Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (8)

Седем

Генерал Торион бе човек на бързите решения. Бездействието го подлудяваше и затова тази нощ настроението му бе отвратително. Оставаха още цели два дни, докато добрият Корнелиус бъде положен в гроба си. Това изобщо не се нравеше на Торион. Кралят бе мъртъв и трябваше да бъде погребан, за да може наследникът му да заеме полагащото му се място на трона, заздравявайки по този начин претенциите си за него. Колкото по-дълго се отлагаше това, толкова повече щяха да се раздуят клюките, че може би някой друг ще се опита да вземе властта.

А желаещи не липсваха. Съгласието на Селин Несардо да подкрепи Юстиниан щеше да спечели и някои от другите знатни родове, но списъкът с опасни фамилии все още бе твърде дълъг за вкуса на генерала. Той осъзна, че копнее за по-простите времена, когато онези, които са служили на трона, са можели да вземат по-директни мерки. И по-крайни.

Съпровождан от личната си охрана от шестима мъже, той яздеше към двореца — сиво каменно здание с остри кули, стабилни основи и гаргойли на всеки покрив. Дворецът бе построен като крепост, с високи и непристъпни стени, покрити с шипове, и дълбок ров с гладки, невъзможно да бъдат изкачени стени. Най-ниските прозорци се намираха на три етажа от земята и имаха железни решетки.

Ако първото, което изникваше в ума на човек, бе думата крепост, то причината се криеше във факта, че именно такова беше предназначението на двореца. Той се бе издигал тук още преди появата на града. Построен като първото убежище в новата земя, по-късно бил избран за основа, около която да бъде изграден Уестмарч. Торион не познаваше добре историята, ако се изключат войните. Знаеше за Синовете на Ракис само заради могъщото им наследство и възхитата, която пораждаха творенията им. Те също така бяха създали първите външни стени на града, които по-късните архитекти бяха имитирали и разкрасили. Столицата сама по себе си представляваше укрепление и своеобразно продължение на двореца.

Но всяко укрепление, независимо колко добре е построено, може да бъде превзето отвътре. Тронът трябваше да се защити.

„Ех, ако младежът беше по-твърд, като баща си — помисли си генералът не за първи път. — Никой нямаше да оспорва способността му да властва“.

Гражданите, облечени в кожуси и дебели дрехи, свеждаха уважително глава, докато той преминаваше по павираната улица. От време на време Торион ги поздравяваше с кимване. Търговци и занаятчии поглеждаха през витрините на дюкяните и работилниците си, за да видят мъжа, известен като Меча на кралството. Някои може би се чудеха защо самият Торион не се опита да вземе трона от слабия наследник. Генералът обаче отхвърляше с презрение подобни приказки. Единствено дългът имаше значение за него. Не смяташе, че може да се справи с неподдаващата се на управление и угнетяваща тежест на властта. С радост я оставяше на Юстиниан.

По заобикалящата замъка стена патрулираха бдителни стражи в червени униформи, сиви стоманени нагръдници и шлемове, с високо вдигнати копия и мечове, препасани от лявата им страна. Над тях се вееха кралските знамена — изправената на задните си крака черна мечка в средата на всяко от тях, сякаш танцуваше лудешки танц под напора на силния вятър.

Стражите бързо отстъпиха — Торион бе единственият, който нямаше нужда да се представя при влизане. Той мина заедно с телохранителите си през обкованите с желязо порти. Вятърът виеше, но командирът не му обръщаше внимание, защото мислите му бяха насочени към по-важни работи. Всъщност Торион не обърна никакво внимание и на останалата част от пътя до стълбите на двореца, нито на изкачването до широките железни врати с озъбени вълчи глави — символ на първоначалните господари на крепостта. Едва пред тях той се спря най-вече за да се възхити на силата, предадена в тези образи. Синовете на Ракис може и да бяха отмрели като властваща династия, но наследството им бе навсякъде, включително в кръвта на мнозина от народа на Уестмарч.

Високият сив коридор, по който поеха, бе осветен от факли, а край стените му се бяха наредили най-доверените мъже на Торион. Вълчият мотив продължаваше да присъства на всяка гладка повърхност. Някой от предшествениците на Юстиниан обаче се бе опитал да покаже кой властва сега, като бе окачил на тавана големи, прецизно изтъкани и — според генерала — безвкусни гоблени със собствения си герб. Гигантските мечки се люлееха над главата му, но за Торион те изглеждаха повече изплашени, отколкото плашещи. Струваше му се, че стоят толкова нависоко само за да са в безопасност от челюстите на древните вълци.

Генерал Торион сви рязко вляво и пое по коридор, който водеше встрани от тронната зала. Юстиниан никога не се намираше там. Новият монарх предпочиташе удобството на собствените си покои, където бе живял от бебе. Настоятелният му отказ да седне на трона само усилваше политическото напрежение.

— Генерале! — извика го някой отзад. — Лорд генерале!

Торион веднага позна носовия глас: Едмън Феъруедър, новият съветник на краля. Висок и кльощав ласкател, в когото Юстиниан се вслушваше твърде много.

— Какво има, Едмън? — попита генералът и се обърна.

Във външността на съветника, облечен в черна жилетка и черни панталони, имаше нещо птиче. Беше плешив, като се изключи ивицата кестенява коса, преминаваща по тила му от едното ухо до другото.

— Негово величество… няма да го намерите там.

— О? Да не би да е в кухнята?

Новият господар на Торион се смяташе за майстор готвач и преди, когато изгледите бяха, че никога няма да властва, прекарваше доста време, забавлявайки се с различни рецепти. Още една негова черта, която го правеше да изглежда смешен в очите на много от благородниците.

— Не, лорд генерал! Негово величество ви очаква в тронната зала!

Торион изсумтя изненадано. Това се случваше за първи път. Досега Юстиниан бе стоял далеч от тази зала, сякаш тя можеше да го зарази с чума. Генералът обаче се постара да не храни големи надежди. Това, че наследникът на Корнелиус е събрал смелост да отиде там, далеч не означаваше, че ще изглежда на мястото си.

— Води тогава.

Едмън се обърна кръгом и го поведе обратно към тронната зала, пред чиято двойна врата стояха на пост четирима стражи. Съветникът щракна с пръсти и двама от тях отвориха вратите. Личната стража на генерала остана в коридора. Присъствието й в тронната зала щеше да бъде сметнато за обида към краля, а Юстиниан не можеше да си позволи дори най-дребната проява на неуважение, поне на този етап.

Но когато влезе, Торион ококори очи пред разкрилата се гледка. Бе толкова поразен от вида на мъжа отсреща, че без да се замисли, падна на едно коляно.

Юстиниан IV — Юстиниан Ококорения, както го наричаха мнозина зад гърба му — гледаше сериозно от трона към командира на армиите на Уестмарч. Плахото детско изражение го нямаше. Седящият пред Торион крал излъчваше същата властност както обичния Корнелиус. Слабият русоляв младеж щеше да бъде дори красив, ако ги нямаше следите от шарка, останали по бузите от срещата с болестта на крехка възраст. Имаше орловите черти на баща си, но очите му определено принадлежаха на обичаната от всички кралица Нелиа, умряла скоро след раждането му. Те обикновено бяха бледи и нерешителни, за разлика от онези на майка му, но днес погледът на Торион срещна две наситено кафяви очи, които приковаха вниманието му.

— Генерал Торион — поздрави го Юстиниан, а обикновено колебливият му глас сега напълно отговаряше на погледа. — Винаги е удоволствие да ви видя. Изправете се, моля.

„Звучи точно като баща си! — възхитено си помисли командирът, подчинявайки се машинално. — Точно като добрия Корнелиус, докато беше здрав“.

Бялата нощница, в която Торион често бе заварвал наследника, независимо по кое време от денонощието, сега я нямаше. Вместо нея новият крал бе облечен в кралските одежди, над които шивачите се бяха трудили ден и нощ от мига, в който стана ясно, че баща му няма да се възстанови. Дрехата напомняше униформата на генерала, но с кръгли еполети в сребърно и златно и сложна плетеница над герба върху златния нагръдник. Изправената на задните си крака мечка далеч не изглеждаше толкова изплашена, колкото онези по гоблените отвън, и добре отразяваше държането на сегашния владетел. Ръкавите и крачолите бяха обточени със златни ивици. Високите военни ботуши от черна кожа довършваха невероятния ефект. Торион, който знаеше как другите реагират, когато самият той влезе в някоя стая, сега изпита същото чувство към Юстиниан за първи път, откакто крал Корнелиус го бе посветил в рицарско звание преди две десетилетия.

— Ваше Величество… — започна накрая генералът, осъзнал, че сега той е този, който се запъва. — За мен е удоволствие да бъда в присъствието на своя крал.

Юстиниан отвори уста, а после, изглежда, се поколеба. За един кратък миг погледна встрани и изражението му придоби обичайната си несигурност. След това, също толкова внезапно, самоувереният млад монарх се върна. Юстиниан се изправи плавно и пристъпи напред, за да се ръкува с най-верния си служител.

— Зная, че сте се тревожили за мен, генерале. Оценявам подкрепата, която ми оказахте, въпреки тази тревога.

Торион отново се почувства така, сякаш се намираше в присъствието на стария си господар.

— Смяната на властта винаги води до известен период на несигурност, но вярата и лоялността ми никога не са се колебали, Ваше Величество.

— Добрият, непоколебим Торион — каза кралят и внезапно се усмихна… с усмивка, която отново напомни силно за Корнелиус. Юстиниан пак го изненада, като го потупа по гърба. И чак сега стана видно, че двамата имат един и същи ръст. Обичайният навик на младия владетел да изгърбва рамене поради липса на увереност бе изчезнал. Новият Юстиниан бе висок и горд като всичките си предци.

Генералът се опита да потисне собствената си усмивка. Ако онова, което виждаше, беше постоянна трансформация, значи всички, които горяха от нетърпение да предявят претенциите си към трона и да го отнемат от законния му наследник, щяха скоро да открият, че ги чака неприятна изненада.

— Ако разрешите да отбележа, тези дрехи ви стоят много добре, Ваше Величество — заяви той, много по-спокоен, отколкото на идване.

— Така е, нали? Кой би помислил?

Юстиниан се отдръпна. Изведнъж вдигна ръце и започна да се смее, вирнал глава към тавана. Торион сбърчи чело и погледна към Едмън, който обаче тъкмо бе открил нещо интересно на ръкава си.

Кралят бързо свали ръце. По изражението му пробягна мимолетен проблясък на несигурност.

— Извинете ме, генерале! Просто малко… ъъъ… съм нервен. От напрежението е.

Като си представи с какво очакваше да му се налага да се справя, Торион с готовност прие отговора. Вместо слабо, неопитно момче, командирът бе открил мъж, който изглеждаше много по-уверен от всичките си опоненти. Естествено можеха да се очакват някои дребни мании. Всеки монарх имаше такива. Това си беше в кръвта им.

— Колко силна е подкрепата ни, Торион?

Въпреки че вече от няколко минути бе свидетел на чудодейната промяна у Юстиниан, директният въпрос свари командира неподготвен.

— Извинете, Ваше Величество?

— На чия подкрепа можем да разчитаме, генерале? Кой е твърдо зад нас?

Организираният ум на Торион пое юздите. Той незабавно изброи няколко имена, завършвайки с онова, на което имаше най-голямо доверие:

— И разбира се, лейди Несардо.

Юстиниан го изгледа.

— Несардо е с нас? Сигурен ли си?

— Даде ми подкрепата си без колебание… и с ваше разрешение, ако се представите в този си вид пред някои от колебаещите се, победата ви ще е почти сигурна.

Русолявият монарх отново погледна встрани. Този път Торион просто изчака. Ако новият Юстиниан имаше само този дефект, Уестмарч бе в сигурни ръце.

— Прав сте, генерале — отвърна накрая кралят. Той отново се усмихна като баща си някога и добави: — Подготви аудиенция при първа възможност, Едмън! Покани всички онези, които старият Торион смята, че трябва да дойдат!

— Да, Ваше Величество — каза съветникът и се поклони ниско.

— Мисля, че също така е време да покажем малко сила, не мислите ли, генерале?

Той продължаваше да сварва Торион неподготвен.

— Ваше Величество?

— Трябва да покажем, че военните сили на Уестмарч са безусловно лоялни към мен. Можете ли да го организирате?

Торион помисли за момент.

— Голяма част от армията на кралството се състои от войниците на различни лордове, които ги предоставят на короната като знак на вярност. Неколцина от тях не бих желал да виждам в близост до вас за момента… ако ме разбирате.

— Какво можете да ми осигурите?

— В добавка към онези, в чиято лоялност съм сигурен, бих могъл да повикам войски от покрайнините на Кандурас.

Кандурас се намираше на североизток и представляваше регион, от който в Уестмарч често влизаха бандити. Страната много завиждаше на природните богатства на съседа си и Торион подозираше, че хазната й получаваше дял от плячката на обирджиите. За съжаление това така и не бе доказано.

— Някои могат да сметнат това за рисковано. А и не говори добре за преценката на един крал — отбеляза Юстиниан.

— Мъдростта ви ме впечатлява, Ваше Величество.

Кралят се намръщи, а после отново погледна встрани.

Миг по-късно стоманата се върна в погледа му.

— Разбира се! Колко съм глупав! Градската стража е част от личната ви армия, нали?

Торион не беше сигурен, че му харесва посоката, в която се насочваше разговорът.

— Да, но…

Синът на Корнелиус плесна с ръце.

— Това е чудесно, нали? Е, със сигурност няма нужда да се боим от нахлуване в столицата, а благородниците, които са обмисляли да ми отнемат трона, не могат да се изправят срещу тях. Ще използваме стражата, за да покажем силата на властта си!

Част от новооткритата надежда на Торион се стопи. Той смяташе стените на града за жизненоважна част от защитата на кралството, независимо колко далеч се намираха Кандурас и Енщайг. Добре укрепената столица вдъхваше увереност и на останалата част от кралството.

Но Юстиниан вече бе решил. Преди генерал Торион да успее да предложи нещо друго, кралят обяви:

— Да бъде направено! Мисля, че можем да изтеглим най-много бойци от стените, гледащи към планината и гората! Там няма от какво толкова да се боим, освен от няколко вендиго, прав ли съм, генерале?

— Вероятно — измърмори командирът. Той пресметна набързо. Да, ако трябваше да се направи, онези стени щяха да са най-подходящи за оголване. Но Торион все пак трябваше да реорганизира стражите, а това щеше да отнеме време. Същото се отнасяше и за подготовката за представянето им пред краля. — Ще отнеме известно време, но ще стане.

— Прекрасно! — Юстиниан го потупа по рамото — съвършено копие на мъртвия Корнелиус. — Тогава ще ви оставя да се погрижите за това.

Торион се чувстваше объркан. Идвайки тук, не беше очаквал да се случи подобно нещо.

— Както желаете, Ваше Величество. — Офицерът най-после си спомни защо е тук. — Кралю, ако позволите…

— Да, можеш да си вървиш… с благодарността и благословията ми.

Юстиниан се обърна, за да говори с Едмън. Генерал Торион видя, че аудиенцията е приключила, поклони се и излезе от залата. Умът му препускаше, докато преценяваше добрите и лошите страни в тази неочаквана промяна у сина на Корнелиус. Личната охрана на генерала го последва, но той изобщо не я забеляза.

„Стените трябва да останат добре защитени. Винаги е било така“ — помисли той. Но имаше твърде много въпросителни, когато ставаше дума за войниците, наети от други благородници, а онова, което Юстиниан желаеше, щеше да изисква много хора. Нямаше друг начин, освен временно да се оголят градските стени.

Ала като се изключи това, командирът напусна залата доста обнадежден. Кралят току-що бе показал повече решителност, отколкото през всички години, откак Торион го познаваше. С вещата подкрепа на генерала, тази решителност щеше да нарасне още повече. Много крале в началото са били несигурни и неопитни, но са израствали и накрая са се превръщали в легенда.

„Това е хубаво — убеждаваше се генерал Торион, като излезе навън, излагайки се отново на капризите на лошото време. — Това ще запази кралството. Ще запази Уестмарч“.

А в крайна сметка нищо друго нямаше значение.

Един слуга донесе на крал Юстиниан IV чаша червено вино, докато Едмън продължаваше да бърбори за предстоящото събиране на благородниците. Младият монарх отпи една глътка.

— Достатъчно.

Съветникът млъкна насред изречението.

— Ваше Величество?

— Едмън, моля те, излез. И вземи останалите със себе си.

Мъжът се поклони толкова ниско, че Юстиниан очакваше да одраска пода с дългия си нос.

— Както желаете, Ваше Величество.

Облеченият в черно съветник се изправи и щракна с пръсти към стражите.

Повелителят на Уестмарч ги наблюдаваше, докато бавно излизаха от залата. Тъй като и войниците, и Едмън бяха с гръб към краля, те не видяха как очите му се разшириха от страх, а устата му се изкриви от силно отчаяние. Ръката, държаща чашата, се разтресе толкова силно, че по безценните му одежди покапаха капки вино.

Когато вратите най-накрая се хлопнаха и той остана сам, от устата му се изтръгна въздишка. Юстиниан изпусна чашата, без да обръща внимание на звъна от счупено стъкло и червеното петно, което се образува на пода. Движейки се като животно в клетка, той застана в средата залата и се огледа.

— А! — Погледът му се насочи към празното място в единия ъгъл. Кралят колебливо протегна трепереща ръка към сенките там.

— Татко! — възкликна Юстиниан. — Добре ли се справих, татко?

 

 

В тъмната бурна нощ на небето проблесна светлинка. Малцината, които евентуално я бяха зърнали, сигурно бяха си помислили, че облаците са се отдръпнали за миг, колкото тази единствена звезда да озари за миг земята.

Но ако бяха я видели как пада надолу, щяха вместо това да я сметнат за поличба.

И в двата случая подобни наблюдатели щяха да са напълно в грешка… и напълно прави.

Но светлината не се разпръсна, както ставаше в други подобни случаи. Тя падаше бързо, но и съвсем точно.

И когато стигна над града, спря.

Един от стражите на външните стени случайно погледна към нея, може би усетил по някакъв начин промяна в света. Очите му незабавно се изцъклиха и той се обърна настрана. После продължи да стои на пост, изцяло забравил неземното видение.

Светлината продължи надолу, падайки в Уестмарч. Междувременно неестественото сияние отслабна, сливайки се със сивотата на света долу.

Точно над покрива на дома Несардо и последните остатъци от сиянието изчезнаха от взора на смъртните.