Джеф Груб
Последният пазител (15)

Четиринадесет
Бягство

Бяха изминали само няколко километра, когато грифонът започна да се държи странно.

На отчаяния повик на Каджар се беше отзовало едно-единствено животно и при това го бяха оседлали с мъка заради огромния му страх от Гарона. Само неимоверните усилия на Каджар и желязната му воля караха грифона да понася присъствието й.

Дълго след като бяха напуснали хълмистия район около кулата бегълците продължаваха да чуват проклятията и крясъците на Медив. Когато се отдалечиха достатъчно, Каджар накара животното да завие към Стормуинд и безмилостно заби пети в хълбоците му. Известно време поддържаха добра скорост, но внезапно грифонът започна да се съпротивлява, да дърпа юздите и да прави опити да се обърне назад към планините. Младежът се помъчи да го усмири, ала с всеки изминал миг звярът ставаше все по-неспокоен.

— Какво му има? — попита Гарона.

— Медив го призовава — обясни чиракът. — Иска да ни върне обратно в Каразан.

Известно време младежът и грифонът водиха безмълвна борба. Каджар дори опита да подмами животното със свирката, но накрая се принуди да признае своето поражение. Спусна звяра над едно голо възвишение и се плъзна от гърба му веднага щом Гарона успя да скочи на земята. Освободен, грифонът размаха могъщите си криле и отлетя в посоката, от която бяха дошли.

— Мислиш ли, че старецът ще ни преследва? — попита полуорката.

— Не знам, но не ми се ще да оставам тук, за да проверя.

Младежът пое напред и се отправи на север към Стормуинд. През по-голямата част от нощта двамата се препъваха по дерета и мочурища, докато накрая не попаднаха на прашна пътека, която следваше приблизително избраната от тях посока. Медив така и не се появи и малко преди да настъпи утрото уморените бегълци си позволиха кратка почивка под едно грамадно кедрово дърво.

През целия следващ ден не видяха жива душа по пътя си. Тук-там попадаха на изгорени до основите къщи и на прясно изкопани гробове. Преобърнатите и разграбени каруци бяха обичайна гледка. На места се виждаха и големи купчини пепел. Гарона обясни небрежно, че по този начин орките се справяли с мъртъвците си.

Често съзираха изкормени трупове и оглозгани скелети от добитък край останките на някоя ферма. В продължение на часове подминаха мълчаливо развалините на десетки чифлици, които доскоро бяха процъфтявали. Накрая Каджар не издържа и рече:

— Вашите войски си вършат добре работата…

— Гордостта не им позволява друго — обясни мрачно Гарона.

— Гордост? — не повярва на ушите си младежът. — Каква гордост има в това да твориш разруха? В обирите и грабежите? Нито една човешка армия не би си позволила да изгаря всичко по пътя си и безпричинно да избива животните!

Тя поклати глава:

— Такъв е начинът, по който орките водят война. Не оставят и камък върху камък, ако има дори най-малка вероятност врагът да се възползва. Щом не могат да използват заграбеното, значи трябва да го подпалят. У дома граничните земи между владенията на отделните кланове често приличаха на пустини, понеже всяка страна се стремеше да унищожи ресурсите на съседа си.

Каджар извика разгорещено:

— Това не са ресурси! Това са животи! Някога тези райони бяха истински рай, с натежали от жито поля и пълни с дивеч гори. А сега бродим през пустош! Виж само! Може ли след нещо такова да има мир между орките и хората?

Гарона предпочете да замълчи.

През останалата част от деня вървяха мълчаливо, а на здрачаване решиха да лагеруват сред развалините на някакъв хан. Спаха в отделни стаи: той — в някогашното общо помещение, а тя — близо до кухнята. Нито един от двамата не предложи да останат заедно.

Каджар се събуди още призори от къркоренето на червата си. Бяха напуснали кулата съвсем набързо и практически имаха само дрехите на гърбовете си. През изминалия ден бяха яли само горски плодове и корени.

Младежът се измъкна от влажната слама, в която бе прекарал нощта, и раздвижи изтръпналите си крайници. От доста дълго време не беше лагерувал на открито и определено не се чувстваше в добра форма. Страхът, който бе преживял през изминалия ден, беше изчезнал и момъкът започна да се чуди какъв да бъде следващият му ход.

Бяха се разбрали да поемат към Стормуинд, но как, по дяволите, щеше да вкара вътре Гарона? Може би трябваше да я дегизира? Дори не беше сигурен, че иска да я вземе със себе си в столицата на крал Лейн. Вероятно за нея щеше да бъде по-добре да се присъедини отново към Гул’дан и клана Стормрийвър.

Нещо прошумоля откъм рухналата част на постройката. Навярно Гарона, помисли си младежът. Сигурно тършуваше за някаква храна. Досега не се беше оплаквала, но Каджар подозираше, че оркските воини се нуждаят от огромни количества ядене, за да поддържат своята форма.

Младият магьосник махна паяжините от косата си и се наведе през един прозорец, за да я попита дали е останало нещо в кухнята. И замръзна при вида на огромната двуостра брадва, която блестеше под ранните утринни лъчи току до носа му.

Иззад зловещия топор го наблюдаваше едър зеленикав орк. Истински орк. Досега просто не бе съзнавал доколко е свикнал с почти човешките черти на Гарона. Грозното лице с тежка челюст и огромни щръкнали бивни го накара да изгуби дар слово.

Оркът изръмжа:

— Койсти?

Каджар вдигна бавно ръце, като съсредоточаваше в ума си магическа енергия за едно съвсем просто заклинание, което да повали чудовището по гръб и да им позволи да избягат.

Освен ако самата Гарона не го бе довела тук, хрумна му изведнъж.

Младежът се поколеба. После чу как някой се промъква зад гърба му, ала не се обърна, тъй като нещо тежко и хладно докосна врата му.

Така или иначе планът му нямаше големи шансове. Нападателите щяха да се изсипят в стаята му, преди още да е мигнал. Забеляза, че носят зелени ленти на ръцете си. Кланът Блийдинг Холоу, намеси се паметта му услужливо. Младежът трепна. Първият орк, онзи с двуострата секира, направи същото.

— Кдестинштатъ? — попита воинът. — Кдесгискрил?

— Какво? — Младият магьосник се зачуди дали не може да разбере какво му говорят заради кошмарното произношение на орка или заради пищящите си уши.

— Нищатъ ти — каза воинът малко по-бавно. — Разнитему там работи. Нищу немъш. Кде сги турил?

Младежът отговори, без да се замисля:

— Не нося нищо със себе си.

Оркът подуши въздуха.

— Тогавъ умреш! — Воинът вдигна брадвата.

— Не! — извика Гарона. Изглеждаше така, сякаш е прекарала отвратителна нощ, но на колана й висяха два мъртви заека. Явно беше ходила на лов. Каджар се почувства засрамен от това, че се бе съмнявал в нея.

— Махайсъ, полупуроду! — отсече оркът. — Неей твойъ работъ!

— Опитваш се да убиеш моя собственост, следователно е моя работа — подчерта спокойно тя.

„Собственост?“ — помисли си Каджар, но не каза нищо.

— Соб’твеност? — изфъфли оркът, сякаш прочел мислите му. — Ква си ти ма, тъ соб’твеност ша имъш?

— Аз съм Гарона Халфоркен^[1] — кресна тя. — Служа на Гул’дан, вожд на клана Стормрийвър. Само пипни с пръст моята собственост и ще трябва да се разправяш лично с него!

Оркът изсумтя:

— Стормрийвър? Хъ! Чувъм, чи вий сти слабу племи и вещерът върти ви нъ малкиъ си пръс!

Гарона го изгледа безизразно.

— А пък аз чувам, че Блийдинг Холоу са страхливци и са изоставили Туайлайтс Хамър при атаката срещу Стормуинд. Затова и двата клана били отблъснати. Чувам, че хората са ви наврели в кучи гъз. Вярно ли е?

— Туй немъ нищу общу — оправда се оркът. — Имъхъ куне.

— Може би аз… — намеси се Каджар.

— Долу, робе! — изкрещя Гарона и го зашлеви тежко през лицето, принуждавайки го да седне на земята. — Ще говориш само когато ти е наредено!

Оркът се възползва от нейното разсейване и прекрачи през прозореца, ала веднага щом свърши с Каджар, младата жена се обърна и насочи камата си към гърлото на воина. Останалите орки отстъпиха.

— Какво ще кажеш да обсъдим правото ми на собственост? — произнесе тя с леден глас, притискайки острието към дебелия врат на орка. — Тук и сега?

За момент се възцари тишина. Воинът я измери от глава до пети, после погледна проснатия на земята Каджар и отново обърна очи към нея. Изпръхтя и каза:

— Нъмери си некой, дету тии пу силити, полупуроду!

След това й обърна гръб и се отдалечи. Спътниците му започнаха да се измъкват през вратата на общото помещение.

Един от тях го попита:

— Закво й е притребъл чувек зъ роб?

Водачът на орките отговори нещо, което Каджар не успя да разбере. Тогава първият извика:

— Тва е отвратителну!

Младежът опита да стане, но Гарона му направи знак да лежи. Той се подчини неохотно. Полуорката отиде до прозореца и погледна навън.

— Мисля, че си отидоха. Опасявах се, че оня може да реши да се върне, за да си възстанови самочувствието. Така или иначе някой от подчинените му ще го предизвика на двубой довечера.

Каджар докосна бузата си:

— Добре съм, но благодаря, че попита.

Гарона поклати глава:

— Бледолик идиот. Ако не те бях повалила, оня щеше да те заколи. И после щеше да ми поиска обяснение, задето не те държа изкъсо.

Младежът въздъхна:

— Съжалявам, права си.

— Разбира се, че съм права — отговори жената рязко. — Оставили са те жив само защото са смятали, че си скрил вещите си някъде из хана.

— А трябваше ли да ме удряш чак толкова силно?

— За да ги убедя ли? Не, но ми достави удоволствие. — Орката му подхвърли зайците. — Ето. Одери ги и кипни малко вода. Мисля, че видях някакъв казан в кухнята.

— Въпреки всичко, което наговори на приятелите си, аз не съм ти роб! — възмути се Каджар.

Тя се изкиска:

— Разбира се, че не си. Но аз хванах закуската, така че трябва да я сготвиш ти!

 

 

Закуската се състоеше от заешка яхния с картофи и някакви зеленчуци, които изрови от градинката зад хана. Добави и шепата гъби, които Гарона бе набрала из пущинака. Разбира се, първо ги провери с едно малко заклинание и установи, че не са отровни.

След като хапнаха до насита, двамата бегълци потеглиха отново на път. И през този ден общата картина на разрушения и смърт не се промени — горите бяха зловещо тихи, а от опожарените поля се носеха талази задушлив дим.

Към обяд излязоха на широко сечище и още веднъж се натъкнаха на воини от клана Блийдинг Холоу. Този път обаче орките бяха мъртви. Труповете им лежаха около руините на една стражева кула. Нещо огромно, тежко и остро беше разкъсало броните им по гърба. Неколцина бяха загубили главите си.

Гарона започна да подбира запазени части от екипировката им. Каджар огледа хоризонта.

— Няма ли да ми помогнеш? — извика тя.

— Само минутка. Искам да се уверя, че каквото и тежко заболяване да е покосило нашите приятелчета, няма да се върне и да погне и нас.

Полуорката огледа сечището на свой ред, после вдигна очи и към небето. Над главите им нямаше нищо, освен ниски перести облачета.

— Е? — попита Гарона. — Не забелязвам нищо.

— Същото са си казвали и орките, а после е станало твърде късно — отвърна Каджар и се присъедини към нея. — Ударили са ги в гръб, докато са бягали. Нападателите им са били доста по-бързи. — Той посочи следите от копита в праха. — Нашата кавалерия.

Жената кимна.

— Значи се приближаваме към крепостта. Събирай всичко, което намериш. Ще използваме порционите им. И си намери някакво оръжие. Поне нож.

Каджар се прокашля:

— Мислех си…

Гарона се изсмя от сърце:

— Чудя се колко ли катастрофи са започвали именно с тези думи.

Младежът се престори, че не я е чул.

— Намираме се в район, където обикалят наши патрули. Не ми се вярва Медив да ни следи. Може би ще бъде по-добре, ако се разделим.

— Вече го обмислих — подхвърли тя, докато тършуваше из някаква торба. Извади отвътре малък платнен пакет. Оказа се, че в него има кремък, огниво и мускал с мазна течност. — Принадлежности за палене на огън — обясни Гарона. — Орките обожават огъня.

— Значи и ти смяташ, че трябва да се разделим?

— Не. Само казах, че съм го обмисляла. Проблемът е, че прекосяваме ничия територия. Може да стане така, че веднага след като се разделим, ти да попаднеш на оркски патрул, а аз — на човешки. Имаме по-голям шанс да оцелеем, ако останем заедно. Старата тактика с господаря и неговия роб…

— Пленник — поправи я Каджар. — Хората нямат роби.

— Разбира се, че имате, просто ги наричате по друг начин. Така че предлагам да останем заедно.

— И това е всичко? — попита той.

— Горе-долу. Като оставим настрана факта, че не съм докладвала на Гул’дан. Ако попаднем на него, ще трябва да го убедя, че съм била затворник в Каразан и че е трябвало да прояви повече мъдрост и да не изпраща един от най-верните си привърженици право в капана.

— Нима мислиш, че ще ти повярва?

— Да кажем, че и аз се съмнявам — сви рамене тя. — Ето ти още една причина да остана с теб.

— Би могла да спечелиш много с информацията, която имаш — подхвърли той.

Тя кимна.

— Да. Стига преди това някой да не прокара брадвата си през мозъка ми. Благодаря, но за момента предпочитам да си опитам късмета с бледоликите. А сега трябва да се погрижа за още нещо.

— Какво е то?

— Трябва да събера труповете на едно място, да натрупам клони върху тях и да ги полея с нещо запалимо. Това е най-малкото, което мога да направя за бедните несретници.

Каджар се намръщи:

— Ако конниците са наблизо, димът от кладата ще ги докара начаса.

— Зная — отвърна Гарона, докато оглеждаше останките от оркския патрул, — но просто съм длъжна да постъпя както подобава. Ако бяхме открили човешки воини, избити от засада, нямаше ли и ти да искаш да ги погребеш?

Каджар поклати глава, ала престана да възразява. Отиде при най-отдалечения труп и го помъкна към стражевата кула. Приключиха за по-малко от час.

— Хайде да се махаме оттук — рече младежът, докато жената орк наблюдаваше мълчаливо погребалната клада. — Димът може да привлече насам и някоя мила компания орки, решили да уважат прощалното ни парти. Предпочитам нещата да се подредят така, че да обяснявам кои сме на някой човешки патрул, вместо да се изправям срещу настръхнала група от побеснели зеленокожи.

Гарона кимна мрачно. Загърнати в новите си плащове, двамата изоставиха пламтящата стражева кула и поеха отново на север.

 

 

Войнишкият порцион на орките се оказа гадна смес от петмез, ядки и нещо, за което Каджар можеше да се закълне, че е сварен плъх. Въпреки отвратителния си вкус обаче, храната беше питателна и след като похапнаха, двамата бегълци се почувстваха достатъчно силни, за да поддържат добра скорост.

Него ден вървяха през обширни плодородни полета, ала и тук замята беше също толкова обезлюдена. На няколко пъти се натъкваха на оркски погребални клади и на братски могили, бележещи местата, където бяха погребани воини от Азерот.

Откритият терен имаше този недостатък, че макар да виждаха вражеските патрули отдалече, младият магьосник и спътницата му също се излагаха на опасността да бъдат забелязани. Затова избягваха пътищата и се движеха напряко, пробивайки си път през шубраците и оградите на чифлиците.

Тъкмо бяха стигнали една почти непокътната от войната ферма, когато забелязаха малка оркска армия, движеща се по билото на отсрещния хълм. Двамата бегълци се притаиха сред ниските стопански постройки и се заеха да оглеждат редиците на нашествениците. Освен обикновените пехотинци, Каджар забеляза сред тях и ездачи на вълци, както и катапулти, обкичени с очарователна украса, състояща се от човешки черепи и изрязани от кост фигурки на дракони.

Застаналата наблизо Гарона изсумтя презрително:

— Идиоти!

Каджар я изгледа въпросително.

— Едва ли могат да се разкрият повече пред очите на съгледвачите — обясни тя. — Щом ние можем да ги видим, какво остава за бледоликите… Тази групичка явно си няма друга работа, освен да обикаля провинцията, търсейки поредното сражение. Или достойната си смърт…

— Май не си много благоразположена към своите сънародници.

— В момента не съм благоразположена към никого — отвърна Гарона кисело. — Орките ме презират, както можа да се убедиш и сам, а хората с готовност биха ме убили, без да се тормозят с излишни въпроси, като смесената ми кръв, например. И единственият човек, на когото имах доверие, се оказа демон.

— Е, оставам аз — предложи услугите си Каджар, като се опитваше да прикрие колко е обиден от нейните думи.

Младата жена трепна.

— Прав си, оставаш ти… Наистина ти имам доверие, Каджар, ала не мога да ти опиша колко съм разочарована от стареца. Смятах, че той ще се окаже по-различен. Могъщ, важен и изпълнен с желание да преговаря. И най-вече — непредубеден. Обаче съм се заблуждавала. Той просто е поредният умопобъркан на тема власт. Явно ми е писано цял живот да съм пионка в игрите на разни лунатици. Как се изрази Медив? Актьор, играещ безсмислена роля в безсмислена пиеса?

— Твоята роля — възрази Каджар — е такава, каквато сама избереш. Сигурен съм, че Медив имаше предвид точно това.

— Мислиш ли, че беше на себе си, когато го каза? — попита тя.

Младежът сви рамене.

— Поне толкова, колкото е обичайно за него… Все пак ми се струва, че на теб също ти се ще да повярваш в пречистващата сила на тези думи.

— Да… — провлачи Гарона. — Всичко беше толкова просто, когато работех за Гул’дан. А сега вече не знам кой е прав и кой греши… Кой е моят народ? Завиждам ти, Каджар. Ти поне нямаш проблеми с лоялността…

Младият магьосник замълча и се вгледа в сгъстяващия се мрак. Някъде там, зад хоризонта, оркската армия се беше натъкнала на своя враг. До ушите им достигна далечният екот на бойни барабани и после над полето се разля заревото на битката.

 

 

Изминаха още няколко дни. Неотдавна бяха навлезли в по-гъсто населен район и вече се движеха предимно през градове и пазарища. Сградите тук не бяха пострадали чак толкова тежко, ала всичките до една бяха изоставени и сега призраците и спомените бяха единствените им обитатели.

По някое време Каджар забеляза малка бакалница и отиде до вратата, за да надникне вътре. Разбира се, рафтовете бяха изпразнени, но кошът до огнището беше зареден с дърва, а сред разхвърляните по пода боклуци се мъдреха няколко щайги с картофи и лук. Двамата се спогледаха — при всяко положение пресният зарзават беше за предпочитане пред твърдите като желязо порциони на орките. Гарона взе един котел и тръгна към близкия кладенец, а младежът се захвана да стъкне огъня.

Докато подреждаше подпалките, момъкът се замисли какво трябваше да предприемат оттук нататък. Струваше му се, че Медив е далеч по-сериозна заплаха от самите орки. Дали пък не трябваше да се върне при него и да се опита да го вразуми? Да го убеди да затвори Тъмния портал?

Всъщност дори самата новина, че съществува портал между двата свята, можеше да се окаже от огромно значение. Ако съумееха да го открият и затворят, щяха да отрежат орките от родината им, прекратявайки по този начин стоварването на нови подкрепления от Дренор.

Изведнъж Каджар дочу трясъка на метал и човешки викове. Навън ставаше нещо!

— Гарона! — извика той и се хвърли към вратата.

Откри източника на гюрултията край кладенеца. Там се бяха изтъпанили десетина войника, облечени в сините униформи на Азерот, всичките с извадени мечове. Единият притискаше кървящата си ръка, ала други двама бяха успели да заловят Гарона. Дългата й кама лежеше захвърлена на земята. В момента, когато се появи Каджар, сержантът на патрула тъкмо удряше полуорката през лицето:

— Къде са другите?

От устните на младата жена заструи тъмна оркска кръв.

— Оставете я! — извика младежът и бързо подготви едно заклинание.

Ярка светлина засия около главата на жената — миниатюрно слънце, което свари войниците неподготвени. Двамата пехотинци, които я държаха, бързо отдръпнаха ръцете си, за да се предпазят от блясъка, и тя падна на земята. С един скок Каджар се озова край нея.

— ’зненадаха ме — изфъфли тя през разцепената си устна. — Нека си поема дъх.

— Стой мирна — нареди й младежът, а на мигащия сержант извика: — Вие ли командвате тази сбирщина?

Повечето от пехотинците дойдоха бързо на себе си и насочиха своите мечове към гърдите на младия магьосник. Двамата, които бяха държали Гарона, също се присъединиха към отряда, обаче продължаваха да разтъркват сълзящите си очи.

Сержантът изруга:

— Ти пък кой си, дето си решил да се бъркаш в делата на армията? Момчета, я го разкарайте!

— Стойте! — нареди Каджар властно и войниците, вече изпитали на гърба си неговата магия, започнаха да пристъпват несигурно от крак на крак. — Аз съм Каджар, ученик на лорд магус Медив, приятел и съюзник на вашия крал!

Сержантът се изкиска:

— Да бе, а пък аз съм самият сър Лотар! Всеки знае, че Медив не взема ученици, сополанко. Ах, да, забравих да те питам, кое е гълъбчето с теб тогава?

— Тя е… — младежът се поколеба. — Тя е мой пленник. Водя я в Стормуинд, за да бъде разпитана.

— Ха! — изсумтя сержантът. — Е, момченце, сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че спипахме затворницата ти на открито, при това въоръжена, а теб те нямаше никакъв. Дали пък не беше избягала? Колко жалко, че орките предпочитат по-скоро да умрат, отколкото да бъдат пленени…

— Не смей да я докосваш! — кресна Каджар и вдигна ръка. По пръстите му затанцуваха зловещи пламъчета.

— Играеш си със смъртта, младежо! — предупреди го водачът на патрула.

Наблизо се дочу тежък конски тропот. Явно идваха подкрепления и Каджар се зачуди дали и те щяха да проявят същата неохота да разговарят с един млад заклинател и полуорката, която го придружава.

— Допускате ужасна грешка, сър…

— Не се бъркай, момче! — излая сержантът, после нареди на своите войници: — Хванете орката! Убийте я, ако се съпротивлява!

Пехотинците пристъпиха отново напред. Гарона направи отчаян опит да се изплъзне от ръцете им и получи тежък ритник в корема като награда.

Каджар прехапа устни и освободи своето заклинание. Малката огнена топка порази сержанта в лявото коляно. Мъжът изрева от болка и се срина на земята.

— Спрете веднага или… — просъска младежът.

— Убийте ги! — кресна сержантът с очи, разширени от агонията. — Убийте ги и двамата!

— Стойте! — Заповедта бе произнесена от дълбок и мрачен глас, заглушен от спуснатото забрало на шлема.

Каджар застина от ужас. Новодошлият беше заобиколен от двайсетина рицари на коне. Бяха твърде много дори за Гарона. Всичките бяха в пълно бойно снаряжение. Шлемът пречеше на младия магьосник да разгледа лицето на водача.

Чиракът се втурна напред и извика:

— Сър, кажете на хората си да отстъпят! Аз съм ученик на магус Медив!

— Знам кой си — отвърна командирът, после нареди на пехотинците: — Пуснете полуорката! Продължавайте да я наглеждате, но внимавайте да не й се случи нещо!

Каджар преглътна и продължи неуверено:

— Разполагам с пленник и важна информация, която трябва да стигне до ушите на краля… Трябва да се срещна със сър Лотар!

Водачът вдигна забралото на своя шлем:

— Така и ще стане, млади момко — рече първият рицар. — Така и ще стане.