Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (4)

Три

Заил не издаде с нищо откритието си, а просто последва Селин Несардо и брат й във вътрешността на къщата. Думите на Ратма отново изплуваха в съзнанието му. Колко верни са били… но какво ли означаваше всичко това? По какъв начин можеше да е свързано с разрушаването на Световния камък!

Коридорите в дома Несардо бяха високи и изпълнени със сенки, хвърляни от редиците газени лампи с обли дъна, закрепени за стените. Броят на светилата подсказваше, че семейството трябва да разполага с още слуги, а не само с двамата, които Заил бе видял, но не се виждаше никой от тях, а некромантът не чуваше шум от каквото и да е движение, освен стъпките на спътниците си. Той се концентрира и почувства присъствието на неколцина други наоколо, но всички се движеха с предпазливост, която заклинателят предположи, че се дължи на присъствието му.

Докато вървеше през дългите и странно пусти коридори, Заил осъзна, че всичко тук е построено по-голямо от необходимото. Отново имаше чувството, че се намира в огромен храм, а не в жилище. Некромантът дори нямаше нужда да използва изострените си сетива, за да разбере, че обиталището на Селин също така е по-древно от очакваното. Всъщност, съдейки по вече видяното в Уестмарч, къщата сигурно беше по-стара от почти всяка друга сграда в столицата.

— Домът Несардо е един от най-старите в цял Уестмарч — информира го домакинята без предупреждение. Дали беше прочела мислите му? Тя продължи, без да забелязва краткия подозрителен поглед на Заил: — Твърди се, че оригиналната сграда е била част от крепост, издигната от великия лорд Ракис.

Името беше познато на некроманта, но онова, което знаеше от легендите за този мъж, не се връзваше с усещането му за мястото. Каквото и да си мислеха сегашните обитатели на дома, тук имаше нещо много по-старо. Нещо също толкова древно, колкото и руините в джунглите на Кеджистан.

— Тук ще ни бъде удобно — добави Селин няколко секунди по-късно и го покани в трапезария, която беше достатъчно голяма, за да побере повече ратмиани, отколкото Заил някога беше виждал.

Посрещна ги огромна камина, оформена като зиналата паст на едър вълк. Огънят вътре изглеждаше така, сякаш току-що е бил запален, но отново не се виждаха никакви слуги.

— Чуха, че идваш — отбеляза грубо Сардак, показвайки, че и той, изглежда, може да чете мислите на Заил от време на време. — Те просто си умираха да не се срещнат с теб.

— Моля ви да простите на брат ми — прекъсна го лейди Несардо и се усмихна топло на некроманта. — Той се тревожи за мен.

— И защо не? Онова копеле си мисли, че може да вземе твоята собственост с измама, и има влиянието да накара магистратите да обявят лъжите му за законни!

Усмивката й се стопи.

— Да, това е много възможно.

Заил реши, че е крайно време да поеме юздите. Имаше твърде много въпроси относно самата къща и знаеше, че никога няма да получи отговори на тях, ако продължава само да слуша, без да действа. Все пак Ратма можеше и да проповядва, че има време за изчакване, но също така казваше, че колебанието е първата стъпка към поражението.

— Вие искате някаква помощ от мен — промълви некромантът, привличайки погледите и на двамата. — Имайки предвид какъв съм и какво чух, мога да си направя някои изводи. Преди обаче да ви обещая помощта си, трябва да чуя цялата истина… и ще разбера, ако не е такава.

Последните му думи бяха донейде лъжа, но репутацията на неговото братство караше мнозина да вярват, че некромантите наистина притежават подобни сили. Това често им позволяваше по-добре да определят как да действат в дадени ситуации.

— Да… отлагахме го твърде дълго.

Благородничката посочи три тапицирани с кожа кресла, разположени близо до камината. Сардак веднага се разположи в най-близкото до пламъците и посегна към гарафата от опушено стъкло, поставена на златен поднос на малката дъбова маса до него. Въпреки че до гарафата имаше три еднакви чаши, братът понечи да я надигне до устните си.

— Сардак! Опомни се!

Той изсумтя и върна съда обратно на подноса.

— Моите извинения, скъпа сестро.

Селин кимна доволно. Тя пристъпи към креслото, което Полт — който не се отделяше от нея като сянка — й поднесе.

— Благодаря ти, Полт. Можеш да си вървиш.

— Господарке?

— Имам пълно доверие в почтеността на лорд Заил, Полт. Свободен си.

Телохранителят й се поклони, а после и на Сардак и дори на некроманта. Когато погледът му се вдигна обаче, Заил разчете в него предупреждение за онова, което ще последва, ако нещо се случи с господарката му.

Когато Полт затвори вратите зад гърба си, Селин посочи към третото кресло.

— Моля, седнете, лорд Заил.

— Благодаря, но предпочитам да остана прав… и предпочитам да ме наричате просто Заил.

— Поне ще приемете ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— Интересува ме само вашата история, лейди Несардо.

— Тогава ще ви я разкажа, но ако ще продължавате да бъдете просто Заил, отсега нататък ще ме наричате Селин, а не лейди Несардо.

— А към мен можеш изобщо да не се обръщаш, некроманте — обяви Сардак с подигравателен поклон и кикот.

Заил не му обърна внимание, а се вгледа в очите на домакинята си. Те бяха впечатляващо зелени и му напомняха за буйните растения в джунглата. В тях имаше сила и формата им бе леко издължена. Може би, ако се проследеше, в потеклото й щеше да се открие нещо общо с неговото.

— Та какво казвахте, милейди?

Брат й изсумтя. Тя облиза устни, но не направи нова забележка на Сардак.

— Това е домът на рода Несардо. Стар род, както казах. За съжаление той е и умиращ род, лорд Заил. Пред себе си виждате неговите последни потомци.

Сардак вдигна чаша.

— Вдигам тост за дълго отлагания край на нещо много лошо.

Заил се намръщи, защото внезапно му дойде нова мисъл.

— Вие сте лейди Несардо, но съпругът ви също…

— Името му беше Риордан. Мой трети братовчед, но носещ същата фамилия, да. Необходим брак според родителите ни. Никога не се бяхме срещали, но това събра останалото от състоянието на Несардо на едно място и го укрепи. — Селин поклати глава. — Същото, уви, не може да се каже за брака ни. Уважавахме се взаимно и даже се харесвахме. И това дори можеше да се окаже достатъчно, ако ни се беше родило дете.

По време на сватбата тя едва била навършила пълнолетие. Риордан бил едър мъж, но макар и с телосложение на бик, душата му била нежна. Той търсел доброто във всеки човек и понякога прекалявал с това търсене. На няколко пъти го мамили, но никога твърде драстично.

— Бяхме женени от три години и половина, когато го повали болестта. Никой не можа да направи нищо за него. Със същия успех можеше да бъде посечен с меч. Риордан умря след два дни.

След смъртта му тежестта на управлението на богатството на Несардо паднало на раменете на младата му вдовица… и тя се оказала много по-добра в боравенето с финансите от добронамерения й съпруг. В трите години, които последвали, възстановила изгубеното от него до степен, когато почувствала, че най-накрая може да диша спокойно.

И тогава се появил лорд Алдрик Джитан.

— Съпругът ми го познаваше и имаше търговски взаимоотношения с него, но след смъртта на Риордан не чух нищо за лорд Джитан… докато не дойде на вратата ми само преди месец, държейки в ръце доказателството, както твърдеше, че сега Несардо му принадлежи.

Документът изглеждал автентичен — договор за преотстъпване на имението срещу пари, взети назаем от лорд Джитан за начинание, което, според собствените му думи, не се оказало доходоносно за Несардо. Селин разпознала подписа на съпруга си върху печата, но мащабът на обещаното й се сторил нереален. Тя не смятала, че дори Риордан е можел да бъде толкова наивен.

В отговор на въпроса й защо е чакал цели три години да й поднесе тази новина, лорд Джитан й наговорил много красиви думи за това как искал да даде време на вдовицата да оплаче съпруга си, но Селин усетила, че има нещо повече. За съжаление обаче не можела да разчете мотивите му така, както го умеела с други хора.

На това място лейди Несардо пое чашата, която брат й внезапно й предложи. Изражението й бе станало по-напрегнато от момента, в който започна да разказва, но Заил не забеляза коварство у нея. Засега чутото изглеждаше истина.

— Откога знаете за дарбата си? — попита я той веднага щом тя приключи историята си.

Този път жената не се опита да избегне темата. Селин кимна и го погледна в очите.

— Започна да се проявява, когато стигнах пълнолетие. Дълго след това се опитвах да я потискам. Това не се смята за много подходящо умение за жени с моето обществено положение.

— Значи не сте обучена?

Тя поклати глава.

— Не съм, макар и да разбирам някои аспекти на силата по-добре от други.

Некромантът си спомни как му се бе притекла на помощ.

— В каретата… вие усетихте какво става с мен. Знаехте, че съм нападнат… и то от нещо, което е свързано с тази къща.

— Да… Никога не съм го виждала да напада някой, иначе нямаше да рискувам да ви доведа тук! Бях готова да настоя да си тръгнете, за ваше добро…

— … което на този етап аз, разбира се, щях да откажа. Не обичам да оставям подобни мистерии неразгадани. — Той се замисли за нещо. — Живяла сте тук преди съпруга си. Риордан Несардо е бил новодошлият, не вие.

— Аз съм родена тук.

Заил погледна към Сардак.

— А вие?

— И аз съм роден тук… но не съм живял в къщата много дълго. Майка ми беше слугиня.

— Сардак всъщност ми е полубрат. — Селин погледна брат си с обич. — Роден е две години след мен. Баща ни го изпратил заедно с майка му в едно провинциално имение, където го отгледали. Когато моята майка почина, татко върна Сардак тук…

— А вие споделяте ли таланта й, лорд Сардак?

— Имам голям късмет на карти, ако това се брои — отвърна младият мъж и отпи от чашата си.

— Той има само нищожна частица, нищо повече. Дарбата е много по-силна у мен. — Селин се вгледа в сивите очи на ратмианина. — И въпреки че никога не съм я използвала за лична изгода…

— И толкова по-зле — намеси се Сардак.

Тя не му обърна внимание, а продължи:

— … винаги съм била в състояние да усетя намеренията на онези, с които общувам… докато не се появи лорд Джитан.

— Какво усетихте у него?

— Празнина. Нищо.

Което за Заил бе достатъчно доказателство, че и другият благородник владее дарбата.

— Значи магистратите ще застанат на негова страна?

Селин остави чашата си на масата.

— Той е мъж. Аз съм жена. Това е Уестмарч.

— И какво се надявате да получите от разговора с Риордан? Магистратите няма да приемат неговите показания.

Сардак се изкикоти.

— Ратмианинът има чувство за хумор, дори и да не го знае!

— Не знаех какво друго да предприема. Надявах се Риордан да е в състояние да ми каже нещо, което да мога да използвам… това е всичко.

Некромантът се намръщи.

— Вие ме чакахте в „Черният овен“. Конкретно мен.

— Не вас — промърмори тя и се загледа в пода. — Чаках нещо. Не знаех какво, но бях сигурна, че ще го намеря там, макар и да ми отне пет напрегнати нощи.

„Ако не можеш да откриеш пътя, почакай, и пътят ще те намери.“ Изглежда, думите на Ратма не се отнасяха само до верните му последователи, но и до останалите.

Да, тук определено имаше нещо повече от борба за ценна собственост, но как това го засягаше, той още не можеше да прецени. Виждаше само един начин на действие, чрез който би могъл да отговори на въпросите си.

— Няма нужда да казвате повече. Ще направя каквото мога, за да призова духа на съпруга ви, макар че не мога да гарантирам, че резултатът ще ви се хареса.

— Не съм и очаквала повече.

Тя беше прагматична — нещо, което некромантът харесваше. Заил прецени всички аспекти на онова, което трябваше да направи, и добави:

— Можем да започнем при изгрева на луната утре вечер.

— Утре? — Сардак изобщо не изглеждаше доволен и това не изненада заклинателя. — Защо не приключим тази нощ?

— Защото трябва да бъде утре — отвърна ратмианинът и очите му се впиха в тези на благородника. Сардак потъна обратно в креслото си.

Селин Несардо стана.

— Значи дотогава ще сте наш гост, лорд Заил. — Когато той понечи да каже нещо, жената се усмихна и добави: — Настоявам на това и няма да ви наричам „просто Заил“, докато продължавате да се обръщате към мен с нещо различно от Селин.

— Както желаете… милейди.

Усмивката й се превърна в смръщване, защото отговорът му явно не бе онова, което очакваше.

— Ще ви покажа къде ще спите. Сардак, моля те не се унасяй до огъня.

— Не бой се, скъпа сестро. Веднъж опариш ли се, ставаш двойно по-внимателен.

— Ще ме последвате ли, лорд Заил?

Лейди Несардо прекоси грациозно стаята и отвори вратата. Некромантът я последва, тих и постоянно нащрек към обкръжението си.

В коридора Селин посегна към една от газените лампи. Чак тогава Заил забеляза, че всяка от тях може да се сваля. Освен това в задната им част имаше дръжка, която позволяваше на благородничката да носи светилото, без да се опари.

— Благодаря ви за това — прошепна тя. Очите й проблеснаха на светлината на лампата.

— Не мога да ви обещая нищо — отвърна Заил и внезапно се почувства неудобно.

— И пак ми давате повече, отколкото имах преди — отбеляза Селин и се обърна, за да го поведе по коридора. — Повече, отколкото имах преди…

Ратмианите не се стремяха към лукса, така че Заил не се чувстваше комфортно в обкръжението си. Пухеното легло, високите колони от полирано дърво на балдахина, елегантният ръчно тъкан килим, доставен чак от Лут Голейн… те го караха да копнее за джунглите на дома му.

Освен това събуждаха мрачни спомени.

Последното място, където му предложиха такива удобства, беше в източното кралство Урех. Той, Кентрил Дюмон, визджерейският магьосник Куов Цин и спътниците на капитана бяха гости на повелителя на страната — Юрис Кан. Гостите получиха най-доброто, което можеше да предложи кралството.

Имаше само един проблем: Урех се оказа страна на прокълнатите — място, запратено някога в ада, чиито обитатели се бяха върнали в света на смъртните като чудовища, гладни за душите на хората. От всички гости накрая оцеляха само Заил и капитан Дюмон.

Некромантът стисна облечената си в ръкавица дясна ръка. Бяха оцелели на косъм.

— Съдейки по тишината, предполагам, че сме сами — разнесе се глас от кесията. — А ако не сме, да вървят всички по дяволите, момче! Искам навън!

— Търпение, Хъмбърт.

Некромантът отвърза кесията от колана си и я сложи на нощното шкафче до леглото. После развърза връвта и извади съдържанието.

Празните орбити на черепа сякаш го гледаха с укор.

— Крайно време беше! — разнесе се грубоват глас нейде от вътрешността на лишената от плът глава. Черепът нямаше долна челюст и му липсваха няколко зъба от горната. Тук-там имаше и пукнатини — резултат от съдбата, сполетяла собственика му. — Ах, какво приятно място.

Някога, подобно на капитан Дюмон и неговите хора, Хъмбърт Уесъл бил търсач на съкровища. Той участвал в едно не по-малко фатално пътешествие до изгубения Урех. Само че в неговия случай смъртта бе настъпила при падане от високо, когато се опитал да се върне в града няколко години по-късно. Доста по-младият тогава Заил, който изучаваше всичко, свързано с Урех, бе попаднал на останките и бе съживил черепа, за да търси отговори. По някаква причина обаче така и не можа да прати духа на наемника обратно в отвъдното, а и Хъмбърт очевидно не бързаше за никъде.

Те пътуваха заедно отдавна и въпреки порочните наклонности на черепа и неспособността му да си мълчи, Хъмбърт неведнъж се бе оказвал свързващата нишка между живота и смъртта на Заил. Включително и в Урех.

Ратмианинът постави черепа на шкафчето, за да му осигури възможно най-добър изглед към стаята. Въпреки че нямаше очи, Хъмбърт можеше да вижда, чува, подушва, и разбира се, да говори. Понякога духът мърмореше, че би заменил всичко това за възможността да се храни и да изпитва земните удоволствия, но през по-голямата част от времето изглеждаше доволен, че просто съществува.

— Толкова приятно място — повтори черепът. — Само виж завесите. Е, кажи ми, великата стопанка на този дом толкова ли е елегантна, колкото тази стая? А толкова ли е красива, колкото звучи гласът й?

— Това не би трябвало да ни вълнува.

По някакъв начин черепът успя да изсумти.

— Точно в духа на Ратма! Как изобщо сте оцелели през вековете с подобна липса на интерес към романтиката?

Както обикновено Заил остави заяждането без коментар. Вместо това той пристъпи към големия килим и седна. Кръстоса крака, отметна качулката си и се вгледа в стената пред него.

— Младежо, точно до мен има прекрасно пухено легло, което само чака да му се насладиш! Използвай го заради мен! Колко често имаме шанса да разполагаме с такъв…

— Тихо, Хъмбърт. Знаеш, че не желая подобни неща. Черепът измърмори нещо, а после замлъкна. Ратмианите по принцип не спяха много. Вместо това потъваха в транс, който позволяваше на телата им да получат нужната почивка, докато сетивата им не спираха да изследват и разширяват възможностите си. Това бе необходимост, защото некромантите се нуждаеха от всички умения, които можеха да придобият, за да пазят Баланса.

Заил гледаше в една точка на стената, но очите му вече не я виждаха. Стаята почти незабавно изчезна, изместена от синкава мъгла.

Той възнамеряваше да разбере повече за къщата на Несардо… особено онова, което се криеше в по-старата й история. Зложелателната сила, която почти го повали в каретата, по някакъв начин бе обвързана с това място… но защо?

Заил премахна един по един щитовете около ума си. Всяка стъпка бе внимателна, защото нетърпението можеше да доведе единствено до катастрофа.

Но вместо свирепата сила, която го атакува по-рано, некромантът откри нещо друго — едва доловимо присъствие. То обгръщаше стените, подовете и самите основи на къщата. Некромантът проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко и откри, че присъствието също има различни пластове. То бе навсякъде, съществуваше така, както и самата сграда — също толкова част от нея, колкото камъните и пироните. От неподвижното тяло на заклинателя се изтръгна стон, когато осъзна какво е.

Сборище от души.

Наброяваха колкото цял легион. Заил никога не се бе сблъсквал с толкова много на едно място, дори в най-старите гробища и катакомби на изток. И нещо още по-невероятно — душите пред него съществуваха в полусъзнателно състояние и не знаеха, че са мъртви, както не възприемаха и света на смъртните. Той чувстваше как всяка от тях преживява живота си отново и отново, като актьор в безкрайна пиеса. Те не се смесваха, но съществуваха заедно в такава близост, че некромантът разбра, че несъзнателно извличат сили една от друга.

Впечатлен, Заил се загледа в няколко отделни души. Жена, облечена в красива бална рокля и накичена с блестящи бижута, разговаряше весело с празния въздух. До нея един воин на средна възраст с мрачно изражение размахваше отчаяно меча си срещу поне трима-четирима невидими врагове. Две дечица-близнаци си играеха заедно. Лицата им бяха белязани от шарка, което изясняваше причината толкова рано да напуснат света на смъртните.

Изненадващо обаче, именно те го забелязаха. Въпреки че Заил нямаше истинска форма, за тях той изглеждаше така, както и в реалността. Децата прекратиха играта си с една топка и малки дървени фигурки и го загледаха сериозно.

Играй с нас — му каза най-накрая онова с топката, въпреки че устата му остана затворена. Детето протегна кълбото към Заил, за да го вземе.

„Не зная играта“ — отвърна той, но неговите устни се движеха.

Признанието накара близнаците да загубят интерес към него. Те продължиха да си играят, подхвърляйки топката помежду си, а после взеха една дървена фигурка от купчината. Миг по-късно избледняха и се сляха с останалите, макар и да останаха видими.

Чак когато Заил огледа още от сенките, откри една обща черта помежду им. Всички имаха очи, сходни, ако не идентични, с онези на Селин Несардо.

Дали тогава това не бяха душите на множеството поколения, живели в дома й? Ако това бе така, значи родът Несардо някога е бил много по-плодовит.

Удивен, той продължи да разглежда различните действия на хората. Любовници, лъжци, учени, глупаци, бойци и страхливци. Болните, сакатите и могъщите. Събраните души на Несардо покриваха цялата гама слабости и триумфи на човешката раса.

Тогава той си даде сметка, че Риордан Несардо би трябвало да е сред тях.

Некромантът се концентрира и тихо произнесе името на мъжа. Това подобряваше шанса духът да бъде привлечен към него. Смяташе, че е възможно да получи не само отговорите, от които се нуждаеше Селин, но и някои, които той желаеше.

„Риордан… Риордан, съпруже на Селин… ела при мен, Риордан…“

От всички души тук, тази на Риордан бе най-новото попълнение и съответно трябваше да е най-лесна за призоваване. Притеглянето на смъртния свят бе най-силно в мига на смъртта и отслабваше с напредване на годините. Призоваването на дух, умрял преди векове, изискваше много повече усилие от това на човек, загубил живота си само преди няколко седмици. Разбира се, Заил вече беше осъзнал, че тези правила нямат никаква стойност за духовете на Несардо. Много от онези, които ратмианинът разглеждаше, бяха умрели преди столетия, но изглеждаха също толкова новопристигнали, колкото и съвсем наскоро починалите.

И къде беше Риордан? Заил все още не можеше да почувства душата му. Именно той трябваше пръв да реагира на присъствието на некроманта. Вместо това някои от другите духове започнаха да осъзнават, че между тях има натрапник. Жената с екстравагантната рокля спря да говори и го загледа с треперещи устни. Воинът се препъна, разтърси ръка и се опита да прикрие няколко рани, от които внезапно покапа кръв. Очите му срещнаха тези на Заил и в тях се четеше смесица от отрицание и ярост. Двама влюбени, на чиито бледи лица и устни личаха белезите от отравяне, се прегърнаха уплашени.

И после мъртвите се промениха.

Кожата им бързо се изсуши и започна да окапва на големи люспи от телата им. Скъпите платове почерняха и се разкъсаха. Изплашените очи потънаха в черепите…

Заил бе нахлул твърде надълбоко. Духовете започнаха да осъзнават смъртта си. Виждаха, че сегашното им съществуване е само фасада, че истинските им тела се разлагат в крипти, гробове… или на някое още по-лошо място.

Некромантът незабавно се отдръпна. Докато го правеше, усети, че отчаянието, страхът и яростта, които се надигаха навсякъде около него, започват да утихват. Точно както се бе надявал, когато остави мъртвите насаме, те реагираха като близнаците — изгубиха интерес към нахлуването и се върнаха към повтарянето на сцени от живота си.

Докато този мъглив свят изчезваше, Заил хвърли един последен поглед, за да се увери, че подозренията му са верни. Той мярна за последно жената с роклята. Тя отново бе център на вниманието в някакъв невидим бал, красива и чаровна в одеждите си и очевидно заобиколена от възхитени джентълмени. От зловещия труп, стоял на нейно място само допреди миг, сега нямаше и следа и тя, изглежда, не помнеше изобщо некроманта.

Като се връщаше обратно в тялото си, Заил въздъхна облекчено. Беше се оказал опасно близо до това да разруши нещо, което очевидно бе в центъра на тайните на дома Несардо. Това можеше да се окаже катастрофа за Баланса. Трябваше да има определена причина всички от кръвната линия да се връщат тук след смъртта си и той беше решен да я разкрие. Ратмианинът все по-ясно виждаше, че срещата му със Селин не е била случайна и със сигурност е свързана с нещо много повече от духа на съпруга й.

И като стана дума, къде беше Риордан Несардо? Защо не отговори на зов, на който малцина сред мъртвите можеха да устоят?

Заил се замисли за множеството новооткрити възможности. Той дотолкова се задълбочи в тях, че спря да обръща внимание на връщането си в смъртната обвивка. За него това бе толкова инстинктивно действие, колкото и дишането.

Тоест докато не откри, че не може да се върне.

Нещо друго бе влязло в тялото му преди него.

То явно се опитваше да си присвои тялото на некроманта, но Заил не можеше да открие какво представлява. Със сигурност не можеше да е някоя от току-що откритите души, в това ратмианинът беше сигурен. Странно, но усещаше някаква близост с него, без обаче да може да определи на какво се дължеше тя.

После единствената му мисъл бе как да си възвърне тялото.

Какъвто и да беше натрапникът, той не притежаваше природните връзки с плътта, които имаше Заил. Един ратмианин знаеше как да подсили тези нишки дори в опасни ситуации като тази. За да разбират смъртта толкова дълбоко, некромантите трябваше да познават и живота, така че той знаеше какви сили държат душата в тялото.

Заил концентрира волята си върху връзките, за да ги подсили и да ги използва до краен предел. Независимо дали натрапникът щеше да излезе, той планираше да влезе.

За миг го спря нещо, което наподобяваше солидна стена, но то не можеше да се противопостави на силата, която свързваше некроманта със смъртната му форма. Заил започна да усилва натиска и бавно, но неумолимо си запробива път през бариерата.

И докато малко по малко се връщаше в тялото си, започна да осъзнава обкръжението си.

Първото, което забеляза, бе крещящият Хъмбърт. Гласът на черепа ехтеше из стаята и без съмнение из половината къща.

— Пусни го, мътните те взели! Какво ти става, младежо? Пусни го, казах!

Докато смъртните му сетива се връщаха, ратмианинът усети как тялото му се напряга. Той осъзна, че се е изправил с протегнати напред ръце.

В лявата стискаше кокаления си кинжал, насочен към гърдите му.

Единственото, което не му позволяваше да се прободе, бе дясната ръка, която държеше китката на другата в смъртоносна хватка. Двата крайника се бореха толкова яростно, че тялото на некроманта трепереше.

— Заил, чуй ме! — продължаваше черепът. — Събуди се! Това не си ти!

Някой заудря по вратата. Некромантът чу гласа на Селин, но не разбра думите.

Той концентрира цялата си воля, за да принуди лявата ръка да пусне кинжала. В началото тя му се противопостави, но после един от пръстите се разтвори, след него още един…

Изведнъж, без предупреждение, Заил си върна пълния контрол над непокорната ръка. Останалите му пръсти се отвориха и кинжалът падна на килима. В същия миг зловещият натрапник в тялото му изчезна.

Некромантът се строполи задъхан на едно коляно, а дясната му ръка продължаваше да стиска китката на другата.

— Заил! Вие сте буден! Слава на боговете!

Въпреки че не можеше да отговори, заклинателят далеч не бездействаше. Умът му претърсваше околността за невидимия нападател. Но въпреки внимателния оглед, Заил откри само едно нещо, което не беше наред.

Селин Несардо стоеше до него.

Некромантът знаеше, че бе заключил вратата, за да не го безпокоят, докато е в транс. Също така бе поставил три скрити заклинания около входа, за да е сигурен, че никой няма да влезе без позволение.

Но благородничката бе сторила точно това, което говореше ужасно много за дарбата й.

— Заил! — ахна Селин и го хвана за раменете. — Какво е станало тук?

Той осъзна, че тя не е видяла борбата. Селин вероятно знаеше само, че е имало шумотевица и може би некромантът е ранен.

Ратмианинът реши, че е най-добре тя да не научава цялата истина, поне засега.

— Вината е моя. Опитах се да изуча силите, изпълнили тази сграда, и се надцених. Постъпих глупаво.

— Надценил се бил? — извика Хъмбърт. — Това беше…

— Замълчи, Хъмбърт.

— Но аз само… — започна да протестира черепът.

— Хъмбърт!

Селин ахна.

— Кой каза това? — Погледът й се насочи към черепа. — Ти ли беше?!

Заил спря да им обръща внимание и вместо това взе кинжала с дясната си ръка. Загледа го, замислен.

Каквато и сила да се бе опитала да завладее тялото му, очевидно искаше смъртта му и беше избрала именно този жизненоважен за професията на ратмианите уред за свое оръжие. Съвпадение? Може би, но в целия този инцидент имаше нещо, което караше Заил да подозира, че нещото знае много за него… твърде много. Последователите на Ратма държаха методите и ученията си в тайна от външни лица.

На какво се беше натъкнал?

Карибдус огледа кинжала си, чието бледо сияние го караше да изглежда призрачен. Намръщи се. Не бе разочарован, но и не можеше да се каже, че е доволен.

Некромантът седеше на каменния под в стая, където нямаше друга светлина, освен излъчваната от острието. Наметалото и робата му бяха надиплени на пода така, сякаш се беше стопил върху камъка.

В мрака около него се размърда нещо едро.

— Успокой се, скъпи — промърмори той на сенките. — Това се очакваше… но ще бъде поправено.

Карибдус закачи белия кинжал на колана си и се надигна само с помощта на краката си. Гласът му звучеше напълно дистанциран и спокоен.

— Балансът ще се възстанови отново. Да… независимо от цената.