Метаданни
Данни
- Серия
- WarCraft (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Guardian, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Тушков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеф Груб. Последният пазител
Серия Warcraft, №3
Превод: Петър Валентинов Тушков, 2006 г.
Художествено оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Коректор: Юлиана Василева
Американска, второ издание
Формат 70/100/32
Печатни коли 21
ИК „ХЕРМЕС“ — Пловдив, 2006 г.
ISBN-10: 954-26-0408-4
ISBN-13: 978-954-26-0408-2
История
- —Добавяне
Две
Събеседване с магьосник
Наред ли е всичко? — попита Медив и Каджар отново усети изпитателния му поглед върху себе си. Почувства се като бръмбар, който невнимателно е решил да притича през бюрото на колекционер на буболечки. Пламъците бяха погълнали препоръчителното писмо наполовина, печатът се топеше и восъкът капеше върху каменните плочи.
Младежът осъзнаваше, че изглежда нелепо, с широко разтворени очи, пребледняло лице и зяпнала уста. Направи опит да проговори, но успя да издаде само някакъв бълбукащ звук.
Тежките вежди на магьосника се свиха объркано:
— Болен ли си? Мороуз, болен ли е този младеж?
— Може би е настинал — отвърна икономът безизразно. — Дълго се е катерил насам.
Най-сетне Каджар успя да се съвземе и извика:
— Писмото!
— А! — възкликна Медив. — Да, благодаря ти. — Отиде до мангала и пусна горящия пергамент върху въглените. Изведнъж синьото кълбо от пламъци избухна, достигайки почти до тавана, после бързо отслабна и изчезна. От препоръчителното писмо и символа на Кирин Тор върху аления му печат не бе останала и следа.
— Но ти дори не го прочете! — извика Каджар, след което бързо се поправи: — Искам да кажа, сър, при цялото ми уважение…
Магьосникът се засмя тихо и се настани в огромен стол от тъмно резбовано дърво. Пламъците осветяваха набразденото му лице и разкриваха широката усмивка, която се бе изписала на него. Уви, тя не можеше да успокои Каджар.
Медив се приведе напред:
— „О, велики и уважавани магьоснико Медив, Господарю на Каразан, нося ти поздравите на Кирин Тор, най-прославената и силна от всички магически академии, гилдии и сдружения, съветник на крале, учител на просветените, откривател на загадки…“ Нататък писмото продължава в същия дух. Всяко следващо изречение ме уверява в тяхното рядко срещано могъщество. Как се справям дотук?
— Не бих могъл да кажа — отвърна младежът. — Инструктираха ме…
— Да не отваряш писмото — прекъсна го Медив. — Но си го направил, нали?
Магьосникът го огледа изпитателно. Нещо проблясваше в очите му и послушникът се зачуди дали Медив не умее да прави заклинания, без да ги произнася на глас.
Най-накрая младежът кимна в отговор и зачака реакцията на мага със свито сърце.
Медив се изсмя и попита:
— Кога?
— При… при пътуването ми между Лордерон и Кул Тирас — отговори Каджар, без да е сигурен дали думите му ще развеселят, или ще подразнят бъдещия му наставник. — В продължение на два дни имаше безветрие и…
— … любопитството разкри най-добрите ти способности — довърши Медив и се усмихна, разкривайки белите си зъби. — Напълно те разбирам. Вероятно бих постъпил по същия начин. Може би дори нямаше да чакам толкова дълго, а щях да го отворя още в мига, в който даларанската Виолетова цитадела изчезне от погледа ми.
Младежът си пое дълбоко дъх и рече:
— Мислех да го направя, но трябваше да взема предвид възможността да ме наблюдават посредством някое гадателско заклинание.
— И искаше да си достатъчно далече, за да не може да те достигне нито заклинание, нито спешно послание да се завърнеш в Даларан? А после си запечатал писмото отново, като си разчитал, че ще счупя печата веднага и няма да забележа, че си го отварял. — Медив се усмихна развеселено, ала почти веднага лицето му застина отново в съсредоточена гримаса. — Как го направих според теб?
Каджар примигна.
— Кое, сър?
— Как разбрах какво пише в писмото? — настоя магьосникът намръщено. — В известието, което току-що изгорих, пишеше, че ще бъда изумен от дедуктивните способности и интелигентността на младия Каджар. Впечатли ме.
Младежът се втренчи в мага и откри, че добродушната му усмивка се е изпарила. Лицето пред него приличаше на образа на някой древен бог — проницателно и непрощаващо. В очите се четеше единствено зле прикрит гняв, а веждите бяха надвиснали над тях като буреносен облак.
Каджар заекна:
— Прочели сте го в ума ми…
— Възможно е — съгласи се Медив, — но не и в този случай. В момента си много напрегнат, а това пречи на четенето на мисли. Първи грешен отговор.
— И преди сте получавали подобни писма от Кирин Тор — предположи послушникът. — Тонът им ви е познат до болка.
— Възможно е — отсече магьосникът. — Наистина съм получавал такива писма и в повечето от тях надменността и самонадеяността преобладават. И все пак аз ти цитирах съдържанието дословно. Добър опит, това определено е най-очевидното предположение, но също е неправилно. Два грешни отговора.
Каджар прехапа устни. Страхуваше се да не се изложи за пореден път. Напрегнато обмисляше отговора си, а сърцето му биеше като чук.
— Симпатия — рече той накрая.
Очите на Медив останаха безизразни, а тонът му беше съвсем равен:
— Обясни.
Младежът реши да рискува:
— Това е един от основните магически закони. Даден предмет може да попие част от аурата на някой човек, който е бил в досег с него. Доколкото аурите на различните индивиди се различават една от друга, възможно е тази връзка да бъде проследена. По този начин обясняваме ползата от употребата на нечия къдрица при приготвянето на магически отвари или намирането на собственика на открадната вещ.
Очите на магьосника се присвиха леко. Той прокара тънкия си пръст през своята брада.
— Продължавай.
Каджар си пое дъх дълбоко. Можеше да се закълне, че чувства тежестта, която упражняваха върху него очите на Медив. Дотук се справяше добре, припомняйки си онова, което бе научил от лекциите. Само че как магът бе използвал симпатията, за да разбере какво пише в писмото…
— Колкото повече се ползва даден предмет, толкова повече от аурата на човека успява да попие — продължи младежът бързо. Думите излизаха от устата му сякаш по своя собствена воля. — В случая имаме прилежно изписан документ, който има далеч по-силна симпатия от празния пергамент. Сигурно човекът, който го е писал, се е концентрирал достатъчно дълго върху него, така че… — Каджар се замисли за секунда. — Значи сте чели не моя ум, а този на човека, който е имал задължението да изготви писмото! Взели сте мислите му и сте реконструирали думите.
— Без да ми се налага да отварям самото писмо — довърши Медив и светлината отново затанцува в очите му. — А можеш ли да ми кажеш как един студент би могъл да се възползва от този способ?
Младежът примигна и отмести поглед от своя учител, опитвайки се да избегне пронизващия му взор:
— Може да учи, без да отваря книгите.
— Наистина неоценима способност за един ученик — завърши магьосникът. — И защо не си го правил досега?
— Понеже… понеже… — Внезапно Каджар си спомни за стария Кориган, който можеше да открие дори най-незначителната бележка под линия в библиотеката си, без да прелиства книгите в продължение на часове. Винаги се беше удивлявал от тази негова способност, но едва сега разбра в какво се състои номерът. — Понеже никой от по-старите членове на съвета не ни е казвал, че това е възможно.
Медив кимна:
— И е така, защото…
Младежът помисли малко и поклати глава.
— А според теб кой би си дал труда да напише книга, ако знанието може да бъде изсмукано по умствен път чрез магия? — предложи магьосникът. Той се усмихна и Каджар осъзна, че досега бе сдържал дъха си. — Не е зле. Никак даже. Знаеш ли противозаклинанията?
— До петия списък — отвърна младежът.
— Можеш ли да предизвикаш мистична мълния?
— Правил съм го няколко пъти, но изчезва бързо.
— Първичните елементи?
— Справям се най-добре с огъня, но познавам и останалите.
— Природна магия? — попита Медив. — Зреене, естествен подбор, прибиране на реколтата? Можеш ли да накараш зрънцето да се развие и да се превърне в цвете?
— Не, сър, обучаваха ме в града.
— Можеш ли да създадеш хомункулус[1]?
— По-догматично настроените ни преподаватели определено го недолюбват, но съм запознат с основните принципи — отвърна Каджар. — Ако проявявате любопитство…
За момент в очите на Медив се мярна нещо. Той каза:
— Плавал си от Лордерон дотук, нали? Какъв беше корабът?
Объркан, младежът се опита да последва промяната в темата на разговора:
— Да. Ъъъ… Платноход на име „Благосклонен вятър“. От Кул Тирас.
— С човешки екипаж?
— Да.
— Успя ли да размениш някоя дума с моряците?
Младежът имаше чувството, че разговорът се превръща в разпит.
— Малко — отвърна той. — Мисля, че произношението ми ги развеселяваше.
— Хората от Кул Тирас умеят да се забавляват. Имаше ли не-хора в състава им?
— Не, сър — заяви Каджар. — Но тирасците разправяха разни небивалици за хора-риби. Наричаха ги мурлоци. Дали съществуват наистина?
— Съществуват — отвърна магът. — Какви други раси си срещал?
— По едно време в Даларан се навъртаха няколко гнома. А във Виолетовата цитадела съм се срещал и с джуджета механици. Освен това съм чувал за драконите, дори съм виждал драконов череп в една от школите.
— Ами тролове или гоблини?
— Има четири познати разновидности тролове — каза Каджар. — Може би съществува и пета.
— Подозирам, че това е една от глупостите, на които ви учи Алонда — промърмори Медив, но даде знак на младежа да продължава.
— Троловете са диваци. По-високи са от човек и са много жилави и издръжливи. Ъъъ… — Послушникът се замисли за момент. — Имат племенна организация. Срещат се много рядко из цивилизованите земи.
— А гоблините?
— Те са много по-ниски, горе-долу колкото джуджетата. И са изобретателни също като тях, но ги бива повече да разрушават нещата, отколкото да ги създават. Освен това са безстрашни. Чел съм, че смятат расата им за умопобъркана.
— Само най-умните от тях. Знаеш ли нещо за демоните?
— Разбира се, сър — откликна бързо Каджар. — Имам предвид, чувал съм легендите. Зная и необходимите заклинания за отблъскване и защита. Маговете на Даларан ги научават още при постъпването си като послушници.
— Но никога не си призовавал демон, така ли? И не си присъствал на нещо подобно?
Младежът се зачуди дали това не е подвеждащ въпрос:
— Не, сър, дори не бих помислил да правя такова нещо.
— Не се и съмнявам — изсумтя Медив. — Знаеш ли какво е Пазител?
— Пазител? — Още веднъж Каджар долови как разговорът поема в нова и непредвидима посока. — Това някаква раса ли е? Или нов вид чудовище? Или пък магическа защита?
Магът се усмихна и поклати глава:
— Не се притеснявай. Няма откъде да си чувал за Пазителите. В крайна сметка тъкмо такъв е замисълът. Добре, а какво знаеш за мен?
Младежът внезапно осъзна, че прислужникът е изчезнал, сякаш се беше стопил в сенките. Запъна се, затруднен от неочаквания въпрос. Накрая заяви дипломатично:
— Магьосниците от Кирин Тор ви уважават много.
— Очевидно — потвърди Медив безцеремонно.
— Вие сте могъщ и независим, предполагаем съветник на крал Лейн от Азерот…
— Отдавна съм приключил с тези задължения.
— Ами… — Каджар се поколеба, питайки се дали наистина Медив може да чете мислите, криещи се в съзнанието му.
— Да?
— Не зная на какво се дължи високата почит…
— И страх — добави магьосникът.
— … и завист, на която се радвате — довърши младежът, внезапно почувствал се неуверен. Бързо додаде: — Нищо не хвърля светлина върху причината за дълбокия респект, с който се отнасят към вас в Кирин Тор.
— Така и трябва да бъде — отсече Медив раздразнено, потривайки ръце над мангала. — Така и трябва да бъде. — Послушникът не можеше да си обясни как е възможно бъдещият му учител да чувства студ. Самият той усещаше как потта се стича по гърба му.
Не след дълго Медив вдигна очи, а в погледа му отново се мяркаше надвисналата буря:
— И все пак какво знаеш за мен?
— Нищо, сър — отговори младежът.
— Нищо? — Въпросът изплющя като камшик, отеквайки в стените на обсерваторията. — Изминал си целия този път за нищо? Дори не си си направил труда да провериш при кого отиваш? Сигурен ли си, че учителите ти не са те пратили тук само за да се отърват от тебе, надявайки се, че ще загинеш по пътя? И друг път се е случвало да го правят.
— Нямаше какво толкова да проверявам. Не сте извършили чак толкова много неща… — започна Каджар разгорещено, след което бързо си даде сметка с кого разговаря: — Искам да кажа, сър, нямаше много за намиране. Искам да кажа…
Очакваше магьосникът да избухне, ала Медив просто се засмя:
— И какво намери?
Каджар въздъхна:
— Произлизате от семейство с традиции в магьосничеството. Баща ви, Нилъс Ерън, е бил маг в Азерот. Наричали са майка ви Игуен, но това вероятно е по-скоро титла, отколкото име, защото се открива поне осемстотин години назад в хрониките. Израснали сте в Азерот и познавате крал Лейн и лорд Дотар още от детските си години. Но освен това… — Младежът се поколеба. — Нищо друго.
Медив се загледа в мангала и кимна.
— Хм, това не е нищо. Доста повече е, отколкото мнозина други биха успели да открият.
— А името ви означава „пазител на тайни“ — добави младежът. — На високоелфски.
— Вярно е — заяви магьосникът, внезапно придобил уморен вид. Все така продължаваше да се взира в пламъците. — Игуен не е титла — обади се той след малко, — а истинското име на майка ми.
— Значи е имало няколко Игуен — предположи Каджар. — Може би името се е предавало в семейството?
— Не, имало е само една жена с това име — заяви мрачно магът.
Младежът се засмя нервно:
— Но това означава, че…
— … е била на повече от седемстотин и петдесет години, когато съм се родил — изсумтя Медив. — Появил съм се късно в живота й. Още една причина съветът да се интересува от тайните в библиотеката ми, вероятно най-съществената, поради която са те изпратили при мен.
— Сър — каза твърдо Каджар, — ще бъда съвсем откровен. Почти всеки високопоставен маг в Кирин Тор искаше да разбера нещо от или за вас. Ще се придържам към дадените ми нареждания възможно най-стриктно, но ако има сведения, които бихте желали да останат неразкрити за широката публика, ще ви разбера напълно…
— Ако имах това предвид, нямаше да ти позволя да прекосиш гората — заяви Медив сериозно. — Освен това се нуждая от някой, който да се заеме с подреждането на библиотеката ми. След това имаме работа и в алхимичните лаборатории. Да, мисля, че ще се справиш. Разбираш ли, както ти знаеш значението на моето име, така и аз знам значението на твоето. Мороуз!
— Тук съм, сър. — Прислужникът се появи внезапно. Каджар го изгледа стреснато.
— Отведи младока до стаята му и се погрижи да хапне нещо. Денят беше дълъг за него.
— Разбира се, сър.
— Един въпрос, учителю — обади се Каджар и бързо се поправи: — Искам да кажа, сър.
— Засега ме наричай просто Медив. Отговарям също и на Пазителю на тайни, както и на още няколко други, не толкова известни имена.
— Какво имахте предвид, като казахте, че знаете значението на моето име?
Магьосникът се усмихна и помещението отново стана топло и уютно:
— Очевидно не говориш езика на джуджетата. — Младежът поклати глава. — На наречието на древните джуджета твоето име означава „доверие“. Знай, че ще изисквам от теб да се придържаш към името си, Каджар, мой млади доверенико.
Мороуз приведе младежа през половината кула надолу, докато се озоват в стаята, която щеше да обитава. През целия път дотам не преставаше да му дава разяснения с призрачния си глас, докато полека се тътреше по стълбите. Храната в Кулата на Медив била скромна: овесена каша и наденички за закуска, сухоежбина за обяд, а за вечеря обикновено имало задушено или печено със зеленчуци. Готвачката се оттегляла след вечеря, но винаги оставяла по нещичко в зимника. Настроенията на Медив били доста непостоянни. Мороуз и готвачката го избягвали, когато е ядосан, за да не си навличат излишни затруднения. Прислужникът не пропусна да информира младия Каджар, че в качеството си на помощник едва ли ще може да се радва на подобен лукс. От него се очаквало постоянно да бъде на разположение на господаря.
— Предполагах нещо подобно — каза младежът. — В крайна сметка нали съм му Чирак.
Както си вървяха през някаква галерия, от която се откриваше изглед към голямо помещение, приличащо на банкетна зала, икономът спря, обърна се и изхриптя:
— Още не, момче. Дори и наполовина не си станал чирак.
— Но нали Медив каза, че…
— … че можеш да подредиш книгите в библиотеката. Работа за помощник, а не за чирак. Имали сме много помощници и нито един от тях не успя да стане чирак.
Каджар се изчерви. Въобще не беше подозирал, че в йерархията на магьосниците съществува длъжност, стояща по-долу от тази на чирака. Все пак реши да попита:
— И колко време би отнело…
— Наистина не бих могъл да кажа — отвърна прислужникът. — Никой досега не се е справял със задачата.
Младежът почувства неустоимо желание да зададе още два въпроса. Поколеба се, но реши да рискува:
— Колко… помощници сте имали досега?
Мороуз се загледа над перилата на галерията. Каджар се зачуди дали прислужникът обмисля отговора си, или просто съзерцава запуснатото помещение. Съдейки по прахоляка, покрил огромната маса и наредените край нея столове, можеше да се предположи, че Медив не дава приеми много често.
— Десетки — отвърна най-сетне Мороуз. — Повечето идваха от Азерот. Имаше и един елф. Не, всъщност бяха двама. Ти си първият от Кирин Тор.
— Десетки… — повтори Каджар унило и сърцето му се сви при мисълта за това колко пъти досега Медив беше посрещал млади, многообещаващи ученици. Все пак се осмели да зададе и втория си въпрос:
— А колко време издържат помощниците обикновено?
Икономът изсумтя.
— Няколко дни. Единият от елфите дори не успя да изкачи стълбите до обсерваторията. — Мороуз посочи наочниците от двете страни на съсухрената си глава. — Виждат разни неща, нали разбираш?
Младежът си припомни странната фигура над главния вход и кимна.
Най-сетне пристигнаха в отредените му покои. Те се намираха в един страничен проход, недалеч от банкетната зала.
— Мисля, че оттук насетне можеш да се оправиш и сам — рече Мороуз и му подаде фенера. — Нужникът е в дъното на коридора. Под леглото ти е оставено гърне. По някое време слез в кухнята. Ще кажа на готвачката да ти остави нещо за ядене.
Стаята на Каджар представляваше част от самата кула. Беше по-подходяща за нуждите на монах, отдаден на размишления, отколкото за магьосник. До едната стена имаше неудобно легло, а до другата — просто писалище с празна лавица над него. В ъгъла младежът забеляза не особено просторен дрешник, където хвърли раницата си. После се приближи до прозореца и се опита да го отвори. Ръждясалите панти издадоха възмутен стон, преди да се поддадат на усилията му.
Оказа се, че новата му квартира е високо над земята. От мястото си виждаше съвсем ясно заоблените хълмове, които обграждаха кулата — сиви и мрачни в светлината на луните-близнаци. Вече бе напълно сигурен, че се намира в центъра на ерозирал от годините кратер. Навярно някой просто бе премахнал планината на това място, изскубвайки скалите като изгнил зъб, или пък околните възвишения се бяха издигнали, оставяйки местността на първоначалното й равнище.
Каджар се запита дали майката на Медив бе живяла тук по времето, когато околността се беше променяла, поразена от Бог знае какъв катаклизъм. Осемстотин години бяха дълго време даже и за един магьосник. В учебниците се твърдеше, че след двеста години хората магове вече не ги бивало особено много, защото ставали крехки и немощни. А пък мисълта, че някоя жена би могла да роди на седемстотин и петдесет години, беше направо изумителна. Младежът поклати глава, чудейки се дали Медив не го будалка.
Свали пътническия си плащ и се отправи към помещението в дъното на коридора. Условията там бяха спартански, но за негова радост обзавеждането включваше глинена стомна със студена вода, дълбок леген и напукано, но все още годно огледало. За момент се поколеба дали да не ползва заклинание, за да затопли водата, но в края на краищата реши да посрещне предизвикателството мъжки.
След като се изми, Каджар се почувства освежен, а когато най-после захвърли прашните си дрехи и се преоблече с чиста риза, която стигаше почти до коленете му, и здрав вълнен панталон, вече можеше да каже, че е съвсем нов човек. Всъщност това бе работното му облекло. Накрая извади нож за хранене от раницата и след кратък размисъл го напъха в единия си ботуш.
Когато излезе отново в коридора, изведнъж осъзна, че няма представа къде се намира кухнята. Отвън не бе забелязал други постройки освен конюшнята и ковачницата, така че помещението, където приготвяха храната, навярно се намираше в самата кула. Сигурно беше на приземния етаж, за да има достъп до кладенеца. И вероятно се намираше близо до банкетната зала, нищо че последната изглеждаше запусната от години.
Лесно откри галерията, през която бяха минали на идване, но му отне известно време, докато намери тясното вито стълбище, водещо към залата. Оказа се, че огромното прашно помещение има няколко изхода. Каджар избра най-близкия и тутакси попадна в задънен коридор, по чието протежение се редуваха празни стаи, наподобяващи тази, в която беше настанен той самият.
Вторият му опит доведе до абсолютно същия резултат.
Третият изведе младежа право в сърцето на начеващо сражение.
Този обрат в събитията го свари напълно неподготвен. Както си слизаше по покритите с каменни плочи стъпала, чудейки се дали няма да му трябва карта, за да се придвижва из кулата, изведнъж покривът над главата му изчезна и на неговото място се появи небе с цвета на прясна кръв. Каджар се озова заобиколен от мъже в брони, въоръжени и готови за битка.
Бързо отстъпи назад, ала коридорът зад гърба му се беше стопил и сега на мястото му се виждаше само мрачен и безплоден пейзаж. Мъжете наоколо крещяха и сочеха нещо, ала независимо от това, че се намираха съвсем близо до него, гласовете им звучаха така, сякаш идваха изпод земята.
„Сънувам ли?“ — запита се той. Навярно умората го беше надвила и той бе заспал на пода в коридора, а сега имаше кошмар, породен от собствените му притеснения. Ала горещината на умиращото слънце, лекият ветрец и виковете на хората наоколо изглеждаха съвсем реални, макар да ги долавяше като през пелена. Сякаш внезапно се беше отделил от света край себе си и сега обитаваше свой малък остров, а реалността го докосваше едва-едва.
Сякаш самият той се бе превърнал в призрак.
В потвърждение на тази нелепа идея войниците не му обръщаха никакво внимание, като че ли наистина беше дух. Каджар посегна плахо към един от тях. За негово облекчение ръката му не премина през облеченото в метал рамо на мъжа. Макар усещането да бе някак аморфно, все пак можеше да почувства леките неравности по повърхността на бронята и това го успокои до известна степен.
Личеше си, че тези хора бяха водили сериозна битка съвсем наскоро. Повечето имаха грозни белези от рани, а някои носеха превръзки под смачканите си шлемове и брони. Остриетата на оръжията им бяха нащърбени и изцапани със засъхнала кръв.
Каджар огледа техните позиции. Бяха на върха на ниско възвишение, представляващо съвсем лека гънка сред ширналото се поле. Дърветата наоколо бяха изсечени и превърнати в груби укрепления, защитавани от навъсените воини край него. Ала ниските барикади не можеха да бъдат наречени редут в пълния смисъл на думата. Явно мъжете бяха избрали това място поради липсата на по-подходящо.
Войниците започнаха да се отдръпват встрани и между тях премина някакъв едър човек с широки плещи и бяла брада, който очевидно беше командир на отряда. Неговата броня бе също толкова очукана, но той я носеше върху пищни алени одежди, които биха били съвсем на място из коридорите на Кирин Тор. Ръбът на плаща му беше обточен с могъщи магически руни. Каджар разпозна някои от тях, но останалите виждаше за пръв път. Снежнобялата брада на водача беше дълга и се спускаше на вълни по предницата на бронята му. Носеше червена барета със златна значка точно над веждите. В едната си ръка държеше жезъл, украсен със скъпоценен камък, а в другата — тъмночервен меч.
Старецът закрещя нещо на войниците. Каджар имаше чувството, че гласът му прилича на бушуващ ураган. Изпълнявайки неговите заповеди, хората от отряда се разтичаха и заеха местата си край барикадите.
Водачът мина забързано покрай Каджар. Младежът се отдръпна, за да му стори път, въпреки че мъжът вероятно нямаше да го забележи, дори ако минеше право през него.
И все пак командирът долови неговото присъствие. Прекъсна поредната си заповед насред изречението, спря се и погледна право в него. Каджар разбра, че старият магьосник воин го е забелязал. Очите им се срещнаха за миг и младежът долови тежестта на неговия поглед. Беше досущ като всепроникващия взор на Медив, и все пак някак различен, изразяващ огромна умора и напрежение.
Белобрадият воин му кимна отсечено, сякаш го освобождаваше от някакво задължение, сетне се зае отново да крещи заповеди на подчинените си и да подрежда тяхната отбрана.
Каджар понечи да го последва, за да разбере защо старецът го вижда, след като останалите бойци не могат. Искаше да поговори с него и да научи нещо повече за онова, което се случваше тук, ала внезапно над барикадите се разнесе вик. Звучеше уморено, сякаш някой със сетни сили призовава мъжете към последното сражение.
Копия и мечове се надигнаха към небето с цвят на съсирена кръв, после се наклониха към близките хребети, където ерозията беше оставили пурпурните си следи върху ръждивата почва. Каджар погледна в посоката, накъдето се взираха всички бойци, и забеляза прииждаща вълна, оцветена в зелено и черно, която се изливаше откъм най-близкото било. Първо реши, че това е някаква река или чудноват воден прилив, ала бързо осъзна, че срещу тях настъпва огромна армия от зеленокожи воини, облечени в черни брони.
Съществата бяха чудовищна пародия на хората. Имаха тежки челюсти, от които се подаваха огромни бивни. Плоските им носове душеха шумно, мъничките им очички бяха налети с кръв и изпълнени с омраза. Черните им оръжия и богато украсените брони блестяха под светлината на измъченото слънце. В следващия миг ужасяващия боен вик на напредващата армия разтърси земята из основи.
Воините край него нададоха викове на свой ред и започнаха да пускат облаци стрели към зелените същества. Чудовищата в предните редици падаха, но мигом биваха заменяни от други, без това да спре устрема на армията дори за миг.
Вдясно от Каджар проблеснаха мълнии и затанцуваха сред редиците на нападателите. Поразените чудовища закрещяха ужасено, докато плътта се отделяше от костите им. Очевидно магът-воин си разбираше от занаята, но за съжаление приливът на враговете се разреждаше едва забележимо.
После зеленокожите същества ги заляха и буквално удавиха предните редове на грубите барикади под многохилядното си пълчище. Огромните дървени трупи се разлетяха като вейки пред техния устрем. Каджар видя как защитната линия на хората започна да се огъва. Един от воините до него се строполи, пронизан от дълго черно копие. Върху него скочи грозно същество със зелена плът и нададе триумфален вой.
Ужасен, младежът се препъна и побягна назад.
И се блъсна в застаналия на вратата Мороуз.
— Забави се — изхриптя студено икономът. — Помислих, че може да си се изгубил.
Каджар погледна през рамо. Зад гърба му нямаше нито тъмночервено небе, нито пълчища зелени чудовища, а само някаква изоставена всекидневна. Камината зееше празна, мебелите бяха покрити с чаршафи. Във въздуха се носеше мирис на прах.
— Бях… — рече младежът задъхано. — Видях… Бях…
— Пренесен? — предложи Мороуз.
Каджар преглътна шумно и кимна мълчаливо.
— Вечерята е готова — изръмжа прислужникът. — Гледай да не се изгубиш отново.
После се обърна и се затътри нанякъде.
Младежът се зае да проучва помещението, ала не откри никакви следи от магически портал, отворен към друга реалност. Видението (защото не знаеше как иначе да назове своето разтърсващо преживяване) беше свършило също така внезапно, както се бе появило. Обречените войници и техните зеленокожи противници бяха изчезнали без следа. Беше останал единствено споменът, ала дори той бе плашещ. Беше прекалено истински, сякаш всичко се бе случило в действителност.
Ала онова, което го беше уплашило най-много, не бяха ужасните чудовища и кървавата баня, на която бе станал свидетел, а белобрадият магьосник-воин, който го беше съзрял, въпреки че за всички останали бе останал невидим, и който сякаш беше надникнал в сърцето му. Но най-лошото от всичко бе, че възрастният командир имаше съвсем същите очи като Каджар. Лицето беше състарено, косата — побеляла, а държането — далеч по-властно, но очите бяха същите като онези, които бе видял в огледалото само преди няколко минути.
Младежът поклати глава и излезе от прашасалата зала, чудейки се дали не е по-разумно да приеме наочниците, които му бе предложил Мороуз. Или пък вече беше късно?