Джеф Груб
Последният пазител (5)

Четири
Битка и последици

Каджар тупна шумно върху земята. Въздухът изхвръкна от дробовете му със свистене.

В продължение на цяла минута остана да лежи неподвижно, замаян от шока. Най-накрая събра достатъчно сили и се надигна. Проведе бърза инспекция и установи с облекчение, че всичките му крайници са цели. Макар да се чувстваше като стъпкан от стадо хипопотами, изглежда се беше отървал само с натъртвания и охлузвания.

Изправи се на крака с пъшкане и огледа мястото, където бе завършило краткото му падане. Беше се приземил върху ниска песъчлива дюна от едната страна на островчето, откъдето се откриваше добра видимост към опожарения керван.

Повечето каруци бяха почти напълно изгорели. Навсякъде се търкаляха пробити бъчви, строшени сандъци и разпилени припаси. Труповете, който се валяха наоколо, бяха облечени с леки брони; тук-там проблясваше шлем или меч.

Нещо се размърда сред развалините и Каджар побърза да се наведе. Чуха се лаещи гласове, говорещи на непознат език — едновременно гърлен и някак скверен. Започна да различава малки групи прегърбени фигури, които се приближаваха към дюната от няколко страни.

Изглежда го бяха видели да пада и сега го търсеха. Започна да отстъпва, надявайки се, че тъмнината ще го скрие от очите на преследвачите.

Скоро разбра, че това е невъзможно. Зад гърба му изпука суха съчка, после се чу шум от заплетена в храстите ризница. Каджар се обърна с лице към новата заплаха…

И се изправи пред чудовище, сякаш излязло от неотдавнашното му видение.

Пародия на човек в зелено и черно.

Не беше толкова високо като онези, които бе видял на полесражението под кървавото небе, но приликата бе несъмнена. Тежката долна челюст бе изпълнена с остри зъби и издадена силно напред, лицето изглеждаше зловещо. За пръв път момъкът забеляза, че чудовището има големи, заострени уши. Вероятно го беше чуло още преди да го забележи.

Бронята на създанието беше тъмна на цвят, но бе направена от кожа, а не от стомана, както във видението. В едната си ръка носеше факла, осветяваща грозното му лице, а в другата стискаше копие, украсено с наниз от малки бели предмети. Ужасен, младежът разпозна в тях отрязани човешки уши.

Звярът насочи своето отвратително украсено копие към Каджар и нададе предизвикателен рев. Младият магьосник реагира инстинктивно — вдигна длан и промърмори няколко думи. Крясъкът спря внезапно, пресечен от ярка мълния.

И все пак чудовището бе успяло да предупреди другарите си. Разнесоха се нови викове и цяла дузина прегърбени сенки забързаха към момъка, а откъм блатото се чу шляпането на още множество крака.

Частица от съзнанието на младежа запищя панически, поразена от ужаса на ставащото, ала остатъкът се взе бързо в ръце и започна да прави трезва оценка на ситуацията. След видението, което бе имал в Каразан, Каджар си даваше ясна сметка на какво бяха способни тези създания.

Знаеше, че не е достатъчно могъщ, за да се справи с всичките наведнъж. Незначителната мълния, която бе призовал преди миг, беше достатъчна, за да го изтощи. Още една-две и можеше да припадне.

Значи му оставаше единствено бягството.

Обаче беше сигурен в едно — чудовищата познаваха много по-добре от него околните блата. Ако останеше на малкото песъчливо островче, щяха да го намерят бързо, а ако се насочеше към мочурищата, Медив нямаше да знае къде да го търси.

Вдигна очи към небето, но по него нямаше и следа от магьосника. Дали не се беше приземил някъде встрани, за да се промъкне незабелязано към зверовете? Или пък бе отишъл да повика на помощ воините от Азерот?

А може би беше забравил, че е имало някой с него, помисли си мрачно Каджар.

Погледна назад към тъмните тресавища, сетне извърна очи към приближаващите врагове. На светлината на пламъците се очертаваха все повече сенки, а виковете се чуваха по-начесто.

Момъкът вдигна копието на поваления звяр и се запъти към пожара. Едва ли можеше да призове повече от една или две мълнии, но пък чудовищата не знаеха това. Надяваше се да са поне толкова глупави, колкото изглеждаха на пръв поглед. И също толкова незапознати с възможностите на човешките магьосници.

Ако не друго, поне успя да ги изненада. Последното, което бяха очаквали зеленокожите, бе жертвата им да се появи внезапно, размахвайки като трофей копието на един от техните.

Каджар запрати оръжието си към огъня и към небето се издигна дъжд от искри, после призова малко огнено кълбо, което увисна над дланта му. Искаше чудовищата да виждат кой им говори.

— Напуснете това място! — изкрещя той. — Напуснете това място или ще умрете!

Едно от по-едрите същества се втурна към него и Каджар се видя принуден да произнесе няколко могъщи слова. Мистичната енергия се завихри около ръката, която държеше кълбото, и подскочи към зеленото лице на нападателя. Звярът издаде жалостив вой, вдигна лапи към обезобразеното си лице и се строполи на земята.

— Бягайте! — извика момъкът, влагайки в гласа си цялата твърдост, на която беше способен. В стомаха му се беше образувала топка. Стараеше се да не гледа към овъглените останки, за да не повърне. — Бягайте или ще ви сполети същата съдба!

От мрака изникна запратено към него копие и младият магьосник събра последните си сили, за да го отклони. Веднага след това почувства ужасна немощ. Беше напълно изчерпан. Време бе блъфът му да подейства.

Чудовищата, които го бяха обградили, започнаха да пристъпват неуверено от крак на крак. Усещаше, че е достатъчно да изкрещи още само веднъж и те щяха да побегнат. Това щеше да му даде достатъчно време, за да се спаси. Вече бе решил да се насочи на юг, към лагера на хората.

Изведнъж се разнесе креслив кикот, който смрази кръвта му. Редиците на зеленокожите воини се разделиха и пропуснаха напред някаква приведена фигура. Звярът беше по-слаб и още по-прегърбен от останалите. Носеше мантия с цвета на съсирена кръв. Лицето му бе също толкова жестоко и неестествено, но в очите му се забелязваше искрица интелигентност.

Съществото протегна ръката си напред, поднесе върха на своята кама към дланта си и прободе кожата. От раната бликна алена кръв и напълни шепата му. Чудовището произнесе някаква груба и дразнеща слуха дума, която Каджар не беше чувал дотогава, и кръвта избухна в пламъци.

— Човек иска играе? — рече създанието подигравателно, без да си дава много труд да говори правилно езика на хората. — Иска играе на заклинания? Нотгрин може играе!

— Напуснете сега или ще умрете! — направи още един опит младежът, ала гласът му бе станал треперлив и зеленокожото същество просто се изсмя. Каджар се огледа, търсейки път за бягство, като се чудеше дали би могъл да грабне в движение някой от мечовете, паднали на земята.

Нотгрин пристъпи към младежа със злорада усмивка. Тъкмо в този момент две от съществата запищяха, обхванати от ненаситни пламъци. Това се случи толкова неочаквано, че стъписа всички присъстващи, включително и Каджар.

Чуждоземният шаман се завъртя към принесените в жертва създания съвсем навреме, за да види как още двама от неговите другари се подпалват като сухи съчки. Писъците им отекнаха в нощта, но бързо утихнаха, заглушени от яростните огнени езици.

На мястото, където бяха стояли те допреди миг, сега се извисяваше Медив. Тялото му беше обгърнато от ярко сияние, което сякаш засмукваше светлината от всички източници наоколо и я излъчваше обратно под формата на яростен, изгарящ очите блясък. Магьосникът изглеждаше напълно спокоен. По устните му играеше лека усмивка.

— Моят чирак ви каза да напуснете това място — произнесе той почти шепнешком. — Трябваше да последвате съвета му.

Едно от създанията нададе нисък, гърлен рев, ала Медив го накара да замлъкне с едно-единствено движение на китката си. Нещо невидимо се стовари право в лицето на чудовището и отнесе главата му с болезнено изхрущяване, а тялото се строполи безжизнено в пясъка.

Останалите зверове се разбягаха във всички посоки. Единствено водачът им, Нотгрин, продължаваше да стои на мястото си. По лицето му беше изписана омраза:

— Нотгрин познава теб, човеко — изсъска той. — Ти онзи, който…

Думите му се изгубиха във внезапен писък, когато Медив замахна и запрати срещу него вълна от въздух и огън. Подобно на жив фойерверк, създанието полетя право нагоре, като не преставаше да крещи. Вопълът му продължи мъчително дълго, докато накрая дробовете му не колабираха от напрежението, а после обгорените му останки започнаха да се стелят по земята като черни снежинки.

Каджар погледна към Медив. Магьосникът се усмихваше доволно, но когато погледът му попадна върху пребледнялото лице на младежа, лицето му стана сериозно:

— Добре ли си, момко?

— Да, сър… — отвърна Каджар, макар да беше напълно изтощен. Направи опит да седне, ала вместо това се строполи на земята.

В следващия миг магьосникът се оказа до него и постави длан върху челото му. Младежът понечи да отмести ръката му, но не можа да събере сили, дори да се помръдне.

— Почивай — произнесе Медив. — Възстанови силите си. Най-лошото отмина.

Каджар кимна и се отпусна изтощено. Погледна към телата край огъня. Навярно в библиотеката магьосникът би могъл да го погуби също толкова лесно, колкото и тях. Какво го бе възпряло? Дали все пак бе разпознал младия си помощник? Или не желаеше да ползва пълното си могъщество срещу друг представител на човешката раса?

Младежът преглътна и изрече с мъка:

— Тези неща. Какви бяха…

— Орки — каза магьосникът. — Бяха орки. Но стига толкова въпроси засега.

Небето на изток просветляваше. Някъде наблизо прозвуча чистият звук на боен рог, после се разнесе тропотът на копита.

— Кавалерията. Най-после — изсумтя Медив. — Както винаги, прекалено шумни и идват със закъснение. Нищо, поне ще се погрижат за бегълците. А сега почивай, млади ученико.

Скоро патрулът нахлу в унищожения лагер. Част от войниците наскачаха от конете, а останалите продължиха по пътя, преследвайки бягащите чудовища. Веднага бяха назначени хора, които да се погрижат мъртвите керванджии да бъдат погребани. Неколцината орки, загинали от меч, а не изпепелени от ръката на Медив, бяха предадени на пламъците.

Малко по-късно магьосникът се появи заедно с командира на патрула. Мъжът бе едър и широкоплещест, като впечатлението се подсилваше още повече от тежката му броня. Лицето му беше обветрено, а брадата — прошарена. Косата на темето му липсваше почти напълно. Над рамото му се подаваше дръжката на огромен двуръчен меч с богато украсен предпазител.

— Каджар, това е лорд Андуин Лотар — представи го Медив. — Лотар, това е моят чирак, Каджар от Кирин Тор.

Името направи голямо впечатление на младежа. Лорд Андуин Лотар, първи рицар на Азерот, другар на крал Лейн и Медив още от младежките им години. Оръжието на гърба му навярно беше Великият кралски меч, призован да защитава земите на кралството и…

Изведнъж Каджар хлъцна от удивление. Едва сега до съзнанието му бе достигнал фактът, че Медив го беше нарекъл свой чирак.

Лотар го погледна с дружелюбна усмивка и отново се обърна към своя стар приятел:

— Значи най-после си намери чирак, а? Нищо че се наложи да го докараш чак от Виолетовата цитадела.

— Търсенето си заслужаваше — отвърна магът.

— А ако можеш да вбесиш останалите магьосници, още по-добре, нали? О, не ме гледай така, знаем си номерата от години. Какво успя да направи този момък, че да те впечатли толкова?

— А, нищо съществено… — отговори Медив небрежно. — Подреди библиотеката ми. Укроти грифон от първия път. Изправи се с голи ръце срещу тези орки, в това число и срещу магьосника им.

Лотар подсвирна тихо.

— Подредил е твоята библиотека? Това вече си струва да се види! — Усмивката проблесна под посивелите му мустаци.

— Сър Лотар — най-накрая Каджар се престраши да заговори, — в Даларан се разказват легенди за вашите умения! Радвам се, че днес сте тук.

— Почивай, момко, вече направи достатъчно — рече рицарят, поставяйки ръката си върху рамото му. — Ние ще се погрижим за тази паплач.

Каджар поклати глава:

— Няма да ги настигнете, милорд. Особено ако се придържате към пътя.

Шампионът на краля примигна, изненадан от тези думи.

— Страхувам се, че момчето е право — рече Медив. — Орките са навлезли в Черното блато. Изглежда го познават далеч по-добре от нас. Ето кое ги прави толкова ефикасни тук. Ние се придвижваме по пътищата, а те ни обхождат.

Лотар потърка врата си:

— Може би ще успеем да се сдобием с няколко грифона за разузнаване.

— Едва ли джуджетата ще са особено очаровани от тази идея — каза магьосникът, — но все пак пробвай да обсъдиш въпроса с тях. Прати някой да разговаря и с гномите. Доколкото си спомням, те разполагат с някакви летящи машинарии, които също могат да бъдат използвани.

Лотар кимна.

— Как разбра, че са тук?

— Залових един от техните съгледвачи близо до владенията си. Успях да измъкна от него информацията, че насам се придвижва голям отряд. Надявах се да дойдем навреме, за да ги спрем, преди да са направили някоя поразия… — Медив огледа пораженията наоколо с унило изражение. Пожарът бе започнал да стихва, а във въздуха се носеше отвратителната миризма на изгоряла плът. Над малкия остров висеше блед облак от пушек.

При тях дотича млад войник, малко по-възрастен от Каджар. Спасителите бяха намерили някакъв човек, оцелял след снощното нападение — твърде лошо пострадал, но все пак жив — и бяха проводили боеца, за да отведе Медив при тях.

Магьосникът се обърна към сър Лотар:

— Остани при моя млад чирак. Все още ми изглежда малко замаян. Не искам да пострада случайно.

С тези думи учителят на Каджар закрачи през обгорената и напоена с кръв земя. Червената му роба се развяваше след него като знаме.

Младежът се опита да стане и да го последва, ала ръката в тежка метална ръкавица още веднъж легна на рамото му и го застави да седне обратно. Каджар се подчини.

Лотар го огледа с усмивка.

— Значи старият глупак най-после си намери помощник?

— Вече съм чирак — поправи го Каджар и за пръв път изпита гордост. Усещането го накара да се оживи. — Досега е имал много помощници, или поне така съм чувал, но никой не е изкарал дълго.

— Хм… — не отрече Лотар. — Лично съм му препоръчвал някои от тях. Всички се върнаха с истории за обсебена от призраци кула и полудял, заядлив магьосник. Ти какво мислиш за него?

Каджар се подвоуми за секунда. През последните дванайсет часа Медив го беше нападнал, бе вкарал насила знание в главата му, беше го прекарал през цялата страна на гърба на грифон и за капак го бе оставил да се изправи сам срещу банда орки, като сякаш умишлено беше забавил спасителната си поява. От друга страна, току-що бе провъзгласил Каджар за свой ученик.

Момъкът се прокашля и рече:

— Мисля, че е много повече от онова, което очаквах.

Лотар се усмихна.

— Наистина е повече от онова, което очакват другите. Тази е една от добрите му страни. — Рицарят се замисли за миг: — Все пак отговорът ти беше по-скоро дипломатичен, отколкото искрен.

Каджар се усмихна на свой ред.

— Лордерон е страна на политици, сър Лотар.

— Веднъж казах същото пред Кралския съвет: „Даларанците са способни да ти кажат едновременно и «да», и «не», а накрая пак не си наясно какво е точното им мнение“. Това беше само шега. Не се обиждай.

— В никакъв случай, милорд.

Лотар го огледа:

— На колко години си?

Каджар отвърна на погледа му:

— Седемнайсет. Защо?

— Е, това обяснява много неща — поклати глава рицарят.

— В какъв смисъл, сър?

— Мед, искам да кажа лорд магус Медив, беше някъде на твоите години, когато се разболя. Така и не успя да се сприятели с много младежи на своята възраст.

— Нима учителят е боледувал? — поинтересува се момъкът.

— При това сериозно — увери го Лотар. — Беше изпаднал в кома, при това без никаква видима причина. Двамата с Лейн го отнесохме в абатството в Нортшир^[1]. Светите братя се грижиха за него в продължение на години, а след това той се събуди изведнъж и стана, сякаш нищо не се беше случвало. Или поне на пръв поглед изглеждаше така.

— Защо да е било само на пръв поглед?

— Защото беше пропуснал по-голяма част от младежките си години. Заспа като юноша, а се събуди като възрастен мъж. Винаги съм се тревожил, че това му се е отразило по някакъв начин.

Каджар се замисли за променливите настроения на своя учител и за детинския възторг, с който се беше хвърлил в сражението с орките. Може би действията на Медив щяха да придобият повече смисъл, ако гледаше на него като на нетърпелив млад магьосник.

— Тази кома — продължи Лотар и поклати глава при спомена за случилото се — беше неестествена. Изобщо не успяхме да разберем какво се случи. Навярно Мед е успял да разреши загадката, но така и не прояви желание да разбули мистерията, независимо от настойчивите ми въпроси.

— Аз съм негов чирак — заяви Каджар. — Защо ми казвате всичко това?

Лотар въздъхна дълбоко и се загледа над опустошеното островче сред тресавището. Младежът осъзна, че рицарят вероятно бе най-честният мъж, когото беше срещал някога. Определено не ставаше за политик — чувствата буквално се изписваха на откритото му, обветрено лице.

Воинът се замисли, след което каза:

— Ще бъда напълно откровен с теб. Притеснявам се за него. Съвсем сам е в кулата…

— Има си иконом и готвачка — вметна младежът.

— Изглежда ми самотен и забравен сред онези диви пущинаци — продължи Лотар. — Тревожа се за разсъдъка му.

Каджар кимна и добави наум: „Значи затова си се опитал да му пробуташ чирак от своето собствено обкръжение. За да го шпионираш. Тревожиш за него, но повече се безпокоиш от могъществото му“.

Все пак се въздържа да изкаже гласно тези свои мисли.

— Нормално е да се притеснявате за своя приятел…

Рицарят сви рамене. Личеше си колко е разтревожен, макар да се опитваше да скрие своите чувства.

— Мога ли да сторя нещо, за да ви помогна, сър, пък и да помогна на него? — попита младежът.

— Просто го наглеждай — рече Лотар. — Щом си станал негов чирак, занапред ще прекарвате голяма част от времето си заедно. Не ми се иска да…

— Още веднъж да изпадне в кома? — предположи Каджар. „Във време, когато орките нападат внезапно?“.

Воинът сви рамене отново.

Пускайки в ход най-очарователната си усмивка, младежът рече официално:

— За мен ще бъде чест да помогна, сър Лотар. Знаете, че лоялността ми преди всичко е насочена към моя учител, но ако има нещо, което би следвало да стигне до ушите на приятел, веднага ще ви известя.

Ръката с тежка бронирана ръкавица го потупа за пореден път. Каджар се удиви на това колко зле прикрива загрижеността си рицарят. Възможно ли бе всички в Азерот да са толкова открити и простодушни? Съвсем ясно се виждаше, че Лотар желае да говори с него и по друг въпрос.

— Има още нещо — рече мъжът след малко. Младежът кимна учтиво. — Говорил ли е с теб за Пазителя?

За момент Каджар се изкуши да отговори утвърдително, за да накара доверчивия рицар да му разкрие нещо повече. Все пак реши да се придържа към истината.

— Веднъж спомена това име, но после отказа да ми даде допълнителни разяснения.

Лотар поклати глава:

— В такъв случай нека просто забравим, че съм те питал.

— Сигурен съм, че тепърва ни предстои да говорим за това — добави момъкът.

— Без съмнение. Изглеждаш ми като човек, на когото могат да бъдат доверени много тайни.

— Пък и от няколко дни вече съм негов чирак…

Веждите на воина се повдигнаха.

— Няколко дни? Колко точно?

— Всъщност точно един, ако броим и времето, което остава до залез-слънце — младежът се усмихна сконфузено.

В този момент Медив се върна. Изглеждаше още по-изтощен. Очевидно Лотар очакваше приятелят му да каже нещо, но магьосникът само поклати глава. Рицарят се намръщи и след като си размениха няколко последни любезности, отиде да наглежда спасителната операция. Междувременно се завърна и онази половина от патрула, която бе тръгнала да преследва орките. Както бе предрекъл Каджар, усилията им бяха останали безплодни.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Медив.

Момъкът се изправи на крака. Струваше му се, че малкото пясъчно островче сред Черното блато се клати като кораб, попаднал сред бурно море.

— Готов съм — отвърна. — Но не съм сигурен, че ще успея да се справя с грифона, дори и с помощта на… — при тези думи той докосна челото си.

— Не е необходимо — успокои го магьосникът. — Твоят и бездруго го надупчиха и вече се е преселил в един по-добър свят. Ще летим на моя. — Медив вдигна пищялката с гравираните джуджешки руни и изсвири няколко пъти. Кръжащият в небето грифон отвърна с почти същия звук.

Каджар погледна нагоре и рече замечтано:

— Значи вече съм ваш чирак?

— Да — отговори магьосникът с безизразно лице.

— И преминах изпита?

— Да.

— За мен е чест, сър.

— Радвам се — рече Медив и по устните му се разля иронична усмивка. — Защото сега започва трудната част.