколцина, моите събратя доведоха цял легион!

— Зная — отвърна магьосницата спокойно.

— Знаеш? — изсмя се демонът гърлено. — Че си съвсем сама в пустошта и срещу теб са изправени всички чада на Ада? И ти го знаеш?

— О, да — рече Игуен с усмивка. — Знаех, че ще доведеш всички свои съюзници. Един Пазител винаги може да те изкуши да го сториш.

— Знаела си? — изрева отново звярът. — И все пак си дошла сама на това забравено място?

— Да, знаех. Защо обаче реши, че съм сама? — Магьосницата щракна с пръсти и внезапно небето потъмня, сякаш към слънцето се бе издигнало ято разтревожени птици, закривайки го с крилата си.

Само че не бяха птици. Бяха дракони. Повече отколкото Каджар си беше представял, че могат да съществуват изобщо.

— Кой е глупакът сега, изчадие?

Водачът на демоните изкрещя и вдигна високо окървавения си меч. Ала Игуен го беше изпреварила. Магията се изви около разтворените й пръста. Покритият с белези гръден кош на врага избухна в кървав облак. Мускулестите му ръце отхвърчаха, краката му се прегънаха безсилно и паднаха, а главата му, по чието лице се четеше единствено изненада, се изтърколи в разтопения сняг и потъна в една кална локва.

Това бе сигналът, който очакваха драконите, за да се хвърлят върху събраните в долината демони. Огромните крилати левиатани пикираха рязко и обляха чудовищата с огненото си дихание. Изчадията от предните редици мигом бяха принесени в жертва и се превърнаха в пепел, докато онези отзад все пак успяха да извадят оръжията си и да приготвят подходящи заклинания.

От самия център на армията се надигнаха ритмични напеви, вещаещи смърт. Най-умелите в магията демони започнаха да концентрират мистична енергия край себе си, плетейки своите черни заклинания, докато събратята им гинеха по фланговете.

Изчадията се прегрупираха и отвърнаха на удара. Скоро от небето започнаха да падат мъртви дракони, превърнати в решето от железните стрели и пламтящите мълнии на воините, подлудени от виденията и отровата на вещерите.

И все пак кръгът около ядрото на демоничната армия се стесняваше и лека-полека драконите започнаха да надделяват, отмъщавайки за отвратителния лов, на който ги бяха подложили. Напевите откъм центъра ставаха все по-отчаяни и неразличими в общия вой.

Каджар погледна към Игуен. Магьосницата стоеше неподвижно в снега, с искрящи очи и стиснати юмруци, и също редеше могъщи слова — бореше се със заклинанието, което конструираха демоните. Опитваше се да отнеме неговата енергия, да пречупи мистичната му сила и да приобщи остатъците й към собствената си магия, за да я заздрави.

Виковете на демоните в центъра достигнаха връхната си точка. Сега и самата Игуен започна да крещи. Около тялото й се образува блестящ ореол, косата й сякаш оживя от пращящата енергия. Магьосницата вдигна високо ръце и произнесе последните думи на своето заклинание.

В сърцето на мрачната армия, там, където нареждаха вещерите, нещо заблестя. Вселената се разкъса отново, но този път пробивът беше светъл, все едно се бе отворил портал към центъра на слънцето. Енергията започна да се излива спираловидно навън. Демоните не успяха дори да изкрещят. Телата им припламнаха и изчезнаха мигновено, като оставиха след себе си само пепел, която беше единственото доказателство, че са съществували някога.

Изгоряха всички, включително и няколко дракона, оказали се прекалено близо до центъра на експлозията. Огромните крилати левиатани бяха уловени като молци в пламъка на свещ и засмукани в огнения ад, сътворен от магьосницата.

Игуен изпусна стаения си дъх и се усмихна триумфално. Там, където бе стояла армията на демоните, сега се издигаше димен стълб.

Каджар го проследи с поглед и забеляза, че пушекът се задържа над бойното поле, образувайки голям облак. Кълбеше се, потъмняваше и се изпълваше с напрежение. Скоро стана толкова наситен, че през сърцевината му не можеше да проникне никаква светлина. В периферията си придоби пурпурни оттенъци.

И от този мрачен облак изплува Бог.

Фигурата му бе титанична, много по-голяма от всеки дракон. Плътта му изглеждаше като излята от бронз. Носеше черна ризница от разтопен обсидиан, дългата му брада и разрошените коси бяха от ярък пламък, а над тъмните вежди израстваха два дълги рога. Очите му имаха цвета на Великата празнота.

Страховитият демон прекрачи облака и земята потрепери от неговите стъпки. В ръката си държеше копие, гравирано с руни, от които капеше кръв. Имаше дълга опашка, която завършваше с огнена топка.

Оцелелите дракони напуснаха полесражението панически, отлитайки обратно към високата ледена стена. Каджар не можеше да ги вини за внезапното бягство. Колкото и могъща да бе майката на Медив, силата й можеше да се оприличи единствено на пламъчето на свещ в сравнение със суровата енергия, която се излъчваше от Повелителя на демоните.

— Сарджерас — изсъска Игуен.

— Пазителю — прогърмя огромното изчадие с глас, дълбок като океана. Част от ледените скали в далечината се сгромолясаха от ударната му вълна.

Магьосницата се изправи в цял ръст, отметна кичур руса коса от челото си и каза:

— Счупих всичките ти играчки. С теб е свършено, Повелителю на демоните. Бягай, докато все още разполагаш с живота си.

За момент Каджар си помисли, че магьосницата е загубила ума си. Изглеждаше съвсем изтощена от преживяното, почти изпразнена, както се бе чувствал самият той след сблъсъка с орките. Огромният демон със сигурност щеше да прозре дребната й хитрост. Епическата поема бе посветена на победата на Игуен, ала чиракът се зачуди дали все пак няма да стане свидетел на смъртта й.

Сарджерас се изсмя, а ехото се затъркаля над земята и почти повали уплашения чирак:

— Времето на Тирисфал е към края си! Скоро този свят ще се преклони пред силата на Пламтящия легион!

— Не и докато има Пазител! — извика магьосницата. — Не и докато съм жива аз или някой от моите наследници! — Магьосницата сплете пръсти и Каджар усети как жената призовава всичките си умения, воля и енергия за предстоящата атака.

Младежът започна да отстъпва назад несъзнателно. Увереността, че е неуязвим в това свое въплъщение, внезапно го беше напуснала. Оставаше му единствено надеждата, че е твърде незначителна цел за тези две могъщи създания.

— Предай се! — настоя Сарджерас. — Мога да използвам могъществото ти.

— Не! — отвърна Игуен и сви юмруци.

— Тогава умри, Пазителю! И нека светът ти умре заедно с теб! — каза титаничният демон и вдигна кървящото си копие.

Магьосницата вдигна ръце и изкрещя — проклятие и едновременно с това молитва. От дланите й изригна пламтяща дъга от светлина, невиждана от самото зараждане на света, и се изви като живо същество, за да порази Сарджерас в гърдите.

На Каджар това му се стори като да хвърляш камъчета срещу бойна галера — толкова незначително и безрезултатно. И все пак демонът се олюля от удара и направи крачка назад. Копието му се заби в земята и я разтърси като метеорит. Младежът падна на колене, но продължи да гледа към демона.

Там, където бе ударила мълнията на Игуен, се беше образувала мрачна, разширяваща се дупка, изпълнена с космически студ. Около нея нагорещената бронзова плът на титана започна да се превръща в хладна, инертна маса. Пораженията се разливаха бързо и оставяха след себе си огромно опустошено пространство.

Сарджерас огледа растящата рана с изумление, а после и със страх. Ръката му се надигна, за да я докосне, но заразата се прехвърли и върху нея, оставяйки я неподвижна като мъртъв метал.

Демонът започна да реди магически слова и да реорганизира останалите си сили в опит да запуши прилива на смъртта. Напевите му ставаха все по-разгорещени и страстни и това като че ли успя да накара незасегнатата му плът да загори с още по-силен блясък. Грееше като слънце и отправяше проклятия към мрачния студ, който превземаше тялото му и бързо се насочваше към неговото сърце.

После нещо заблестя също толкова силно, колкото и в мига, когато бе изпепелена ордата от демони, но този път вътре в самия Сарджерас. Каджар извърна поглед и се взря в Игуен, която стоеше мълчаливо и наблюдаваше как пламъците изяждат остатъците от нейния враг. Ярката светлина затъмни дори деня и зад магьосницата се протегнаха дълги сенки.

След това всичко свърши. Младежът примигна няколко пъти, докато очите му се адаптират отново, после се обърна към долината и съзря останките на Сарджерас — огромно парче инертен метал, извисяващо се в небето. Замръзналата от арктическия студ земя започна да поддава под тежестта на чудовищното тяло. Накрая туловището на демона се стовари напред с протяжно скърцане.

Игуен се изсмя високо и тръгна към поваления гигант. Каджар забеляза, че беше престанала да се плъзга грациозно по преспите, а си проправяше пътя през тях с усилие.

Щом магьосницата се отдалечи, библиотеката започна да се материализира отново. Снегът се отдръпна и познатите форми на рафтовете, столовете и масите отново заеха местата си.

Младежът изпусна шумна въздишка и потърка челото си. Все още му беше студено.

Замисли се за своето почти успешно заклинание. Беше успял да призове видение, макар и не точно онова, на което бе искал да стане свидетел. Сега трябваше да установи какво точно се беше объркало и какво все пак се бе получило, за да може да поработи допълнително върху магията.

Посегна към торбичката си с принадлежности и извади отвътре парче пергамент. Прикрепи нов писец към перодръжката, приготви малко мастило от октопод в паничката и бързо започна да записва всичко, което се беше случило. Започна с това как бе направил началното заклинание и завърши с начина, по който Игуен затъваше в снега към края на видението.

Час по-късно все още работеше, когато откъм вратата се чу тихо покашляне. Беше се задълбочил до такава степен, че не му обърна внимание, докато Мороуз не се изкашля за втори път.

Накрая, леко раздразнен, младежът вдигна поглед. Имаше нещо важно, което се канеше да запише, ала сега бе загубил нишката на мисълта си.

— Магьосникът се върна — заяви Мороуз. — Иска да се качиш в обсерваторията веднага.

За момент погледът на Каджар остана празен, сетне думите достигнаха до съзнанието му.

— Медив се е върнал?

— Мисля, че казах именно това — измърмори икономът, произнасяйки думите с нежелание. — Ще летите за Стормуинд^[1].

— Стормуинд ли? Защо аз?

— Защото си чиракът, ето защо — отвърна Мороуз навъсено. — Качвай се горе. Вече призовах грифоните.

Каджар погледна към записките си — гъсто изписани редове текст, описващи всеки детайл от случилото се. Беше сигурен, че е трябвало да добави към тях нещо много важно.

— Добре, идвам. Само да довърша това…

— Не бързай! — подхвърли кастеланът саркастично. — Някакъв си магьосник иска от теб да летите до замъка Стормуинд. Нищо важно. — Старецът му обърна гръб и се скри в мрака на коридора. — Покрива! — долетя безплътният му глас, сякаш току-що се беше сетил за това.

„Стормуинд! — помисли си Каджар. — Замъкът на крал Лейн“.

Какво толкова важно се беше случило, че искаха и той да бъде там? Може би щяха да изискат от него доклад за инцидента с орките?

Отново погледна своите записки. Новината, че магьосникът се е завърнал, както и мисълта за предстоящото посещение в палата на краля го бяха разсеяли напълно. И все пак нещо продължаваше да го гложди.

Прочете последните думи върху листа:

„Игуен хвърляше две сенки“.

Поклати глава. Каквато и нишка да бе следвала мисълта му, вече я беше изгубил.

Внимателно попи мастилото, за да е сигурен, че няма да се размаже, и остави страниците настрана. После събра принадлежностите си и бързо се отправи към своята стая. Щом се налагаше отново да язди грифон, поне щеше да се облече подходящо. Освен това трябваше да изчетка и опакова церемониалната си тога — нали щеше да се среща с кралска особа…