Джеф Груб
Последният пазител (18)

Епилог
Пълен кръговрат

Призракът от бъдещето се взря в състарения младеж.

— От колко време ме наблюдаваш?

— Усещам присъствието ти още откакто пристигнах за първи път — обясни Каджар. — А ти откога стоиш там?

— Почти цяла нощ — отвърна призракът в дрипава червена мантия. — Вече се зазорява.

— Тук също — рече бившият чирак. — Вероятно затова можем да разговаряме. Ти си видение, но различно от всички други, които съм имал досега. От бъдещето ли си или от миналото?

— От бъдещето. Знаеш ли кой съм?

— Тялото ти е по-различно от последния път, когато те видях. Сега си по-млад и някак по-спокоен. — Каджар посочи трите купчини прясно изровена пръст: — Мислех си, че току-що съм те погребал.

— Така е — съгласи се фантомът. — Или поне погреба по-лошата част от мен.

— Е, каква е ролята ти в бъдещето? — попита Каджар. — Маг? Пазител? Демон?

— Мога да те уверя, че сега се чувствам много по-добре — сподели призракът. — Благодарение на вашите действия през нощта, която току-що измина за теб, вече съм напълно свободен от развалата на Сарджерас. Скоро ще приключа веднъж завинаги с господаря на Пламтящия легион. Благодаря ти още веднъж, достойни ученико. И запомни, не може да има успех, без първо да пожертваш нещо важно.

— Да пожертваш нещо важно… — повтори Каджар като ехо. Думите прозвучаха горчиво. — Кажи ми нещо, призрако от бъдещето. Истина ли е всичко, което видяхме? Ще падне ли Стормуинд? А кралят ще загине ли от ръката на Гарона? Наистина ли е необходимо да си отивам без време, макар и в тази остаряла плът, под чуждо небе и сред чужда земя?

Съществото на балкона остана безмълвно и остарелият младеж вече се опасяваше, че всеки миг фантомът ще изчезне, когато дочу тихия отговор:

— Докато има Пазители, има и Орден. И все някой трябва да играе предначертаните роли. Нечие решение отпреди хиляди години е повлияло на събитията така, че пътищата ни да се пресекат. Всичко е част от големия кръговрат, който държи нещата в света по местата им.

Каджар вдигна поглед. Слънцето вече обливаше горните етажи на кулата.

— А може би Пазителите трябва да си отидат, щом цената е толкова висока…

— Съгласен съм с теб — отвърна фантомът. Ставаше все по-блед с напредването на утрото. — Но засега, имам предвид твоето „сега“, трябва да изиграем ролите докрай. Цената трябва да бъде платена. А след това, когато имаме тази възможност, ще започнем всичко начисто.

С тези думи призракът изчезна.

Каджар поклати побелялата си глава и погледна трите пресни гроба. Оцелелите войници бяха отнесли своите ранени и убити другари в Стормуинд. Нямаше никаква следа от Гарона. Щеше да претърси кулата още веднъж, ала се съмняваше, че ще я открие. Възнамеряваше да вземе със себе си единствено няколко книги, които смяташе за по-ценни. После щеше да заложи магически капани навсякъде и да последва Лотар към столицата на Азерот.

Метна лопатата на рамо и влезе в глъхнещата кула на Каразан. Чудеше се дали някога ще се върне обратно тук.

 

 

Когато образът на остарелия младеж избледня и се разсея, нарушителят на спокойствието в порутената Кула на Медив остана загледан в разбитите плочи на двора. Накрая въздъхна, примирен с мисълта, че не може да направи нищо, за да го върне.

По лицето на мъжа се търкулна самотна сълза. Толкова много жертви бяха понесени и толкова божа, само и само да бъде опазен планът на Пазителите. А сетне и нови жертви, и още божа, за да бъде нарушен същият този план, а светът — освободен от оковите му.

Но сега отново всичко бе подложено на риск. Беше необходима още една, последна жертва. Налагаше се да отнеме силата от това място, ако искаше да успее в последния си сблъсък с Пламтящия легион.

Слънцето се беше издигнало още по-високо и лъчите му почти достигаха балкона, на който стоеше магьосникът. Налагаше се да побърза.

Вдигна ръка и внезапно облаците започнаха да се завихрят около кулата отначало съвсем бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо, докато накрая горните етажи се озоваха в окото на същински ураган. След това мъжът се пресегна дълбоко в душата си и освободи думите. Бяха съставени от равни части съжаление и гняв, от болка и ненавист, заключени в ума му още от деня, когато беше умрял в подземията на това място.

Бушуващият циклон продължаваше да се усилва, ала яката цитадела се съпротивляваше упорито на желанието на магьосника. Тогава той изрече думите отново. Викаше, за да бъде чут през ветровете, които сам бе призовал. Постепенно и с голяма неохота кулата започна да разкрива своите тайни.

Могъществото, заключено в сърцевината на камъните, потече към стопанина на Каразан. Всички късчета история, добре познати или никому неизвестни, всички видения и безименни призраци се устремиха в една точка и се вляха в мъжа. Битката на Каджар под чуждото слънце; легендарното сражение на Игуен с пълчищата демони; мистериозната поява на закачулената фигура пред вещера Гул’дан; предателството на Гарона и убийството на краля — всичко това се стовари с пълна сила върху магьосника. А заедно с виденията се завърнаха и спомените. И донесоха със себе си отговорността.

Последен изтля образът на младежа, застанал пред портите на Каразан, с износена раница в краката и писмо с аления печат на Кирин Тор в ръка.

Последна си отиваше младостта.

Видението започна да се разпада, докато магията безмилостно разплиташе и източваше енергията му към мъжа. Когато и последната частица от Каджар попи в него, от окото на заклинателя се отрони сълза.

Последният Пазител вдигна ръце към гърдите си и притисна всичко онова, което си бе възвърнал. Кулата на Каразан се беше превърнала в най-обикновена рухнала постройка, просто купчина камъни, струпани на отдалечено и никому неизвестно място, встрани от оживените пътища, които кръстосваха света. Сега цялото могъщество бе събрано отново в него. Както и отговорността. Този път трябваше да се справи по-добре.

— Време е да започнем начисто — рече Медив, след което се превърна в гарван и отлетя.