Джеф Груб
Последният пазител (1)

Пролог
Самотната кула

По-голямата от двете луни беше изгряла рано тази вечер и сега висеше натежала и сребристобяла сред звездите. Планините Редрига^[1] се извисяваха в далечината. На дневна светлина гранитните им върхове бяха оцветени във всички оттенъци на пурпурното и ръждивото, ала в лунната нощ изглеждаха някак призрачни. На запад се простираше Гората на Елвин. Тежкият покров на вековните дъбове се спускаше по склоновете и достигаше чак до морето. На изток се виждаше обширният район на Черното блато — мочурлива местност, където имаше само тресавища, застояли езерца, изоставени руини и стаена заплаха.

През лицето на луната за миг прелетя сянката на гарван и се насочи към един пролом в планината.

Тук от склона се бе откъснало огромно парче скала и на мястото му се беше образувала малка кръгла долина. Вероятно се бе появила в резултат на някакво страховито небесно явление или от разтърсваща експлозия, ала изминалите еони бяха заличили по-голямата част от следите на това събитие и сега огромният амфитеатрален кратер бе заобиколен от купчина заоблени от суровите планински условия хълмове. Нито едно от древните дървета на Елвин не можеше да оцелее на такава височина. Местността беше обрасла с плевели и диви лози.

В средата на кратера се издигаше голо възвишение, оплешивяло като темето на заможен търговец от Кул Тирас. И наистина, начинът, по който хълмът стръмно се издигаше нагоре, а сетне изведнъж се заобляше при върха, твърде много напомняше човешки череп. Мнозина бяха забелязвали това през изминалите години и все пак малцина бяха достатъчно смели или могъщи, или дотам нетактични, че да го споменат пред собственика на имота.

На възвишението се издигаше крепост — масивна постройка от бял камък и тъмен хоросан, която се възправяше към небето и стърчеше над хълмовете наоколо. Лунната светлина я огряваше ярко и я превръщаше в център на околността. В основата й криволичеше ниска стена, обграждаща останките от конюшня и ковачница.

Някога бяха наричали това място Каразан. Тук бяха живели последните Пазители на Тирисфал. Някога… Ала сега царяха разруха и безвремие.

Над главната кула тегнеше тишина, но в мрака се забелязваха сенки, които безшумно минаваха от прозорец на прозорец, а по балконите и парапетите танцуваха призраци. Това бяха по-скоро спомени, отколкото истински привидения. Мълчаливи форми от миналото, освободени и запокитени в нищото от лудостта на собственика на кулата, осъдени непрекъснато да играят ролите си в мълчанието на изоставената постройка, макар да нямаше кой да оцени представлението им.

В надвисналата тишина изскърца ботуш. Под бледата светлина на луната се забеляза някакво движение. Тъмна сянка падна върху белите стени, между озъбените останки на най-високия парапет се мярна фигура, наметната с одрипавяла червеникава пелерина, развята от хладния нощен вятър.

Вратата на старата наблюдателница издаде остър стържещ звук и започна да се отваря, после запъна рязко. Загърнатата фигура се поколеба за миг, след което сложи пръст на ръждясалата панта и промърмори няколко думи. Вратата се разтвори безшумно, а нарушителят си позволи тънка усмивка.

Обсерваторията бе почти празна. Малкото останали инструменти за наблюдение лежаха изпотрошени наоколо. Фигурата — също толкова тиха и мълчалива, колкото и призраците наоколо, вдигна един счупен астролаб^[2]. Скалата му бе изкривена от нечия отдавна отминала ярост и сега представляваше просто парче злато — инертно и безполезно.

Нещо помръдна и нарушителят вдигна поглед. До един от прозорците бе застанала поредната сянка от миналото, вършеща безсмислените си задължения. Виждаха се смътните очертания на широкоплещест мъж с коса и брада, които бяха започнали да се прошарват. За момент мъжът вдигна пред себе си астролаба — копие на онзи в ръцете на нарушителя, и извърши някакво измерване с него. Забави се за миг, докато нагласи скалата, след което помръдна още веднъж. Накрая въздъхна дълбоко, остави уреда на маса, която вече не съществуваше, и изчезна.

Човекът с червеникавата пелерина поклати глава. Подобни загадъчни сенки бяха съвсем обичайни дори и в дните, когато Каразан бе обитаем, ала сега, освободени от лудостта на своя господар, се появяваха по-често. И все пак мястото им бе именно тук, а неговото — не.

Нарушителят прекоси помещението и се озова пред стълбище, а зад гърба му възрастният астроном се появи още веднъж и насочи уреда си към планета, която отдавна се бе преместила в друга част на звездното небе.

Загърнатият с плащ мъж заслиза през етажи, стълби и коридори. Вратите не можеха да го спрат, дори и онези, които бяха заключени, залостени или завинаги застинали в хватката на ръждата и старостта. Достатъчни бяха няколко думи, докосване, жест и оковите на времето изчезваха, ръждата се посипваше, а пантите отново ставаха като нови.

Тук-там древните магически защити продължаваха да греят слабо. Човекът спираше пред тях. Търсеше в паметта си съответното противодействие, произнасяше правилната дума или правеше необходимото движение с ръце и преодоляваше едва доловимата им съпротива.

Колкото повече напредваше, толкова по-неспокойни ставаха духовете в кулата. Сега, когато най-сетне се бе появила публика, сякаш бяха почувствали нуждата да се изразят, дори само за да се откъснат за миг от влиянието на това място. Всеки звук, който някога бяха издавали, отдавна бе изтлял в миналото.

Нарушителят подмина един стар иконом в тъмна ливрея, който бавно се тътреше по пустия коридор, стиснал сребърен поднос. На главата си старецът носеше нещо като конски капаци. В библиотеката някаква жена със зелена плът, застанала с гръб към вратата, се беше привела над обемиста книга. В банкетната зала група музиканти свиреха беззвучно, докато танцьорите пред тях унесено се въртяха под такта на безкрайния гавот. В другия край бушуваше пожар, чиито огнени езици безсилно облизваха каменните стени и гниещите гоблени. Натрапникът мина през пламъците, а лицето му беше мрачно, сякаш още веднъж ставаше свидетел на отдавна забравено нещастие.

В следващата стая трима младежи седяха около една маса и си разказваха лъжи, които никой повече нямаше да чуе. По масата, както и под нея, се търкаляха метални халби. Мъжът с плаща остана да ги наблюдава мълчаливо, докато призрачната прислужница не се появи с новата поръчка, сетне поклати глава и продължи нататък.

Стигна до приземния етаж и излезе на нисък, порутен балкон. Там, в широкото пространство между главния вход и останките от конюшнята покрай крепостната стена, стоеше призрачна и самотна фигура. Не се движеше като останалите привидения, а се колебаеше за нещо, сякаш очакваше появата на странника.

Неподвижното привидение бе на млад мъж. В невчесаната му коса се забелязваше бял кичур, по лицето му беше покарала рядка брада. В краката му лежеше износена раница, а в ръката си, сякаш от това зависеше животът му, младежът стискаше писмо, запечатано с червен восък.

Нарушителят знаеше, че това не може да бъде призрак в истинския смисъл на думата, дори първоизточникът на образа да бе умрял, паднал в битка под някое чуждо слънце. По-скоро беше спомен, къс минало, уловен като насекомо в парче кехлибар, който очакваше своето освобождение. Очакваше него.

Мъжът седна на каменния парапет и зарея поглед отвъд стените, отвъд ниските хълмове по ръба на кратера. Под лунната светлина цареше мълчание, сякаш самата планина сдържаше дъха си в очакване.

Той вдигна ръка и започна да реди напевни слова. Постепенно в говора му се появи ритъм, гласът му се извиси, докато най-сетне нощта наруши спокойствието си. Някъде в далечината вълците подеха напева и му отвърнаха със смразяващ вой.

Внезапно образът на призрачния младеж сякаш оживя. Той размърда краката си, уловени до този момент в хватката на времето. Вдигна на рамо пълната си с тайни раница и пое по пътя към главния вход на Кулата на Медив.